Решение по дело №611/2011 на Софийски окръжен съд

Р Е Ш Е Н И Е     № 376

 

Гр.София, 28.08.2014 г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

Софийски окръжен съд, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и  осми април през двехиляди и четиринадесета година в състав:

 

                                                                  Председател: Диана Коледжикова

 

при секретаря Теодора Вутева, като разгледа гр.д. № 611/2011 г. и взе предвид следното:

 

 

 

 

 

 

Предявени са обективно и субективно съединени искове с правно основание  чл. 108 от ЗС, чл.124, ал.1 от ГПК и чл.59 от ЗЗД.

 

Ищецът Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез пълномощника си адвокат П.П. е предявил срещу С.Б.С., М.Л.Б.Х., А.фон В., Ф.фон В., О.фон В., С.Е.М.Л. и М.Л.-Б. дьо Ш. следните искове:

- с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответниците А.фон В., Ф.фон В., О.фон В., С.Е.М.Л. и М.Л.-Б.дьо Ш. че ищецът българската държава е носител на правото на собственост върху следните недвижими имоти: 1. централна сграда, състояща се от четиринадесет стаи, кухня, столова, два коридора и стълбище на един етаж и тавански помещения, и кула на два етажа с разгъната застроена площ от 454 кв. м., съставляваща сграда с идентификатор 65231.920.44.1 по кадастралната карта и отразена като еднофамилна вилна сграда на два етажа със застроена площ от 292 кв. м.; 2. жилищна сграда, състояща се от четири стаи, столова, кухня и малка стая със застроена площ от 142 кв. м., съставляваща сграда с идентификатор 65231.920.44.2 по кадастралната карта и отразена като еднофамилна жилищна сграда на един етаж и застроена площ от 145 кв. м.; 3. конюшня и караулно помещение на един етаж и тавански помещения със застроена площ от 250 кв. м., всички построени в поземлен имот с площ от 2597 кв. м. с идентификатор 65231.920.44 по кадастралната карта на гр. С., одобрена със заповед № РД-18-3 от 27. 01. 2005 г. на изпълнителния директор на Агенцията по кадастъра;

- с правно основание чл. 108 ЗС срещу С.Б.С. и М.Л.Б.Х. за предаване на владението на собствените на държавата сгради, описани по-горе;

- с правно основание чл. 59 ЗЗД срещу С.Б.С. и М.Л.Б. – Х. за заплащане от всеки от тях на сумата от 15 000 лв., представляваща обезщетение за ползването без основание на собствените на Държавата сгради, описани по-горе, за времето от 30.05.2006 г. до 30.05.2011 г. – датата на подаване на исковата молба, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното им изплащане.

 

 

 

 

В исковата молба се твърди, че описаните сгради представляват единен комплекс, известен с наименованието хижа „Саръгьол”, ползвана от царете Ф. І и Б. ІІІ. Сградите били изградени в периода 1904-1914 г. върху терен, които е бил собственост на Държавата като гора на основание чл. 1 от Закона за горите /1897 г./, и станали собственост на Държавата на основание приращение. Твърди се, че сградите били изградени, стопанисвани и поддържани със средства на държавния бюджет от Интендантството на Цивилната листа, държавно учреждение, чиито функции били да управлява имуществото, предоставено за издръжка на българския монарх и царския двор. Имотите били управлявани от Интендантството и били включени в опис, съставен през 1933 г. Правото си на собственост върху процесните сгради ищецът основава на правото си собственост върху земята, върху която са изградени сградите, и приращение на основание чл. 78 от Закона за имуществата, за собствеността и сервитутите (1904 г., отм.) и чл. 1, ал. 7 от Закона за горите (обн. ДВ, бр. 92 от 1897 г., отм. 1904 г.).

Като евентуално основание за възникване на правото на собственост на Държавата върху сградите се поддържа придобиването им по силата на Закона за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. и на техните наследници /ДВ, бр. 305 от 31. 12. 1947 г./ и Закона за допитване до народа за премахване на Монархията и провъзгласяване на Народна република и за свикване на Велико Народно събрание /Обн., ДВ, бр. 174 от 2. 08. 1946 г., с отпаднало основание/

 

Ответникът по исковете С. Б.С. оспорва исковете в писмен отговор  по чл. 131, ал. 1 ГПК чрез пълномощника си адв.Х. Оспорва правото на собственост на държавата върху процесните сгради на основание приращение в качеството й на собственик на горите, в които са построени, по силата на Закона за горите /1897 г., отм./, като твърди, че държавата не е могла да придобие собствеността върху терена, върху който са изградени процесните сгради, само на основание чл. 1 от цитирания закон, без да е осъществен визираният в него фактически състав на одържавяването. По отношение на този терен не била проведена задължителната процедура по чл. 2 от закона, за да придобие той държавен характер.

Твърди, че дори и да се приеме, че теренът е бил държавен, цитираният закон и отменените Закони за горите от 1904 г., 1922 г. и 1925 г. не са съдържали ограничения за построяването на горски хижи в държавните и обществени гори. За построяването на такива в държавни гори не било необходимо учредяването на право на строеж, поради което придобиването им на основание приращение от собственика на гората било изключено.

Процесните сгради били построени от цар Ф. и били негова собственост до абдикацията му на 3.10.1918 г. След тази дата били владяни от цар Б. ІІІ, а след смъртта му от майката на ответника царица Д.С. в лично качество и като законен представител на ответника и неговата сестра М.Л.Б.Х. Владението продължило необeзпокоявано до 16.09.1946 г., когато след референдум ответникът и близките му били принудени да напуснат Б.

Поддържа, че владее сградите на правно основание – в качеството му на собственик, а владението върху тях му е предадено с нарочен акт на държавата. Ответникът С. твърди, че е собственик на процесните сгради по наследство от цар Ф., цар Б. ІІІ и царица Д. Наследодателят на ответника цар Б. ІІІ притежавал процесните имоти, построени от баща му цар Ф., на основание давностно владение, упражнявано лично от него и чрез трети лица от 03.10.1918 г. до 28.08.1943 г., упражнявано явно, спокойно и необезпокоявано. След смъртта му наследниците на цар Б. ІІІ владели имота до 16.09.1946 г.

Възражението е с правно основание чл. 34 Закон за давността /отм./

Ответникът твърди, че имотите са завзети от държавата през 1946 г. без правно основание, поради което правото на собственост върху същите му било възстановено ex lege на основание чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ.

Дори и да се приеме, че по силата на Закона за обявяване държавна собственост на имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. и техните наследници процесните имоти са станали държавна собственост, то с обявяване на посочения закон за противоконституционен с Решение № 12/1998 г. на Конституционния съд, извършеното въз основа на този закон придобиване от държавата следва да се счита за отнемане без правно основание по смисъла на ЗВСОНИ.

Ответникът оспорва предявения срещу него облигационен иск с довод, че е получил владението на процесния имот от ищеца, поради което за последния няма основание да иска заплащане на обезщетение за ползването.

При условията на евентуалност се поддържа възражение за придобиване по давност на имотите поради упражнявано добросъвестно владение от страна на ответника и неговата сестра М.Л.Х., считано от 18.10.2002 г. – датата на установяване на владението на двамата ответници и сестра му въз основа на предаването им с нарочен акт на държавата – заповед № ОА-319/18. 10. 2002 г.- на Областния управител на Софийска област и РМС № 658/14. 10. 2002 г. Евентуалното правопрекратяващо възражение е по чл. 79, ал. 2 ЗС.

