РЕШЕНИЕ
№362
гр. Пловдив, 28.02.2022
год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в
открито заседание на двадесет и четвърти януари, през две хиляди и двадесет и втората
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана
Методиева,
при секретаря Ваня Петкова и
с участието на прокурор при Окръжна
прокуратура - Пловдив Димитър Молев, като разгледа докладваното от
съдията административно дело № 3105 по описа на съда за 2021 година, за да
се произнесе взе предвид следното:
Производство по реда на Глава
Единадесета от АПК, във връзка с чл.285, ал.1 от ЗИНЗС.
Образувано е по искова молба от И.С.Р.
с ЕГН **********, депозирана чрез пълномощника му адв. В.С., срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“
гр. София. С исковата молба се иска осъждане на ответника да заплати на
ищеца обезщетение за неимуществени вреди в размер на 100 000 лева, които вреди
се твърди да са причинени по време на задържането на ищеца по изтърпяване на
наказание „лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив за времето от 01.08.2017 г.
до датата на подаване на иска 01.12.2021 г. Неимуществените вреди са определени
от ищеца като такива, съставляващи обида, възмущение, стрес, притеснения,
психологичен дискомфорт, като се сочи същите да са причинени в резултат от
настаняването му в пренаселени килии при площ под 3 кв. м. на човек; при
наличие на гризачи и дървеници; липса на постоянно течаща топла вода; прашни и
задушни килии; липса на проветрение; слабо осветление, което не позволява
четене; непредаване от затворническата администрация на писма и жалби на ищеца
до съда. Обезщетението, което се претендира, се иска да бъде присъдено ведно
със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до изплащането му.
Претендира се присъждане на направените разноски за държавна такса от 10 лева.
С определение № 1870/03.12.2021 г., влязло в
сила на 21.12.2021 г. съдът е оставил частично исковата молба без разглеждане и
е прекратил производството отчасти досежно още едно наведено оплакване с искане
за обезщетяване на причинени от него неимуществени вреди, състоящо се в
постоянно нанасяне на обиди и заплахи от конкретно посочено лице от състава на
надзирателите, като е указал на ищеца възможността да сезира съответния районен
съд във връзка с твърденията му за извършени престъпления спрямо личността му.
В съдебно заседание исковата молба
се поддържа от пълномощника на ищеца адв. С. и лично от ищеца, като се моли
съдът да уважи иска, като съобрази посочените в исковата молба доклади на
Омбудсмана на Република България за 2016 г. и 2018 г., които да обяви за
ноторно известни, като при определяне размера на обезщетението да се ръководи
от практиката на ЕСПЧ по последно постановените осъдителни решения срещу
България, вкл. делото Иванов и др. срещу България, както и пилотното решение
Нешков и други срещу България.
Ответникът ГДИН – София,
представляван от ст. юрисконсулт Ч., заявява в писмен отговор по исковата молба
неоснователност и недоказаност на исковата претенция, като се претендира
присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание се излага
становище за неоснователност и недоказаност на иска и се моли за отхвърлянето
му.
Задължително участващият по реда
на чл.286, ал.1 от ЗИНЗС прокурор изразява становище за неоснователност и
недоказаност на иска, като моли алтернативно съдът да съобрази, че претендираният
размер на обезщетение е завишен и да го редуцира съобразно с периода на
задържане на ищеца и конкретните условия на задържане.
Пловдивският административен съд,
на първо място, намира, че исковата
претенция е допустима. С оглед на съдържанието на исковата молба, се касае
до иск за неимуществени вреди с правно основание по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС,
доколкото се претендира обезщетение за вреди, причинени на задържан от
специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по
чл.3 от ЗИНЗС. Ищецът Р. претендира вреди от посочените и приети от съда за
разглеждане нарушения за един определен период на задържане в Затвора Пловдив
без прекъсване. Искът е предявени от надлежна страна, предвидена сред лицата,
които могат да търсят обезщетение, доколкото за ищеца са налице данни да е бил
задържан в посоченото място за лишаване от свобода, вкл. и към момента на
разглеждане на делото. Същият е предявен и против надлежен ответник, доколкото
съгласно чл.285, ал.1 от ЗИНЗС, искът се разглежда по реда на глава 11 от АПК,
а според чл.284, ал.1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на
лишени от свобода от специализираните органи по изпълнение на наказанията. Според правилото на чл.205 АПК,
искът се предявява срещу юридическото лице,
представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или
бездействие са причинени вредите. Ответникът Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“, със седалище в гр. София, съгласно чл.12,
ал.2 от ЗИНЗС
е юридическо лице към Министъра на правосъдието и осъществява прякото
ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и
пробационните служби. В случая се претендира
обезщетение за извършено нарушение на специализираната администрация по чл.3 от ЗИНЗС в място за лишаване от свобода, каквото именно е Затвора – Пловдив, като
съгласно чл.12, ал.3 от ЗИНЗС, затворите и областните служби „Изпълнение на
наказанията“ са териториални служби на ГДИН. Затова и за вреди, причинени от
незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на специализираната администрация конкретно в затвора следва
да
отговаря именно юридическото лице Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“, което има,
както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря по предявения иск.
По същество исковата молба е само
частично основателна.
