№ 1369
гр. София, 24.06.2022 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XIII ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито
заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Даниела Борисова
Членове:Милен Михайлов
Бетина Б. Бошнакова
като разгледа докладваното от Даниела Борисова Въззивно частно
наказателно дело № 20221100602208 по описа за 2022 година
Производството е по реда на глава XXII НПК.
Образувано е по частен протест на прокурор при СРП срещу протоколно
определение от 29.04.2022 г., постановено по НОХД № 360/2022 г. по описа на СРС, НО,
106 състав, с което е прекратено съдебното производство по делото на основание чл. 249, ал.
1, вр. с чл. 248, ал. 1, т. 3 НПК и същото е върнато на СРП за отстраняване на допуснати на
досъдебното производство отстраними съществени нарушения на процесуалните правила,
довели до ограничаване на процесуалните права на подсъдимите ЦВ. СТ. ГЬ. и ВЛ. ВЛ. Г..
В депозирания частен протест, прокурорът излага съображения на несъгласие с
определението на първия съд. Твърди, че същото е неправилно, незаконосъобразно и
необосновано, поради което се моли и за неговата отмяна. При излагане на своите
съображения за отмяна на атакуваното определение, прокурорът се е позовал на съдебна
практика изхождаща от съдебни състави на СГС и ВКС, както и на тълкувателни решения
на ВКС и постановления на пленума на ВС. Посочва, че изготвения обвинителен акт
отговаря на изискванията заложени от законодателя в разпоредбата на чл. 246 НПК и
изготвилият го прокурор е преценил в съответствие с конституционно възложените му
правомощия, че именно изложените от него факти съставляват престъпление, което е и
вменил на подсъдимите лица. Прокурорът след като е направил в депозирания от него
протест кратък анализ на собствения си процесуален документ – изготвения от него
обвинителен акт, инициирал съдебното производство пред първостепенния съд, е изложил
свои съображения и във връзка с мотивите на протестираното от него определение. На първо
място прокурорът не се съгласява с доводите на първият съд довели до прекратяване на
съдебното производство, свързани с констатираната от този съд неяснота в обвинението по
отношение на това, кой от подсъдимите какви инструменти е държал и използвал при
извършване на престъплението, като твърди, че всеки един от подсъдимите се защитава
само срещу съставомерни факти, а предявените им в рамките на обвиненията
несъставомерни факти, представляват несъществена част от обвинението, защото
подсъдимите действат при общност на умисъла и взаимно осъществяват отделни действия
на местопроизшествието при разпределение на ролите им, за да постигнат един и същ
престъпен резултат – противозаконно отнемане на чужда движима вещ без съгласието на
нейния собственик. Счита, че първия съд следва да проконтролира обвинителния акт на
прокурора само по отношение на очертаните от прокурора съставомерни признаци за
1
престъпленията, за които се дири наказателна отговорност на подсъдимите, а по отношение
на несъставомерните признаци, това изискване намира, че не важи.
На второ място, прокурорът е изразил несъгласие с констатациите на първия съд за
допуснати от него в хода на досъдебното производство съществени, но отстраними
процесуални нарушения на процесуалните правила, с които се ограничават процесуалните
права на двете предадени на съд лица - подсъдимите ЦВ. СТ. ГЬ. и ВЛ. ВЛ. Г. и в частта на
определението, в която първия съд е счел, че е налице неяснота при посочване в
обвинителния акт на времето на извършване на част от деянията, от подсъдимите лица.
