№ 1366
гр. Варна, 20.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на осми
ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Цвета Павлова
Членове:Пламен Ат. Атанасов
Деница Добрева
при участието на секретаря Мария Д. Манолова
като разгледа докладваното от Цвета Павлова Въззивно гражданско дело №
20233100501927 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „КОЛИНО” ЕООД срещу решение №
1989/05.06.2023 год., постановено по гр.д. № 12051/2022 год., ВРС – 46 състав, В ЧАСТТА,
с която „КОЛИНО” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Варна,
бул. „Владислав Варненчик” № 194, е осъден да заплати на „ТПКИ Родина”, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, ул. „Тролейна” № 36, сумата
11895.17 лв., представляваща дължимата наемна цена по сключения между страните договор
за наем, касаещ наето складово помещение с площ 396 кв. м., находящ се в гр. Варна, ул.
„Тролейна“ № 36, при наемна цена в размер на 1650 лв. с вкл. ДДС, съгласно подписания
Анекс от 09.03.2020 г., за периода 04.05.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 02.09.2022 г. до окончателното й
изплащане, на основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД, сумата 78.54 лв., представляваща начислена и
потребена вода в имота - наето складово помещение с площ 396 кв. м., находящ се в гр.
Варна, ул. „Тролейна“ № 36, за периода 01.03.2020 г. – 01.04.2022 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда –
02.09.2022 г. до окончателното й изплащане, на основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД и сумата
1437.10 лв., след прекратяване на договора за наем за периода 05.05.2022 г. – 31.05.2022 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда – 02.09.2022 г. до окончателното й изплащане, на основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД,
ведно с разноски.
В сезиралата съда жалба въззивникът релевира оплаквания за недопустимост и
неправилност като постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон на
решението. Доводите за недопустимост на съдебното решение въззивникът черпи от
обстоятелството, че съдът е бил сезиран с иск за установяване на дължимост на суми по
1
договор за наем от 27.12.2016 год., а се е произнесъл по дължимост на суми по договор за
наем от 01.08.2022 год., с каквото искане не е бил сезиран и какъвто договор не е бил
представен по делото.
В срока по чл.263 ГПК, насрещната страна оспорва жалбата.
В с.з. по същество, въззивникът, чрез процесуалния си представител, поддържа
жалба.
В с.з. по същество, въззиваемата страна, чрез пълномощник, моли за потвърждаване
на съдебното решение.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните
предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради
което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. Депозираната въззивна жалба е
поставила във висящност първоинстанционното решение в неговата осъдителна част, което
настоящият състав на ВОС счита за недопустимо, поради следното:
Недопустимо е решението, когато съдът се е произнесъл по непредявен иск.
Спорното право се определя от ищеца с основанието и петитума на иска, а то се
индивидуализира чрез посочване от ищеца на правопроизводящия факт, съдържанието на
правото и носителите на правоотношението, съставка на което е правото. Несъответствието
между заявеното с исковата молба право и правото, на което е дадена защита с решението,
представлява произнасяне по непредявен иск. По конкретното дело и иск такова
несъответствие е налице.
Производството е образувано по искова молба, уточнена с молба вх.№
63585/16.09.2022 год., от ТПКИ Родина, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.Варна, ул.“Тролейна“ № 36, с която срещу „Колино“ ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр.Варна, бул.“Владислав Варненчик“ № 194 са
предявени обективно кумулативно съединени искове за заплащане на сумата от 11895,17
лева, представляваща наемна цена по Договор за наем от 27.12.2016г. на складово
помещение, находящо се в гр.Варна, ул.“Тролейна“ № 36, начислена за периода
01.07.2020г. до 04.05.2022г., на осн. чл. 232, ал. 2 от ЗЗД, сумата от 1437,21 лева,
представляваща обезщетение за ползване на наетния имот след изтичане срока на договора
за периода 05.05.2022 г. до 31.05.2022г., на осн. чл. 236, ал. 1 от ЗЗД, сумата от 78,54 лева,
представляваща режийни разноски за ВиК услуги за периода 01.03.2020г. до 01.04.2022г., на
2
осн. чл. 232, ал. 2 от ЗЗД, ведно със законната лихва върху горните суми от датата на
исковата молба-02.09.2022 г. до окончателното издължаване на сумите и сторените по
делото разноски.
Исковете са основани на твърдения за наличие на наемни правоотношения между
страните по договор за наем от 27.12.2016 год. за обект – складово помещение, с посочен
административен адрес в исковата молба и твърдения за незаплатени наемни задължения по
него, както и разноски във връзка с ползването на имота. Процесният договор, на който
ищецът основава претенцията си, е представен като писмено доказателство към исковата
молба /л.32/, като с уточняваща молба ищецът е конкретизирал, че сключеният между
страните договор е бил за срок от 1 година, тоест изтичащ на 27.12.2017 год., като поради
продължаващото ползване без противопоставяне на наемодателя същият се счита за такъв за
неопределено време и с договорена наемна цена в размер на 1375 лева без ДДС, които
предявени искове с определение № 10611 от 28.09.2022 год. първоинстанционният съд е
обезпечил чрез налагане на запор на банковата сметка на ответника, разкрита в ТБ
„Уникредит Булбанк“ АД.
Като неизпълнени задължения по договор за наем от 27.12.2016г. на складово
помещение, находящо се в гр.Варна, ул.“Тролейна“ № 36 е докладван и предмета на
исковете с определение № 13510/02.12.2022 год. по чл.140 ГПК, обявен за окончателен в
проведеното по делото първо съдебно заседание на 13.02.2023 год.
При така наведените твърдения, съдът правилно е квалифицирал предявения иск като
такъв по договор за наем от 27.12.2016г., по който иск обаче не е произнесъл решението си.
Видно от постановеното решение, съдът, анализирайки представения с исковата молба
договор от 27.12.2016 год. и представения от ответника договор за наем от 28.07.2009 год.
за наето помещение от 396 кв.м. с наемна цена от 1650 лева с ДДС, приема, че се касае за
един и същи договор и за едно и също помещение, респективно се произнася по дължимите
суми въз основа на договор за наем от 28.07.2016 год., позовавайки се на заключението на
вещото лице.
Обективните и субективни предели на правния спор, в рамките на който съдът дължи
произнасяне съгласно чл.2 ГПК, се очертават от ищеца с исковата молба. Спорното
материално право, предмет на защита с иска, се индивидуализира чрез обстоятелствената
част и петитума на исковата молба. Наведените в обстоятелствената част на молбата
фактически твърдения и формулираният във връзка с тях петитум са определящи за вида и
за правната квалификация на предявения иск, по който съдът трябва да се произнесе с
решението си, за да разреши въведения от ищеца спор.
В конкретиката на казуса, видно от твърденията както в исковата молба, така и в
депозираната уточняваща молба, липсват твърдения за неизпълнение на договорно
задължение от страна на ответника, произтичащо от договор за наем от 27.12.2009 год.,
както и липсва твърдение за ангажиране на договорната му отговорност поради
неизпълнение на този договор. Обратното, непротиворечиви и последователни са
твърденията на ищеца за правопораждащите претенцията на ищеца факти – наличие на
3
неизпълнени задължения по договор за наем от определена дата, със срок на действие една
година, превърнал се в такъв за неопределено време поради липса на противопоставяне от
страна на наемодателя, като индивидуализирани са и другите съществени елементи на
правоотношението – обект и наемна цена. Наличието на задължения по посочения в
исковата молба договор от 27.12.2016 год. е било и предмет на изследване от експерта по
проведената ССЕ. Недопустимо е във връзка с представено в хода на процеса от ответника
писмено доказателство /договор за наем от 28.07.2009 год./ и изявлението на процесуалния
представител на ищцата, че се касае за едно и също помещение, да се тълкува и в крайна
сметка подменя правопораждащият претенцията на ищеца факт. Липсват твърдения за
допусната грешка в датата на договора, още повече, че двете наемни правоотношения имат
различия, както и липсва изменение в основанието на иска, а обстоятелството, че се касае за
едно и също помещение не променя различното съдържание на правоотношенията.
Последното налага обезсилване на постановения първоинстанционен акт и връщането
му на ВРС. Неприложима в случая е постановката на т.2 от ТР № 1/2013 год. на ОСГТК
доколкото не се касае за неправилна правна квалификация респективно неправилно дадени
указания относно подлежащите на доказване факти, а за подмяна на основанието на
предявения иск. Въззивният съд не разполага с правомощието да формира
правораздавателна воля по материалноправен спор, за който липсва произнасяне на първата
инстанция, поради което и следва да се приеме, че по произнесените искове, поради горното,
обжалваното решение е недопустимо и като такова подлежи на обезсилване, а делото на
връщане за разглеждане от друг състав на ВРС, при съобразяване на мотивите на
настоящото решение.
С настоящият акт не се разрешава спора по същество, поради което и разноски за
настоящото производство не следва да се определят. Същите следва да се съобразят при
решаване на спора от първата инстанция и при съобразяване на неговия краен резултат /т. 4
на ТР6/2012 год. на ОСГКТ на ВКС/ .
Воден от горното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 1989/05.06.2023 год., постановено по гр.д. № 12051/2022
год., ВРС – 46 състав, В ЧАСТТА, с която „КОЛИНО” ЕООД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. Варна, бул. „Владислав Варненчик” № 194, е осъден да заплати на
„ТПКИ Родина”, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, ул.
„Тролейна” № 36, сумата 11895.17 лв., представляваща дължимата наемна цена по
сключения между страните договор за наем, касаещ наето складово помещение с площ 396
кв. м., находящ се в гр. Варна, ул. „Тролейна“ № 36, при наемна цена в размер на 1650 лв. с
вкл. ДДС, съгласно подписания Анекс от 09.03.2020 г., за периода 04.05.2022 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда –
4
02.09.2022 г. до окончателното й изплащане, на основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД, сумата 78.54
лв., представляваща начислена и потребена вода в имота - наето складово помещение с
площ 396 кв. м., находящ се в гр. Варна, ул. „Тролейна“ № 36, за периода 01.03.2020 г. –
01.04.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда – 02.09.2022 г. до окончателното й изплащане, на основание чл. 232,
ал. 2 ЗЗД и сумата 1437.10 лв., след прекратяване на договора за наем за периода 05.05.2022
г. – 31.05.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда – 02.09.2022 г. до окончателното й изплащане, на
основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД, ведно с разноски, като недопустимо.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав ВРС, при съобразяване на
мотивите на настоящото решение.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5