От събраните по делото
доказателства се установява от
фактическа страна, че ищецът И.Р. е бил осъден с влязла в сила на
04.12.2018 г. присъда на лишаване от
свобода за срок от осем години при първоначален строг режим за грабеж, извършен
в условията на опасен рецидив. Считано от 21.11.2017 г. ищецът бил настанен в
Затвора Пловдив, като първоначално пребивавал на пост VI
в корпуса на затвора, където бил настаняван последователно в стая № 16, и в
стая № 8, като от 06.10.2020 г. бил преместен на пост III,
където бил настаняван последователно в стаи с № 37, 36, 39 и 30.
Помещение с № 16, за което са
налице данни ищецът да пребивавал в периода от 30.11.2017 г. до 04.12.2017 г.,
било с площ от 27,09 кв. метра, с два отваряеми прозореца с размери 1,00 х 1,00м.
и 1,15 х 1,15м., като разполагало с обособен санитарен възел с квадратура 3,03
кв. м. с отдушник. В стая с № 16 за времето на пребиваването си там ищецът Р.
пребивавал заедно с още между четири и пет лица. От 05.12.2017 г. до 05.10.2020
г. ищецът бил настанен в стая № 8, която била с квадратура от 29,66 кв.м.,
разполагала с два отваряеми прозореца с размери 0,50 х 1,15м. и 1,00 х 1,15м.,
както и със санитарен възел от 2,54 кв.м. с отваряем прозорец в него. През
времето на престоя си в помещение с № 8 ищецът Р. бил настанен с различна
продължителност с най-малко три лица и най-много още девет лишени от свобода.
От 06.10.2020 г. до 19.11.2020 г. Р. бил настанен в помещение № 37 с площ от
46,55 кв. м., както и санитарен възел от 4,44 кв. метра, като помещенията
разполагали с отваряеми прозорци – с размери 0,50 х 1,20 м., 1,20 х 1,20 м. и
0,40 х 1,20м. В стая с № 37 ищецът пребивавал с още единадесет до тринадесет
лишени от свобода. От 20.11.2020 г. ищецът бил настанен в помещение с № 36 с
площ от 15,06 кв.м. с един отваряем прозорец с размери 1,20 х1,20 м., както и
самостоятелен санитарен възел от 2,52 кв.м. В това помещение ищецът пребивавал
до 24.06.2021 г. с още между двама и четирима лишени от свобода. От 25.06.2020 г.
до 26.08.2021 г. Р. бил настанен в стая № 39 с площ от 47,80 кв. м. и два
отворяеми прозореца с размери 1,20 х 1,20 м. и 0,60 х 1,20 м., разполагащо със
санитарен възел от 2,50 кв. м. с един отваряем прозорец в него с размер 0,60 х 1,20
м. В тази стая ищецът пребивавал заедно с още от осем до единадесет лишени от
свобода. Считано от 27.08.2021 г. и до края на исковия период 01.12.2021 г.
ищецът бил настанен в помещение № 30 с размери от 16,86 кв. метра с един
отваряем прозорец с размер 1,20 х 1,20 м., както и санитарен възел от 1,04
кв.м. с прозорец в него, който се отваря и е с размери 1,20 х 1,20 м. В това
помещение ищецът пребивавал с още четирима до шестима лишени от свобода.
Санитарните възли във всяко от
спалните помещения били обособени от самото спално помещение, като там лишените
от свобода можели да ползват постоянно течаща студена вода. Течаща топла вода
лишените от свобода можели да ползват по график за достъп в банята на затвора
два пъти всяка седмица, като съответно работещите можели да се ползват от
банята ежедневно след работа. В периода на задържането му в затвора ищецът Р.
бил устройван неколкократно на работа, като имал изработени над 200 дни. В периода на престой на ищеца в Затвора
Пловдив от 21.11.2017 г. и до края на исковия период 01.12.2021 г. били
извършвани периодично дейности по обработка на помещенията срещу гризачи и
инсекти, съгласно договори, сключени от ГДИН за такива дейности, като в рамките
на посочения период били осъществени тринадесет такива обработки, от които
такава през м.11 2017 г., четири за 2018 г. - през март, май, август и ноември,
три през 2019 г. – март, юни и август, три през 2020 г. – март, август и
септември, както и през февруари и март 2021 г.
Осветлението във всяка от стаите на лишените от свобода се осъществявало
освен чрез проникване на естествена светлина през прозорците и изкуствено
посредством монтирани по две луминесцентни осветителни тела във всяка от
стаите, които можели да бъдат свободно включвани от лишените от свобода в
рамките на деня до автоматичното изключване на осветлението през нощта за
времето на сън. Проветрението се осъществявяло посредством възможността за
отваряне на прозорците в помещенията по желание на лишените от свобода, а
почистването на помещенията се осъществявало от самите лишени от свобода, за
което им се предоставяли съответни прибори за почистване.
В периода на задържането му,
предвид факта, че бил грамотен, ищецът изготвял писма, като пускал същите в
обособена пощенска кутия, а предвид установения ред, социалният работник
следвало да придвижи кореспонденцията към адресата ѝ, като имало случаи,
в които писмата били връщани на ищеца за извършване на правилно адресиране,
когато адресът е бил погрешно посочен, или защото пликовете са били затворени.
След отстраняване на констатираните забележки, писмата били придвижвани, като
не били регистрирани случаи от отговарящите за ищеца ИСДВР при Затвора Пловдив,
в които кореспонденцията му да е била възпрепятствана. В някои случаи ищецът се
възползвал и от посещенията на съпругата си и предоставял директно на нея
кореспонденция, която да придвижи тя.