Прокурорът в подкрепа на своите съждения на несъгласие с констатациите на първия съд, е
изложил подробни теоретични съждения, касаещи според него възприетата в обвинителния
акт формулировка „около 10,00 часа“, която счита за относително понятие и според него
това понятие включва в себе си времевият интервал от 10 часа без 25 минути до 10 часа 29
минути, с което се цели да се избегне посочването на точния час, но и да се ограничи в
разумните граници, конкретното престъпление. Твърди, че това е ноторен факт за
юридическата общност и е много използвана формулировка в съдебните решения на
съдилищата в Република България. Твърди също, че според практиката на върховния съд,
часът не е съставомерен признак, но за да се даде възможност на подсъдимите лица да
упражнят правото си на защита, практиката е възприела да се посочва. При същите
съображения, прокурорът изразява своето несъгласие и при констатираното от първия съд
процесуално нарушение и при посочване на часа на извършване на третото и четвъртото
деяние, а именно „около 14,00 часа“ и „около 10,00 часа до около 12,05 часа“, като счита, че
в тази част също няма разминаване между посочените факти и инкриминираният период в
обвинителния акт. Счита, че така посочения час за третото деяние и часовия диапазон при
четвъртото деяние са достатъчно конкретизирани, поради което и двамата подсъдими могат
активно да упражнят правото си на защита по фактите и по правото, с оглед на което и
непосочването на конкретния час на събитието, не съставлява недостатък на обвинението и
в тази връзка се позовава на т. 4 от ТР № 2/2002 на ОСНК на ВКС. В заключение счита, че
формулировката на повдигнатото от СРП обвинение не съставлява процесуално нарушение,
т.к. не съдържа неясноти или противоречия и не е ограничено правото на защита на
подсъдимите лица. По изложените съображения се моли за отмяна на протестираното
определение и връщане на делото на първия съд за неговото насрочване и разглеждане в
съдебно заседание.
Въззивният съд, като съобрази изложеното в частния протест, атакувания съдебен акт
и материалите по досъдебното производство, намери за установено от фактическа страна,
следното:
С внесен в Софийски районен съд обвинителен акт е повдигнато обвинение на
подсъдимия ВЛ. ВЛ. Г. за престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 3, т. 4 и т. 7 , вр. с чл. 194, ал. 1,
вр. с чл. 28, ал. 1, вр. с чл. 26, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1 НК, което според
прокуратурата е извършено в периода от 26.10.2020 г. до 02.09.2021 г. и включва четири
деяния – на 26.10.2020 г., за времето от около 09,15 часа до около 10,15 часа; на 27.10.2020
г., за времето от около 09,30 часа до около 13,00 часа; на 04.12.2020 г., около 14,00 часа и на
02.09.2021 г., за времето от около 10,00 часа до около 12:05 часа.
С внесен в Софийски районен съд обвинителен акт е повдигнато обвинение на
подсъдимия ЦВ. СТ. ГЬ. за престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 3, т. 4 и т. 7 , вр. с чл. 194, ал. 1,
вр. с чл. 28, ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с ал. 1 НК, което според прокуратурата е извършено
на 02.09.2021 г., за времето от около 10,00 часа до около 12:05 часа.
Въззивният съд констатира, че при обсъждане на въпроса по чл. 248, ал. 1, т. 3 НПК
първоинстанционният съд е счел, че в хода на досъдебното производство са допуснати
съществени процесуални нарушения на процесуални правила, довели до ограничаване на
процесуалните права подсъдимите ЦВ. СТ. ГЬ. и ВЛ. ВЛ. Г., поради което е прекратил
съдебното производство и е върнал делото на СРП за отстраняването им. В атакуваното
определение районният съд е посочил, че в обстоятелствената част на обвинителния акт по
2
пункт 2, прокурорът е разграничил употребените от всеки един от подсъдимите конкретни
технически средства при извършване на престъплението, за което е ангажирана тяхната
наказателна отговорност, докато в диспозитива на същия е вменено използването на всички
описани технически средства при извършване на деянието и на двамата подсъдими. При
това изложение на фактическите обстоятелства от страна на прокурора, първият съд е приел,
че е допуснато процесуално нарушение, с което са ограничени правата на подсъдимите, а
именно да узнаят обвинението в неговата цялост и по този начин да организират в пълнота
своето право на защита. На следващо място, първият съд е констатирал процесуални
нарушения и в частта, на инкриминираното време на извършване на деянието при
повдигнатото обвинение за дата 04.12.2020 г. на подсъдимия ВЛ. ВЛ. Г. и по отношение на
инкриминирания час при повдигнатото обвинение за деянието извършено на 02.09.2021 г. от
двамата подсъдими. В тази връзка, първият съд е посочил, че е налице противоречие между
обстоятелствената част и диспозитива на обвинителния акт по отношение на времето на
извършване на деянията, защото липсва времева хронологична последователност в
извършените от подсъдимите и посочените пострадали лица действия, които подлежат на
доказване. В заключение първият съд е посочил с оглед предмета на доказване по делото и с
оглед нуждите на наказателното производство е необходимо посочените обстоятелства да
бъдат отразени ясно и недвусмислено в обвинителния акт, при което е прекратил съдебното
производство в разпоредителното си заседание и е върнал делото на прокурора за
отстраняване на констатираните процесуални нарушения на процесуалните правила, водещи
до ограничаване на процесуалните права на подсъдимите.