Направено е евентуално възражение – ако искът по чл. 108 ЗС бъде уважен - за признаване право на задържане върху процесните сгради до заплащане на общата сума от 65 354,46 лева, представляваща стойността на извършени от ответника Сакскобургготски необходими и полезни разноски на сградите, както следва:

3370 лева, представляващи необходими разноски за ремонт на сградите и покривите на хижата, разпределени по подвидове: 1. ремонт на покрив, включващ подмяна на ламарина на помощна сграда през 2003 г. – 10 кв. м. – за материали 60 лв., за работа 75 лв.; грундиране и боядисване на ламарината на покривите на основната и помощната сграда през 2003, 2008 г. – 400 кв. м. – за материали 640 лв., за работа 285 лв.; 2. ремонт на външната дървена обшивка на сградите /смяна на някои от частите, боядисване и лакиране през 2003, 2004, 2005 г./ - 800 кв. м. – за материали 1000 лв. и за работа 375 лв.; 3. за ремонт на вътрешната обшивка на сградите /смяна на някои от частите, боядисване и лакиране през 2003, 2004, 2005 г./ - 800 кв. м. – за материали 490 лв., за работа 275 лв.; 4. ремонт на дюшемето в помощната сграда през 2005 г. – 20 кв. м. – за материали 70 лв. и за работа 100 лв.; 180 лева - за ремонт на ВиК инсталацията през 2007 г., 2010 г.. – за материали 100 лв. и за работа 80 лв., разпределени по подвидове: смяна на тоалетни чинии в основната сграда – за материали 35 лв. и за работа 10 лв.; смяна на батерии и на мивки в основната и помощната сграда – за материали 15 лв. и за работа 20 лв.; подмяна на спукана отводнителна канализация в основната и помощната сграда – за материали 50 лв. и за работа 50 лв.;

3260 лева за подобрения – монтиране на слънчеви колектори за производство на електрическа енергия през 2006 г. – за материали 2500 лв. и за работа 760 лв.;

58 544,46 лв. – необходими разноски - разходи за персонал /трудови възнаграждения, вноски към ДОО, ДЗПО и ЗО/ за двама охранители и 1 домакин за времето от 2003 г. до 2011 г.

Възражението е с правно основание чл. 72, ал. 3 вр. ал. 1 и 2 ЗС.

В защита срещу предявения облигационен иск при условията на евентуалност - в случай, че същият бъде уважен, ответникът прави и възражение за прихващане със сумата от 15 000 лв., представляваща част от извършени необходими разноски и разходи за персонала, описани по-горе.

Възражението е с правно основание чл. 104, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 72, ал. 2 ЗС.

 

Ответницата М.Л.Б.– Х. е подала чрез пълномощника си адв.Г. отговор на исковата молба, в който оспорва предявените срещу нея искове. Прави възраженията, че ищецът не е собственик на процесните сгради и че доверителката й, заедно със С.С., нейн сънаследник, владее сградите на правно основание – като съсобственик, придобил собствеността на основание изтекла придобивна давност в полза на наследодателя им цар Б.ІІІ, установено наследствено правоприемство и възстановяване на правото на собственост по реда на ЗВСОНИ и на основание решение на КС на РБ № 13/1998 г. Ответницата оспорва фактическите и правните твърдения на ищеца. Оспорва твърденията, че поземленият имот, в който са построени процесните сгради, има държавен характер от 1897 г. съгласно чл. 1 от Закона за горите /1897 г., отм./ Поддържа, че дори и да се приеме, че на някакво основание имотът е бил държавна собственост, то той е имал характер на частен, а не на обществен имот /арг. чл. 22 ЗИСС /отм./ Оспорва твърдението, че държавата е станала собственик на процесните сгради на основание чл. 78 ЗИСС, тъй като дори и да се приеме, че те са изградени в имот, собственост на държавата, изграждането им е станало със сили и средства на непрекия наследодател на ответницата цар Ф. І и след построяването им са владени от него, а след абдикацията му от цар Б. ІІІ и са придобити от последния на основание изтекла придобивна давност при хипотезата на присъединено владение. Оспорва се твърдението, че сградите са придобити от държавата чрез Интендантството на цивилната листа, което ги е управлявало, тъй като то е било „граждански институт, представляващ царя” и е осъществявало владение върху тях за царя. Не спори, че държавата е станала собственик на сградите на основание ЗОДС, като след възстановяване на собствеността в полза на ответницата държавата е загубила собствеността върху сградите. Поддържа, че тъй като ищецът не е собственик на процесните сгради не може да претендира присъждане на обезщетение за ползването им.

Прави правопрекратяващото възражение, че  е станала собственик на процесните имоти на основание придобивна давност, изтекла в полза на цар Б. ІІІ, наследствено правоприемство и възстановяване на собствеността по силата на закона. Основава възражението на следните факти: имотите са били владяни непрекъснато от построяването им през 1904 г. от цар Ф. и са придобити при хипотезата на присъединено владение от цар Б. ІІІ през 1924 г. на основание правоприемство в престола и придобивна давност. При условията на евентуалност се поддържа, че дори и да се приеме, че давността е започнала да тече от 1918 г. – годината на възкачването на престола на цар Борис ІІІ, то тя е изтекла към момента на смъртта му през 1943 г. Фактическото отнемане на сградите станало през 1946 г., когато те били предадени на държавата от комисия, назначена със заповед № 57 от 03.08.1946 г. на министър-председателя. Собствеността върху тях била загубена на основание ЗОДС. Реституцията им станала на основание чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ в лицето на ответницата и останалите сънаследници на цар Б. ІІІ на 21. 11. 1997 г.

Възражението е с правно основание чл. 34 Закона за давността и чл. 2, ал.2 ЗВСОНИ.

В случай, че последното не се приеме, поддържа, че собствеността е възстановена по силата на закона с постановяването на решение на КС на РБ по к. д. № 13/1998 г. на датата на обнародването му в Държавен вестник – 10. 06. 1998 г.

Като евентуално – в случай на неприемане на горните възражения, се поддържа, че ответницата е станала съсобственик на процесните сгради на основание кратката придобивна давност, тъй като ги е владяла за период от пет години, считано от 10.06. 1998 г., в качеството на добросъвестен владелец – владението било основано на акт, годен да я направи собственик – цитираното решение на конституционния съд. Поддържа се, че владението е упражнявано от ответницата чрез държател до 18.10. 2002 г.

Възражението е по чл. 79, ал. 2 ЗС.

Ответницата прави възражения при условията на евентуалност – ако бъде уважен искът по чл. 108 от ЗС срещу нея, за признаване право на задържане върху процесните сгради до заплащане на извършени необходими разноски и подобрения от нея за общата сума от 6810 лева, както следва:

3 550 лева, представляваща необходими разноски в процесните сгради, както следва: разноски за строително-монтажни  и ремонтни работи по централната сграда /по скица Вилна сграда/ и помощна сграда /по скица жилищна сграда/, по подвидове: 1. ремонт на покрив, включващ подмяна на ламарина на помощна сграда през 2003 г. – 10 кв. м. – за материали 60 лв., за работа 75 лв.; грундиране и боядисване на ламарината на покривите на основната и помощната сграда през 2003, 2008 г. – 400 кв. м. – за материали 640 лв., за работа 285 лв.; 2. ремонт на външната дървена обшивка на сградите /смяна на някои от частите, боядисване и лакиране през 2003, 2004, 2005 г./ - 800 кв. м. – за материали 1000 лв. и за работа 375 лв.; 3. за ремонт на вътрешната обшивка на сградите /смяна на някои от частите, боядисване и лакиране през 2003, 2004, 2005 г./ - 800 кв. м. – за материали 490 лв., за работа 275 лв.; 4. ремонт на дюшемето в помощната сграда през 2005 г. – 20 кв. м. – за материали 70 лв. и за работа 100 лв.; 180 лева - за ремонт на ВиК инсталацията през 2007 г., 2010 г.. – за материали 100 лв. и за работа 80 лв., разпределени по подвидове: смяна на тоалетни чинии в основната сграда – за материали 35 лв. и за работа 10 лв.; смяна на батерии и на мивки в основната и помощната сграда – за материали 15 лв. и за работа 20 лв.; подмяна на спукана отводнителна канализация в основната и помощната сграда – за материали 50 лв. и за работа 50 лв.;

3260 лева за подобрения – монтиране на слънчеви колектори за производство на електрическа енергия през 2006 г. – за материали 2500 лв. и за работа 760 лв.

Евентуалните възражения са с правно основание чл 72, ал.3 вр. ал. 1 и 2 ЗС.

 

Ищецът – Държавата прави възражение за погасяване по давност на вземанията на ответниците за необходими и полезни разноски за процесните сгради, извършени в периода 2003 г. – 30.05.2006 г., което е с правно основание чл. 120 вр. чл. 110 ЗЗД.

