Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, ….01.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI „А“ въззивен
състав, в открито заседание на двадесет и втори октомври две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Углярова в.гр.д.
№ 3753 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 48441 от 21.02.2020г.,
постановено по гр. д. № 80829/2018г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 26
състав, са отхвърлени предявените от Ц.Ц.Л. *** ЕАД
отрицателни установителни искове с правно основание по чл.124, ал.1 ГПК за
установяване недължимостта на сумата от 2 159,51 лева, представляваща
продажна цена за потребена топлинна енергия за периода от м.06.2008г. до м.06.2010г., както и сумата от
311,25 лева, представляваща законна лихва за забава върху главницата за периода
01.06.2008г. – 31.03.2011г.
С решението съдът се е произнесъл по
разноските, съобразно изхода на спора.
Въззивникът – ищец Ц.Ц.Л., чрез процесуален
представител адв.Ц. – САК с доказателства по делото за надлежно учредена
представителна власт, обжалва решението в цялост, с оплакване за неправилност,
нарушение на материалния закон и необоснованост. В подкрепа на
изложеното се поддържа, че първоинстанционният съд е допуснал съществено
процесуално нарушение като не е обсъдил в цялост събраните по делото
доказателства – поотделно и в съвкупност, в това число изходящото от ответника
писмо, с което се признава, че са погасени по давност всички задължения на
ищцата към „Топлофикация – София“ ЕАД преди 2017г. Сочи се, че съдът неправилно
не е взел предвид визираното писмено доказателство, което удостоверява
изявление на ответното дружество, с което по същество се признава
основателността на предявените искове. На следващо място навежда, че
първостепенният съд неправилно е приложил нормата на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК,
като не е извършена проверка за настъпване на законовите основания за перемпция
на изпълнителното дело. Поддържа, че образуваното изпълнително дело е било перемирано
и след последното изпълнително действие, което е извършено валидно преди
депозиране на исковата молба, са изминали повече от пет години, респективно и
предявените искове неправилно са били отхвърлени. По изложените съображения се моли
въззивният съд да отмени първоинстанционното решение, като вместо него
постанови друго, с което да уважи предявените установителни искове като
основателни и доказани.
Въззиваемият
- ответник „Топлофикация - София“ ЕАД, чрез надлежно упълномощен процесуален представител,
е депозирал писмен отговор на въззивната
жалба в срока по чл.263, ал.1 ГПК, с който същата се оспорва изцяло по подробно
изложени съображения. Моли се първоинстанционният съдебен акт да бъде потвърден
като правилен, а депозираната жалба – оставена без уважение. Претендират се
сторените в производството разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер
на 150,00 лева, по представен списък по реда на чл.80 ГПК. Релевира се
възражение за прекомерност по отношение разноските в производството, претендирани
от насрещната страна.
Софийски градски
съд, II А въззивен състав, след преценка по реда на въззивното производство на
твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства,
намира следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само
по наведените оплаквания в жалбата.
Настоящият съдебен
състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. С оглед доводите в
жалбата, следва да се отбележи следното:
Предявени са за
разглеждане обективно кумулативно съединени отрицателни установителни искове с
правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК. Съгласно посочената разпоредба, длъжникът
може да оспорва чрез иск изпълнението, като същият може да се основава само на
факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по
което е издадено изпълнителното основание – ал. 2. Съществуването на
новонастъпили факти след приключване на съдебното производство, предмет на
изпълнението, даващи основание да се оспорва изпълнението въз основа на съдебно
изпълнително основание с иска по чл. 439 ГПК, представлява предметът на
доказване в това производство, като тежестта затова е на ищеца по делото. В
настоящия случай ищецът се позовава на настъпила погасителна давност за
вземанията след издаването на изпълнителното основание, в което са
обективирани, поради което предявените искове са допустими. В тежест на
ответника по делото е да установи, че погасителната давност спрямо вземанията е
спирана или прекъсвана.
От приложеното по
настоящото дело копие на изпълнително дело № 20118380407143 по описа на ЧСИ М.Б.,
рег.№ 838 към КЧСИ, с район на действие
СРС, се установява, че на 24.06.2011 г. в полза на ответника „Топлофикация -
София“ ЕАД е бил издаден изпълнителен лист срещу ищеца Ц.Ц.Л. за следните
вземания – сумата от 2 159,21 лева,
представляваща главница за потребена топлинна енергия, сумата от 311,25 лева,
представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 31.07.2008г. до
01.03.2011г., ведно със законната мораторна лихва върху главницата от 03.05.2011г.
до изплащане на вземането, както и за сумата от 263,54 лева, представляващи
разноски по делото.