Въззивният съд, в хода на извършената от него проверка намира от правна страна
следното:
Протестът е процесуално допустим, депозиран е от активно легитимирана за това
страна и в рамките на предвидения законов 7-дневен срок. Разгледан по същество същият е
неоснователен.
С оглед своето произнасяне, съобразно наведените от прокурора доводи на
несъгласие с протестираното първоинстанционно определение в депозирания частен
протест, въззивният съд се запозна не само с изложените от районният съд съображения
довели до прекратяване на съдебното производство по делото, но и с изготвения на
основание чл. 246, ал. 2 НПК и внесен за разглеждане в съда обвинителен акт от прокурора
при СРП, при което и в хода на своята въззивна проверки намери определението на
районният съд за правилно и законосъобразно, поради което същото следва да бъде
потвърдено изцяло.
В конкретния случай прави впечатления подробно изложените от прокурора
съображения на несъгласие с протестираното първоинстанционно определение, но
независимо от това е необходимо да се посочи, че така изложените доводи на несъгласие не
могат да отстранят или да запълнят онези части във внесения в съда обвинителен акт, в
които първият съд е констатирал допуснати процесуални нарушения, които ограничават
процесуалните права на двамата подсъдими. Видно е, че на държавния обвинител е ясно
предназначението на процесуалния документ, който е изготвил, а именно внесения в съда
обвинителен акт, а именно да формулира окончателно претенцията на прокурора срещу
подсъдимите лица, в рамките на която претенция същите следва да организират своята
линия на защита. Независимо от това обаче, прокурорът е тълкувал превратно съдебната
практика на която се е позовал в своя частен протест, т.к. същата макар и относима към
обсъжданите по настоящото дело въпроси, свързани с редовността на обвинителния акт, то
следва същата да бъде прилага в съответствие с конкретиката на съответния касус, а не като
необходимо клише. Ето защо изложените в частния протест и отправени упреци от
прокурора към процесуалната дейност на първия съд не почиват на установените в НПК
разпоредби, поради което и въззивния съд счита, че на прокурора следва да се обърне
внимание на това, че в хода на съдебната фаза на процеса, съдът е този който решава
възникналите процесуални въпроси в хода на делото, несъмнено един от които е въпроса по
чл. 248, ал. 1, т. 3 НПК в хода на разпоредителното съдебно заседание, а не прокурорът,
3
който е както се знае dominus litis на досъдебната фаза на наказателния процес. Въззивният
съд изцяло споделя доводите на първия съд за допуснати в хода на досъдебното
производство съществени, но отстраними процесуални нарушения на процесуалните
правила довели до ограничаване на процесуалните права на подсъдимите. Вярно е, че
изготвения обвинителен акт от прокурора по своето съдържание и мотивираност се
отличава от значителна част от изготвени други обвинителни актове на прокуратурата, което
обстоятелство определено говори за проявената процесуална прецизност в дейността му,
което е видно от наситеността, откъм описана в обстоятелствената част на обвинителния акт
фактология, но независимо от това, така описаната фактология следва да е изнесена
съобразно обвинителната теза по ясен и несъменен начин за да може да бъде възприета
безпротиворечиво от подсъдимите. На прокурора в тази връзка следва да се обърне
внимание, че описаните в обстоятелствената част на обвинителния акт факти и
обстоятелства подлежат на доказване, където е развил в пълнота своята обвинителна теза, а
не описаното в съдържанието на диспозитива на обвинителния акт. В обстоятелствената
част на обвинителния акт е необходимо възприетата възоснова на доказателствената
съвкупност, събрана в хода на досъдебното производство, фактическа обстановка да следва