Посоченото от фактическа страна
се установява от приетите по делото писмени доказателства, както и отчасти от
разпита на свидетеля М.Л., чиито показания съдът кредитира, но само отчасти и
то само доколкото са съответни на приетите и кредитирани писмени доказателства,
като ги разглежда критично предвид факта, че на съда е служебно известно обстоятелството,
че свидетелят Л. също има качеството на ищец в такова именно производство като
настоящото, поради което и има интерес да твърди конкретни факти за условията в
Затвора Пловдив.
На базата на установените факти, от
правна страна, съдът намери следното:
На първо място, установява се категорично, че
ищецът не е пребивавал в Затвора Пловдив от посочената от него в исковата молба
начална дата 01.08.2017 г., доколкото на практика е осъден за престъпно деяние,
извършено извън затвора в периода от 12.08.217 г. до 23.08.2017 г. При проверка на съдържанието на присъдата по
НОХД № 2368/2018 г. по описа на ПОС, която е публикувана и общодостъпна, е
видно, че съдът на основание чл.59 от НК е приспаднал предварително задържане
от наказанието лишаване от свобода, включващо и такова по ЗМВР, считано от
30.08.2017 г. При това положение и с оглед данните от Затвора Пловдив относно
престоя на ищеца там, съдържащи се в представените по делото писмени
доказателства, установява се, че ищецът, който е бил предварително задържан, е
бил настанен в затвора на практика от 21.11.2017 г. Поради това и отчасти искът
му ще следва да се отхвърли като недоказан за периода от 01.08.2017 г. до
20.11.2017 г., доколкото не се доказва ищецът да е бил настанен в Затвора
Пловдив в този период от време. Ето защо и предвид установеността на
действителното задържане на ищеца Р. *** от 21.11.2017 г. до 01.12.2021 г., а
именно само за част от предявения исков период, то ще следва само за него поотделно
да се разгледа всяко от наведените от ищеца конкретни оплаквания,
формулирани в исковата молба и с оглед установеното по отношение наличието или
липсата на всяко от тях, съдът да осъществи и преценката си за кумулативното
въздействие върху ищеца на условията, в които се е
изтърпявало наказанието
лишаване от свобода, като вземе предвид и продължителността на
престоя му в място за лишаване от свобода, както и други
обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора, което
пък е предвидено
в чл.284, ал.2 от ЗИНЗС.
Според нормата на чл.43, ал.2 от ЗИНЗС всяко място за лишаване от
свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за
осъществяване на поправително въздействие. Посочената разпоредба е в съответствие
и доразвива нормата на чл.3 от ЗИНЗС, съдържаща изискване осъдените и задържаните под
стража да не бъдат подлагани на
изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение, която
пък норма възпроизвежда дословно така визираното в чл.3 от КПЧОС основно
човешко право.
Според нормата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗСЗ, в редакцията ѝ в сила от
07.02.2017 г., конкретно по отношение на лишените от свобода, за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, или задържането под стража, изразяващи се в липса на
достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване,
медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация
без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и
други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Посочените
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказание лишаване от свобода,
респективно задържането под стража, причинени от действия, бездействия или
обстоятелства, са неизчерпателно изброени. С оглед на прякото приложение на
чл.3 от КПЧОС по силата на чл.5 от КРБ, държавата, чрез нейната администрация,
е задължена да гарантира, че задържането в местата за лишаване от свобода ще е
при условия, които са съвместими с опазване на човешкото достойнство и че
начинът и методът на изпълнение на лишаването от свобода не подлагат на мъки
или изпитания, надхвърлящи неизбежното страдание, свързано със задържането. Поради
това и независимо от факта, дали в съответното законодателство са въведени
конкретни изисквания и дали са предвидени конкретни задължения за специализираната
администрация при изпълнение на лишаването от свобода, то при установяване
нарушение на тези основни принципи, свързани с основно човешко право, ще са
налице и основания за търсене отговорност от държавата.
На първо място, по отношение на оплакването за пренаселеност в
условията на задържане в Затвора Пловдив се установява от писмените доказателства, каквито са ангажирани за целия разглеждан
период с изключение на само осем дни от 21.11. до 30.11.2017 г. поради липса на
съхранена информация, а не поради отказ да се предостави такава, че в рамките
на този период от време за част от времето на престой в затвора, а именно за
общо 821 дни, ищецът е пребивавал при условията на пренаселеност. Такава се
установява в една или друга степен при
настаняването му в помещения с № 8, № 37, № 36, № 30 и № 39, с изключение
единствено на стая № 16, където, с оглед площта на помещението и броя на
настанените лица, не е било налице превишение на изискуемата разполагаема площ
на един лишен от свобода. Видно е обаче, че стандартът от 4 кв.м. на един лишен
от свобода, въведен със ЗИНЗС и действащ към разглеждания период, не е бил
изцяло и напълно осигурен от затворническата администрация за посочените 821
дни в останалите помещения. Нещо повече, става ясно от приложените становища от
ИСДВР при Затвора Пловдив, че за част от дните на установена пренаселеност, а
именно за общо 97 дни, последната е била и особено съществена, доколкото ищецът
е пребивавал в условия, при които разполагаемата площ на един лишен от свобода
е била под 3 кв.м. Посоченото се установява за кратък период на престоя в стая
№ 8, както и почти за целия период на престоя на ищеца в стая № 30. Според нормата на чл.3 от КПЧОС, никой не може да бъде
подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание. В
насока тълкуването на тази разпоредба, относима към изтърпяващите наказание
лишаване от свобода, е налице разрешение, дадено в редица решения на
ЕСПЧ, като напр. делото Ананиев срещу България, както и Нешков и др. срещу
България, за това, че независимо, че желателният стандарт, а в България и вече
нормативно установен такъв, е четири квадратни метра жилищна площ на човек, то
ако задържаните лица имат на разположение по-малко от три квадратни метра
жилищна площ, тогава пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да
доведе сама по себе си, независимо от други фактори, до нарушение на чл.3 от
Конвенцията, а недостигът на пространството може да се утежни и от липсата на
достатъчно отделни места за спане и дори и пренаселеността да не е толкова
сериозна, че да представлява сама по себе си нарушение на чл.3 от Конвенцията,
тя все пак може да доведе до нарушение на тази разпоредба, ако се комбинира с
други аспекти на условията на задържане – като например липса на уединение при използване на тоалетната, лоша
вентилация, липса на достъп на естествена светлина и свеж въздух, липса на
подходящо отопление, или липса на основна хигиена, което води до ниво на
страдание, надвишаващо това, присъщо на задържането (дело Torreggiani and
Others). От това, според ЕСПЧ, следва, че при оценката на това дали
е налице нарушение на чл.3 от Конвенцията по
отношение на липсата на лично пространство, трябва да се вземат предвид
следните фактори: (а) всяко задържано лице трябва да има индивидуално място за
спане; (б) всяко задържано лице трябва да има най-малко три квадратни метра
жилищна площ; и (в) размера на килията трябва да дава възможност на задържаните
лица да се движат свободно между мебелите, като липсата на някои от тези
елементи сама по себе си поражда сериозно предположение, че условията на
задържане са в нарушение на този член.
