Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 17.01.2020г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
ІІ А въззивен състав,
в публично съдебно заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР
ДИМИТРОВ
при участието на секретаря Емилия
Вукадинова, разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно
гражданско дело № 12414 по описа за 2018г. по описа на СГС и взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С
решение от 06.07.2018г. по гр.д. № 42809/2017г. Софийски районен съд, ГО, 31 състав,
е признато за установено по предявения от В.Й.М. срещу „Е.М.“ ЕООД иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 439 от ГПК, че ищецът не дължи чрез
принудително изпълнение на ответното дружество сумата от 210 лева, претендирани
с покана изх. № МА 00062099/11.04.2017г. във връзка с договор за издаване на
кредитна карта от 22.03.2016г., сключен с „Първа инвестиционна банка“ АД и
договор за цесия от 14.11.2006г. Със същото решение е отхвърлен предявеният
отрицателен установителен иск за недължимост на сумата от общо 827, 56 лева,
представляваща сбор от сумата от 250 лева главница по договор за издаване на
кредитна карта от 22.03.2006г.; сумата от 166, 61 лева просрочена лихва за
периода от 07.12.2006г. до 03.07.2008г.; сумата от 154 лева такси и комисионни,
законната лихва за забава върху главницата до окончателното изплащане и сумата
от 65 лева съдебно-деловодни разноски, за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК на
15.07.2008г. по гр.д. № 18527/2008г. по описа на СРС, ГО, 26 състав.
Срещу
решението, в частта, в която е отхвърлен предявеният иск, е подадена въззивна
жалба от ищеца, в която се поддържа неправилност на изводите на
първоинстанцинния съд поради допуснати съществени процесуални нарушения.
Конкретно се твърди, че по делото е установено по несъмнен начин, че последното
годно до поради правни последици изпълнително действие е подадената молба за
образуване на изпълнително дело на 28.08.2008г. От посочената дата до следващо
извършено по време изпълнително действие – наложен на 10.10.2010г. запор на
банкова сметка, ***-дълъг от 2 години, през който взискателят не е поискал по
изпълнителното дело, нито са извършени по почин на ЧСИ, изпълнителни действия.
Ето защо счита, че на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК изпълнителното дело
е перемирано по силата на закона на 28.08.2010г. Счита, че погасителната
давност за вземането е 5-годишна и е започнала да тече от 28.08.2008г., като
същата е изтекла на 28.08.2013г. На следващо място, твърди, че за вземането по
изпълнителния лист и издадената срещу него заповед за изпълнение ищецът е узнал
от бившата си съпруга на 18.10.2008г., когато на нейния адрес е залепено по
реда на чл. 47, ал. 1 от ГПК уведомление от ЧСИ за връчване на покана за доброволно
изпълнение. По тези съображения счита, че най-късната дата, на която може да се
приеме, че ищецът е узнал за образуваното изпълнително дело, е 10.10.2010г.,
когато е наложен запор върху вземания по банкови сметки. В жалбата са развити
съображения, че съдът не е компетентен да се произнася дали поканата за
доброволно изпълнение е връчена редовна и надлежно. Оспорват се и изводите на
СРС, че в исковата молба не се твърдят новооткрити и новонастъпили
обстоятелства относно процесното вземане. Напротив, в случая е налице именно
такова новонастъпило обстоятелство, а именно – изтекла на 28.08.2013г.
погасителна давност. По тези съображения се прави искане за отмяна на решението
в обжалваната му част и постановяване на друго, с което предявеният иск да се
уважи.
В
срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна – „Е.М.“ ЕООД оспорва въззивната
жалба по подробно изложени съображения. Счита първоинстанционното решение за
обосновано, като постановено в правилно приложение на материалния закон и
съобразно ангажираните в производството доказателства.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено
следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е основателна.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Предявени
са искове с правно основание чл. 124, ал. 1, вр. чл. 439 от ГПК за установяване
недължимост чрез принудително изпълнение на парично вземане.