своята времева хронология, особено в случай като настоящия, където тази хронологична
последователност в процесните събития е особено важна за предмета на доказване по
делото. Ето защо и по ясен и недвусмислен начин следва да е описана фактическата
обстановка възприета от прокурора, която да съдържа посочване на всички съставомерни
признаци от състава на всяко едно от престъпленията, между които несъмнено принадлежи
времето на извършване на инкриминираното деяние. В този смисъл е и цитираното в
частния протест Тълкувателно решение № 2/2022 г. на ОСНК на ВКС, където в т. 4.2
върховните съдии изрично са посочили, че времето на извършване на деянието е обективен
съставомерен признак и неговото посочване е задължително. Още повече в конкретиката на
фактите по настоящото дело е видно, че в хода на досъдебното производство са събрани
данни от лицата легитимиращи се като пострадали от инкриминираното деяние по пункт 3 и
4 от обвинението на подсъдимия Г. и това на подсъдимия Г., касаещи часа, в който са
напуснали недвижимите имоти, в които е извършено престъпното посегателство от двамата
подсъдими. Нелогично, в случая, са посочени часовете по двата пункта на обвинението по-
горе, около които според представителят на обвинението са извършени двете престъпления,
защото няма как подсъдимите да проникват в процесните жилища, докато пострадалите се
намират в тях, защото сам прокурора сочи, че тези пострадали са напуснали жилищата и
тогава подсъдимите са влезли в тях, чрез използвани от тях технически средства за отваряне
на патронниците на входните врати. Тази неяснота може да бъде отстранена само и
единствено по начина, по който процесуално е подходил първия съд чрез прекратяване на
съдебното производство и връщане на делото на прокурора за отстраняване на допуснати от
него процесуални нарушения. Въззивният съд не възприема доводите на прокурора, че
първоинстанционния съд следва да проконтролира единствено описаните в обвинителния
акт съставомерни, но не и несъставомерни признаци от обективната страна на посоченото
престъпление, защото за разлика от съда и прокурора, а също и защитниците на двамата
подсъдими, двамата подсъдими е видно, че не са лица с юридическо образование, които да
направят това правно разграничение, а целта на обвинителният акт е, не професионалните
юристи, а подсъдимите лица да узнаят ясно, точно и недвусмислено всички факти и
обстоятелства въз основа на които се желае тяхното наказателно санкциониране, чрез
налагане на наказание, в който смисъл следва да се посочи и разпоредбата на чл. 276, ал. 3
НПК, която в случай на неразбиране на повдигнатото обвинение от страна на подсъдимите,
ще доведе до тълкуване волята на прокурора и съответно нагласяне на фактите, което е
недопустимо. По същия начин стои въпроса и при второто възражение на прокурора, с
което изразява своето несъгласие с мотивите в определението, което атакува и което се
отнася до констатираната от първия съд неяснота относно становището на прокурора за
използваните от всеки един от подсъдимите технически средства. Това е така, защото от
една страна действително в заключителната част на обвинителния акт, прокурорът приема,
че подсъдимия Г. при съучастие, като съизвършители и при формирана общност на умисъла
4
със Ц.С. /наказателното производство по отношение на който е прекратено, с оглед
одобрено за него споразумение/, е използвал всички инкриминирани технически средства за
извършване на деянието, докато в обстоятелствената част на обвинителния акт е посочил,
точно кои технически средства от кой от двамата съучастници са използвани. Това
несъответствие нарушава правото на защита на подсъдимия Г., а още повече би и
затруднило процеса по деказване на извършеното престъпление в хода на съдебното
производство, в случай, че се установят обстоятелства, които са относими към използваните