С молба от 13.10.2011г.
до ЧСИ М.Б., рег.№ 838 към КЧСИ, ответникът
„Топлофикация - София“ ЕАД е поискал да бъде образувано изпълнително
производство за събиране на сумите по посочения изпълнителен лист, с която е
възложил на съдебния изпълнител извършването на действия по чл. 18 ЗЧСИ. По
тази молба е било образувано изпълнително дело № 20118380407143 по описа на ЧСИ
М.Б., рег.№ 838 към КЧСИ, с район на
действие СРС.
С разпореждане от 22.08.2013
г. съдебният изпълнител е наложил запор върху пенсията на ищеца и е изпратено
запорно съобщение до Столично районно управление „Социално осигуряване“.
На
28.08.2013г. въз основа на издадения изпълнителен лист и на основание чл.449,
ал.2 ГПК, от страна на ЧСИ М.Б., рег.№
838 към КЧСИ е депозирано искане до Служба по вписванията за вписване на
наложена възбрана върху недвижимо имущество, собственост на Ц.Ц.Л. с адрес ***.
С молба от 07.05.2015
г. взискателят е поискал да бъде извършена справка в НАП и да бъде наложен
запор върху трудовото възнаграждение/пенсия на длъжника, както и да бъде
наложен запор върху банкови сметки на същата.
С молба от 24.01.2017
г. взискателят е поискал повторно да бъде наложен запор върху трудовото
възнаграждение/пенсия на длъжника, както и да бъде наложен запор върху банкови
сметки на Ц.Ц.Л..
С разпореждане от 26.06.2018
г. съдебният изпълнител е насрочил опис на движими вещи, собственост на
длъжника на адрес в гр.София, ж.к.“**********,
за което е изпратено до последния съобщение.
С разпореждане от 03.08.2018
г. на ЧСИ М.Б., рег.№ 838 към КЧСИ е наложен запор върху банковите
сметки на длъжника Ц.Ц.Л. в банка „ДСК“ ЕАД.
С оглед
фактическите твърдения в исковата молба съдът приема, че исковете имат правното
си основание в нормата на чл. 439 от ГПК. Когато срещу заповедта за изпълнение не е подадено възражение от длъжника,
заповедта се стабилизира и макар да не формира сила на пресъдено нещо по спора,
възможността за оспорване на фактите и обстоятелствата, относими към
ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудира, освен ако не са налице
специалните хипотези по чл. 424 от ГПК или
чл. 439 от ГПК. Поради това длъжникът в заповедното производство може да
се ползва от исковата защита по чл. 439
от ГПК, като се позовава на настъпили след издаване на заповедта за изпълнение
факти.
При предявен
отрицателен установителен иск по чл. 439
от ГПК в тежест на ищеца е да докаже, че след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание /заповедното
производство/, са настъпили факти /с оглед въведените в исковата молба
твърдения – изтекъл давностен срок/, които водят до погасяване на установеното
изпълняемо право от ответника. Предвид единственото поддържано във въззивното
производство основание за недължимост на сумите, ответникът следва да установи
настъпването на обстоятелства, обуславящи основание за спиране или прекъсване
на погасителната давност по смисъла на чл. 115 и чл. 116 от ЗЗД.
Разпоредбата на
чл. 439 от ГПК
предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел
изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е
уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание. По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г.,
заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за
разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 от ГПК
(отм.). По тези съображения, разпоредбата на чл. 439, ал. 2 от ГПК следва да се прилага и за факти, настъпили след
влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство е
приключило, независимо че съдебно дирене не се провежда /определение № 956 от
22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на ВКС, ТК, I ТО/. На новонастъпили
факти /след влизане в сила на заповедта за изпълнение, независимо от това, че в
заповедното производство съдебно дирене не се провежда/ длъжникът може да се
позовава при оспорване на изпълнението по чл. 439 от ГПК
– в този смисъл са и решение № 781 от 25.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 12/2010
г., ІІІ ГО и решение № 6/21.01.2016 г. по т. д. № 1562/2015 г. на ВКС, І ТО.
В случая ищецът –
длъжник в заповедното производство претендира защита по чл. 439 от ГПК,
като се позовава на изтекла погасителна давност за принудително събиране на
вземането, удостоверено в издадения в полза на ответника изпълнителен лист. С
оглед изложените в молбата фактически твърдения, претенцията по чл. 439 от ГПК
е допустима – молителят основава иска си на твърдение за факти, настъпили след
издаване на заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК.