За
да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е съобразил
обстоятелството, че с оглед предмета на предявения иск, от решаващо значение за
спора е установяване датата на връчване на поканата за доброволно изпълнение и
заповедта за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417
от ГПК. В тази връзка е формирал изводи, че поканата за доброволно изпълнение е
била връчена на длъжника едва на 14.07.2017г. Счел е за неоснователно
твърдението на ищеца, че поканата е връчена на 18.10.2008г., тъй като е
съобразил, че същата е била изпратена на адреса на бившата съпруга на ищеца, а
връчването е осъществено по реда на чл. 47, ал. 1 от ГПК. По тези съображения е
приел, че не са спазени изискванията на ГПК и това връчване е нередовно. В
мотивите на решението са развити и съображения, че считано от 14.07.2017г. за
ищеца е започнал да тече двуседмичен срок за подаване на възражение срещу
заповедта за изпълнение, като в законоустановения срок такова не е било
подадено. По силата на чл. 416 от ГПК заповедта за изпълнение била влязла в
сила на 29.07.2007г. и се ползва със сила на пресъдено нещо. За периода от
влизане в сила на заповедта до датата на подаване на исковата молба, а и до
приключване на устните състезания, не били настъпили юридически факти, които да
доведат до погасяване на задължението на ищеца към банката. По тези съображения
е приел, че ответното дружество /в качеството на цесионер/ се легитимира като
кредитор за сумите, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК и предмет на договора за цесия от 14.11.2016г., а именно: за сумите от 250
лева - главница по договор за издаване на кредитна карта от 22.03.2006г.; 166,
61 лева просрочена лихва за периода от 07.12.2006г. до 03.07.2008г.; 154 лева
такси и комисионни, законната лихва за забава върху главницата от 03.07.2008г.
до окончателното изплащане и сумата от 65 лева съдебно-деловодни разноски.
Предявеният иск е отхвърлен за посочените суми. За разликата над 827, 56 лева
до пълния предявен размер от 1 038, 20 лева иска е уважен по съображения за
липса на основание за начисляване на тази сума.
С
оглед фактическите твърдения в исковата молба съдът приема, че исковете имат
правното си основание в нормата на чл. 439 от ГПК. Когато срещу заповедта за
изпълнение не е подадено възражение от длъжника, заповедта се стабилизира и
макар да не формира сила на пресъдено нещо по спора, възможността за оспорване
на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на
вземането се преклудира, освен ако не са налице специалните хипотези по чл. 424
от ГПК или чл. 439 от ГПК. Поради това длъжникът в заповедното производство
може да ползва от исковата защита по чл. 439 от ГПК, като се позовава на
настъпили след издаване на заповедта за изпълнение факти.
При
предявен отрицателен установителен иск по чл. 439 от ГПК в тежест на ищеца е да
докаже, че след приключване на съдебното дирене в производството, по което е
издадено изпълнителното основание /заповедното производство/, са настъпили
факти /с оглед въведените в исковата молба твърдения – изтекъл давностен срок/,
които водят до погасяване на установеното изпълняемо право от ответника.
Предвид единственото поддържано във въззивното производство основание за
недължимост на сумите ответникът следва да установи настъпването на
обстоятелства, обуславящи основание за спиране или прекъсване на погасителната
давност по смисъла на чл. 115 и чл. 116 от ЗЗД.
На
етапа на въззивното производство между страните по делото не са спорни следните
обстоятелства:
От
представения изпълнителен лист от 15.07.2008г. и заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, издадени по гр.д.
№ 18527/2008г. по описа на СРС, ГО, 26 състав, се установява, че вземанията,
предмет на отхвърлителната част от първоинстанционното решение, представляват
непогасена главница, възнаградителна лихва и такси по договор за издаване на кредитна
карта от 22.03.2006г., сключен между ищеца и “Първа инвестиционна банка” АД.
Страните не спорят, че тези суми отразяват действително възникнали в тежест на
ищеца парични задължения към ответното дружество “Е.М.” ЕООД, което се
легитимира като кредитор въз основа на договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/ от 14.11.2016г. Цесията е произвела действие спрямо длъжника
на основание чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД, тъй като същата му е надлежно
съобщена на 06.12.2016г. от предишния кредитор /цедентът/, действал чрез своя
пълномощник – ответното дружество.