за извършване на престъплението технически средства, от някой от извършителите. Ето
защо и в случая двамата подсъдими са поставени в ситуация да се защитават, както срещу
съставомерни факти и обстоятелства, така и срещу такива, които излизат извън
съставомерните признаци от обективната страна на посоченото престъпление, но за които се
търси наказателна отговорност от страна на държавния обвинител за същото престъпление,
което е недопустимо и в който смисъл е определение на СГС, на което прокурора се е
позовал в своя частен протест. Така обсъдените по-горе неясноти в обвинителната теза са
установени и констатирани от първия съд, поради което и същия е прекратил съдебното
производство по реда на чл. 249, ал. 1, вр. с чл. 248, ал. 1, т. 3 НПК, поради което и този съд
не търпи целения от прокурора упрек. Отстраняването на същите на свой ред би могло да
доведе и до възможност за приключване на делото по някоя от диференцираните процедури
по НПК, в случай на желание от страна на двамата подсъдими.
По изложените съображения въззивният съд намира, че в конкретния случай
държавния обвинител е допуснал констатираните от първия съд процесуални нарушения, с
които правилно е прието, че се ограничават процесуалните права на подсъдимите по делото,
а именно да разберат ясно, точно и недвусмислено всички факти и обстоятелства, за които е
ангажирана наказателната им отговорност и съответно се желае тяхното наказателно
санкциониране от прокуратурата. Тези процесуални нарушения на процесуалните правила,
ограничаващи правото на защта на подсъдимите лица, могат да бъдат отстранени
единствено чрез връщане на делото на прокурора, с цел тяхното отстраняване. Теоретичните
виждания на прокурора депозирал частния протест са неотносими в случая, доколкото
същия е длъжен да изхожда при формиране на своята обвинителна теза само и единствено
от събраните по делото доказателства и именно въз основа на тях да извлича
съставомерните факти, които да отрази в обстоятелствената част на обвинителния си акт,
т.к. именно тази част очертават рамките на доказване в съдебната фаза на наказателния
процес – Тълкувателно решение № 2/2002 г. на ОСНК на ВКС, и то чрез всички средства и
способи предвидени за това в НПК. В този смисъл и развитите в частния протест доводи на
несъгласие, от страна на прокурора, не могат да отстранят констатираните от първия съд
неясноти в повдигнатото на двамата подсъдими обвинение, и по този начин да доразвият
обвинителната теза или да я обосноват тълкувайки описаните в обстоятелствената част
фактически положения, която дейност е възложена на съдебния състав разглеждащ делото
по същество.
По изложените съображения се налага извода, че определението на
първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, т.к. в
случая правилно са констатирани допуснати съществени, но отстраними процесуални
нарушения на процесуалните правила, които са довели до ограничаване на процесуалните
права на подсъдимите, за което законосъобразно съдебното производство е било прекратено
и делото върнато на прокурора, а частният протест следва да бъде оставен без уважение,
като неоснователен.
Предвид горното и на основание чл. 249, ал. 3, вр. с чл. 248, ал. 1, т. 3 НПК въззивния
съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА определение от 29.04.2022 г., постановено по НОХД № 360/2022
5
г. по описа на СРС, НО, 106 състав, с което е прекратено съдебното производство по делото
на основание чл. 249, ал. 1, вр. с чл. 248, ал. 1, т. 3 НПК и същото е върнато на СРП за
отстраняване на допуснати на досъдебното производство отстраними съществени
нарушения на процесуалните правила, довели до ограничаване на процесуалните права на
подсъдимите ЦВ. СТ. ГЬ. и ВЛ. ВЛ. Г..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване или протестиране.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6