Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и девети януари две хиляди и
двадесета година, в състав:
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета
Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. № 12629 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от 12.08.2019 г.,
постановено по гр. д. № 59151/2018 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), I
Гражданско отделение (I ГО), 120-ти състав, районният съд е осъдил Е.С.С., ЕГН **********,
с адрес: ***, да освободи и предаде на Л.А.Х., ЕГН **********, с адрес: ***,
недвижим имот – Апартамент № 1, находящ се в град София, ж.к. „Лозенец”, ул. *******,
предоставен й по прекратен договор за наем от 04.07.2013 г., на основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК Е.С.С. е осъдена да заплати на Л.А.Х. сумата в
размер на 80 лв. – разноски за внесена държавна такса по делото.
Срещу така постановеното
решение в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба
от Е.С.С., допълнена с молба от 11.09.2019 г., в която се излагат доводи за недопустимост
и неправилност на решението. Поддържа се, че е постановено в противоречие със
закона, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано.
Твърди се, че съдът се е произнесъл извън заявеното от ищеца искане, тъй като в
петитума на исковата молба е направено искане ответникът да бъде осъден да
опразни и да предаде владението върху имота, а в диспозитива на обжалвания
съдебен акт се посочено „да освободи и да предаде имота”. Поддържа се, че
исковата молба е нередовна, тъй като не е индивидуализиран в достатъчна степен
имота, предмет на делото. Излагат се доводи, че съдът неправилно не е разгледал
направени от ответницата възражения и доказателствени искания, обективирани в
нейно становище от 01.07.2019 г., като е приел, че е депозирано извън указания
й едноседмичен срок. Твърди се, че въззивницата е нередовно призована по реда
на чл. 41, ал. 2 вр. ал. 1 ГПК за проведеното на 29.07.2019 г. съдебно
заседание. Поддържа се, че докладът по делото, обективиран в определение от
17.05.2019 г., е непълен и неточен. Направено е искане да бъдат взети предвид и
права на въззивницата по чл. 90, ал. 1 и ал. 2 и чл. 91 ЗЗД. Посочено е, че е
претърпяла вреди във връзка с наемното правоотношение, тъй като наемният имот е
бил в лошо състояние и се наложило извършване на ремонт за привеждането му в
годно за ползване състояние. Твърди се, че в отговор на искане за плащане на
направените от нея ремонти, ищцата е завела настоящото дело. Съобразно
изложеното се иска обжалваното решение да бъде отменено с всички законови
последици. Направени са доказателствени искания, уточнени в молба от 13.01.2020
г. В съдебно заседание на 29.01.2020 г. е направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираното от въззиваемата адвокатско
възнаграждение. Депозирани са и писмени защити, в които въззивникът поддържа
доводите за недопустимост и неправилност на обжалваното решение.
В срока по чл. 263, ал.
1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна – Л.А.Х., представлявана
от надлежно упълномощен процесуален представител – адв. Й.П., в който се
излагат доводи за неоснователност на същата. Претендира разноски за платен адвокатски
хонорар в размер на 750 лв. съобразно представен списък по чл. 80 ГПК.
С определение от
29.01.2020 г. въззивният съд е оставил без уважение доказателствените искания
на въззивницата, като е приел, че не са допуснати от СРС процесуални нарушения
във връзка с доклада по чл. 140 ГПК при разпределяне на доказателствената
тежест между страните, респективно по допускане на доказателствата, които са
били поискани от тях.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в
законоустановения срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и следва да
бъде разгледана по същество.
Предмет на делото е
предявен по реда на чл. 310, ал. 1, т. 2 ГПК иск с правно основание чл. 233,
ал. 1, изр. 1 ЗЗД за опразване на процесното помещение и предаване фактическата
власт върху него на ищеца, вследствие на прекратено наемно правоотношение между
страните.