На
28.08.2008г. по молба на цедента “Първа инвестиционна банка” АД било образувано
изпълнително дело № 20088440400665 по описа на ЧСИ С.Я.с предмет – принудително
събиране на присъдените с издадения по гр.д. № 18527/2008г. по описа на СРС изпълнителен
лист. По изпълнителното дело е приложена справка от 01.09.2008г. за актуалния
постоянен и настоящ адрес на длъжника, видно от която В.Й.М. е с регистриран
постоянен адрес *** и настоящ адрес ***. Представени са и данни за адреса на
съпругата на длъжника – Л.Л.М., от които е видно, че постоянният и настоящ
адрес на съпругата не съвпада с регистрираните настоящ и постоянен адрес на
длъжника. Съществувалите към 01.09.2008г. записи в НБД Население установяват,
че вписаният постоянен и настоящ адрес на Л.М.е гр. София, жк “*********. По
изпълнителното дело е изпратена покана за доброволно изпълнение до длъжника,
ведно с издадените изпълнителен лист и заповед за изпълнение. Поканата е
изпратена чрез съпругата на длъжника - Л.М.на известния по делото адрес на
същата в гр. София, жк “*********. Връчването на книжата е извършено на
18.10.2008г. по реда на чл. 47, ал. 1 от ГПК чрез залепване на уведомление, тъй
като връчителят е събрал сведения, че Л.М.е била наемател на адреса и там
живеят нови собственици. По делото няма данни след посочената дата да са
изпращани, съответно получавани от длъжника, други покани за доброволно
изпълнение в рамките на изпълнително дело № 20088440400665 по описа на ЧСИ
Стоян Якимов.
На
10.10.2010г. съдебният изпълнител е наложил запор върху банковите сметки на
длъжника в “ЦКБ” АД, а на 18.09.2012г. бил наложен запор върху банковите сметки
на длъжника в “ОББ” АД. С разпореждане от 10.01.2017г. органът по принудително
изпълнение е конституирал като взискател по делото “Е.М.” ЕООД въз основа на
представения договор за прехвърляне на вземания от 14.11.2016г.
На
02.05.2007г. били изпратени запорни съобщения до трето задължено лице – “П.Б.”
ЕАД и “Р.Б.” ЕАД, получени на 05.05.2017г., с което бил наложен запор върху
вземанията на длъжника по банкови сметки. На 05.05.2017г. било извършено
плащане в пълен размер на вземането по издадения изпълнителен лист. По
изпълнителното дело са налице данни за имейл кореспонденция между ищеца и
съдебният изпълнител, като на 11.05.2017г. длъжникът е поискал вдигане на
наложения върху банковите му сметки запор и връщане на надвзетата сума. В
приложената жалба от 11.05.2017г., изпратена от ищеца до Председателя на КЧСИ,
съдържаща оплакване срещу действията на съдебния изпълнител, се установява
твърдението на ищеца, че същият е разбрал на 08.05.2017г., че е осъден за
неплатен кредит от 2006г. Нещо повече, в същата жалба се съдържа изявления на
длъжника, че “през всичките тези години никога не е бил известяван от когото и
да било, че е длъжник и подлежи на съд и осъждане”.
С
разпореждане от 10.05.2017г. производството по изпълнително дело №
20088440400665 по описа на ЧСИ С.Я.е било прекратено на основание чл. 433, ал.
1, т. 8 от ГПК. Наложените запори били вдигнати, а взискателят е възстановил на
12.06.2017г. получената в резултат на принудителното изпълнение парична сума.
На
13.06.2017г. по молба на “Е.М.” ЕООД /кредитор и цесионер/ било образувано
изпълнително дело № 20178440402048 по описа на ЧСИ С.Я.за принудително събиране
на вземанията, за които е издаден изпълнителен лист по гр.д. № 18527/2008г. по
описа на СРС, ГО, 26 състав, и които са били предмет на договор за цесия от
14.11.2016г. В молбата за образуване на изпълнителното производство кредиторът
е възложил на съдебния изпълнител на основание чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ да проучи
имущественото състояние на длъжника, да прави справки, да набавя документи,
книжа и др., както и да определи начина на изпълнение.