При наведени твърдения за настъпили след влизане в сила на изпълнителното
основание факти, с които се свързва недължимост на претендираното от ответника
/твърдение за факти, с които се отрича материалното право на взискателя/,
предявеният иск по чл. 439 от ГПК
е допустим, тъй като установяването на тези факти е в състояние да рефлектира
върху дължимостта на процесното вземане. Съобразно приетото становище в
правната теория и съдебна практика, погасителната давност не води до погасяване
на самото вземане, а само на възможността да бъде принудително изпълнено.
Вземането продължава да съществува като вземане и длъжникът продължава да го
дължи, но възможността да бъде изпълнено е ограничена само до доброволното му
изпълнение – чл. 118 от ЗЗД.
В този смисъл следва да се разбира и търсената с процесните отрицателни
установителни искове съдебна защита – установяване недължимост на вземания
поради давност като правен резултат означава установяване, че е погасена
възможността за принудителното им изпълнение.
Съгласно
задължителните разяснения, дадени в ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013
г., ОСГТК на ВКС, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни
действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява
на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. В доктрината и съдебната практика е
трайно установено разбирането, че прекратяването на изпълнителното производство
поради т. нар. "перемпция" настъпва по силата на закона, а съдебният
изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване,
когато установи осъществяването на съответните правнорелевантни факти. Без
правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на
принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на
изпълнителното производство става по право, като новата давност е започнала да
тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.
С оглед наведените
от въззивника възражения следва да бъде посочено, че в процесния случай не е
налице хипотезата на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, респективно и не са осъществени
предпоставките за перемиране на изпълнителното производство. От данните по
приложеното в настоящото производство копие на изпълнително дело № 20118380407143
по описа на ЧСИ М.Б., рег.№ 838 към
КЧСИ, се установява, че по същото са извършвани изпълнителни действия, както
следва: на 22.08.2013г. е наложен запор
върху пенсия на длъжника, на 28.08.2013 г. е наложена възбрана върху недвижимо
имущество, собственост на длъжника Ц.Ц.Л., на 03.08.2018г. е наложен запор на
банкови сметки на длъжника в банка „ДСК“ АД. Същевременно с молби от 07.05.2015
г. и от 24.01.2017 г. взискателят е
поискал извършването на изпълнителни действия – налагане на запор върху
трудовото възнаграждение/пенсия на длъжника и запор върху банкови сметки на
същата.
В тази връзка
следва да бъде отбелязано, че съгласно чл. 116, б. "в" ЗЗД давността
се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на
вземането. Изпълнителният процес обаче не може да съществува сам по себе си.
Той съществува само доколкото чрез него се осъществяват един или повече
конкретни изпълнителни способи. При изпълнителния процес давността се прекъсва
многократно - с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с
извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ.
Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността,
защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба
на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за
принудително изпълнение – в случая наложен запор върху пенсия на длъжника,
възбрана върху недвижимо имущество на същия и запор върху банковата му сметка.
Действително,
погасителната давност не е била прекъсната със съдържащото се в молбите на
взискателя от 07.05.2015 г. и от 24.01.2017г. искане за налагане на запор на
банкови сметки и запор върху трудовото възнаграждение/пенсия, което длъжникът
получава. С визираните молби, с които взискателят е поискал предприемане на
конкретни изпълнителни действия за удовлетворение на вземането, независимо, че
поисканите изпълнителни способи са останали неприложени, както и причините за
това, е прекъснат обаче започналият да тече нов двугодишен срок от последното
валидно изпълнително действие, извършено на 28.08.2013г. Прекъсването е само по
отношение на перемпцията в хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, а не и по отношение
на погасителната давност, която продължава да тече и се прекъсва с всяко ново
изпълнително действие в изпълнителното производство. Без значение за правния
ефект на молбите по отношение прекъсването на двугодишния срок по чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК за прекратяване по право на изпълнителното производство, е че няма
данни за реално налагане на запор върху трудовото възнаграждение/пенсия на
длъжника, респективно запор на банковите му сметки, по това искане на
взискателя. Изводът за осъществяване на предвидените в закона предпоставки по
чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК предполага установяване бездействие на взискателя да
поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, като
бездействието на съдебния изпълнител относно изпълнението на действията, за
които е валидно сезиран, или ефективността на изпълнителното действие, са
ирелевантни (в този смисъл определение № 449/29.06.2020 г. по гр. д. №
2500/2019 г. по описа на ВКС, II т. о.). По изложените съображения настоящият
състав намира, че в периода от образуване на изпълнителното производство до 03.08.2018
г., датата на последното валидно изпълнително действие, взискателят не е
бездействал и изпълнителното дело не се е прекратило по силата на закона,
поради което и доводите за наличие на основанието по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК
са неоснователни.