В исковата молба се
твърди, че между страните е сключен договор за наем на 04.07.2013 г. за срок от две години. Сочи се, че
след изтичане срока на договора ползването на наетата вещ е продължило без
противопоставяне на ищцата и по силата на чл. 236 ЗЗД, договорът станал за неопределен срок. Поддържа
се, че на 19.06.2018 г. ищцата е изпратила на ответника нотариална покана за
прекратяване на договора за наем с едномесечно предизвестие. Наемателката не е
открита на адреса и е залепено уведомление с покана за явяване в нотариалната
кантора за получаване на поканата. Твърди, че тъй като никой не се явил да
получи поканата в кантората на нотариуса в законовия срок, след изтичане на
същия е започнал да тече срокът на указаното предизвестие, който е изтекъл на
03.09.2018 г. Независимо от това имотът не е освободен. Съобразно изложеното е
направено искане съдът да осъди ответника да опразни имота и да предаде
владението на същия на ищеца.
В отговора на исковата
молба, депозиран по реда на чл. 131 ГПК, ответникът излага доводи за
неоснователност на иска. Оспорива връчването на покана за освобождаване на
имота. Признава, че между страните е сключен договор за наем за срок от две
години с размер на наемната цена от 280 лв., като след изтичане срока на
договора е продължил да ползва имота без противопоставяне от страна на ищцата,
заплащайки ежемесечно наем за апартамента. Твърди, че е заплатила депозит в
размер на 280 лв., равняващ се на наем за един месец. Сочи, че не е неизправна
страна в наемните правоотношения с ищеца, като твърди, че ищцата не е изпълнила
задължението си по чл. 230, ал. 1 ЗЗД да й предаде имота в
състояние, съответстващо на предназначението му. Изложени са доводи, че след
нанасянето си в апартамента, ответницата е установила, че същият е в крайно
амортизирано състояние, поради липса на ремонт за възстановяване на
експлоатационната му годност, поради което извършила най-належащите ремонти, за
което изразходвала 1760 лв. лични средства. От тях ищцата й е възстановила сума
от 530 лв. и отказва да й заплати останалата част. Сочи, че неподменената
електрическа инсталация довела до повреждането на пералнята й. Поддържа, че от
приложения по делото нотариален акт е видно, че прехвърлителите на имота са
запазили за себе си правото на ползване върху същия, поради което е направено
възражение за нищожност на договора с ищцата, на основание чл. 26, ал. 2 от ЗЗД, поради невъзможен предмет. Съобразно изложеното е направено искане съдът
да отхвърли иск, като неоснователен.
Съгласно чл. 269 ГПК,
въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да
ограничи проверката си единствено за валидност, допустимост на решението в
обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1
на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на
ВКС). Съобразно така установените си задължения, настоящият съдебен състав
констатира, че процесното първоинстанционно решение е валидно и е допустимо. Възражението
на въззивника, че районният съд се е произнесъл по непредявено искане с оглед
несъответствие между направеното от ищеца искане – да осъди ответника да
опразни и да предаде владението върху процесния имот, и формулирания
диспозитив, с който е осъден да опразни и да предаде на ответника имота, е
неоснователно. От данните по делото се установява, че съдът се е произнесъл в
рамките на искането, с което е сезиран в депозираната искова молба, в
съответствие с разпоредбата на чл. 6 ГПК. Липсва нормативно установено
изискване за преповтаряне на петитума на исковата молба в диспозитива на
съдебното решение. По аргумент от чл. 7 ГПК, съдът определя приложимата правна
норма с оглед изложените от ищеца обстоятелства като основание на предявения
иск, независимо от дадената от самия ищец правна квалификация на претенцията, и
при съобразяване с направеното от него искане.
При
постановяване на oбжалвания съдебен акт не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми, а с оглед релевираните във въззивната жалба оплаквания,
същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите
му съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Независимо
от това, във връзка с непреклудираните възражения и доводите, изложени в
жалбата, въззивният съд намира следното:
За
основателността на предявения иск за връщане на имот с правно основание чл.
233, ал. 1, изречение 1 ЗЗД вр. чл. 238 ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже при
условията на пълно и главно доказване, съобразно изискването на чл. 154, ал. 1 ГПК, кумулативното наличие на следните предпоставки: 1.) валидно сключен
договор за наем между него и ответника, 2.) предаване на фактическата власт
върху имота на ответника, 3.) прекратяване на договора за наем на
претендираното основание и 4.) фактът, че ответникът продължава да ползва
имота. С оглед данните по делото въззивният съд намира за доказани посочените
предпоставки.