На
06.07.2017г. бил наложен запор върху вземанията на длъжника по банкови сметки,
разкрити в “Р.Б.” ЕАД и “П.Б.” ЕАД. Длъжникът получил лично на 07.07.2017г.
покана за доброволно изпълнение, ведно с издадения срещу него изпълнителен
лист.
Анализът
на така установеното от фактическа страна налага следните правни изводи:
Разпоредбата
на чл. 439 от ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като
кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание.
Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти,
настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е
издадено изпълнителното основание. По реда на действащия ГПК, в сила от
01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като
влизат в сила, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 от ГПК /отм./. По тези съображения, разпоредбата на чл. 439, ал. 2 от ГПК следва
да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за
изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно
дирене не се провежда /определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. №
886/2010 г. на ВКС, ТК, I ТО/. На новонастъпили факти /след влизане в сила на
заповедта за изпълнение, независимо от това, че в заповедното производство
съдебно дирене не се провежда/ длъжникът може да се позовава при оспорване на
изпълнението по чл. 439 от ГПК – в този смисъл са и решение № 781 от
25.05.2011г. на ВКС по гр.д. № 12/2010г., ІІІ ГО и решение № 6/21.01.2016 г. по
т.д. № 1562/2015 г. на ВКС, І ТО.
В
случая ищецът – длъжник в заповедното производство претендира защита по чл. 439
от ГПК, като се позовава на изтекла погасителна давност за принудително
събиране на вземането, удостоверено в издадения в полза на цедента изпълнителен
лист. С оглед изложените в молбата фактически твърдения претенцията по чл. 439
от ГПК е допустима – молителят основава иска си на твърдение за факти,
настъпили след издаване на заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК. В исковата молба се твърди, че ищецът е узнал за предприетото срещу
него изпълнение въз основа на процесната заповед за изпълнение още на 18.10.2008г.,
като по делото няма данни да е подадено възражение по чл. 414 от ГПК в
законоустановения срок/. При наведени твърдения за настъпили след влизане в
сила на изпълнителното основание факти, с които се свързва недължимост на
претендираното от ответника /твърдение за факти, с които се отрича материалното
право на взискателя/, предявеният иск по чл. 439 от ГПК е допустим, тъй като
установяването на тези факти е в състояние да рефлектира върху дължимостта на
процесното вземане. Съобразно приетото становище в
правната теория и съдебна практика, погасителната давност не води до погасяване
на самото вземане, а само на възможността да бъде принудително изпълнено.
Вземането продължава да съществува като вземане и длъжникът продължава да го
дължи, но възможността да бъде изпълнено е ограничена само до доброволното му
изпълнение – чл. 118 от ЗЗД. В този смисъл следва да се разбира и търсената с
процесните отрицателни установителни искове съдебна защита – установяване
недължимост на вземания поради давност като правен резултат означава
установяване, че е погасена възможността за принудителното им изпълнение. В
конкретния случай предявените отрицателни установителни искове по чл. 439 от ГПК се основават на твърдението на ищеца, че процесните вземания са погасени по
давност, тъй като от датата на последното валидно предприето изпълнително
действие на 28.08.2008г. /подаване на молба за образуване на изпълнително
производство/ е започнала да тече нова погасителна давност, която е изтекла на
28.08.2013г., на която дата вземанията са се погасили по давност.
Настоящият съдебен състав счита
за неоснователни доводите на жалбаподателя, че с извършената преценка за
редовността на връчването на поканата за доброволно изпълнение,
първоинстанционният съд е излязъл извън правомощията си по конкретното дело. За
да стигне до този извод съобрази следното:
В рамките на заповедното
производство длъжникът разполага с изчерпателно посочени от закона способи за
защита. Тези способи са: възражение срещу заповедта за изпълнение, възможност
за жалба срещу заповедта в частта за разноските, жалба срещу разпореждането за
незабавното изпълнение, възражение по чл. 423 ГПК, както и иск по чл. 424 ГПК.
