Р Е Ш
Е Н И Е
Гр. София,
……………..2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски
градски съд, Наказателно отделение, IV въззивен състав
в публично заседание на четиринадесети декември две хиляди и осемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОНИ ГЕТОВ
ЧЛЕНОВЕ: А. Н. АТАНАСОВ
Мл. с-я ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при
секретаря Силва Абаджиева и прокурора Ирина Арменова, като разгледа
докладваното от съдия АТАНАСОВ ВНОХД
№ 4619 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
е по реда на глава XXI от НПК.
С
присъда от 11.07.2018 г. по НОХД № 20803/2016 г. по описа на Софийски районен
съд, НО, 104-ти с-в, подсъдимият А.Е.С. е признат за невиновен за това, че на
09.03.2016 година, около 04:00 часа, в гр. София, в заведение „Плаза“, находящо
се в ж.к. „Студентски град“, ул. „А. *******, причинил на К.Е.Т. средна телесна
повреда - застанал откъм гърба на Т., хванал го за врата с ръка, притиснал
шията му и започнал, бутайки го, да го извежда от вътрешната част на
заведението, като в резултата на притискането на шията и действията по
извеждането, е настъпило преходно разстройство на мозъчното кръвообращение,
което е довело до загуба на съзнание, а от последвало пускане на земята на Т. е
последвал удар на главата в терена, което от своя страна е предизвикало мозъчно
сътресение и запад нa
езика, като съчетанието на тази поредица от действия, реализират
медико-биологичния признак на разстройство на здравето, временно опасно за
живота - престъпление по чл.129 ал.2 пр.5 ал.2 вр. чл.129 ал.1 от НК, поради
което и на основание чл.304 от НПК във връзка с чл.12 ал.1 от НК го е оправдал
по повдигнатото му обвинение.
Срещу така
постановената присъда и в законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от
повереника на частния обвинител К.Т.
- адвокат И., с която се иска отмяна
на присъдата и постановяване на нова такава, с която подсъдимият А.С. да бъде
признат за виновен по повдигнатото му обвинение. По делото е постъпило и
допълнение към жалбата, в което се излагат доводи, че обжалваната присъда е необоснована
и незаконосъобразна. Изтъква се, че неправилно първоинстанционният съд е приел,
че деянието осъществено от подсъдимия С. не е противоправно и общественоопасно.
В жалбата и в постъпилото към нея допълнение не се правят искания за събиране
на доказателства.
Срещу присъдата в
законоустановения срок е постъпил протест и допълнение към него от прокурор при
СРП, в който се излагат обстойно доводи, че оправдателната присъда е постановена
при неправилен анализ на доказателствената съвкупност, довел до неправилно
прилагане на материалния закон. Твърди се, че от свидетелските показания и
изготвената техническа експертиза може да се направи обосновано предположение,
че нападението от страна на Т. е било прекратено в момента на упражняване на
захвата и няма данни да е било възможно да бъде продължено. Твърди се, че пострадалият
не е могъл да възприеме, че лицето, което го държи отзад, е част от
охранителното дружество и именно на това обстоятелство се дължи описаната в
свидетелските показания първоначална съпротива от страна на Т.. Подсъдимият е
бил длъжен и е могъл да определи дали едно лице се съпротивлява и каква сила да
приложи спрямо него и какви биха били последиците от поведението му. В тази
връзка подсъдимият С. не е изпълнил задълженията си визирани в чл.34 ал.2 и
ал.3 от ЗЧОД. Застъпва се становището, че първоинстанционният съд не е
анализирал правилно изготвената СМЕ, видно от която, чрез упражнения от С.
натиск в областта на врата на пострадалия, на същия е причинено преходно
разстройство на мозъчното кръвообращение, което е довело до загуба на съзнание.