На следващо място
съдът приема, че в случая заповедта за изпълнение е влязла в сила на 24.06.2011
г., когато е издаден изпълнителният лист, доколкото по делото не са представени
доказателства относно датата, на която е изтекъл двуседмичният срок по чл. 414,
ал. 2 ГПК за подаване на възражение от длъжника. Също така следва да се
съобрази, че страните не спорят относно обстоятелството, че заповедта за
изпълнение е влязла в сила в хипотезата на чл. 416, предл. 1 ГПК. От този
момент е започнала да тече давността по чл. 117, ал. 2 ЗЗД, която изтича на
24.06.2016 г.
Настоящият съдебен
състав счита, че при осъществяването на принудително изпълнение въз основа на
влязла в сила заповед за изпълнение, изпълняемото право е облечено в
изпълнителна сила, която възниква в момента на изтичане на срока за възражение
по чл. 414, ал. 2 ГПК. С влизането в сила на заповедта за изпълнение – чл. 416 ГПК,
се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо и длъжникът не може
да релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред, извън случаите на чл. 424 ГПК
и чл. 439 ГПК,
тъй като същите са преклудирани, с което се получава ефект на окончателно
разрешен правен спор за съществуване на вземането – арг. и от чл. 371 ГПК,
поради което и намира приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД – срокът на новата давност е всякога пет години. Неподаването на
възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК може да се приравни по правни последици на признание на вземането от
длъжника по чл. 116, б. "а" ЗЗД – целта на регламентираното в действащия ГПК
заповедно производство е да се установи дали претендираното вземане е спорно, а
признанието на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, доколкото
същите манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди
съществуването на конкретен дълг към кредитора – в този смисъл са решение № 100
от 20.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 194/2010 г., II ТО, решение № 131 от
23.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5140/2015 г., ІV ГО. Аргумент за противното не
следва от обстоятелството, че заповедното производство се развива без участието
на длъжника. Действително, длъжникът няма възможност да възпрепятства самото
издаване на заповедта за изпълнение, доколкото научава за същата едва с
връчването й. Въпреки това обаче законодателят е уредил възможност за участие и
защита на длъжника в хода на производството – чрез подаване на възражение, като
в този смисъл е осигурена гаранция за правата му, което обстоятелство не може
да се пренебрегне. Наред с изложеното, в постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г.,
ІV ГО, изрично е посочено, че влязлата в сила заповед за изпълнение формира
сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането
съществува към момента на изтичането на срока за подаване на възражение.
Следователно по действащия ГПК няма основание да се отрече приравняването на
влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и други актове на ВКС –определение № 480 от
27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV ГО, определение № 443 от
30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II ТО, определение № 576 от
16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV ГО, определение № 480 от
19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV ГО. В този смисъл и с
оглед нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, считано от влизането в сила на процесната заповед за изпълнение на 24.06.2011
г. е започнала да тече нова петгодишна давност за всички вземания.
Според
разпоредбата на чл. 116, б. "в" ЗЗД, давността се прекъсва с предприемането на действия
за принудително изпълнение на вземането. Съгласно задължителните за съдилищата
разяснения, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ВКС по
тълкувателно дело № 2/2013 г., ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое
да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ
/независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е
предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл. 18 ЗЧСИ/,
като примерно и неизчерпателно са изброени изпълнителните действия, прекъсващи
давността. Взискателят има задължение със свои действия да поддържа висящността
на изпълнителния процес, извършвайки изпълнителни действия, изграждащи
посочения от него изпълнителен способ, включително като иска повтаряне на
неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. В
изпълнителния процес давността не спира, именно защото кредиторът може да
избере дали да действа /да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е
удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови изпълнителни способи/. Когато
взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на
две години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по право, без значение дали и кога съдебният
изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение, тъй
като актът има само декларативен, а не конститутивен характер. Поради това
новата давност започва да тече не от датата на постановлението за прекратяване
на изпълнителното производство, а от датата на предприемането от страна на
взискателя на последното по време валидно изпълнително действие.
С посоченото
Тълкувателно решение е обявено за изгубило сила Постановление № 3/1980 г. на
Пленума на Върховния съд.
Според даденото с
ППВС № 3/1980 г. тълкуване образуването на изпълнителното производство прекъсва
давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече. С т. 10
от горепосоченото Тълкувателно решение е дадено противоположно разрешение като
е прието, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко
действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече
нова давност, но давността не спира. С решение № 170 от 17.09.2018 г. на ВКС по
гр. дело № 2382/2017 г., IV ГО и решение № 51 от 21.02.2019 г. на ВКС по гр.
дело № 2917/2018 г., IV ГО, е прието, че прилагането на даденото с посоченото
Тълкувателно решение тълкуване за период преди постановяването му би имало за
последица погасяване по давност на дадени вземания, които са били предмет на
изпълнителни производства, но по тях не са предприемани действия за период
по-голям от този срок. С оглед на това давността ще се счита изтекла със задна
дата преди момента на постановяване на тълкувателното решение, но въз основа на
даденото с него тълкуване, което би довело и до несъобразяване на действащото
към този момент ППВС. Поради това даденото с отмененото тълкувателно ППВС и
Тълкувателното решение тълкуване на правната норма следва да намери приложение
и след отмяната на същото, когато спорът се отнася до последиците от нормата,
които са били реализирани за период преди отмяната на тълкувателния акт, като
новото Тълкувателно решение ще се прилага от този момент за в бъдеще. С оглед
на това извършената с т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС
по тълк. дело № 2/2013 г., ОСГТК, отмяна на ППВС № 3 от 18.11.1980 г. поражда
действие от датата на обявяването на Тълкувателното решение, като даденото с т.
10 от Тълкувателното решение разрешение се прилага от тази дата и то само по
отношение на висящите към този момент изпълнителни производства, но не и за
тези, които са приключили преди това.
По въпросите от
кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т.
10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълкувателно дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и
прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано
преди приемането му, е образувано Тълкувателно дело № 3/2020 г. на ОСГТК на
ВКС, по което към настоящия момент не е постановено решение. Настоящият съдебен
състав споделя разрешението на тези въпроси, дадени в решение № 170 от
17.09.2018 г. на ВКС по гр. дело № 2382/2017 г., IV ГО и решение № 51 от
21.02.2019 г. на ВКС по гр. дело № 2917/2018 г., IV ГО.
Както беше
посочено, отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г. има действие от 26.06.2015 г. –
датата, на която е прието противоположното тълкуване. Следователно до 22.06.2015
г. давността по процесното изпълнително дело, доколкото се установява липса на
настъпила перемпция на същото, е била спряна по силата на самия факт, че за
събиране на процесните вземания е образувано изпълнително производство.
Давността е продължила да тече след 26.06.2015 г., но е прекъсната с
предприемането на горепосочените изпълнителни действия.
Въззивният съдебен
състав намира, че в случая давността за процесните вземания, установени в
издадения въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
изпълнителен лист от 24.06.2011 г. по ч. гр. д. № 5506/2011 г. по описа на СРС,
е 5 – годишна. Установява се също така, че по образуваното за събиране на
процесните вземания изпълнително дело под № 20118380407143 по описа на ЧСИ М.Б.,
за периода до влизане в сила на Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ВКС по
тълкувателно дело № 2/2013 г., ОСГТК давността не е текла, че същата е
продължила да тече след 26.06.2015 г., както и че на 03.08.2018г. е наложен
запор на банкови сметки на длъжника в банка „ДСК“ АД, което действие е
прекъснало теченето на давността – чл. 116, б. "в" ЗЗД. Периодът от 26.06.2015
г. до 03.08.2018 г. е по-кратък от пет години, поради което и давността за
процесните вземания не е изтекла и предявените отрицателни установителни искове
са неоснователни.
От гореизложеното
се установява, че както към момента на постановяване на обжалваното решение,
така и към момента на провеждане на устните състезания във въззивната
инстанция, а и към настоящия момент, 5 – годишната погасителна давност относно
процесното вземане не е изтекла.
По изложените
съображения и предвид съвпадението на изводите на двете инстанции, първоинстанционният
съдебен акт следва да бъде потвърден.
По
разноските:
При
този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна. Същата е
претендирала такива в размер на 150,00 лева – юрисконсултско възнаграждение,
съгласно представен по реда на чл.80 от ГПК списък. Съдът, при съобразяване на
действителната фактическа и правна сложност на делото, намира, че размерът на
юрисконсултското възнаграждение, определен на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във
вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ,
следва да бъде определен в размер от 100 лева, която сума следва да бъде
присъдена.
Предвид
размера на обжалваемия интерес, настоящото решение не подлежи на касационно
обжалване, съобразно с ограничението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК /изм. ДВ, бр.
100/21.12.2010 г., ДВ, бр. 50/2015 г., ДВ, бр. 86/2017 г. /.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 48441 от 21.02.2020г., постановено по гр. д. № 80829/2018г. по
описа на Софийски районен съд, ГО, 26 състав.
ОСЪЖДА Ц.Ц.Л., ЕГН **********,
с адрес *** да заплати на „Топлофикация - София“ ЕАД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление ***, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 100,00
лева – представляваща разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на касационно
обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.