Страните
не спорят и от представените доказателства – договор за наем от 04.07.2013 г.,
ведно приемо-предавателен протокол, се установява наличие на валидно възникнало
между тях наемно правоотношение, по силата на което ищецът, в качеството на
наемодател, е предоставил на ответника, в качеството на наемател, фактическата
власт върху недвижим имот – апартамент 1, находящ се в град София, ж.к.
„Лозенец” ул. *******, срещу плащане на наемна месечна цена в размер на 280 лв.
Не
се спори и че договорът е сключен за срок от 2 години – изтекъл на 04.07.2015
г., като след изтичане на срока ответникът е продължил да ползва същия със
знанието и без противопоставяне на ищеца.
Не е
спорно и че на 19.06.2018 г. ищецът е изпратил нотариална покана до ответника,
с която му отправя едномесечно предизвестие, на основание чл. 238 ЗЗД, като го
уведомява, че след изтичане на един месец от датата на получаване на същата ще
счита договорът за прекратен. Поканата не е редовно връчена на ответника от
нотариуса, но доколкото е връчена с исковата молба на 08.04.2019 г. и по
аргумент от чл. 235, ал. 3 ГПК, ответницата
е уведомена по реда на чл. 238 ЗЗД за
прекратяване на договора за наем с получаване на преписа от исковата молба и
приложенията към нея, т.е. едномесечният срок на предизвестието за прекратяване
на наемния договор е изтекъл на 08.05.2019 г.
В обобщение, налице са предпоставките за
уважеване на предявеният иск.
Непреклудираните
доводи и възражения във въззивната жалба, касаят единствено твърдения за допуснати
процесуалния нарушения от районния съд във връзка с движението на делото и
събирането на доказателства.
Същите
са неоснователни и нямат отношение към спора по същество,
На
първо място, неоснователно е възражението за нередовност на исковата молба, поради липса на надлежна
индивидуализация на имота, предмет на договора за наем. Страните не спорят
относно съдържанието на довора за наем. Не се спори и че ответникът ползва
предоставен му от ищеца имот – апартамент 1, находящ се в град София, ул. *******
имот, в изпълнение на поетите с него договорености. С оглед данните по делото
имотът е индивидуалиран в достатъчна степен, като пълният негов адрес е посочен
и в доклада на съда по чл. 312, ал. 1 ГПК, като от страните не са депозирани
възражения във връзка с него в срока по чл. 312, ал. 2 ГПК, т.е. няма спор
относно имота, чието опразване и предаване се претендира от ищеца.
Неоснователно
е и възражението на въззивницата, че е нередовно призована за датата на
проведеното пред СРС на 29.07.2019 г. открито съдебно задание. Видно от
разписка от 08.04.2019 г. (л. 22 от делото пред СРС), ищцата собственоръчно е
посочила адрес за призоваване – град София, ж.к. „*******като е заявила, че е
получила препис от депозираната исковамолба и разпореждане на съда от
16.11.2018 г. В последното на страната са дадени изрични указания, че когато
отсъства повече от един месец от адреса, който е съобщила по делото или на
който веднъж й е връчено съобщение, е длъжна да уведоми съда за новия си адрес,
като при неизпълнение на това задължение, всички съобщения се прилагат по
делото и се смятат за редовно връчени. С оглед отразеното във върнатите в
цялост призовки, изпратени до посочения адрес, районният съд правилно е приел,
че са налице предпоставките на чл. 41, ал. 2 ГПК и ответницата е редовно
призована за съдебното заседание.