В случая, разпоредбата на чл.43, ал.4 от ЗИНЗС, която сочи, че минималната жилищна
площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода не може да е по-малка от 4
кв. м., е влязла в сила преди началото на посочения период на
задържане на Р., което означава, че за държавата в лицето на специализираната
администрация в местата за лишаване от свобода, е съществувало задължение за
изпълнение на стандартите, касаещи минималната жилищна площ, като в тази
насока, както се каза, пряко приложима по силата на Конституцията е и самата
КЗПЧОС. Затова и по отношение на оплакването относно пренаселеност в
условията на задържането в Затвора Пловдив, претенцията на Р., както се каза, е
доказана за посочения период от 21.11.2017 г. до 01.12.2021 г., доколкото става
ясно от приложените справки за помещенията по настаняване на ищеца и техния
капацитет, както и броя настанени лица, че е била налице действителна
пренаселеност за част от времето на престоя му в Затвора Пловдив, разглеждан от
съда, а именно за общо 821 дни в
рамките на посочения период, от които особено съществено е било нарушението за 97 дни, защото разполагаемата площ
тогава е била и под 3 кв.м на човек. В тази насока и с оглед на изричното
изявление на пълномощника на ищеца за необходимостта да бъдат признати за
ноторно известни посочените от него доклади на Омбудсмана на Република България
досежно условията в Затвора Пловдив, следва да се има предвид, че действително
изготвените доклади на Дирекция „Национален превантивен механизъм и основни
права и свободи на човека“ са публично известни, доколкото са публикувани на
страницата на Омбудсман на Република България в съответната секция „Национален
превантивен механизъм“. Посоченият от пълномощника на ищеца доклад от 2016 г.
обаче е неотносим, доколкото не касае проверка, свързана с исковия период, а
по-ранна такава. В доклада на националния превантивен механизъм от
проверки в затвора в гр. Пазарджик и общежитията към него; затвора
в гр. Пловдив и общежитието към него и ареста в гр. Пловдив, който
е от осъществена проверка през 2018 г., действително се съдържа информация за
констатациите конкретно по отношение на Затвора Пловдив относно установена
спрямо общия капацитет на затвора от 358 лица пренаселеност към 08.06.2018 г. с
настанени 391 лица, а към
26.09.2018 г. – 414 лица. Посоченото, обаче, касае
данни за общата пренаселеност в Затвора, констатирана към конкретни дати,
която, така оценена, не би могла да се определи като особено съществена,
доколкото не е било налице надхвърляне на изискването за разполагаеми 3 кв.м.
на лишен от свобода, а напротив, така изчислена площта е била под 4 кв.м., но
над 3 кв.м. на всеки лишен от свобода. Очевидно е от съдържанието на доклада,
както и от данните по настоящото дело, че състоянието на пренаселеност не е
било постоянно, нито изразено в една и съща величина през цялата 2018 г.,
доколкото е налице текучество. Следва да се има предвид и че в конкретния
случай е налице подробна справка по дни по отношение на лишения от свобода Р.
за конкретните помещения и броя на настанените заедно с него там лица, като е
видно, че за първата от датите на установена пренаселеност в цитирания доклад
за 2018 г. ищецът е пребивавал действително в условията на пренаселеност в стая
№ 8, но за втората от датите на констатация по доклада е бил в същото помещение,
но с оглед броя на настанени там лица е разполагал с близо 5 кв.м. разполагаема
площ. Поради това и данните от въпросния доклад, които подкрепят косвено
установяванията по делото, следва да се вземат предвид, но общо като насока
относно състоянието в български затвор, а предвид характера на производството,
което изисква преценка на конкретни факти и обстоятелства, поради искането за
определяне на обезщетение за конкретно лице, съдът се основава преди всичко на
конкретните доказателства, събрани по делото и относими към престоя на ищеца Р..