Поради това СРП счита, че ако СГС прецени, че първоначалните действия са
извършени в хипотезата на чл.12 от НК, то последващите действия от страна на
подсъдимия – пускането на отпуснатото тяло на пострадалия на пода, при което е
последвал удар на главата му в терена, предизвиквайки мозъчно сътресение и
запад на езика, като съчетанието на тази поредица от действия реализират
медико-биологичния признак разстройство на здравето, временно опасно за живота,
се явяват извършени при вече прекратена възможност на Т. да възобнови
противоправната си дейност. Предвид изложеното представителят на прокуратурата
предлага първоинстанционната присъда да бъде отменена като неправилна и вместо
нея да бъде постановена нова такава, с която подс. С. да бъде признат за
виновен в извършено престъпление по чл.129 ал.2 пр.5 ал.2 вр. чл.129 ал.1 от НК, като счита, че не е налице хипотезата на чл.55 ал.1 т.2 от НК. В протеста и
в постъпилото към него допълнение не се правят искания за събиране на доказателства.
В
разпоредително заседание на 24.10.2018
година въззивният съд по реда на чл. 327 НПК е преценил, че за изясняване на
обстоятелствата по делото не се налага разпит на подсъдимия, изслушване на
свидетели или вещи лица, както и ангажирането на нови писмени или веществени
доказателства.
В
съдебно заседание по делото пред въззивния съд, подсъдимият А. С., редово
призован, се явява лично и със защитника си адвокат Н.. Частният обвинител К. Т.,
редовно призован, се явява лично и с повереника му адвокат И..
В хода на съдебните
прения представителят на СГП поддържа протеста, като се солидаризира изцяло с
изложените в него съображения. Пледира, че първоинстанционната присъда следва
да бъде отменена и да бъде постановена нова присъда, с която подсъдимият да
бъде признат за виновен за извършено престъпление против личността, а именно
причиняване на средна телесна повреда. Предлага да бъде наложено наказание
„лишаване от свобода“ в размер на 6 месеца, чието изтърпяване на основание чл.66 от НК да бъде отложено за
срок от 3 години.
Повереникът
на частния обвинител – адвокат И., поддържа становището на прокурора, като
пледира първоинстанционната присъда да бъде отменена и да бъде постановена нова
такава, с която подсъдимият да бъде признат за виновен. В подкрепа на искането си възпроизвежда
наведените вече във въззивната жалба доводи за незаконосъобразност, неправилност
и необоснованост на обжалваната присъда.
Защитникът на
подсъдимия оспорва въззивната жалба и
протеста на прокуратурата. Счита, че обжалвана присъда е правилна и законосъобразна и като такава следва да бъде
потвърдена. Сочи, че в изпълнение на служебните си задължения подсъдимият е
взел необходимите мерки, за да преустанови противоправните действия на пострадалия.
Изразява становище, че изводите на първоинстанцинния съд са правилни и се
подкрепят от събрания на досъдебното и съдебното производство доказателствен
материал.
Подсъдимият, в правото си на лична защита и последна дума се
придържа към казаното от адвоката си, като моли да бъде оправдан.
Софийски
градски съд, като прецени изложените от страните доводи и възражения и след
като въз основа на императивно вмененото му задължение извърши цялостна
служебна проверка на обжалвания съдебен акт по отношение на неговата законосъобразност,
обоснованост и справедливост,
съобразно изискванията на чл. 314 НПК, намира следното:
Първоинстанционният
съд, при спазване на предвидения процесуален ред, гарантиращ процесуална
годност на доказателствените средства, е събрал в необходимия обем
доказателствен материал за обективно, всестранно и пълно изясняване на
фактическата обстановка по делото. Както в хода на досъдебното производство,
така и при провеждането на съдебното следствие пред първата инстанция са били
събрани в необходимите пълнота и обем съществуващите възможни доказателства,
които са от значение за установяване на фактическата обстановка по делото.