Неоснователно
е и възражението на въззивника, че районният съд не е разгледал релевираните
възражения и доказателствени искания, обективирани в молба от 01.07.2019 г. и в
отговора на искова молба. С определение от 17.05.2019 г., на основание чл. 312 ГПК, районният съд е насрочил делото и се произнесъл по направените от страните
доказателствени искания, включително по доказателствените искания в писмения
отговор на ответника за събиране на гласни и писмени доказателства. Видно от
протокола от проведено на 29.07.2019 г. съдебно заседание пред районния съд е
налице произнасяне и по доказателствените искания на въззивника, обективирани в
молба от 01.07.2019 г., независимо че същата е депозирана извън указания от
съда срок. Необходимо е да се посочи, че
част от тях са идентични с доказателствените искания, направени в писмения
отговор, по които е налице произнасяне още на 17.05.2019 г. По аргумент от чл.
314, ал. 3 ГПК, по искове за опразване на наети и заети за послужване помещения
не се допускат възражения за собственост и за извършени подобрения в имота,
съответно не се допуска и събиране на доказателства в тази насока, т.е.
доводите са допуснати процесуални нарушение при събирането на доказателства са
неоснователни, както е констатирано и в откритото съдебно заседание пред
въззивния съд.
Във
връзка с възражението, че представените от ищеца писмени доказателство с молба
от 26.07.2019 г., касаещи право на ползване и собственост върху имота, не
следва да бъдат ценени, тъй като възможността да бъдат представени е
преклудирана, е необходимо да се посочи, че същите са неотносими към предмета
на делото, поради което моментът на представянето им е ирелевантен. Това е
така, тъй като предметът на съществувалото между страните облигационно
правоотношение е легално даден в разпоредбата на чл. 228 ЗЗД, според която с
договора за наем наемодателят се задължава да предостави една вещ за временно
ползване, а наемателят – да му плати определена цена. Така очертаните
взаимоотношения изключват като техен предмет правото на собственост върху
имота, предмет на договора за наем. В този смисъл е и постоянната съдебна
практика на ВКС, съгласно която при прекратен договор за наем, наемателят е длъжен да върне наетата вещ, като
последният не може да противопоставя на
наемодателя възражение за собственост върху наетия недвижим имот, тъй като
отношенията между тях са облигационни и въпросът за собствеността е ирелевантен
и не подлежи на изследване (решение № 113 от 28.07.2009 г. по т.д. № 753/2008
г., ІІ т.о., решение № 230 от 31.03.2010 г. по гр. дело № 42/2009 г., ІV г.о. и
решение № 568 от 14.03.2011 г. по гр. дело № 35/2009 г., ІV г.о. и др.).
В
обобщение, въведените с въззивната жалба доводи за допуснати от СРС процесуални
нарушения се явяват неоснователни.
Във
връзка с искането, направено за първи път с допълнителната въззивна жалба да
бъдат взети права на въззивника по чл. 90 и чл. 90 ЗЗД, следва да се посочи, че
от една страна същото е преклудирано, като заявено извън срока за отговор на
исковата молба, а от друга – не подлежи на разглеждане в производството по реда
на чл. 310, ал. 1 ГПК.
Предвид
неоснователността на непреклудираните доводина въззивника, липсата на нарушение
на императивна материалноправна норма и с оглед съвпадането на изводите на
двете съдебни инстанции, обжалваното съдебно решение следва да бъде потвърдено,
като правилно и законосъобразно.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл.
78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, право на разноски има въззиваемия, който претендира
разноски за платен адвокатски хонорар в размер на 750 лв. Въззивникът е
релевирал възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК,
което настоящата инстанция, предвид фактическата и правна сложност на делото и
извършените действия от процесуалния представител на въззиваемата, намира за основателно,
поради което размерът на претендираното адвокатско възнаграждение следва да
бъде редуциран до сумата от 300 лв.– минимален размер съгласно чл. 7, ал. 1, т.
4 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
решение
от 12.08.2019 г., постановено по гр. д. № 59151/2018 г. по описа на Софийски
районен съд (СРС), I Гражданско отделение (I ГО), 120-ти състав.
ОСЪЖДА
Е.С.С.,
ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на Л.А.Х., ЕГН **********, с адрес: ***,
на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК, сума в размер на 300 (триста) лв.,
представляваща разноски за въззивното производство – платен адвокатски хонорар.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на
страните пред ВКС, при условията на чл.
280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.