Затова и с оглед на установената пренаселеност за посочения общ брой дни, в
рамките на които, както се каза, е установено и особено съществено нарушение на
изискването относно разполагаемата площ за по-малък брой дни, то според съда следва да се уважи претенцията на ищеца за присъждане
обезщетение в частта ѝ относно неизпълнение на нормативното задължение на
специализираната администрация на местата за лишаване от свобода за осигуряване
на съответна разполагаема площ при изтърпяване на наказанието на ищеца. Този
извод съдът приема, независимо от факта, че по отношение на ищеца не се
установява да не е било определено самостоятелно място за спане – отделно
легло, в каквато насока и липсват негови оплаквания. Съгласно чл.21, ал.1 от
ППЗИНЗС изискването спалните помещения да са снабдени със самостоятелни легла,
съдът приема за изпълнено през целия разглеждан период на задържане на ищеца. Според
основните принципи, възведени в практиката на ЕСПЧ по приложение разпоредбата
на чл.3 от ЕКПЧОС /конкр. пилотното Решение Нешков и др. срещу България/, при оценката на наличното пространство в
местата за лишаване от свобода трябва да се вземе предвид пространството,
заемано от мебели и обзавеждане в килията, като следва да се има предвид, че жизнената
площ за всяко от лицата е площта, която следва да осигурява възможност те да сменят позата си и да извършват свободно движения за задоволяване на
битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени помещения, като
гледане на телевизия, четене на книги и т.н. Следва при това
положение да се има предвид и че разполагаемото свободно жилищно пространство в
помещенията, в които е бил настаняван ищецът, съдът преценя по настоящото дело,
без да има възможност да приспадне заетото от мебели пространство, предвид
липсата на конкретни данни относно точното им разположение в стаите и точният
им брой, но същевременно като взема предвид, че не се установява от
доказателствата ищецът да не е могъл да извършва описаните по-горе свободни
движения, свързани с ежедневното функциониране. Поради това и според съда се
установява твърдяното бездействие по смисъла на чл.3 от ЗИНЗС от страна на
специализираната администрация по отношение на това конкретно оплакване на
ищеца за посочения брой дни, в периода, за който се установи ищецът да е бил
задържан в Затвора Пловдив.
Иначе, както от писмените доказателства, така и гласните такива, се
установява категорично, че в стаите в Затвора Пловдив, през разглеждания период
на задържане на ищеца, са били изградени и са съществували санитарни възли с осигурена течаща студена вода, като лишените от
свобода са можели да ползват по определен график и баня с осигурена течаща
топла вода поне два пъти седмично. За
лишения от свобода Р. са налице данни, че е бил настаняван на работа, поради
което и като работещ е имал възможност да ползва банята и ежедневно във
времето, за което е бил работещ и което е почти една четвърт от общия период на
престой в исковия период. Установено е според съда поради това и пълно съобразяване с изискването,
възведено в разпоредбата на чл.20, ал.3 от ППЗИНЗС, съобразно с което на
лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща
вода, като в заведенията от закрит тип и арестите в
затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните
помещения.
Що се касае до
оплакването за лоша хигиена, обусловено конкретно от твърдението за наличие на гризачи и дървеници в помещенията, то от
доказателствата по делото се установява, че са създадени условия за
поддържане на елементарна хигиена в стаите,
като отговорността за това обаче
е на самите лишени от свобода, макар предвид старата материална база, както става ясно и
от показанията на разпитания свидетел, поддържането на хигиената да се е
осъществявало трудно. Установява се от приетите писмени доказателства, че през
цялото време на разглеждания престой на ищеца в Затвора Пловдив по няколко пъти
в годината са се
извършвали дейности по договор по дезинсекция и дератизация на помещенията на Затвора
Пловдив, включително и спалните такива, за което са приложени и съответни
протоколи. Очевидно, с оглед показанията и на свидетеля, въпреки положените в
тази насока усилия, паразитните насекоми, от които е оплакването, не са били
окончателно унищожени и не са изчезнали. Това обаче не се дължи на
незаконосъобразно бездействие на специализираната администрация в местата за
лишаване от свобода, като напротив, установява се, че за периода на престой на
ищеца общо са били осъществени над десет пъти съответните дейности по ДДД
обработка. Сиреч, полагани са били постоянни усилия за преодоляване на установената
заразеност с дървеници, като в някои случаи, след осъществената обработка, в
протоколите е била отразявана забележка, че няма налични вредители. Не се
установява от доказателствата по делото в помещенията по настаняване на ищеца
да е било констатирано наличие на гризачи. Затова и въпреки че принципно
наличието на инсекти в спалните помещения е от естество да води до неприятни
усещания, то същото не може да се приеме за пряка последица от
незаконосъобразно поведение на ответника, доколкото се установява същият да е
положил необходима и дължима грижа за справяне с този конкретен проблем по
адекватния начин, а именно осъществяване на химическа обработка, който се
прилага и при наличие на подобно заразяване и в места, различни от местата за
лишаване от свобода.
Що се касае
до оплакването за наличие на прах в
спалните помещения, то следва да се има предвид, че не се установява,
включително и от показанията на свидетеля, същото да е доказано. Освен това,
както се каза и по-горе, установи се, че поддържането на хигиената в спалните
помещения е възложено на лишените от свобода, което следва да се приеме и като
част от възпитателната и корекционна работа, като на същите се предоставят и
съответни средства и препарати за почистване, а те имат възможност да се
снабдят с такива и от магазина при затвора, както и да внесат отвън такива чрез
техните близки. Поради това и администрацията на затвора не би следвало да бъде
държана отговорна при наличие на незадоволителна хигиена в помещенията по
настаняване на лишените от свобода, за поддържането на която отговарят самите
те.
Недоказани са твърденията на ищеца относно неосигуряване на достатъчно светлина и вентилация в помещенията по
настаняването му в Затвора Пловдив. Установява се категорично, че всички
помещения по настаняването на ищеца са разполагали с прозорци, които са
отваряеми и от които е налице възможност за проникване на свеж въздух, както и
на дневна светлина, предвид размерите им, указани в приложените по делото
справки и таблици, като в спалните помещения на Затвора Пловдив има поне по два
прозореца. Освен това е видно, че има и по един прозорец или отдушник и в
самото санитарно помещение, което позволява отделно негово проветрение.
Установено е от гласните и писмените доказателства, че в помещенията на Затвора
Пловдив е осигурено и изкуствено осветление, като са монтирани луминесцентни
лампи, които могат да се ползват свободно през целия ден. В тази насока
действително е налице твърдение от свидетеля, че достатъчно дневна светлина не
може да прониква в помещенията, като с оглед размера на някои от стаите,
съпоставен с размерите на прозорците, може да се направи извод, че е налице
известно несъответствие с широко популярните строителни стандарти, касателно
нивото на проникване на дневна светлина в помещенията, но следва да се има
предвид в тази насока и типа на сградата, която не е типична жилищна сграда, а
такава, при която е нужно да бъдат спазени и конкретни стандарти за сигурност и
поради това и изискванията относно осветеността, утвърдени по отношение на
жилищните сгради, не могат да се прилагат безусловно. Във връзка с оплакването относно
липсата на вентилация, се установява от доказателствата, че такава практически
се осъществява по възможните начини чрез отваряне на прозорците, за проникване
на свеж въздух отвън. Установява се също така и че през една част от престоя на
ищеца в местата за лишаване от свобода същият е бил устроен на работа, което е
индикация, че в по-голямата част от деня той е бил извън спалните помещения на
затвора. Поради това и според съда, дори и да се приеме, че проникването на
дневна светлина в спалните помещения и на свеж въздух не е било достатъчно,
което, впрочем, не е доказано категорично, то като се вземе предвид и факта, че
за ищеца практически е била налице възможност да е извън тези помещения през
деня, включително и през времето на осигурения престой на открито по
представения график, не може да се счете, че са настъпили твърдените от него
неимуществени вреди.
Що се касае до оплакването на ищеца, формулирано като непредаване от страна
на администрацията на затвора на негови писма
и жалби до съда, то същото съдът намира за недоказано. Следва да се има
предвид, че е налице различен ред, визиран в нормите на чл.75 и съответно чл.77
и сл. от ППЗИНЗС, по отношение на изпращане на кореспонденция под формата на
писма, както и завеждането и придвижването на жалби и молби, отправени до
различни органи. В конкретния случай, в рамките на исковата молба се твърди
общо неизпращане на жалби, които са били адресирани до съда, без да е налице
конкретизация, нито по отношение на техния брой, нито по отношение на времето на
тяхното депозиране, нито по към кой съд или кои съдилища са били адресирани. От
показанията на свидетеля по делото се установява, че по отношение на ищеца е
имало случаи, в които са били връщани от страна на ИСДВР писма, сложени от
ищеца в съответната пощенска кутия, за да се изправят нередности по тях, от
което следва, че се касае до случаи на депозиране кореспонденция по реда по
чл.75, ал.1 от ППЗИНЗС, доколкото съгласно чл.75, ал.3 от ППЗИНЗС писмата на и до лишените от свобода се изпращат и получават от инспектор
по социална дейност и възпитателна работа. Пликът се запечатва или разпечатва
по начин, който да убеди служителя, че не съдържа неразрешени вещи. В тази насока и става ясно от показанията на свидетеля Л.,
че ИСДВР е връщал писма на ищеца заради начина на запечатване, или погрешно
посочен адрес, като ищецът е търсил начин да отстрани констатираните нередности
и да пусне пак писмата си. Ето защо и съдът не намира, че в случая е установен
отказ от изпълнение на задължението на ИСДВР по чл.75, ал.3 от ЗИНЗС, доколкото
изискването за отстраняване на нередовности, свързани например с адресирането,
е от значение с оглед редовното получаване на кореспонденцията от нейния
адресат, поради което и следва да се спази. Начинът на запечатване също е от значение
с оглед проверката за наличие на неразрешени вещи в кореспондентската пратка,
което е свързано със специфичния режим на сигурност в затворите. Видно е от
приложените становища от съответните инспектори СДВР, които са отговаряли за
ищеца в периода на престой в Затвора Пловдив, че не са станали известни случаи на
възпрепятстване кореспонденцията на ищеца. Освен това, посоченото от страна на
свидетеля обстоятелство, че понеже понякога ищецът не бил получавал отговори от
различни органи, то причината за това се дължала на факта, че вероятно жалбите
му не са били изпратени от администрацията до адресатите, а са били изхвърлени,
съставлява само предположение на свидетеля, поради което и не може да бъде
прието като доказателство за твърденията на ищеца. В крайна сметка, както става
ясно отново от показанията на свидетеля Л., писмата на ищеца, по един или друг
начин, включително и със съдействието на съпругата му, са били изпращани да
адресатите им. Поради това и съдът не намира, че в случая е установено
конкретно неизпълнение на изискванията по чл.75-78 от ППЗИНЗС, като общите и
неконкретизирани твърдения за такова от страна на ищеца не намират опора в
събраните доказателства.