 

В подадения писмен отговор на исковата молба А.фон В., Ф.фон В., О. фон В., С.Е.М.Л.и М.Л.-Б.дьоШ. не оспорват допустимостта и основателността на предявените срещу тях искове по чл. 124, ал. 1 ГПК. Поддържат, че не упражняват фактическа власт върху процесните сгради и никога не са оспорвали собствеността на Държавата върху тях. Правят признание на предявените срещу тях установителни искове за собственост и претендират присъждане на направените по делото разноски, тъй като не са дали повод за завеждане на делото срещу тях.

 

Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, прие за установено следното от фактическа страна:

Предмет на делото е правото на собственост върху три сгради, изградени в поземлен имот с идентификатор № 65231.920.44 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед  РД-18-3/27.01.2005 г. на изпълнителния директор на Агенцията по кадастър, находящ се в Природен парк Рила: двуетажна сграда със застроена площ от 292 кв. м. с идентификатор 65231.920.44.1 по кадастралната карта ; едноетажна сграда със застроена площ 145 кв.м. с идентификатор 65231.920.44.2 по кадастралната карта и трета сграда, ненанесена в кадастралната карта, която е полуразрушена, но съществува на място. Посоченото се установява от Скица на поземлен имот № 919/18.03.2011 г. и Скици на сгради №№ 3574 и 3575/03.09.2009 г. на АГКК, както и от т.1 от заключението по основната съдебно-техническа експертиза на вещото лице Г., обясненията й в с.з. на 10.12.2012 г. и показанията на свидетелите Е. и Г. Не се спори по делото и се установява от цитираните скици, че за собственик на сградите е вписан Цар Б., а сградите се владеят от ответниците С.С. и М.-Л. Х. Собственик на поземления имот, в който сградите се намират, е държавата. Имотът попада в територията на Национален парк Рила, обособен със Закона за защитените територии.

Не се спори по делото и се установява от приетата съдебно-техническа експертиза, че процесните сгради са идентични с изградената през 1904-1914 г. по време на царуването на Цар Ф. хижа „Саръгьол”, ползвана от него до абдикацията му през 1918 г., а след това – от Цар Б. ІІІ до смъртта му през 1943 г. и от неговите наследници до 1946 г. От представените удостоверения за наследници на Цар Ф.І С., починал на 10 септември 1948 г., на Цар Б.ІІІ, починал на 28 август 1943 г. и на Д.С.С., починала на 26.02.2000 г., се установява, че ответниците са наследници по закон на Цар Ф., като първите двама ответници са низходящи на починалия му син Цар Б. ІІІ, а останалите ответници са низходящи на починалата му дъщеря Н. фон Вг.

От писмо от 12/25.11.1911 г. на посланика на Русия в България  А.Н. до заместник министъра на външните работи на Русия; писмо от 12.07.1912 г. на министъра на финансите на Русия до министъра на външните работи на Русия С.; писмо от 06.10.1912 г. на посланик Н. до министър С. и разписка от 02.09.1912 г. се установява, че цар Ф. І е получил заем от руското правителство в размер на 3 000 000 франка в злато.

Приложена е застрахователна полица №148129/27.06.1923 г. от Първото българско застрахователно дружество „България” за застраховка против загуби от пожар на имоти на Индендантството на  Н.В.Царя и Опис и оценка на имотите на Н.В.Царя, които ще се застраховат при застрахователно дружество „България”, в който е включен и имота в „Саръ гьол”.

Видно от опис на сградите, собствени на Н. В. ЦАРЯ и държавни, предадени за ползване на дворцовото интендантство към 01.01.1933 г. и от списък- приложение към писмо № 481 от 29.07.1946 г. от Интендантството на цивилната листа на Н.В. Царя до министър-председателя, сградите на двореца Саръгьол са описани като собственост на царя /интендантството/, а мястото - като държавно.

С протокол от 10.08.1946 г. по заповед на Министър председателя К.Г. е извършен опис на трите постройки на двореца „Саръ гьол” и на движимите вещи в същия.

В приложен към писмо № 15  от 25.09.1946 г. от Председателството на Народната Република до Министерството на земеделието, Дирекция държавните имоти, опис на личните имоти, притежания на бившия цар, е включен и дворецът „Саръ гьол”, като е отбелязано, че  постройката от 564 кв.м. е лична на бившия цар, а мястото е държавно. В писмото е посочено, че за държавните имоти, дадени за ползване на бившия държавен глава,  в Дирекцията имат списък.

С Постановление № 1 от 05.02.1947 г. на МС е взето решение всички имущества, които са се намирали в разпореждане на бившия царски двор, да се поставят под единно управление на Министерския съвет. Министерският съвет, по предложение на Комитета по стопански и финансови въпроси, определя начина на тяхното използване до окончателното уреждане на тяхното стопанисване.

С приемане на закона за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници (ДВ бр.305 от 31.12.1947 г.) се обявяват за собственост на Народната република България всички движими и недвижими имоти, находящи се на територията на България и принадлежащи на семействата на бившите царе Ф. и Б. и на техните наследници, лично придобити и наследени.

С Постановление № 72 от 13.02.1954 г. на МС и ЦК на БКП (Изв.,бр.25/26.03.1954 г.) относно предаване на бившите царски дворци за ползване от обществени и държавни организации бившата царска хижа „Саръ гьол” е предадена на Ловно-рибарския съюз.

За имота е съставен Акт № 5099 от 22.02.1987 г. за държавна собственост на недвижим имот, в който е посочено, че имотът е станал държавна собственост на основание Протокол от 18.09.1956 г., в изпълнение на разпореждане на МС № 1262 от 13.08.1956 г. Имотът е предаден за оперативно управление на УБО при МВР. С цитирания в Акта Протокол от 18.08.1956 г. Народният ловно-рибарски съюз е предал хижата „Саръ гьол” на УБО при МВР.

С Постановление № 118 на Министерския съвет от 1993 г. имотите са включени в списъка на обектите, чието стопанисване и експлоатация се осъществяват чрез бюджета на Министерския съвет. С Постановление № 282 на Министерския съвет от 2001 г. този имот е изключен от списъка на обектите, които Министерският съвет ползва и управлява, осигурявайки ги чрез бюджета си.

С акт № 9 за публична държавна собственост от 01.09.2001 г. е актувана хижа „Саръ-гьол”, бивша собственост на Цар Б. ІІІ, включваща: централна сграда, състояща се от 14 стаи, кухня-столова, два коридора и стълбища – на един етаж и тавански помещения, и кула – на два етажа, паянтова конструкция, построена преди 1944 г., обща разгъната площ от 454 кв. м.; жилищна сграда, състояща се от четири стаи, столова, кухня, малка стая, с обща застроена площ от 142 кв. м., на един етаж, паянтова конструкция, построена преди 1944 г. и конюшня и караулно помещение с обща застроена площ от 250 кв. м., на един етаж и тавански помещения, паянтова конструкция, построена преди 1944 г. В акта за държавна собственост е отразено, че всички сгради са построени върху терен, представляващ държавен горски фонд, Национален парк Рила, обособен със Закон за защитените територии, отдел 389-3 по лесоустройствения проект на Държавно лесничейство – Боровец от 1997 г.

С Решение № 658 от 14 октомври 2002 г. имотът, намиращ се в местността "Саръгьол",  и състоящ се от три сгради, е обявен от публична в частна държавна собственост.

Със заповед № ОА-319 от 18. 10. 2002 г. на областния управител е наредено отписването на горния недвижим имот от актовите книги на недвижимите имоти, държавна собственост и предаване владението им на правоимащите.

Заповедта на Областния управител е издадена по молба на пълномощника на С.С.и М.-Л.Х. от 02.08.2000 г. на основание Решение № 12 от 04.06.1998 г. на КС по к.д. № 13/1998 г., с което е обявен за противоконституционен закона за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. и на техните наследници; Решение № 658 от 14.10.2002 г. на МС за обявяване на недвижими имоти –публична държавна собственост за имоти – частна държавна собственост.

Сградите са предадени от Администрацията на Министерския съвет на ответниците С. и Х.  въз основа на Заповед № ОА-319 от 18.10.2002 г. на Областния управител на Софийска област, с която е наредено да се отпише от актовите книги на недвижимите имоти, държавна собственост АДС № 9/0109.2001 г. и да се предаде владението на правоимащите върху недвижим имот, представляващ хижа „Саръгьол” По делото не се спори, че посочените ответници владеят имота от 2002 г. до предявяването на исковата молба на 30.05.2011 г. и понастоящем.