Относимите към предмета на делото факти са установени чрез следните събрани по
делото доказателства и доказателствени средства: обясненията на подс. А.С.,
показанията на свидетелите Й.Д., М.М., Д.Д., М.М., Л.Т., Е.С., дадени в хода на
съдебното производство, показанията на свидетелите Л.П.и Г. Г., дадени в хода
на съдебното производство, допълнени с показанията на свидетеля от досъдебното
производство, приобщени към делото по реда на чл.281 ал.5 вр. ал.1 т.2 от НПК, показанията
на св. И.К., дадени в хода на съдебното следствие, допълнени с показанията на
свидетеля от досъдебното производство, приобщени към делото по реда на чл.281
ал.4 вр. ал.1 т.2 от НПК, както и показанията на св. Е.С., дадени в хода на
съдебното следствие, допълнени с показанията на свидетеля от досъдебното
производство, приобщени към делото по реда на чл.281 ал.4 вр. ал.1 т.1 от НПК;
показанията на свидетелите К. М., К.С., И. А., Ю.Г., Б. В., П.Д., Д.В., О.С., В.Р.,
Е. Д., К.П., Б. Г., Н.В. и Е.Л., дадени на досъдебното производство и приобщени
по реда на чл.373 ал.1 вр. чл.372 ал.3 вр. чл. 283 от НПК; заключението на
вещите лица Л., К.и Станева по тройната съдебно-медицинска експертиза на К.Т.,
изготвено на досъдебното производство; заключението на вещите лица Колева и М.а
по съдебно-химическата експертиза на К.Т., изготвено на досъдебното
производство; протоколите за оглед и за разпознаване, медицински документи и
другите писмени доказателства, събрани по досъдебно производство №586/2016г. по
описа на 07 РУП-СДВР, прочетени и приобщени по реда на чл.283 от НПК; справки
за съдимост на подс. С. и на св. К.Т. и другите писмени доказателства, събрани
на съдебното следствие.
Първоинстанционният
съд е положил необходимите усилия да събере пълен обем доказателства с оглед
изясняване на обстоятелствата, включени в предмета на доказване, очертан от
внесения в съда обвинителен акт. Въз основа на анализ на събраните по делото
гласни и писмени доказателства, Софийски районен съд е достигнал до правилни и
обосновани фактически изводи, които се споделят и от настоящата инстанция. От
фактическа страна правилно е прието за установено следното:
А.Е.С.
е роден на *** година в гр. Сливен, българин, български гражданин, неженен,
неосъждан, със средно образование, ЕГН: **********.
Пострадалият
К.Е.Т., който е частен обвинител по делото е осъден по НОХД № 9767/2016г. на
СРС, НО, 102с-в, в сила от 17.11.2016 година, за това, че на 09.03.2016 година
около 04:00 часа в гр. София, в заведение „Плаза“, находящо се в ж.к. „Студентски
град“, ул. „А. *******, чрез нанасяне на удар с юмрук в лицето на Г. К.Х., му
причинил средна телесна повреда, изразяваща се в дислокация със счупване в
хрущялната част на носната преграда и реализираща медико-биологичния признак на
постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота - престъпление по чл.129
ал.2 пр.5 алт.1 вр. чл.129 ал.1 от НК.
Подсъдимият А.С. бил
назначен на длъжност „охранител“ във фирма „ВТА“ ООД с трудов договор №
3266/23.04.2014 година, която осъществявала охрана на заведение „Плаза“,
дискотека в ж.к. „Студентски град“, находяща се на ул. „А. *******.
На 08 срещу
09.03.2016г. подсъдимият С. бил на работа нощна смяна във въпросното заведение,
като изпълнявал служебните си задължения на 6-ти пост, който се намира в зона
„Комфорт“, разположена около дансинга на заведението. Вечерта протичала
нормално, без инциденти.
В ранните часове на
09.03.2016г. в заведението дошли св. М. М.и св. Б. В., които били настанени в
зона „Комфорт“ на сепаре №16, в близост до дисководещия. Поръчали си алкохол и
се забавлявали. По - късно вечерта към тяхната компания се присъединили и други
техни познати, сред които били св.К.Т., св. К. М. и св. Ю. Г..
Около 03:20ч. св. Б. В.
забелязал, че на една маса през тяхната стои св.М., която познавал, като бивша
приятелка на св. М.и решил да отиде при нея, за да я поздрави. Св. М. му дала
плик с фланелка и го помолила да го предаде на св. М.. Св. В. сторил това.
Тогава св. М. хвърлил плика с фланелката към масата на св. М.. Пликът обаче
паднал на съседната на тяхната маса, която се намирала между сепарето на св. М.
и това на св. М.. На въпросната маса
били настанени св. Г. Х. и св. Г. Г.. Пликът съборил намиращите се на масата
чаши, които се разлели и св. Х. се намокрил. На два пъти св. Х. ходил до масата
на св. М., за да говори с него за случилото се. При втория разговор между
лицата, подсъдимият С. заедно с неговите колеги се намесили с цел да предотвратят
евентуален конфликт, разговаряли с двете компании и ги успокоили. Св.Х. и св. М.
се разбрали и си стиснали ръцете, след което двете компании продължили да се
забавляват.
Около 04:00 часа
пострадалият К.Т. влязъл в дискотека „Плаза“, като преди това употребил алкохол
в друго заведение – „Клуб 33“, намиращо се също в ж.к. „Студентски град“. Т.
бил познат на охраната и в частност на подс. С. и св. П. като клиент на заведението,
на когото няколкократно била налагана забрана да го посещава поради поведение,
свързано с проява на агресия. Св. Т. се настанил на масата на св. М. и неговата
компания и започнали да разговарят. След разговора със св. М., Т. видимо в
агресивно състояние тръгнал към сепарето, в което били свидетелите Г. Г. и Г. Х..
К.Т. нанесъл удар в дясното слепоочие на св. Г. Г., след което замахнал
повторно и нанесъл удар с юмрук в лицето на св. Г. Х., като последният паднал
на пода. Тогава подс. С. и св. Д. се
насочили към св. Т. с цел да преустановят започналия побой. Подс. С. пръв
стигнал до Т., който се държал много агресивно, след което го хванал под лявата
мишница и над дясното рамо, за да не удари друг клиент, а св. Й.Д. хванал Т. за дясната ръка, защото тя му била
свободна. Така подс. С. и св. Д. започнали, бутайки, да извеждат Т. към изхода,
като последният започнал да се съпротивлява и буйства. Докато извеждали св. Т.,
подс. С. го държал отзад през врата, като притискал шията му с ръка. Когато стигнали изхода, понеже било тясно и
нямало как да минат тримата св. Д. пуснал ръката на св. Т., а подс. С.
продължил бутайки да извежда пострадалия, като го държал през врата. Подс. С.
пуснал св.Т., който паднал на земята и си ударил главата в областта на тила.
В резултат на притискането на шията
на св. Т. от подс. С. и осъществените от него действия по извеждането,
настъпило преходно разстройство на мозъчното кръвообращение, което е довело до
загуба на съзнание на пострадалия, а при пускането на земята, е последвал удар
на главата на св. Т. в терена, което е предизвикало мозъчно сътресение и запад на
езика, като съчетанието на тази поредица от действия, реализират
медико-биологичния признак на разстройство на здравето, временно опасно за
живота.
Около св. Т. се
насъбрали охранители от заведението - св. Д.Д., св. Д. В., св. И. А., св.Л. П.
и св.О. С., за да му окажат помощ, тъй като не можел да диша и не бил в
съзнание. Св. Д.Д. и Д. В. се опитали да издърпат навън езика на св.Т., за да
не пречи на дишането. В това време покрай тях минал св. К.П., който се включил
при оказване на помощ на св. Т., като успели да извадят езика му и да обърнат
пострадалия настрани.
Междувременно
св. Е. Д.а, както и други присъстващи на инцидента, подали сигнал на тел.112.
На място пристигнали екип на ЦСМП, както и полицейски служители от 07
РУ-СДВР. При пристигане на медицинския екип, св.Т.- лекар в ЦСМП и св. К. – медицинска сестра в ЦСМП,
установили, че св. Т. е в безсъзнание. Пострадалият бил откаран в УМБАЛ „Св.Ана“,
където бил приет за лечение.
Така
възприетата от въззивния съд фактическа обстановка по същество кореспондира с
установената и от първата инстанция. Първоинстанционният съд правилно и
обосновано е кредитирал и ценил обясненията на подсъдимия, показанията на
изброените свидетели, заключенията на експертизите и писмените доказателства по
делото. Всички тези доказателствени материали кореспондират помежду си, не
разкриват противоречия и еднозначно установяват релевантните за делото факти. Установената фактическа обстановка не се
оспорва и от страните във въззивното производство.
При така безспорно установените релевантни
фактически констатации въззивният съд напълно споделя решаващия извод на СРС
относно приложението на материалния наказателен закон, а именно, че подсъдимият
е осъществил инкриминираното деяние в условията на неизбежна отбрана, като не е
налице превишаване на необходимите предели на тази отбрана. Когато изразява
съгласие с доказателствения анализ, направен от предходната инстанция,
въззивният съд не е длъжен да обсъжда отново подробно доказателствата по
делото, а може да анализира само тези, които се оспорват, за да отговори
изчерпателно на наведените доводи в жалбата или протеста./ Решение №372 от
01.10.2012г. по н.д. №1158/2012 ВКС, III н.о./.
Институтът
на неизбежната отбрана по чл.12 ал.1 от НК предполага непосредствено и
противоправно нападение, изразяващо се в действия или бездействия на
пострадалото лице, насочени към увреждане на юридически защитени интереси и
изисква то да е започнало и продължаващо във времето.
На първо място, по делото е безспорно и
несъмнено установено, че пострадалия Т. е нанесъл удар в дясното слепоочие на
св. Г. Г., след което е замахнал повторно и нанесъл удар с юмрук в лицето на
св. Г. Х.. Нанасянето на удари по съществото си представлява противоправно
действие, нападение, по смисъла на чл.12 ал.1 от НК. Действията на нападащия
пряко са засегнали здравето и са накърнили телесната неприкосновеност на
нападнатите. Вследствие на започналия побой Т. причинил на св. Х. средна
телесна повреда, изразяваща се в дислокация със счупване в хрущялната част на
носната преграда и реализираща медико-биологичния признак на постоянно
разстройство на здравето, неопасно за живота - престъпление по чл.129 ал.2 пр.5
ал.1 вр. чл.129 ал.1 от НК. Тоест, касае се за тежко умишлено престъпление, извършено
от пострадалия Т., за което е осъден.
За правилното прилагане на закона
относно неизбежната отбрана е необходимо да се установи момента, в който
нападението е прекратено. Във всеки отделен случай този въпрос трябва да се
решава конкретно, като се изхожда от един основен принцип: нападението е
приключило тогава, когато опасността е безвъзвратно отминала. Според критериите
на т.5 на ППлВС № 12/1973 г. „нападението е прекратено, когато е отблъснато от
нападнатия или трети лица, когато нападателят сам се е отказал да го извърши
или го е завършил и др.“, т.е. в първия случай нападателят обективно е лишен от
възможността да продължи, във втория – по свои собствени подбуди е демонстрирал
отказ от нападателната дейност и в третия - търсената от него цел е постигната.
Възможно е нападателят само временно да преустанови нападението си ( например,
за да събере сили, за да избере по-удобен момент и нападне отново и др.) Кратковременното
прекъсване на нападението не означава неговото прекратяване. В настоящия случай
събраните по делото доказателства дават отрицателен отговор на този основен за
правната квалификация на деянието въпрос. Цялостното поведение на пострадалия
сочи, че той не е завършил нападението си – пръв нанася непредизвикан удар в
слепоочието на св. Г., след това отново безпричинно нанася нов удар - този път
в лицето на св. Х.. Тези му постъпки показват едно предизвикателно, агресивно поведение,
при което не може да се приеме, че след нанесените удари, Т. е постигнал целта
си и ще преустанови нападението. Дори напротив, видно от самото поведение на
пострадалото лице, същият след нанасянето на първия удар, не само, че не прекратява
противоправното си поведение, а нанася втори удар и то по отношение на друго,
различно от удареното първо лице, което освен всичко друго е пострадало дори по-тежко,
което показва ескалация в агресията, тъй като очевидно второто лице е било
ударено по-силно и по-опасно. Тоест, в случая не може да се говори за
преустановено нападение нито след първия, нито след втория удар, тъй като св.Т.
е демонстрирал ясно и недвусмислено своите намерения и цели и единствено и само
благодарение на своевременната и адекватна намеса на охраната на заведението,
побоят е бил преустановен, а нападението прекратено. Цялостното поведение на
нападателя и неговите конкретни действия по отношение на св. Г. и св. Х. не
позволяват да се приеме, че Т. е нямало да продължи противоправните си
действия, нанасяйки нови удари било по отношение на св. Х., било по отношение
на други лица. Следователно състоянието на неизбежна отбрана не може да се
счита отстранено в случаите, когато от обстоятелствата по делото и от душевното
състояние на нападателя не е било
напълно ясно, че е настъпил момента, в който е завършило нападението и то вече
няма да се възобнови. Когато има макар и малка вероятност то наново да се
повтори, за нападнатия, респ. лицето, което участва в отблъскването на
нападението не е налице задължение да се откаже от активна защита, да търси
помощ от трети лица, да търси други по - меки средства за защита. Да се приеме
противното, поддържано в протеста, означава да се ограничи приложението на
института на неизбежната отбрана създаден в защита на държавни и обществени
интереси, личността и законните права на гражданите.
Възраженията,
че е било невъзможно пострадалият да възприеме, че лицето, което го държи, е
част от охранителното дружество и на това се дължи оказаната съпротива, както и
че подсъдимият е бил длъжен и е могъл да определи каква сила следва да се
приложи спрямо пострадалия, също са неоснователни.
Съдът
счита, че за приложението на института на неизбежната отбрана е без значение
кое точно трето лице се намесва, за да защити засегнатото благо. При положение,
че именно св.Т. е било лицето, което първо е проявило агресия и е нападнало
двама от клиентите на заведението, няма никакво правно значение кой точно се е
намесил да го възпре – дали това е охранител или пък обикновено лице
/посетител/ на заведението. Тоест, правните последици важат в пълна степен
спрямо всяко едно лице, което се противопоставя на нападението, а нападателят е
длъжен да търпи юридически упражненото спрямо него насилие. В този смисъл няма
никакво обяснение продължаващото агресивно поведение от страна на св.Т. спрямо
охранителите на заведението, дори и да не е знаел, че намесилите се лица са
охранители, тъй като този факт е ирелевантен, без правно значение. Последното е
само потвърждение на казаното по-горе за липса на прекратяване на проявената
агресия, тъй като дори и след хващането му св.Т. е продължил да буйства и
съпротивлява. С други думи, за охранителите при създалата се обстановка на
спешно реагиране, не е имало никакво задължение, дори и по закон, за тяхната
легитимация, а още по-малко представяне. Ситуацията е изисквала мигновено
реагиране, както и се е случило, тъй като става дума за внезапно нападение.
При преценката на липсата или наличие
на превишаване пределите на неизбежна отбрана е необходимо да се изследва
съответствието между характера и интензивността на нападението от една страна и
тези на защитата от друга. Във връзка с това от значение са всички признаци,
които характеризират
нападението и защитата. Необходимо е и да се прецени съществуването на
равноценност между благото – предмет на нападението и благото, на което посяга
отбраняващият се. В настоящия случай и застрашеното от нападението и това на защитаващия
са равноценни - телесната неприкосновеност. Освен това следва да се държи
сметка и за баланса на силите предвид личността и поведението на пострадалия –
висок, едър, млад мъж, със склонност към агресивно поведение, добре познат с
агресивния си характер, извършващ нападение със завишена степен на обществена
опасност спрямо две лица. В случая следва да се дава сметка и за това, че
нападението се е изразявало в нанасянето на изключително силни удари със
засилка и юмрук в жизненоважни органи /главите/ на двете нападнати лица, което
е можело да доведе до много сериозни последствия. При
това положение защитата, предприета от подсъдимия С., напълно съответства на
характера и опасността на нападението, осъществено от св. Т. по отношение на
св. Г. и св. Х., предвид което и причинените в резултат на защитата вреди на
нападателя, попадат в рамките на необходимите предели. В случая охранителят е
бил длъжен да употреби сила и то в значителна степен с оглед продължаващата
агресия на нападателя, за да бъде защита изобщо ефективна и да даде резултат.
Съдът счита, че подсъдимият С. е нямало как да прецизира в такава степен упражнената
от него сила, че да не се стигне до последвалия резултат. Не могат да се
критикуват и последващите му действия по пускането на лицето и падането му на
земята, тъй като това е последица от прекратяването на упражнената
законосъобразна сила. Охранителят не е упражнил допълнителна сила спрямо
пострадалия след извеждането му и пускането на земята.
По отношение на телесните увреждания,
причинени на пострадалия Т., въззивният съд се солидаризира изцяло с изводите
на първата инстанция. Поведението на подсъдимия е обусловено от обективно
съществуваща опасност, предизвикана от реално нападение от страна на св. Т.. Пряко
целения резултат от подс. С., при преследването на който се е създала
възможност за причиняване на телесна повреда, е единствено прекратяване на продължаващото противоправно
поведение и осуетяване възможността да
пострадат други лица. Действията на
подсъдимия по извеждането на лицето и последвалото му освобождаване не следва
да бъдат разглеждани като самостоятелни, независими едни от други и подчинени
на различни цели. В този смисъл неоснователни се явяват възраженията на
прокуратурата, че дори първоначалните действия на подсъдимия да са извършени в
хипотезата на чл.12 от НК, то последващите му действия (пускането на пострадалия
на пода, в резултат на което е последвал удар на главата му в терена ,
предизвиквайки мозъчно сътресение и запад на езика) са извършени при вече
прекратена възможност пострадалият да възобнови противоправната си дейност.
Пострадалият Т. е проявил агресия, упражнил е физическо насилие последователно
срещу повече от едно лице, оказал е съпротива при намесата на охранителите.
Напълно нормално и в съответствие със служебните си задължения подсъдимият С. е
предприел действия по извеждането на нападателя извън конфликтната зона, както
с цел да се съхрани здравето на другите клиенти, така и собственото му здраве. В своята взаимовръзка и последователност на
извършване действията на подсъдимия следва да бъдат разглеждани като
осъществени в защита на застрашените от нападението интереси. По отношение на поддържаното от
прокуратурата становище, че подсъдимият е следвало да усети, че пострадалият
е изпаднал в безсъзнание, тъй като е
имал визуален и непосредствен физически контакт с него, следва да се отбележи,
че също не е подкрепено от доказателствената съвкупност. Охранителят не е виждал лицето на св.Т., доколкото е
бил зад него, а освен това спирането на съпротивата би могла да се тълкува и
като прекратяване на агресията, а не задължително като изпадане в безсъзнание. В
този смисъл правилно първоинстанционният съд е преценил, че пускането на тялото
на пострадалия на пода, при което е последвал удар на главата му в терена,
предизвиквайки мозъчно сътресение и запад на езика, не може да се вмени във
вина на подсъдимия, защото е действал при неизбежна отбрана. Деянията,
извършени при условията на неизбежна отбрана съгласно чл.12 ал.1 НК не са
общественоопасни, т.е. не са престъпления и не може да имат общественоопасни
последици. Изхождайки от общата характеристика на вината в наказателното право
на РБ като субективно отношение на дееца към общественоопасния характер и
обществено опасните последици на извършеното деяние и тяхната обективна липса в
случаите на неизбежна отбрана, сме изправени пред съзнателно, волево, но не и
виновно, в тесен смисъл на думата, извършено деяние. Причиненото от подсъдимия
на св. Т. увреждане представлява елемент от защитата на застрашените от последния интереси.
С оглед на всичко изложено по-горе
въззивният съдебен състав прие, че така, както е установено по делото,
поведението на подсъдимия в инкриминирания случай се субсумира напълно и изцяло
в диспозицията на чл.12 ал. 1от НК.
Неизбежната отбрана е
едно от обстоятелствата, изключващи обществената опасност на деянието, поради
което същото не се явява и престъпно. Последното от своя страна обуславя
постановяването на оправдателна присъда по отношение на подсъдимия С., в
какъвто смисъл е и крайния съдебен акт на СРС.
При извършената, на основание чл.314 ал.1 НПК,
цялостна служебна проверка на правилността на обжалваната присъда, въззивната
инстанция не констатира наличието на основания, налагащи нейното изменение или
отмяна, поради което и с оглед изложените съображения, постанови своето решение.
Воден от гореизложеното
и на основание чл.334 т.6 вр. чл. 338 НПК, Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА присъда от 11.07.2018 година по
НОХД № 20803/2016 година по описа на Софийски районен съд, НО, 104 с-в.
Решението е окончателно и не подлежи
на обжалване и/или протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.