Това произтича от особения характер на заповедното производство, уредено в
глава ХХХVІІ от ГПК. Касае се за специални процесуални норми, установяващи
специфични права /съответно задължения/, относими само към страните по вече
инициирано производство по издаване на заповед за изпълнение. Поради характера
си тези разпоредби изключват прилагането на общите разпоредби на ГПК, тъй като
предвиденият специален ред е по-благоприятен за длъжника и осигурява пълноценна
защита на интересите му. Длъжникът е улеснен, защото законът изисква само
депозирането на възражение от негова страна /дори без да е необходимо
мотивиране на това възражение/, за да бъде заявителят задължен да установява
вземането си по исков ред в предвидения в чл. 415, ал. 1 ГПК срок. Пропускането
на горепосочените способи за защита води до неблагоприятни за длъжника
последици. Разпоредбата на чл. 414 от ГПК определя действията, които длъжникът
в заповедното производство трябва да предприеме, за да защити правата си, като
последиците от пропускането на тези действия са посочени в чл. 416 от ГПК и чл.
424 от ГПК. От посочените разпоредби следва, че в случаите, когато длъжникът не
подаде възражение в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, заповедта за изпълнение
влиза в сила, освен в случаите, когато се намерят новооткрити обстоятелства или
нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли
да бъдат известни на длъжника до изтичане на срока за подаване на възражение
или с които не е могъл да се снабди в същия срок – аргумент от нормата на чл.
424 от ГПК. Вземанията по заповедта за изпълнение могат да бъдат оспорени и по
реда на чл. 439 ГПК, но само въз основа на твърдения за факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание, в случая на заповедното производство – факти,
настъпили след изтичане на срока за възражение и стабилизиране на заповедта за
изпълнение. В този смисъл, възражението за изтекъл давностен срок преди
изтичане на двуседмичния срок по чл. 414 ГПК /в приложимата редакция на чл.
414, ал. 2 от ГПК към процесния случай/ е преклудирано, ако не е направено в
рамките на заповедното производство, като е недопустимо същото да се разглежда
като основание на предявен впоследствие отрицателен установителен иск за
недължимост на вземанията. По изложените съображения се налага извод, че съдът,
сезиран с иск по чл. 439, ал. 2 от ГПК е длъжен да извърши преценка кога
заповедта за изпълнение на парично задължение е влязла в сила, доколкото това
обстоятелство обуславя допустимостта на релевираните доводи за недължимост на
оспореното вземане. Тази преценка е самостоятелна, като сезираният съд не е
обвързан от преценката на органа по принудително изпълнение относно редовността
на връчването на поканата за доброволно изпълнение, ведно с подлежащия на
изпълнение акт.
Настоящият съдебен състав споделя
изцяло изводите на СРС относно нередовното връчване на поканата за доброволно
изпълнение, по отношение на която е приложен редът по чл. 47, ал. 1 от ГПК.
Действително, правната норма на чл. 43 от ЗЧСИ предоставя възможност на
съдебния изпълнител лично или чрез негов служител да връчва призовки, съобщения
и книжа при условията на чл. 37-58 от ГПК, включително и чрез залепване на
уведомление по чл. 47, ал. 1 от ГПК, но, за да е редовно това връчване, трябва
надлежно да са извършени всички законоустановени процесуални действия. Съгласно
чл. 47, ал. 1 и ал. 2 от ГПК /в релевантната редакция/, вр. чл. 43 от ЗЧСИ, ако
длъжникът не не може да бъде намерен на посочения по делото
адрес и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението, връчителят
залепва уведомление на вратата или на пощенската кутия, а когато до тях не е осигурен
достъп - на входната врата или на видно място около нея. Когато има достъп до пощенската кутия, връчителят
пуска уведомление и в нея. В уведомлението се посочва, че книжата са
оставени в канцеларията на съответния съдебен изпълнител, както и че те могат
да бъдат получени там в двуседмичен срок от залепване на уведомлението.
В конкретния случай поканата за
доброволно изпълнение с изх. № 08364/12.09.2008г. е изпратена на адрес,
различен от регистрираните постоянен и настоящ адрес на длъжника. При това
положение връчването, осъществено в приложение на фикцията по чл. 47, ал. 1 от ГПК, е нередовно. Поредността за връчване на призовки и съобщения е уреден в
нормата на чл. 38 от ГПК и всяко връчване, което е извършено на друг адрес и не
е достигнало лично до адресата, е в нарушение на посочената императивна норма и
не може да поради правни последици. Твърдението в исковата молба, че длъжникът
е узнал за изпълнението срещу него именно въз основа на тази покана за
доброволно изпълнение не може да се цени като признание на неизгоден за него
факт. Напротив, с оглед предмета на предявения иск и предвид релевираните
оспорвания в исковата молба – изтекла погасителна давност още през 2013г., се
налага извод, че това твърдение не е достатъчно, за да приеме съдът настъпването
на правните последици по чл. 416 от ГПК с изтичане на двуседмичния срок,
отброяващ се от 18.10.2008г. – датата на залепване на уведомление за връчване
на поканата за доброволно изпълнение с изх. № 08364/12.09.2008г.
Съдът
счита, че най-ранната дата, на която ищецът е бил уведомен за образуваното
срещу него изпълнително дело за принудително събиране на процесните вземания е 11.05.2017г.,
когато длъжникът е поискал от съдебния изпълнител вдигане на наложения върху
банковите му сметки запор и връщане на надвзетата сума. В приложената жалба от
11.05.2017г., изпратена от ищеца до Председателя на КЧСИ, съдържаща оплакване
срещу действията на съдебния изпълнител, се установява твърдението на ищеца, че
същият е разбрал на 08.05.2017г., че е осъден за неплатен кредит от 2006г. Нещо
повече, в същата жалба се съдържа изявления на длъжника, че “през всичките тези
години никога не е бил известяван от когото и да било, че е длъжник и подлежи
на съд и осъждане”.
По
изложените съображения, се налага извод, че считано от 11.05.2017г. е започнал
да тече двуседмичният срок по чл. 414 от ГПК /в релевантната за процесния
случай редакция на чл. 414, ал. 2 от ГПК/ за подаване на възражение срещу
издадената заповед за изпълнение и същият е изтекъл на 25.05.2017г. По делото
няма данни в определения срок длъжникът да е упражнил правото си на възражение,
поради което се налага извод, че заповедта за изпълнение на парично задължение
е влязла в сила на 26.05.2017г. Както бе посочено по-горе пропускът да се
подаде възражение от длъжника поражда преклузия и той не може да предяви отрицателен
установителен иск въз основа на факти, които до изтичането на този срок са се
били осъществили, освен ако не е знаел за тях или не могъл за ги узнае. В този
смисъл е и трайната и непротиворечива практика на ВКС, съдържаща се в решения №
207 от 31.07.2015г. на ВКС по гр.д. № 7030/2014г., IV ГО, решение № 76 от 07.05.2013г.
на ВКС по гр.д. № 391/2012г., IV ГО, решение № 781 от 25.05.2011г. на ВКС по
гр. д. № 12/2010г., III ГО на ВКС. Според тази практика неподаването на
възражение по чл. 414, ал. 1 от ГПК има за последица създаване на стабилитет на
заповедта за изпълнение. Възможността да се оспорват фактите и обстоятелствата,
относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, се преклудира и установителен
иск, че вземането не се дължи, е недопустим, освен ако не са налице специалните
хипотези по чл. 424 от ГПК или чл. 439 от ГПК.
В
случая частният жалбоподател се позовава на факт, относим към съществуването на
вземането /изтекла погасителна давност към 2013г./, който е съществувал към началото
на срока за подаване на възражение по чл. 414 от ГПК. Възражението, което той
може да черпи от този факт, вече е преклудирано поради липсата на подадено в
срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК възражение, поради което не следва да се
разглежда от настоящия съдебен състав. Доколкото в исковата молба се твърди, че
погасителната давност за вземането продължава да тече, включително и в рамките
на висящия исков процес по чл. 439, ал. 2 от ГПК, за основателността на претенциите
в настоящото производство следва да се установи дали след влизане в сила на
заповедта за изпълнение /с изтичане на двуседмичния срок за възражение по чл.
414 ГПК/ е изтекъл изискуемият давностен срок за вземанията, без да са
настъпили обстоятелства, водещи до неговото спиране или прекъсване.
От
приложеният по делото препис от изпълнително дело № 20178440402048 по описа на ЧСИ С.Я.се
установява, че на 13.06.2017г. “Е.М.” ЕООД /кредитор и цесионер/ е подал молба
за образуване на изпълнително производство за принудително събиране на
вземанията, за които е издаден изпълнителен лист по гр.д. № 18527/2008г. по
описа на СРС, ГО, 26 състав, и които са били предмет на договор за цесия от
14.11.2016г. В молбата за образуване на изпълнителното производство кредиторът
е възложил на съдебния изпълнител на основание чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ да проучи
имущественото състояние на длъжника, да прави справки, да набавя документи,
книжа и др., както и да определи начина на изпълнение.
Съгласно чл. 116, б. „в“ от ЗЗД давността
се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на
вземането, т.е. по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. С подаването на
молба за образуване на изпълнително дело, съдържаща искане за прилагане на
определен изпълнителен способ или наличие на възлагане по чл. 18 от ЗЧСИ, т.е.
редовна молба, давността се счита за прекъсната на основание чл. 116, б. „в“ от ЗЗД. В този смисъл са и мотивите към т.10 от Тълкувателно решение № 2/2013г. на
ОСГТК на ВКС, в които е посочено, че искането да бъде приложен определен
изпълнителен способ, както и в хипотезата на възлагане по чл. 18 от ЗЧСИ,
прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, както и
че по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва многократно в
изпълнителния процес – с предприемането на всяко действие за принудително
изпълнение. В тази връзка следва да се посочи, че за прекъсването на давността
с отправено от взискателя искане за прилагане на конкретен изпълнителен способ,
е без значение дали съдебният изпълнител е предприел или не е предприел
конкретни действия във връзка с това искане, тъй като от значение за развитието
на изпълнителния процес е дали кредиторът действа. Редовната молба на
взискателя за образуване на изпълнително дело прекъсва давността. В
тълкувателното решение в действителност се посочва изрично, че образуването на
изпълнителния процес не спира или прекъсва давността, но под образуване на
изпълнителния процес се има предвид действието на съдебния изпълнител, който с
постановление /а сега с разпореждане съгласно чл. 434 от ГПК, ред. ДВ, бр. 86,
2017г./ образува изпълнителното дело в качеството му на процесуален орган. Това
налага извода, че подаването на редовна молба за образуване на изпълнителното
дело, а такава е и молбата, съдържаща овластяване по чл. 18 от ЗЧСИ, прекъсва
давността. Аргумент за този извод е даден и в мотивите по т.10 от
Тълкувателното решение, в което изрично се посочва, че е нередовна молбата за
изпълнение /освен при наличието на възлагане по чл. 18 от ЗЧСИ/, в която
взискателят не е посочил изпълнителен способ и такава молба подлежи на връщане
съгласно чл. 426, ал. 3 от ГПК, вр. чл. 129 от ГПК, като изрично се посочва, че
такава молба не прекъсва давността. Ето защо, въззивният съд приема, че с
молбата на взискателя от 13.06.2017г. давността за принудително събиране на
вземането е прекъсната. С налагането на запор върху вземанията на длъжника по
банкови сметки, открити в „Р.Б.“ ЕАД и „П.Б.“ ЕАД, извършено на 06.07.2017г.,
погасителната давност отново е прекъсната. От посочената дата до приключване на
съдебното дирене в настоящата инстанция – 21.10.2019г., не е изтекъл изискуемият
срок по чл. 111 от ЗЗД, поради което процесните вземания не са погасени по
давност.
Като е достигнал до същите крайни
изводи първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да
бъде потвърдено в обжалваната му част.
При този изход на спора право на
разноски има въззиваемата страна, но предвид липсата на съответно искане,
такива не следва да се присъждат.
С
оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето
решение е окончателно и не подлежи на обжалване.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 445801 от 06.07.2018г., постановено по
гр.дело № 42809/2017г. по описа на СРС, ГО, 31 състав, в обжалваната му част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.