От приетата по делото основна и допълнителна съдебно-счетоводна експертизи, обясненията на вещото лице в с.з. на 10.12.2012 г. от и показанията на свидетелите И.Е. и К.Г. се установяват извършените през 2003 г.-2008 в процесните сгради ремонтни работи и тяхната стойност:

-                          подмяна на дървената обшивка-вътрешна и външна с иглолистни дъски и летви – 80 кв.м. на стойност 1023 лева и 50 кв.м. на стойност 572 лева към 2005 г., съответно 938 лева и 470 лева към момента на изготвяне на експертизата;

-                          лакиране на дървените фасади и повърхности– 800 кв.м. на стойност 1755 лева и 500 кв.м. на стойност 1070 лева към 2005 г., съответно 1616 лева и 732 лева към момента на изготвяне на експертизата;

-                          смяна ламарината на покрива – 10 кв.м., на стойност 122 лева към момента на извършването им през 2003 г., а към момента на изготвяне на експертизата – 140 лева;

-                          грундиране и боядисване на 400 кв.м. на покривите на двете сгради на стойност 4344 лева при извършването през 2008 г., съответно 3368 лева към момента на изготвяне на експертизата;

-                          ремонт на отведнителен канал – подмяна на 20 м. тръба на стойност 457 лева през 2010 г., съответно 441 лева към момента на изготвяне на експертизата,

-                          подмяна на тоалетна чиния, батерия и мивка на стойност 318 лева през 2007 г , съответно 260 лева към момента на изготвяне на експертизата;

-                          частична подмяна и лакиране на дюшеме – 20 кв.м. на стойност 517 лева към 2005 г., съответно 470 лева към момента на изготвяне на експертизата,

-                          монтиране на 3 слънчеви панела на стойност 6890 лева към 2006 г., съответно 4664 лева към момента на изготвяне на експертизата.

Извършените и претендирани от ответниците „необходими разноски” са били нужни за запазването на сградите. Пазарната стойност на имота се е увеличила с общата сума на извършените подобрения към днешна дата в размер на 4664 лева.

Общата наемна цена на процесния имот за периода 30.05.2006 г.-30.05.2011 г. е в размер на 37590 лева – по 332 лева месечно.

От показанията на свидетелите А.П., М.Г., И.Ш., Г.Д. се установява, че основната сграда на двореца е била построена през 1903-1904 г., а е завършен преди Първата световна война или около 1914 г. От дядо си акад.Б., който е бил директор на царския естествено-исторически музей и приближен на царския двор, свидетелят П. знае, че дворецът „Саръ гьол” е построен с лични средства на Цар Ф. като негов личен ловен дом и ползван от него до абдикацията му, след това - от Цар Б. ІІІ и неговите наследници. Средствата за изграждане на имота били на цар Фердинанд и на майка му Княгиня К., както и от получения личен заем от руския император Н. ІІ. Не е имало оспорване на собствеността. Семейството е използвало имота за лични нужди- за уединение и почивка. Имотът се намира на Саръгьолската поляна на 2000 метра надморска височина в подножието на Саръгьолските езера и върховете „Чадър тепе” и „Дено”, на около 12 км. от курорта Боровец.

Имотът е отнет от царското семейство през лятото на 1946 г. преди провеждане на референдума и заминаването на Царица Й. и децата й от България.

След възстановяването на собствеността С.С. и М.-Л.Х. фактически влизат във владение през 2002 г. и стопанисват имота като никой не им е оспорвал собствеността. Изолираните показания на свидетелката Д., че възстановяването собствеността на имота в лицето на С.С. и М.Л.Х. станало през 1998 г. и оттогава никой не им оспорвал владението не се кредитират от съда, тъй като противоречат както на показанията на свидетелите Ш.(„възстановени са през 1998 г. с решение на Конституционния съд, фактическото влизане във владение е малко по-късно…след 2000 г.), Е.(„ремонтите започнаха през юли-август 2002 г.”) и Г. („от края на 2002 г. влязоха във владение”). Показанията на свидетелката Д. противоречат и на писмените доказателства по делото – цялата преписка по молбата от 02.08.2000 г. , приключила с издаване заповедта на областния управител от 18.10.2002 г.

 Представени са трудови договори и други писмени доказателства; приети са заключения по единична и тричленна съдебно-счетоводни експертизи относно разходите, направени от дружеството по ЗЗД „Кардам” за охрана на имота, които не следва да се обсъждат, тъй като въпреки дадените с доклада по делото указания ответникът С. не ангажира никакви доказателства относно твърдението си, че заплащането на направените от гражданското дружество разходи е извършено с негови лични средства.

 

При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:

 

По предявения иск с правно основание чл.108 от ЗС срещу ответниците С. С. и М.Л.Х.

По предявения ревандикационен иск ищецът следва да установи следните елементи от фактическия състав на чл.108 от ЗС – че ищецът е собственик на процесните имоти и че ответникът владее същите без да има основание за това. Необходимо е ищецът да докаже, че в негова полза е осъществено твърдяното придобивно основание, по силата на което той е придобил собствеността. Той следва да установи при условията на главно и пълно доказване настъпването на онези юридически факти, които пораждат за него правото на собственост върху имота. В случай, че ответникът твърди наличие на правно основание за владението си, той следва да го установи в процеса.

С оглед въведеното от ищеца първо придобивно основание – приращение при действието на ЗИСС (в сила от 01.09.1904 г., отм.), съдът следва да разгледа правния спор между страните относно принадлежността на правото на собственост върху земята, върху която са изградени процесните постройки. С оглед установеното обстоятелство, че процесните сгради са построени окончателно около 1912-1914 г.,  ЗИСС е приложим при преценка правото на собственост на основание приращение.

Съгласно чл.33 от ЗИСС (отм.) собствеността на земята обема собствеността на пространството над нея и на всичко това, което се намира отгоре или отдолу на повръхността. Съгласно чл.78 от ЗИСС (отм.), всички постройки, посаждения и работи се предполага да са направени от собственика на земята с негови средства и принадлежат нему, докато не се докаже противното. За придобиване правото на собственост върху сграда по силата на приращението е необходимо да се докаже правото на собственост върху земята, на която тя е изградена, както и липсата на учредяване по надлежен ред на суперфиция – право да се изгради постройка в чуждо място. За придобиване правото на собственост по този ред е без значение произхода на средствата за изграждане на постройката – това обстоятелство е от значение за облигационните отношения и други права между собственика на земята и извършилия строителството, но не и за вещно-правния статут на постройката. Единственото изключение от това правило е предвидено в полза на собственика на съседна земя, построил сградата си и върху част от съседния имот, в хипотезата на чл.85 от ЗИСС (отм.), пред каквато не сме изправени в настоящия случай. Следователно оборването на презумпцията по чл.78 от ЗС (отм.) за произхода на средствата за извършване на постройката не води до оборване на презумпцията за принадлежност на правото на собственост върху постройката. Последната е оборима само в случай, че в полза на извършилия постройката е било учредено правото да я задържи върху чуждото място, с други думи – правото на суперфиция. Изложеното обосновава неотносимост на въпроса за произхода на средствата за построяването на процесните сгради към спора за принадлежността на правото на собственост върху тях.

По твъряното от ищеца право на собственост върху земята, върху която са изградени процесните сгради, съдът намира следното:

Определяне приложимото право. В първите години след Освобождението по липса на български закони по необходимост са се прилагали турските такива, в частност Закона за земите от 1858 г., Закона за горите от 1870 г. и Инструкциите от 1875 г. Турското право е познавало три вида поземлена собственост – държавна, вакъфска и частна.

С влизане в сила на отделни граждански закони турското законодателство се отменя постепенно. Собствеността, управлението, експлоатирането, стопанисването и контрола на всички гори е уредено в Закона за горите. Първият български Закон за горите е приет на 28 декември 1883 г. След това – до национализацията на горите, са издадени и публикувани още 5 цялостни закона за горите – през 1890 г., 1897 г., 1904 г., 1922 г. и 1925 г., които са претърпели множество изменения. Българският законодател е уредил по принципно нов начин видовете собственост върху горите, като не е могъл да не държи сметка за заварените такива.