С
оглед изложеното по-горе по отношение на всяко едно от оплакванията на ищеца Р.,
то съдът счита, че отговорността на ответника ГДИН София следва да бъде
ангажирана само и единствено по отношение на установеното незаконосъобразно
бездействие, свързано с поставяне на ищеца в помещения за изтърпяване на
наказание лишаване от свобода в Затвора Пловдив, които не са отговаряли на
възведените стандарти относно разполагаема площ на един лишен от свобода за
установения конкретен брой дни в рамките на разгледания период от време. По
останалите оплаквания, съдът счете, че не следва да уважава исковата претенция,
предвид недоказаността ѝ.
Отговорността на
държавата в лицето на специализираните органи по изпълнение на наказанията във
връзка с нарушение по чл.3 от ЗИНЗС е обективна. Предвид редакцията на чл.3 от ЗИНЗС, въведена
след 2017 г., която вече не съдържа изискване действията/бездействията по
поставяне в неблагоприятни условия на задържаните лица да са умишлени и това е
в съответствие и с практиката на ЕСПЧ, сочеща, че липсата на умишлено
поведение не пречи неблагоприятните условия на задържане да съставляват
нечовешко или унизително отношение в нарушение на член 3 от КПЧОС, то посочените като
установени
условия,
свързани с пренаселеност на помещенията по настаняване на ищеца, съдът счита, че
съставляват нарушение по чл.3 от ЗИНЗС и
сами по себе си, предвид продължителността на времето по изтърпяване на
наказанието в такива условия и с оглед факта, че част от това време нарушението
е било и особено съществено. При
наличието на така установените по-горе неблагоприятни условия, при които ищецът
Р. е следвало да търпи наказание лишаване от свобода в Затвора Пловдив, при
прилагане на подхода на оценка на въздействието им върху психическото и
физическото състояние на задържаното лице, съобразно и с конкретния брой дни в
рамките на периода, за които се установява по категоричен начин да е пребивавал
в затвора при пренаселеност в килиите,
както и броя на дните с изключителна пренаселеност /под 3 кв.м./, като взе
предвид и възрастта на ищеца, както и с оглед разпоредбата на чл.284, ал.5 от ЗИНЗС, съдът намери, че в случая действително е налице доказано причиняване на
неимуществени вреди в резултат от незаконосъобразно бездействие на
администрацията на затвора по осигуряване на благоприятни условия за изтърпяване
на наказание лишаване от свобода, което осъществява нарушение по чл.3 от ЗИНЗС
и това налага неговото обезщетяване. В случая, налице е поставяне в неблагоприятни условия на ищеца над
нормално присъщите на лишаването от свобода, като в тази връзка и според съда
се установява твърдението за причинени неимуществени вреди в резултат от
престоя му в пенитеницарно заведение при условията на пренаселеност, защото
посочените и по-горе неблагоприятни условия, макар да не е доказано да са в
кумулативна съвкупност с други твърдени такива по исковата молба, сами по себе
си, както се каза, са от естество да причинят описаните от ищеца чувства на
притеснение, психологичен дискомфорт, възмущение, обида, стрес. Пренаселеността в помещенията по престояване
на ищеца е само по себе си такова обстоятелство, което и обективно води до
извод за унизително към човека отношение, доколкото неминуемо се отразява върху
човешкото му достойнство. В тази връзка и описания от ищеца психологически
дискомфорт според съда е реална последица от посочените неблагоприятни условия.
В тази насока съдът взема
предвид и факта, че съгласно пилотното решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по делото Нешков и др. срещу България, не е
необходимо доказването на настъпили вреди при наличието на нечовешки и/или
унизителни условия на живот в арест, като съгласно чл.284, ал.5
от ЗИНЗС, настъпването на неимуществените вреди се предполага до доказване на
противното. Установено е с оглед посоченото подробно по-горе при анализа на
отделните оплаквания нарушение на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, като с оглед
съдържанието на същото, съдът намира, че то действително води до неприятните
психически изживявания, посочени от ищеца. В тази насока от страна на ответника
не са ангажирани доказателства, които да водят до противен извод.
Що се
касае до интензитета на търпените
неимуществени вреди, то съдът по отношение на установените общо 821 дни, в
които ищецът е пребивавал в пренаселено помещение в рамките на посочения
по-горе период, го определя като
значителен, като взема предвид, на първо място, броя на дните, за които
доказано са били налице вреди, който е висок на фона на целия престой на
задържане на ищеца. Интензитетът на търпените имуществени вреди при задържането
на ищеца в Затвора Пловдив в рамките на доказания период на престой се определя
като значителен и предвид факта, че за част от дните, в които е установена
пренаселеност /за 97 дни/, както се каза вече, е установено и особено
съществено нарушение на изискванията относно минималната разполагаема площ /под
3 кв.м. на човек/, като тук съдът взема предвид изцяло в полза на ищеца факта,
че преценката относно пренаселеността е направена и без да се приспадне заетото
от мебели място в спалните помещения. От друга страна, съдът не може да не
вземе предвид и факта, установен от свидетелските показания и данните за вида
на престъплението, за което е търпял наказанието „лишаване от свобода“, а
именно извършено при опасен рецидив, че ищецът и по-рано е бил настаняван по
изтърпяване на наказание лишаване от свобода и то именно в Затвора Пловдив. При
това положение и е бил наясно с условията в това пенитенциарно заведение, които
сам определя като неблагоприятни, но въпреки това не е имал поведение, което да
не го доведе отново до пореден престой в затвора. При преценка на посочените обстоятелства
и съдът намира, че справедливо и отговарящо на действителния интензитет на
търпените от страна на ищеца Р. неимуществени вреди като резултат от
незаконосъобразно бездействие, осъществило нарушение на чл.3 от ЗИНЗС от
специализираната администрация в местата за лишаване от свобода, ще бъде обезщетение
за неимуществени вреди в размер на общо 5400 лева. Размерът на същото държи
сметка за посочения интензитет на преживени страдания, както и ще се яви съобразен с
практиката на ЕСПЧ касателно размерите на обезщетения, които съдът намира за
справедливи. В тази насока ЕСПЧ е имал възможност да посочи, че определянето на
адекватен размер на обезщетение се извършва като се съобразят и съответната
правна система и традиции и като се вземе предвид и жизнения стандарт в
държавата, дори ако това би довело до присъждане на суми, които са по-ниски от
определяните от ЕСПЧ в сходни случаи /Решение по дело Domjan v. Hungary/. Освен
това, в редица свои решения ЕСПЧ вече е имал възможност последователно да
затвърди становището си, че с оглед различията в жизнения стандарт в различните
държави, то присъждане на обезщетение, съставляващо 30 процента от това, което
този съд е определил, би било достатъчно и справедливо /Решение Bizjak v.
Slovenia; Решение Stella and others v. Italy и др./ В тази насока и настоящият съд,
съобразява и последните решения срещу България като напр. Йорданов и Джелебов
срещу България или Иванов и други срещу България, като взема предвид като
основа за преценката си и присъдените по тях обезщетения от ЕСПЧ, но съобразява
обстоятелството, че по отношение на лицата, за които са присъдени обезщетения
от ЕСПЧ по тези дела са установени и значително по-голям брой доказани
оплаквания от условията в местата за лишаване от свобода, отколкото по
настоящото дело, както и като взема предвид размера на минималната пенсия и
минималната работна заплата за страната ни, съдът намери, че размерът на
обезщетението от 5400 лева, което ще присъди, ще съответства на установения принцип за
обезщетяване на неимуществените вреди по справедливост. Поради това и исканият
от ищеца размер на обезщетение от 100 000 лева се явява изключително
завишен и напълно несъответен на критерия, въведен от българското законодателство
за присъждане обезщетение за неимуществени вреди по справедливост и посочената
от ЕСПЧ преценка при определяне на конкретен размер на обезщетение, свързана
със съответния жизнен стандарт за страната. Ето защо и за разликата между
присъжданото и претендираното обезщетение искът ще следва да се отхвърли.
Предвид
претендирането на законна лихва от ищеца, такава следва да се присъди върху
размера на присъжданото обезщетение, както е поискано, считано от датата на
депозиране на исковата молба в съда 01.12.2021 г. до окончателното изплащане на
сумата.
При този изход от
производството и съобразно разпоредбата на чл.286,
ал.3 от ЗИНЗС, ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 10 лева – държавна такса за образуване на
производството, което се претендира от страна на ищеца. Последният не е
направил искане за присъждане на адвокатско възнаграждение и липсват
доказателства такова да е реално заплатено.
Що се касае до искането на ответника за
присъждане юрисконсултско възнаграждение, то същото не може да бъде уважено,
доколкото, независимо от това, че е налице частично отхвърляне на исковата
претенция за част от периода и част от оплакванията, то нормите на чл.286, ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС са специални и дерогират общото
правило на чл.78,
ал.3 от ГПК, съгласно което ответникът също
има право да иска заплащане на направените от него разноски, съразмерно с
отхвърлената част от иска. Ето защо, въпреки само частичната основателност на исковата претенция, искането на
ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение не може да
бъде уважено, тъй като законът не предвижда такава възможност.
С оглед така изложените мотиви Съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Главна Дирекция „Изпълнение на
наказанията“ гр.
София, да заплати на ищеца И.С.Р. с ЕГН **********,
понастоящем изтърпяващ наказание в Затвора Пловдив, сумата
от 5400 лв. /пет хиляди и четиристотин лева/, представляваща обезщетение
за
причинени му неимуществени вреди в рамките на
периода от 21.11.2017 г. до 01.12.2021 г., в резултат от нарушение по чл.3 от ЗИНЗС, изразило се
в бездействие на затворническата администрация във връзка с осигуряване на ищеца
на достатъчно жилищна площ в условията
на задържане в Затвора Пловдив за 821 дни в посочения период, ведно със
законната лихва върху сумата на обезщетението, считано от 01.12.2021 г. до
окончателното ѝ изплащане.
ОТХВЪРЛЯ иска на И.С.Р. с ЕГН ********** за частта от исковия период от 01.08.2017 г. до 20.11.2017 г., както
и за разликата до
пълния предявен размер на търсеното обезщетение от 100 000 лева, а също и за останалите оплаквания за
нарушения по чл.3 от ЗИНЗС,
като неоснователен и
недоказан.
ОСЪЖДА Главна
Дирекция „Изпълнение
на наказанията“ гр.
София да
заплати на ищеца И.С.Р. с ЕГН **********, понастоящем изтърпяващ
наказание в Затвора Пловдив, сумата от 10
лв. /десет лева/, съставляваща заплатената от ищеца държавна такса за образуване на делото.
Решението подлежи на обжалване с касационна
жалба пред тричленен състав на Административен съд - Пловдив в 14-дневен срок
от съобщението за изготвянето му до страните по реда на АПК.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: