Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 07.01.2021
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІI „В“ въззивен състав, в публично съдебно
заседание на седми октомври през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл. с. МАРИЯ
ИЛИЕВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева
гражданско дело № 4827 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 39866 от 14.02.2019 г., постановено по
гр. дело № 14306/2018 г., Софийският районен съд, II ГО, 53-ти състав, е отхвърлил
предявения от ищеца „Р.Т.Л.“ ЕООД срещу „ДЗИ - О.З.“ ЕАД иск с правно основание
чл. 405 от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата от 20000 лева, представляваща незаплатено застрахователно
обезщетение за настъпил застрахователен риск ПТП, станало на 13.12.2016 г., с
лек автомобил марка „Опел“, модел „Астра спорт турер“, с рег. № ******, дължимо по силата на сключен между
страните договор за застраховка „Каско+“, по
застрахователна полица № 440116213098347, със срок на валидност от 16.08.2016
г. до 15.08.2017 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху главницата от датата на ПТП - до окончателното изплащане на вземането. С
оглед изхода на спора, ищецът е осъден да заплати на ответника, на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 520 лева – разноски по делото.
В законоустановения срок
срещу решението е постъпила въззивна жалба от „Р.Т.Л.“
ЕООД чрез адв. И.И., в
която се правят оплаквания, че неправилно и необосновано първоинстанционният съд е
отхвърлил предявения иск като е основал извода си на изслушаното и прието по
делото заключение на вещото лице, изготвило СТЕ, което не кореспондира с
останалите събрани по делото доказателства, поради което е било своевременно
оспорено. Сочи, че безспорно се установява, че за ПТП вина има водача на лекият
автомобил „БМВ“, на който е съставен акт за установяване на административно
нарушение, който не е обжалван по надлежния ред, както и от показанията на
разпитаните по делото свидетели. Твърди, че заключенията на първата съдебна
инстанция относно фактите са необосновани и не кореспондират с доказателствата
по делото, като прави обстоен доказателствен анализ. Моли решението да бъде отменено и вместо него
постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен. Претендира разноски за
двете инстанции. Не представя списък по чл. 80 от ГПК за въззивна
инстанция.
В срока за отговор на въззивната
жалба такъв е постъпил от въззиваемата страна „ДЗИ - О.З.“
ЕАД чрез юрисконсулт К., в който оспорва въззивната
жалба, като излага доводи, че първоинстанционният съд
се е произнесъл обосновано и съобразно установените от събраните по делото
доказателства факти. Сочи, че безспорно се установява пълно несъответствие
между описания в констативния протокол за ПТП механизъм на ПТП и уврежданията
на автомобила, които са констатирани. Освен това твърди, че видимите на снимков
материал щети на лекия автомобил, с които е бил закупен от Германия, са
идентични с описаните след настъпилото ПТП, в какъвто смисъл са и изводите на
съда в обжалваното решение. Прави искане въззивната
жалба да бъде оставена без уважение, а атакуваното решение да бъде потвърдено.
Претендира разноски. Прави възражение, че разноски на въззивника
не следва да се присъждат, тъй като страната не представя списък по чл. 80 от ГПК. Не представя списък по чл. 80 от ГПК.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми. Разгледано по
същество, настоящият състав на въззивния съд
счита, че същото е неправилно в
частта, с която предявеният иск е отхвърлен за сумата от 17373,30 лева, за
обезщетението за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
периода от 30.12.2016 г. до окончателното изплащане на вземането, както и за
разноските, присъдени в полза на ответника над сумата от 68,29 лева до
присъдените 520 лева, по следните съображения:
Правилно първоинстанционният съд е приел, че е предявен иск с правно
основание чл. 405, ал. 1 от КЗ за заплащане на застрахователно обезщетение за настъпил застрахователен риск ПТП, станало
на 13.12.2016 г., с лек автомобил марка „Опел“, модел „Астра
спорт турер“, с рег. № ******, дължимо по силата на
сключен между страните договор за застраховка „Каско+“,
по застрахователна полица № 440116213098347, със срок на валидност от
16.08.2016 г. до 15.08.2017 г., ведно с обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата от датата на ПТП - до окончателното изплащане
на вземането.
Съгласно чл. 405, ал. 1
от КЗ при настъпване на застрахователното събитие застрахователят по договора
за имуществена застраховка е длъжен да плати застрахователно обезщетение в
уговорения срок. Предвидената в нормата на чл. 405, ал. 1 от КЗ отговорност на
застрахователя може да бъде ангажирана при осъществяването на сложен фактически
състав, който включва следните елементи: наличие на валидно възникнало
застрахователно правоотношение по имуществената застраховка между страните;
настъпване на твърдяното застрахователно събитие в периода на осигуреното
застрахователно покритие; наличие на вреди, за които се претендира
застрахователно обезщетение, възникнали в резултат от застрахователното
събитие; изпълнение на задълженията, поети от ищеца в качеството му на
застрахован за заплащане на дължимата застрахователна премия, уведомяване на
застрахователя за настъпило застрахователно събитие и представяне на
необходимите документи за неговото установяване. В тежест на застрахователя,
съгласно чл. 154, ал. 1 от ГПК, е да докаже, че са налице материални
предпоставки, при възникването на които може обосновано да откаже заплащане на
уговореното застрахователно обезщетение.
По делото не е спорно, а
и се установява от свидетелство за регистрация на лек автомобил марка „Опел“,
модел „Астра Спортс Турер“ с рег. № ******, с рама W0LPE8EN4E8048840, че МПС е
собственост на ищеца, който го е придобил от „Л.Д. П.-Т.“ ЕООД на 13.09.2016 г.
В настоящия случай между
страните не спорно, а и се установява, че към момента на настъпване на твърдяното
застрахователно събитие – 13.12.2016 г., ищецът е бил застраховано лице по
действителен договор за имуществено застраховане „КАСКО+” за лек автомобил
марка „Опел“, модел „Астра Спортс
Турее“ с рег. № ******, съгласно полица № 440116213098347
от 16.08.2016 г. с клауза „ПЪЛНО КАСКО“, със срок на валидност от 16.08.2016 г.
до 15.08.2017 г., сключена от „Л.Д. П.-Т.“ ЕООД ведно с Протокол за оглед на
МПС № 347933 към полицата от същата дата – 16.08.2016 г., подписан от представител
на застрахователя и собственика на автомобила, в който е отразено, че по МПС
няма щети. Правата по полицата са прехвърлени след смяната на собствеността в
полза на ищеца, съгласно Анекс № 01 от 13.09.2016 г. към Застрахователна полица
№ 440116213098347 от 16.08.2016 г, което означава, че един от покритите рискове
е „пълна загуба или частична щета на застрахованото МПС“ (раздел II, т. 2, вр. с т. 2.1.23.1 и т. 2.3 от Общите условия към
застрахователния договор). Към Анекс № 01 от 13.09.2016 г. е приложен и
Протокол за оглед на МПС № 351498 към полицата от същата дата, подписан от
представител на застрахователя и новия собственик, в който отново е отразено,
че по МПС няма щети.
Реализирането на ПТП на
13.12.2016 г. в срока на действие на полицата, и неговият механизъм, се установяват от
представения по делото Констативен протокол за ПТП № 1655776 от 13.12.2016 г., от
заключенията на двете приети автотехнически
експертизи, както и от показанията на разпитаните по делото свидетели. По
делото се установява, че щета № 43082131601341 е заведена при застрахователя на
14.12.2016 г., като е извършен оглед и е съставен Опис-заключение по щета от
17.12.2016 г.
С уведомително писмо от
28.12.2016 г., застрахователят е изискал от ищеца доказателства, че дружеството
е собственик на увредения автомобил, които са били представени още при
подписване на Анекс № 01 от 13.09.2016 г.
По делото се установява
от Становище по щета № 43082131601341 и уведомително писмо за прекратяване на
застрахователен договор от 20.02.2017 г., че ответникът е отказал плащане на
застрахователно обезщетение, като се позовал на т. 8.9 от изключените рискове
по ОУ и е отправил предизвестие по т. 7.2.2.2. за
прекратяване на договора.
Правото на застрахователя
да откаже изплащане на застрахователно обезщетение, поради неизпълнение на
задължение на застрахования, произтичащо от застрахователния договор, е обусловено
от наличие на причинна връзка между неизпълнението на конкретното задължение и
настъпването на застрахователното събитие, по повод на което се претендира
обезщетение, или препятстване на доказването на обстоятелствата, при които е
настъпило събитието. С оглед на тези правила, в тежест на застрахователя, който
поддържа възражение за отказ за плащане на подобно основание, е да установи
наличието на пряка причинно следствена връзка между неизпълнението на
съответното задължение на застрахования, визирано в общите условия към
застраховката, и настъпването на застрахователното събитие, респ. възможността
да бъдат предотвратени вредите от него.
В конкретния случай по
делото се установява, че при двата огледа, извършени при сключване на договора
и след промяна на собствеността, съответно на 16.08.2016 г. и на 13.09.2016 г.,
не са установени неотремонтирани щети по автомобила,
аналогични на получените при ПТП, в какъвто смисъл са релевираните
възражения, съответно обсъжданите в първата съдебна инстанция доводи. Освен
това по делото не се установява нито осъществяване на състава на довършено престъпление
по чл. 213 от НК, или който и да е друг състав на измамата, нито на такъв по
чл. 213 вр. чл. 18, ал. 2 от НК. С оглед установеното
по делото, съдът счита, че възражението на застрахователя в този смисъл е
неоснователно. Видно от констатациите на ответното дружество, които са обективирани в подписаните от негов представител частни
свидетелстващи документи, които удостоверяват неизгодни за страната факти,
автомобилът е бил отремонтиран и без щети по него,
поради което изводът, че със симулирано ПТП се прикриват щети, получени още в
Германия, с които автомобилът е бил закупен и застрахован, е необоснован.
Ето защо, при тези данни
неоснователно се явява възражението на ответника за отказ за заплащане на
дължимото обезщетение в хипотезата на т. 8.9. от Общите условия на договора. Правно
значимо за отказа на застрахователя да плати обезщетението при настъпило
застрахователно събитие е само такова поведение на застрахования, което е последващо спрямо възникването на застрахователното
правоотношение и съставлява неизпълнение на произтичащи от закона, договора
(респ. Общите условия) изисквания за действия или бездействия, насочени към
предотвратяване на събитието и на вредите или към ограничаването им (Така
Решение № 95 от 04.07.2017 г. по т. д. № 1805/2016 г. І ТО на ВКС и Решение №
173 от 22.11.2013 г. по т.д. № 727/2012 г. ІІ ТО на ВКС), в какъвто смисъл по
делото няма представени никакви доказателства. При липса на проведено пълно и
главно доказване на възраженията на застрахователя по правилото на чл. 154, ал.
1 от ГПК, съдът счита, че по делото не се установи без съмнение, че за
ответника е възникнало правото по чл. 408, ал. 1, т. 1 от КЗ да откаже
заплащането на уговореното застрахователно обезщетение, а влезлият в сила
застрахователен договор поражда за застрахователя задължение при настъпване на
застрахователно събитие да изплати на застрахования обезщетение за претърпените
от събитието вреди.
С настъпването на
застрахователното събитие ответникът - застраховател дължи заплащането на
застрахователно обезщетение в уговорения размер - действителния размер на увреденото
имущество, като действително претърпени вреди към деня на настъпване на
събитието, съответно на чл. 400, ал. 2 от КЗ, и уговорките по застрахователния
договор с общите условия (чл. 405, ал. 1 от КЗ). Присъжданото от съда
обезщетение трябва да кореспондира на размера на вредата към деня на настъпване
на застрахователното събитие. Обезщетението не може да надвишава действителната
стойност на вещта към момента на ПТП при пълна увреда,
като в този случай се дължи обезщетение в размер на стойността, срещу която
вместо застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество.
Предвид
обстоятелството, че в конкретния случай е налице тотална щета по смисъла на
390, ал. 2 от КЗ, тъй като стойността на разходите за необходимия ремонт на МПС
надвишава 70 % от действителната му стойност съгласно заключението на САТЕ,
изслушана и приета от въззивния съд, на което съдът
дава вяра като компетентно изготвено и безпристрастно, кореспондиращо с
останалите събрани по делото допустими и относими
доказателства, от средната пазарна стойност на автомобила в размер на 24819 лева,
следва да бъде приспадната стойността на запазените части в размер на 7445,70
лева. Получената разлика от 17373,30 лева, която попада в рамките на лимита на поетата от
ответника отговорност чрез установената в застрахователния договор
застрахователна сума в размер на 25400 лв., се дължи на застрахования.
Поради тази причина,
искът по чл. 405, ал. 1 от КЗ се явява основателен до размера от 17373,30
лева, до който следва да бъде уважен, поради което решението в частта, с
която искът е отхвърлен до посочената сума е неправилно и като такова следва да
бъде отменено. За разликата над посочената сума, до пълния предявен размер от
20000 лева, претенцията е неоснователна и като такава правилно е била
отхвърлена.
Съгласно чл. 405, ал. 1,
във вр. с чл. 108, ал. 1 от КЗ и т. 12.5 от Общите
условия, застрахователят е длъжен да изплати дължимото обезщетение в срок до 15
дни, който започва да тече от денят, в който застрахованият е изпълнил задълженията
си при застрахователно събитие и е представил всички поискани и по арг. от чл. 108 КЗ, необходими за определяне на
застрахователното обезщетение документи. В конкретния случай представител на
застрахованото дружество е предявило претенция и е представило документи към
нея на 14.12.2016 г., като поисканите от застрахователя с писмото от 28.12.2016
г. доказателства за промяна на собствеността са били налични у него с оглед
подписания Анекс № 01 от 13.09.2016 г. Ответникът не е релевирал
и поддържал твърдения, че са били необходими допълнителни документи, които ишецът е следвало да представи, за да бъде определено
дължимото застрахователно обезщетение, но не е сторил това, поради което след
изтичане на срока по т. 12.5 от ОУ, на основание чл. 84, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, ответникът е изпаднал в забава за
плащане на обезщетението и дължи лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, върху
присъдената главница, считано от 30.12.2016 г., до окончателното заплащане на
задължението. За периода от датата на ПТП - 13.12.2016 г. до 29.12.2016 г.,
обезщетение за забава не се дължи, поради което искането за този период правилно
е било отхвърлено и решението в тази част следва да се потвърди.
Поради изложеното въззивната жалба е частично основателна, като решението в
посочените части е неправилно и като такова следва да бъде отменено. При съвпадение
на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд в останалата част, обжалваното
решение следва да се потвърди.
По разноските:
При този изход на спора,
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, въззивникът-ищец
има право на разноските както в първа, така и във въззивна
инстанция. В първоинстанционното производство ищецът
е сторил и представил доказателства за разноски за държавна такса в размер на 800
лева, за депозит за допълнителна САТЕ в размер на 250 лева и 800 лева за
адвокатско възнаграждение, съгласно договор за правна защита и съдействие на
лист 82, който служи като разписка за плащане на посочената сума.
Във въззивното
производство страната е заплатила 400 лева държавна такса и 300 лева за депозит
за САТЕ. По делото не са представени доказателства за заплащане на адвокатско
възнаграждение пред въззивна инстаниция,
поради което такива не следва да се присъждат.
С оглед изложеното, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, въззивникът-ищец има
право на разноски за двете инстанции,
съобразно уважената част иска, в общ размер на 2388,83 лева, които
следва да му бъдат присъдени.
Въззиваемият-ответник, на основание чл. 78,
ал. 3 от ГПК има право на разноски в първата съдебна инстанция, изчислени
съобразно изхода на спора, в размер на 68,29 лева общо за депозит за
експертиза в размер на 250 лева, за призоваване на свидетели в размер на 120
лева, за което действие съдът е извършил процесуални действия, независимо, че
същите са били в крайна сметка доведени от ищеца, както и за юрисконсултско възнаграждение, определено в размер на 150
лева, поради което, решението с което е присъдена сума над посочената, следва
да бъде отменено.
Страната
е завила и претенция за присъждане на юрисконсулстско
възнаграждение за тази инстанция. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК (изм. ДВ,
бр. 8 от 2017 г.), в полза на юридически лица или еднолични търговци се
присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били
защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може да
надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Заплащането на правната помощ
е съобразно вида и количеството на извършената дейност и се определя в наредба
на Министерския съвет по предложение на НБПП. Съгласно чл. 25, ал. 1 от
Наредбата за заплащането на правната помощ, за защита по дела с определен
материален интерес възнаграждението е от 100 до 300 лв. Предвид фактическата и
правна сложност на делото, както и с оглед обстоятелството, че съдът е ограничен
до определените в наредбата суми с оглед техния максимум, а не минимум,
определя възнаграждение за юрисконсулт в размер на 150 лв. Поради изложеното и
с оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, въззвиникът-ищец
следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия-ответник
сумата в размер на 19,70 лева - разноски за тази инстанция.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение № 39866 от 14.02.2019 г., постановено по гр.
дело № 14306/2018 г. на Софийски районен съд, II ГО, 53-ти състав, в частта, с
която предявеният от „Р.Т.Л.“ ЕООД срещу „ДЗИ - О.З.“ ЕАД, иск по чл. 405, ал.
1 от КЗ, за сумата от 17373,30 лева, представляващи обезщетение за претърпени
имуществени вреди, вследствие на настъпило на 13.12.2016 г. ПТП, ведно с
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от
30.12.2016 г. до окончателното изплащане на вземането, е отхвърлен, както и в
частта за разноските на ответника за сумата над 68,29 лева до присъдените 520 лева, и вместо него постановява:
ОСЪЖДА „ДЗИ - О.З.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес
на управление ***, да заплати на „Р.Т.Л.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление ***, на основание на чл. 405 от КЗ, сумата от 17373,30
лева, представляваща незаплатено застрахователно обезщетение за настъпил
застрахователен риск ПТП, станало на 13.12.2016 г., с лек автомобил марка
„Опел“, модел Астра спорт турер“,
с рег. № ******, дължимо по силата на сключен между страните договор за
застраховка „Каско+“, по застрахователна полица № 440116213098347,
със срок на валидност от 16.08.2016 г. до 15.08.2017 г., ведно с обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата от 30.12.2016 г. до
окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА „ДЗИ - О.З.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес
на управление ***, да заплати на „Р.Т.Л.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление ***, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 2388,83 лева – разноски за двете
инстанции.
ОСЪЖДА „Р.Т.Л.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление ***, да заплати на „ДЗИ - О.З.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление ***, на основание на чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 19,70
лева – разноски за въззивна инстанция.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 39866 от 14.02.2019 г., постановено по гр. дело № 14306/2018 г.
на Софийски районен съд, II ГО, 53-ти състав, в частта, с която е отхвърлен
предявеният иск по чл. 405, ал. 1 от КЗ за сумата над присъдените 17373,30 лева
до предявените 20000 лева и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за периода от 13.12.2016 г.
до 29.12.2016 г., както и в частта за разноските на ответника за първа
инстанция в размер на 68,29 лева.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.