След влизане в сила на ЗИСС от 01.09.1904 г. и последните останали в действие норми на турското гражданско право са изгубили сила, с изключение на чл.97 и чл.98 от Закона за земите относно управлението и отчуждаването на частните имущества на общините, тъй като предвидените в чл.26, ал.3 от ЗИСС закони не са били приети.

Предвид новата уредба на собствеността в горите и горските пасища след Освобождението, в Законите за горите българският законодател е предвидил специален ред за определяне границите, площта на всеки един имот и чия собственост е той, както и документите, които ще удостоверяват наличието на тази собственост и съответно ще заменят съществуващите все още документи за собственост върху горите, издадени от турската държава.

В глава първа както на ЗГ от 1897 г., на който се позовава ищецът, така и на ЗГ от 1904 г., приложим с оглед периода на построяване на сградите, се урежда материята за собствеността на всички гори, описването им и уреждането на споровете по повод горите. Според двата закона горите в Княжеството се разделят на частни, общински и държавни. Държавни гори са ония, които не принадлежат нито на частни лица, нито на общини – чл.1, ал.7 от ЗГ от 1897 г., респ. чл.1, ал.4 от ЗГ от 1904 г.

В практиката на съдилищата по прилагане на посочените закони се е приемало, че онзи, който претендира, че притежава гора, трябва да установи и докаже това. Държавата не била длъжна да доказва. ВКС е приемал за установена презумпцията, че до доказване на противното държавата се счита за собственик на горите. В този смисъл к.р. № 1 от 1901 г. на о.с. на ВКС; к.р. № 266 от 1931 г. на ІІІ г.о. на ВКС.

С чл.17 от ЗГ от 1922 г. и чл.201 от ЗГ от 1925 г. на решенията на горските комисии и протоколите на лесничеите за описване границите на горите съгласно чл.2 от ЗГ от 1897 г., съответно чл.3 от ЗГ от 1904 г., се дава значение на влезли в законна сила решения. Целта на описването е да се поставят в известност държавните и общински гори и да се разреши въпроса за собствеността им - к.р.№ 433 от 1933 г. но І уг.о. на ВКС; к.р. № 737 от 1933 г. но І уг.о. на ВКС. Когато няма съставен разграничителен протокол от местния лесничей, увредената страна има право да заведе иск за собственост или за граници на гори и пасища, а предявеният иск се разглежда по общия ред  – р.№ 204 от 2015 г  на І гр.о. на ВКС; к.р. № 35 от 1909 г. на ІІ уг.о. на ВКС и Опр.№ 3 от 1925 г. на ІІІ уг.о. на ВКС.

Със ЗГ от 1904 г. яйлъците се обявяват за държавна собственост. Следователно държавни са горите и горските пасища, които не принадлежат нито на частни лица, нито на общини и други обществени учреждения; както и горите в яйлъците (летните пасища) и къшлаците (зимните пасища). Отчуждаването на яйлъшки гори в полза на държавата става по силата на закона– к.р. № 518а и 130 от 1928 г. на ІІІ гр.о. на ВКС.

Легално определение на понятието „яйлък” е дадено в чл.210, ал.1 от ЗГ от 1925 г.: яйлъците са планински летни пасища, сиреч земи във високи планински местности, обрасли с изобилна трева, където поради природата им и умерения климат стопаните скотовъдци изкарват стадата си на паша, водопой и почивка за през целия летен сезон, за да ги запазят от влиянието на горещините. В к.р. № 548 от 1937 г. на І гр.о. на ВКС е посочено, че правилно в обжалваното решение процесният имот е бил приет за яйлък – „висока планинска местност с 2000 м. над морето, отдалечена с часове от населените места, покрита със саморасли дървета, с множество поляни, изобилна трева и вода, с умерен климат, в миналото е служила за паша, почивка и водопой на стадата.” Като държавна собственост яйлъците не са могли да се придобиват по давност – к.р. № 76 от 1908 г. на ІІ уг.о. на ВКС, относно яйлък в м.Кьоравица, Рила планина.

В чл.9 от ЗГ от 1922 г. и чл.8 от ЗГ от 1925 г. е постановено, че държавните гори са неотчуждаеми и неприобретаеми по давност.

Според чл.3 от Закона за мораториума от 28 юли 1914 г. "през време на мораториума течението на всички срокове - материални и процесуални, давностни, углавни и граждански, съдебни, перемеционни и др., се спира”. Със Закона за допълнение за Закона за мораториума от 1914 г.. от 24 октомври 1914 г. чл. 3 се изменя така: "През време на мораториума текат само углавните процесуални срокове. Всички други материални, углавни, материални и процесуални, граждански и съдебни, перемеционни срокове и давност, спират, ако са започнали да текат преди 25 юли 1914 г." Със  Закона за продължение на Закона за мораториума от 24 януари 1915 г. срокът на спиране давността е продължен до 12.05.1921 г., когато влиза в сила Закона за отменяване Закона за мораториума. През периода от 28.07.1914 г. до 12 май 1921 г. не тече придобивна давност.

С влизане в сила на Закона за бюджета, отчетността и предприятията от 15.04.1934 г. държавните недвижими имоти не могат да се придобиват по давност – чл.222 и чл.223 вр. чл.208 от ЗБОП отм.
         Правни изводи. Въз основа на коментираните правни норми и съдебна практика съдът достигна до извода, че земята, върху която са изградени процесните сгради, е принадлежала на българската държава към момента на построяването им.

На първо място държавният характер на земята следва от обстоятелството, че по делото не са налице никакви данни земята да е била частна или общинска собственост. Тя следва да се счита за държавна при прилагане презумпцията, въведена със законите за горите и развита в практиката по прилагането им, че до доказване на противното държавата се счита за собственик на горите.   

Действително в законите за горите през релевантния период е била уредена процедура за описване на държавните земи от нарочни комисии като влезлите в сила или необжалвани протоколи са имали значение на влезли в сила съдебни решения и се считали за документ за собственост на гората. Липсата на такива протоколи за процесната земя, обаче, не опровергава извода за държавен характер на земята. Това е така, защото съставянето на протоколите не е елемент от фактическия състав на правото на собственост в лицето на държавата. Те имат само  доказателствено, а не конститутивно значение Направените в този смисъл доводи от процесуалния представител на ответницата Х. са неоснователни. Държавният характер на горите, за които не се установява правото на собственост на частни лица или на общините, е установен по силата на самите закони за горите и този принцип е последователно проведен във всички разглеждани закони.

В чл.1, ал.7 от ЗГ от 1897 г. респ. чл.1, ал.4 от ЗГ от 1904 г., според които държавни гори са ония, които не принадлежат нито на частни лица, нито на общини, е създадена оборима презумпция за държавния характер на всички гори, за които не се установява да са собственост на частни лица или общини. След като по делото няма никакви доказателства (не се правят и такива твърдения) земята, върху която са построени сградите да е била собственост на други лица, следва да се приеме, че тя е била държавна собственост.

Несъстоятелно е оспорването от ответницата Х., направено за първи път в писмените бележки по делото, че не се установило теренът, върху който са построени процесните сгради, да е бил гора към момента на построяването им. Това обстоятелство не се е оспорвало в процеса включително и от ответника С., който в отговора си на исковата молба се позовава именно на законите за горите като приложими закони, и се установява от представената брошура „Самоков.Чамкория”, изд.1928 г., според която планинските вериги в Чамкория са покрити с борова гора.

Въз основа на установените характеристики на местността – надморска височина от 2000 метра, с естествен извор в близост, с ливади и горски участъци, установено чрез заключението на вещото лице, съдът приема, че преди застрояването му имотът е бил яйлък, високопланинско пасбище. Като такъв имотът е бил държавна собственост по силата на ЗГ от 1904 г. и не е подлежал на придобиване по давност. И без да се приеме горното, обаче, несъмнено е, че имотът е бил държавна гора към момента на застрояването му.

По правото на собственост върху постройките. При установеното обстоятелство, че земята е била държавна собственост и при липса на доказване от страна на ответниците, че върху нея е било отстъпено правото да се държи постройка в чужд имот, при прилагане презумпцията на чл.78 от ЗИСС отм., следва да се приеме, че изградените през 1904-1914 г. върху държавна земя сгради на ловната хижа „Саръгьол” са придобити от държавата по силата на приращението.

Направените от ответника С. доводи, че през периода 1904-19014 г. не е съществувала забрана за изграждане на постройки в горите са правилни, но те не обосновават извод, че липсата на законова забрана преодолява презумпцията на чл.78 от ЗИСС отм. Разпоредбите на ЗГ не уреждат вещно-правните последици от извършването на строежи в горите, а уреждат административно-правния аспект на обществените отношения по използването на горите.

По възражението за придобиване по давност на сградите. Ответниците се позовават на изтекла в полза на цар Ф. придобивна давност с начало 1904 г. и присъединяване владението на прекия им наследодател цар Б.ІІІ. Твърди се, че към 1924 г. (респ. към 1931 г. при отчитане спирането на давността за периода 1914-1921 г.) давността е изтекла. Евентуално само за цар Б. ІІІ давността е започнала да тече от 1918 г. и е изтекла преди смъртта му през 1943 г.

Възражението е неоснователно. Неговото правно основание е в чл. 34 от ЗД отм., съгласно който може да се придобива чрез давност вещно право върху недвижим имот с непрекъснато владение в продължение на двадесет години, без да има нужда от юридическо основание и добросъвестност.

В полза на праводателя на ответниците не е изтекъл изискуемия от закона двадесет годишен давностен срок на упражнявано непрекъснато владение.

При установеното право на собственост на постройките в лицето на държавата, придобиването им по давност е подчинено на редица законови ограничения.

Съдът намира, че не е налице основание за присъединяване владението на прекия наследодател на ответниците Цар Б. ІІІ към владението на абдикиралия през 1918 г. цар Ф. Абдикацията е политически акт с последствие прехвърляне на държавната власт, но тя няма за последица прехвърляне на частно-граждански права, каквото е правото на владение на недвижим имот. В този смисъл абдикацията не създава правоприемство в полза на цар Б.ІІІ относно имуществените права на цар Ф. В полза на последния не е изтекъл двадесетгодишен срок от 1904 г. до 1918 г. и същият не е придобил право на собственост върху сградата.

Неоснователно е позоваването на придобивна давност относно процесните сгради и в полза на цар Б. ІІІ. Същият е установил владението си през 1918 г., но то е било спряно през периода 28.07.1914 г. до 12 май 1921 г. поради действието на Законите за мораториума (отм.) След този период праводателят на ищците е могъл да владее сградите за себе си до влизане в сила на ЗБОП от 15.04.1934 г., който въвежда забрана за придобиване по давност на всички държавни имоти. Този закон е действал и към момента на смъртта на чар Б. ІІІ , и към момента на изгубване на владението от ответниците през 1946 г. Периодът от по-малко от 13 години на осъществено от праводателя на ответниците владение за себе си е недостатъчен, за да се трансформира това владение в право на собственост. Направеното от ответниците по ревандикационния иск възражение, че техният пряк наследодател цар Б. ІІІ е придобил сградите по давност е неоснователно.

Противоречиви референции относно процесните сгради.

За сградите не са били съставени актове за държавна собственост и същите не са били регистрирани във водените при Министерството на земеделието и държавните имоти инвентарни книги на държавните имоти.

Сградите са били описвани като собственост на цар Б. ІІІ във всички описи - от 1923 г. (към застрахователната полица), от 1933 г.,  от 1946 г. (към писмото от 29.07.1946 г. и към писмото от 25.09.1946 г.).

В застахователната полица от 28.06.1923 г. е посочено, че се застраховат имоти на Интендантството на Цивилна листа на царя, а в предварителния опис и оценка на имотите, които ще се застраховат, е посочено, че имотите са на царя.

В протокола от 10.08.1946 г. е посочено, че се извършва опис на имуществата в двореца „Саръ гьол”, принадлежащи на Царския двор.

В писмо от 08.10.1946 г. от Министерството на земеделието и държавните имоти дворците в С. и Е. са цитирани като едни от бившите царски притежания. Безспорно е, че същите са държавна собственост и като такива фигурират във всички описи от 1933 г. и от 1946 г.

Посочените противоречия с установеното обстоятелство, че процесните сгради са били държавна собственост и с липсата на каквито и да е данни сградите да са били придобити от цар Ф. и цар Б. по някой от предвидените в закона способи, по които се придобиват вещни права върху недвижими имоти, не са от естество да обосноват извод за принадлежността на правото на собственост в тяхно  лице. Нито описите, нито другите писмени доказателства, в които сградите са описани като собствени на цар Б. ІІІ, съставляват актове, годни да учредяват или констатират вещни права.

  В обобщение на изложеното съдът приема, че към момента на отнемане на процесните сгради от ответниците през 1946 г. и към момента на приемане на Закона за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. и техните наследници от 1947 г. (ЗОДС), обявен за противоконституционен, същите са били държавна собственост.

При така установените права съдът намира, че приложното поле на ЗОДС не се простира върху процесните сгради, тъй като не могат да бъдат одържавявани държавни имоти.

 

Независимо от горното за пълнота ще се разгледа и евентуалното придобивно основание, на което се позовава ищецът - придобиване по силата на закона на основание Закона за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Ф. и Б. и на техните наследници (ДВ, бр. 305 от 31.12.1947г.)

С приемането на закона са обявени за държавна собственост всички движими и недвижими имоти на територията на България, принадлежащи на семействата на бившите царе Ф. и Б. и на техните наследници, лично придобити и наследени. Към закона не е приложен опис, от който да се установи вида и обема на одържавените имущества. Ако приемем, че това са имотите, описани в писмо от 25.09.1946 г. на Председателството на Народната република (министър-председател К. Г.) до Министерството на земеделието, където са описани “всички бивши царски имоти покрити и непокрити в цялата страна”, следователно и процесните сгради, които фигурират в този опис, са били одържавени. Законът установява ново правно положение по отношение правото на собственост върху имотите, принадлежащи на семействата на бившите царе. Той има еднократно, а не продължаващо правно действие, тъй като с влизането му в сила посочените имоти стават държавна собственост. Няма транслиране на права, както се твърди от ответницата Х., в този смисъл основанието за придобиване от държавата е първично. Придобиването правата на държавата се извършва по силата на закона и докато този закон не е отменен, за държавата е налице основание, от което тя черпи правото си на собственост.

ЗОДС е обявен за противоконституционен с Решение № 12 от 04.06.1998 г., постановено по конституционно дело № 13/98 г. на КС. Съгласно нормите на чл. 151 ал. 2, изр. 3 от Конституцията и чл. 22 ал. 2 от Закона за Конституционния съд, актовете, обявени за противоконституционни, не се прилагат занапред. Обявяването на закона за противоконституционен не отменя неговия правен ефект с обратна сила, а само отнема действието му за в бъдеще. Този ефект се е състоял в трансформиране на вещното право на собственост върху притежаваните от царските семейства имоти в държавна собственост. Еднократното действие на закона води до извода, че обявяването му за противоконституционен няма практически правни последици, тъй като отнема занапред действието на закона. След като актът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизането на решението в сила, решенията на Конституционния съд нямат обратно действие, а възникналите правни последици при приложението на такъв закон запазват действието си до издаване на нов акт по реда на чл. 22, ал. 4 от ЗКС. При актове, които имат еднократно действие, трябва да се издаде нов акт, който да уреди възникналите правни последици (Б. С. "Конституционно право на РБ" 2002 г.) Този правен извод е в съответствие и с Решение № 22 от 31.X.1995 г. на КС на РБ по конст. д. № 25/95 г., с който Конституционният съд приема, че с влизане в сила на решението на съда, с което се обявява за противоконституционен закон, се отменява неговото действие и създадената от него правна уредба занапред, същият престава да действа занапред. Законът за обявяване на държавна собственост на имотите на семействата на бившите царе и техните наследници нито отменя, нито изменя действащ закон. Поради това Тълкувателно решение на Конституционния съд № 22 по к.д. № 25/1995 г. е неотносимо към конкретния случай.

Решението на КС няма за вещно-правни последици реституция или възстановяване правото на собственост върху обявените със ЗОДС за държавна собственост имоти. Решението на Конституционния съд, с което се обявява противоконституционността на конкретния закон, няма нито отменително, нито правновъзстановително действие. То води само до неприлагането на същия закон занапред -  чл. 151 ал. 2, изр. 3 от Конституцията и чл. 22, ал. 2 от ЗКС.

 

По правопрекратяващото възражение на ответника С., че процесните имоти са реституирани по силата на закона с приемането на ЗВСОНИ при условията на чл.2, ал.2 от с.з. Не е налице фактическият състав на горната правна норма, елемент от който е липса на законово основание за отнемането на имотите – в случая отнемането е станало на основание ЗОДС. На този извод не противоречи обявяването на ЗОДС за противоконституционен, тъй като решението на КС не заличава с обратна сила  правните последици, които законът е целял и е постигнал – одържавяване на имотите. Дори към момента на фактическото отнемане през лятото на 1946 г. да не е било налице законово основание за това, тази липса на основание  преодоляна с приемането на закона. Законово основание за одържавяването е съществувало към момента на влизане в сила на чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ (18.11.1997 г.), следователно същият е неприложим в конкретната хипотеза.

Заедно с това напълно неправилно е твърдението, че самият закон ЗОДС материализирал придобивния акт, въз основа на който държавата се легитимира като собственик. Това не е вярно както за ЗОДС, така и за другите национализационни закони. Въз основа на всички тях за национализираните имоти са се съставяли актове за държавна собственост, които съставляват надлежни документи, легитимиращи държавата като собственик.

 

По правопрекратяващо възражение на ответника С. с правно основание чл. 79, ал. 2 ЗС за придобиване правото на собственост върху сградите по давност чрез упражняване на .добросъвестно владение през петгодишния период от датата на установяване на фактическа власт – 18.10.2002 г.

Действително към 2002 г. държавата в лицето на Областния управител на Софийска област е приела, че решението на конституционния съд има реституционен характер и е годно основание за предаване правото на собственост на ответниците. Този акт на държавата няма сила не пресъдено нещо и не я обвързва в настоящото производство. Не съществува влязъл в сила съдебен акт, обвързващ държавата с признаване правата на ответниците, в този смисъл настоящата ревандикация не нарушава правната сигурност.

Заповедта на областния управител не представлява и годно правно основание, придаващо на ответниците качеството на добросъвестни владелци. По правното си естество тя не е самостоятелно правно основание, пораждащо права.  Ето защо е неоснователно възражението за придобиване на процесните имоти чрез упражнявано добросъвестно владение от страна на ответника С.С., считано от 18.10.2002 г. – датата на установяване на владението на ответника въз основа на предаването им с нарочен акт на държавата – заповед № ОА-319/18.10.2002 г. на Областния управител на Софийска област.

 

По правопрекратяващо възражение на ответницата Х. с правно основание чл. 79, ал. 2 ЗС за придобиване правото на собственост върху сградите по давност чрез упражняване на .добросъвестно владение през петгодишния период от датата на обнародване в ДВ решението на КС по к.д. № 13/1998 г. – 10.06.1998 г. Това възражение е недопустимо разширено в писмените бележки на ответницата като за начална дата на владението е посочена датата на влизане в сила на чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ, на който същата се позовава. В тази част възражението е направено след срока за отговор на исковата молба и съдът не следва да се произнася по него.

На първо място, решението на КС не е акт, годен да направи ответницата собственик по следните причини: както се възприе от настоящия състав, ответниците  и техните праводатели никога не  са притежавали право на собственост върху процесните сгради; същите винаги са били държавна собственост, следователно не попадат в приложното поле на ЗОДС, нито от обявяването на този закон за противоконституционен следват някакви права за ответниците по отношение на процесните имоти.

Както вече се коментира по-горе, решението на КС няма за вещно-правни последици реституция или възстановяване правото на собственост върху обявените със ЗОДС за държавна собственост имоти.

         На второ място, не може да се приеме, че ответницата е установила своето владение върху имотите от датата на обнародване на решението на КС като от тази дата до фактическото предаване през 2002 г. на имотите тя ги владяла чрез държавата като държател. Не се установи фактическата власт, упражнявана от държавата през периода 1998-2002 г. да е била не за самата държава, а за ответницата Х. Не е достатъчно ответницата Х. да е имала намерение да държи имотите като свои чрез друго лице, а на това друго лице (не се спори, че държавата е упражнявала фактическа власт през периода), държавата, да е възложено да упражнява  владението за ответницата. Такова възлагане нито се твърди по делото, нито се установява от доказателствата. Напротив, именно в този период - на 01.09.2001 г. държавата е издала за хижа „Саръгьол” акт № 9 за публична държавна собственост, което е действие, афиширащо своенето на имота.

Заедно с изложеното, имотът е бил публична държавна собственост до 14.10.2002 г. , което е абсолютна пречка за придобиването му по давност – чл.7, ал.1 от ЗДС (ред. ДВ, бр. 124 от 1998 г., действаща за процесния период).  

        

По цитираните в писмената защита на ответника С. правозащитни стандарти, установени в решение от 23.11.2000 г. на ЕСПЧ по делото Бившия крал на Гърция и др. срещу Гърция (ж.№ 25701/1994 г.)

         Съдът намира, че между двата казуса – настоящия и този на бившия крал на Гърция съществува такава съществена разлика, която прави изложените в решението на ЕСПЧ стандарти неприложими по настоящото дело. Тази разлика се заключава в установеното с писмени доказателства, подробно изследвани в пар.3-15 от решението на ЕСПЧ, право на собственост в лицето на праводатели на жалбоподателите, придобито чрез покупки, замяна и дарение. От друга страна е пълната липса на доказателства за придобиване каквито и да е вещни права върху процесните имоти по някой от предвидените в закона способи от наследодателите на ответниците по настоящото дело.

Третирането от страна на държавата на имота като собственост на царя в периода до национализацията му би имало значение от гледна точка на ЕКПЧ, конкретно на чл.1 от Протокол 1, само ако Конвенцията би била приложима към момента на приемане на ЗОДС. Тя разбира се не е била приложима, тъй като не е съществувала към онзи момент, а за България става част от вътрешното право след ратифицирането й през 1992 г. От този момент насетне не са налице действия на българската държава по отношение на процесния имот, които биха могли да се тълкуват като несъвместими с мирното използване на собствеността на ответниците. Конкретно за предявения ревандикационен иск съдът вече изложи съображения защо го счита за основателен.

 

         По всички изложени дотук съображения съдът намира, че ищецът е собственик на процесните имоти, същите са владеят от ответниците С. и Х. и за владението на тези ответници не съществува правно основание.  Налице са всички елементи от хипотезата на чл.108 от ЗС, поради което по предявения от държавата ревандикационен иск те трябва да бъдат осъдени да предадат владението на претендираните сгради.

 

По исковете с правно основание чл.59 от ЗЗД срещу ответниците С. и Х.

Уважаването на иск с правно основание чл. 59 ЗЗД изисква установяването на следните предпоставки: имуществено разместване между ищеца и ответника, вследствие на което вторият да се е обогатил за сметка на обедняване на първия; връзка между обедняването и обогатяването, изразяваща се в общи факти, от които двете произтичат; липса на основание, което да оправдава имущественото разместване; липса на друг иск, с който ищецът да може да се защити. В разглеждания случай, предвид твърденията в исковата молба, обедняването на ищеца се изразява в невъзможност да ползва, съответно да получава доходи от собствения му недвижим имот, ползван в процесния период от ответника, който по този начин се е обогатил, като си е спестил заплащане на наем за имота.

Не се спори по делото, че ответниците по облигационния иск са получили владението върху процесната хижа от ищеца в резултат на продължителна процедура, в края на която е издадена Заповед ОА-319 от 18. 10.2002 г. на Областния управител на Софийска област. С нея ответниците са били признати от държавата в лицето на Областния управител за „правоимащи”. Следователно ответниците са имали легитимно очакване, че могат да ползват имота като собствен и за това ползване те не дължат обезщетение. Наистина тези очаквания са били в резултат на предоставяне на несъществуващи права, но ответниците не следва да понесат лично и прекомерно бреме, нарушаващо справедливия баланс между липсата на права върху имота и незаконосъобразните действия на ищеца по предоставянето на имота. Ответниците не са имали право да ползват имота през процесния период, но тяхното ползване е в пряка връзка с предоставянето на имота от ищеца.

При положение, че правото на ползване не само не е било оспорвано, то е било предоставено от ищеца на ответниците, същото може да се квалифицира като „собственост” по смисъла на чл.1 от Протокол 1 на ЕКПЧ. В този смисъл то е достатъчно значимо и признато, за да бъде защитено като тяхно „притежание”.

Ответниците се намират в имота в резултат на неправомерното поведение на държавата, която чрез свой орган е издала незаконосъобразна заповед (съдът не споделя доводите на ищеца за нищожност на заповедта на Областния управител, но в контекста на обсъждания въпрос разликата е без значение)  и е въвела ответниците в имота.

Да се признае правото на държавата да получи обезщетение за ползването на имота през процесния период би било неправомерна намеса в правото на ответниците да ползват имота, след като по вина изцяло на администрацията те са получили владението върху него.

На практика ответниците са поставени в ситуация, при която биха могли да избягнат отговорността за вреди от неоснователно обогатяване по чл.59 от ЗЗД само ако не бяха приели предоставения им със Заповедта на Областния управител имот. По мнение на съда такова действие не може разумно да се очаква от тях. И при най-голяма добросъвестност ответниците не биха могли да предвидят предявяването на настоящия иск срещу тях и да предприемат действия, чрез които да избегнат отговорността по чл.59 от ЗЗД.

В този смисъл решение от 02.09.2010 г. по делото Й. срещу България (ж.№ 17241/2006 г.) на Европейския съд по правата на човека; решение от 07.01.2010 г. по дело К. срещу България (ж.№ 30945/2004 г.) В тези решения Съдът е посочил, че автоматично прилагане с обратна сила на отговорността за вреди не е съобразено с изискванията на член 1 от Протокол No. 1 на ЕКПЧ за пропорционалност, предвидимост и справедлив баланс.

По изложените съображения предявените от държавата срещу ответниците С. и Х. облигационни искове следва да се отхвърлят.

 

По направеното от ответниците С. и Х. при условията на евентуалност (ако исковете по чл.108 от ЗС бъдат уважени) възражение  за признаване право на задържане до заплащане на подобренията с правно оснвание чл.72, ал.3 от ЗС.

Правото на задържане се признава от закона само на добросъвестен владелец, а в някои случаи и недобросъвестен, съгласно чл.72, ал.1 и ал.3 вр. с чл.70, ал.3 от ЗС. В случая съдът приема, че ответниците са недобросъвестни владелци на имота извън хипотезата на чл.70, ал.3 от ЗС, поради което не могат под формата на възражение да искат заплащане на подобрения в имота, а само чрез насрещен иск, какъвто в случая не е предявен. Ето защо направеното възражение ще следва да се остави без уважение.

 

По установителния иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК за признаване по отношение на ответниците А. фон В., Фе. фон В., О.фон В., С.Е.М. Л. и М.Л.-Ба.дьо Ш. правото на собственост на българската държава върху процесните сгради.

По съображенията, изложени при обсъждане на ревандикационния иск относно правото на собственост върху имота, по отношение на посочените ответници следва да се признае правото на собственост на българската държава върху процесните постройки.

 

По разноските.

Ищецът е направил разноски в размер на 10678,80 лева. От тях 7638,90 лева са по исковете срещу първите двама ответници. Цената на исковете за собственост е 13 421,30 лева. Цената на облигационните искове е по 15 000 лева срещу всеки от ответниците С. и Х. С оглед изхода от правния спор и на основание чл.78, ал.1 от ГПК всеки от посочените ответници следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените от него разноски в размер на 3607 лева съобразно уважената част от исковете.

Ответникът С.С. е направил разноски в общ размер на 1040 лева. С оглед изхода от правния спор и на основание чл.78, ал.3 от ГПК ищецът следва да му заплати сумата 549 лева съразмерно на отхвърления иск.

Ответницата М.Л.Х. е направила разноски в общ размер на 600 лева. С оглед изхода от правния спор и на основание чл.78, ал.3 от ГПК ищецът следва да й заплати сумата 317 лева съразмерно на отхвърления иск.

Ответникът Ф.фон В. е направил разноски в размер на 3000 лева, които ищецът следва да му заплати в хипотезата на чл.78, ал.2 от ГПК.

Останалите ответници не са представили доказателства за направени от тях разноски. Договор за правна помощ от 26.04.2012 г. не е подписан от никой от посочените в договора ответници.

 

Водим от горното, съдът

 

 

Р Е Ш И :

 

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на А.фон В. от М., Г., ул.”Пр.” № 00, Ф.фон В. от Ф., Г., ул.”А.” № 00, О.фон В. от Ф. на М., Г., ул.”К.е” № 00, С. Е.М.Л. ат П., Ф., авеню ”П.дьо С.” № 00 и М.Л.-Б. дьо Ш. от П., Ф., ул.”Р.” № 00, че Държавата притежава правото на собственост върху следните недвижими имоти: 1. централна сграда, състояща се от четиринадесет стаи, кухня, столова, два коридора и стълбище на един етаж и тавански помещения, и кула на два етажа с разгъната застроена площ от 454 кв. м., съставляваща сграда с идентификатор 65231.920.44.1 по кадастралната карта и отразена като еднофамилна вилна сграда на два етажа със застроена площ от 292 кв. м.; 2. жилищна сграда, състояща се от четири стаи, столова, кухня и малка стая със застроена площ от 142 кв. м., съставляваща сграда с идентификатор 65231.920.44.2 по кадастралната карта и отразена като еднофамилна жилищна сграда на един етаж и застроена площ от 145 кв. м.; 3. конюшня и караулно помещение на един етаж и тавански помещения със застроена площ от 250 кв. м., всички построени в поземлен имот с площ от 2597 кв. м. с идентификатор 65231.920.44 по кадастралната карта на гр. С., одобрена със заповед № РД-18-3 от 27. 01. 2005 г. на изпълнителния директор на Агенцията по кадастъра.

ОСЪЖДА С.Б. С. от гр.С., бул.”Ц. ш.” №00, с ЕГН . и М.Л. Б. Х. от гр.Б., ул.”В.” № 14, с ЕГН.  да предадат на Държавата владението на собствените й имоти: 1. централна сграда, състояща се от четиринадесет стаи, кухня, столова, два коридора и стълбище на един етаж и тавански помещения, и кула на два етажа с разгъната застроена площ от 454 кв. м., съставляваща сграда с идентификатор 65231.920.44.1 по кадастралната карта и отразена като еднофамилна вилна сграда на два етажа със застроена площ от 292 кв. м.; 2. жилищна сграда, състояща се от четири стаи, столова, кухня и малка стая със застроена площ от 142 кв. м., съставляваща сграда с идентификатор 65231.920.44.2 по кадастралната карта и отразена като еднофамилна жилищна сграда на един етаж и застроена площ от 145 кв. м.; 3. конюшня и караулно помещение на един етаж и тавански помещения със застроена площ от 250 кв. м., всички построени в поземлен имот с площ от 2597 кв. м. с идентификатор 65231.920.44 по кадастралната карта на гр. С., одобрена със заповед № РД-18-3 от 27. 01. 2005 г. на изпълнителния директор на Агенцията по кадастъра.

ОТХВЪРЛЯ предявените от Държавата срещу С.Бо.С. и М.Л.Б.Х. искове с правно основание чл.59 от ЗЗД за осъждането им да заплатят сумите по 15 000 лева всеки от тях, представляващи обезщетение за ползването без основание на собствените на държавата сгради, описани по-горе, за период 30.05.2006 г. - 30.05.2011 г.

ОСЪЖДА С.Б.С. и М.Л.Б. Х. да заплатят в полза на Държавата сумите по 3607 (три хиляди шестстотин и седем) лева всеки от тях за направените по делото разноски на основание чл.78, ал.1 от ГПК.

ОСЪЖДА Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, да заплати на С.Б.С. сумата 549  (петстотин четиридесет и девет) лева за направените от него разноски по делото, на основание чл.78, ал.3 от ГПК.

ОСЪЖДА Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, да заплати на М.Л.Б. Х.сумата 317  (триста и седемнадесет) лева за направените от нея разноски по делото, на основание чл.78, ал.3 от ГПК.

ОСЪЖДА Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, да заплати на Ф. фон В. сумата 3000  (три хиляди) лева за направените от него разноски по делото, на основание чл.78, ал.2 от ГПК.

 

Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от съобщаването му пред Софийски апелативен съд.

 

 

                                               Съдия: