№ 261
гр. Козлодуй, 03.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КОЗЛОДУЙ, II-РИ СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Адриана Г. Добрева
при участието на секретаря Деница Ол. Лихарска
като разгледа докладваното от Адриана Г. Добрева Гражданско дело №
20251440100486 по описа за 2025 година
Съдът е сезиран с искова молба на Л. К. Д., ЕГН ********** от
гр.Козлодуй действащ чрез пълномощник адвокат М. С. от Адвокатска
колегия – Враца, с която е предявил против „Вива Кредит“АД,
................................. със седалище и адрес на управление в ................................,
установителен иск за признаване за установено, че клаузата предвиждаща
заплащане на неустойка в размер на 1735.60 лева в сключения между страните
договор за паричен заем с № 5747785 от 05.11.2021 г. е нищожна като
противоречащ на закона - ЗЗД и ЗПК. Претендира разноски.
Ответното дружество „Вива Кредит“АД, ................................. със
седалище и адрес на управление в ................................ е предявило против Л.
К. Д., ЕГН ********** от гр.Козлодуй насрещен иск за заплащане по договор
за паричен заем с № 5747785 от 05.11.2021 г. сумата 970 лева главница и
законната лихва върху нея от датата на подаването на исковата молба
(насрещния иск) на 29.05.2025г. до окончателното изплащане на вземането.
Претендират разноските по иска.
Ответника по първоначалния иск е подал редовен писмен отговор, с
който оспорва иска като неоснователен и недоказа, и иска да бъде отхвърлен.
Ответника по насрещния иск го признава и иска да бъде уважен и като
последица от признанието, претендира да не дължи разноски.
В съдебно заседание за ищеца се явява адвокат С. и поддържа иска,
признава насрещния иск. Претендира разноски и оспорва по насрещния иск да
се дължат разноски от първоначалния ищец предвид признанието на иска.
За ответника не се явява представител. В писмено становище се излагат
подробни съображения.
1
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
По делото е безспорно и между страните няма спор, че видно от
представения по делото договор за паричен заем № 5747785 от 05.11.2021 г.,
между „Вива Кредит“ ООД в качеството на кредитодател и ищеца Л. К. Д.,
като заемател е възникнало заемно правоотношение, по силата на което
кредиторът е предоставил заемна сума в размер на 2600 лева, която сума
заемателят, съгласно чл.2, ал.2 от договора удостоверява, че е получил с
подписването на договора. Уговорен е между страните фиксиран годишен
лихвен процент по заема 40.32 % и ГПР – 49.36 %. Заемателя се е задължил да
върне (погаси) дадената му в заем сума за срок 60 седмици на 30 вноски. В
договора в чл. 1, ал.3 е предвидено, че заемателя се е съгласил да ползва
услуга експресно разглеждане на заявката за отпускане на кредита, за която
услуга се заплаща такса в общ размер на 1635.60 лева, разпределена в
месечните погасителни вноски. Така месечната вноска е в размер на 163.56
лева и включва част от дължимите главница, лихва и такса за експресно
разглеждане. Така общо дължимата сума по кредита, включваща главница,
възнаградителна лихва и такса експресно разглеждане е в размер на 4906.80
лева.
В договора в чл.4, ал.1 е предвидено в 3-дневен срок от подписването му
да представи на заемодателя обезпечение на задълженията му по договора –
поръчител /отговарящ на определени условия в договора/ или банкова
гаранция, която да е валидна за целия срок на договора, като при
неизпълнение на това задължение – чл.4, ал. 3 се начислявала неустойка в
размер на 2725.80 лева, разпределена в месечните погасителни вноски.
Съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС /Решение №
23/07.07.2016 г. по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, I т. о. и др/ се приема, че за
неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели
такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и
при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от
Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Процесният договорът за заем е сключен в писмена форма, на хартиен
носител, по ясен и разбираем начин, с необходимия шрифт. Липсват
нарушения на формата /външната страна на представения правопораждащ
спорното право документ/, съгласно специалния ЗПК. Посочена е чистата
стойност на кредита, годишният процент на разходите, фиксираният годишен
лихвен процент по кредитът, общият размер на всички плащания по договора,
условията за издължаване на кредита от потребителя, елементите на общата
стойност на кредита, денят на плащане на погасителните вноски и размерът на
дължимата погасителна вноска, представен е погасителен план към договора,
инкорпориран в самия договор, предвидено е правото на потребителя да
погаси предсрочно кредита /чл. 5 от договора/. Предоставянето, респ.
2
получаването на предварителна информация е удостоверено в чл. 1, ал.1, т.1 от
договора, което обстоятелство е признато от ответника с поставянето на
подпис на договора за паричен заем. Всяка страница от договора е подписана
от кредитополучателя. Липсват общи условия като отделно обективиран
документ, като същите се съдържат в договора. С оглед изложеното съдът
приема, че договорът е валидно сключен.
Ответника „Вива кредит“ ООД представлява финансова институции по
смисъла на чл.3, ал. 1, т. 3 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със
средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Това означава, че дружеството предоставя
кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
При служебна проверка на договора съдът намира, че клаузата, в която е
уговорена неустойка е нищожна. Общественият интерес от осигуряване на
точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния
спор, преодолява диспозитивното начало в гражданския процес (чл. 6 ГПК).
Съдът следи служебно за противоречие с добрите нрави на неустоечната
клауза - виж решение № 229 от 21.01.2013 год., по т.д.№ 1050/2011 год. на II
т.о. на ВКС, т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС и др., както и
следи служебно за наличието на неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП
- решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на I т. о., решение №
142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на II т. о. на ВКС и др.
Съдът намира, че предвидена в договора клауза за неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение,
противоречи на добрите нрави: Критериите дали е налице нищожност поради
противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е
неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва
в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и
обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като
естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение
на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида
на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена,
съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора
вреди от неизпълнението /виж решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. №
818/2009 г., II т. о./.
В случая страните са уговорили клауза за задължаване на
заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен
срок от сключването на договора, като при неизпълнение са предвидели
неустойка във фиксиран размер от 2725.80 лева – чл. 4. Така предвидената
клауза за неустойка поради неизпълнение на договорно задължение за
представяне на обезпечение противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 21,
ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Предвидената
клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата е
необосновано висока.
3
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира
заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем,
съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в
договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му
създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до
степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени
възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на
индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена
като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно
задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката
по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би
представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила
стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза
е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума.
В чл.1, ал. 3 от договора, е уговорено, че заемателят дължи плащане на
такса за експресно разглеждане на документите за отпускане на заема в размер
на 1635.60 лева.. Съдът счита за нищощожна тази клауза от договора, с която е
уговорено, че заемателят дължи плащане на такса за експресно разглеждане на
документите за отпускане на заема в размер на 1635.60 лева, поради нейната
неравноправност. Тази такса е уговорена в договора, едва след като е
направена заявката, като потребителят преди подписване на договора се
задължава да плати такса, за която не му е известно в какъв размер ще бъде и
как ще бъде платена. Таксата е във фиксиран размер – 1635.60 лева или в
случая приблизително 1/2 от размера на получения заем. Липсва каквато и да
е еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя.
Съгласно чл. 144, т. 9 ЗЗП неравноправни са клаузи, които налагат на
потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да
се запознае преди сключването на договора.
В чл. 146, ал. 1 ЗЗП е посочено, че неравноправните клаузи са
нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, а не са такива
дефинираните в чл. 146, ал. 2 ЗЗП – клаузи, изготвени предварително, при
които потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието
им.
Ответникът не доказва, а и не твърди индивидуално уговаряне на
клаузата за заплащане на такса за експресно разглеждане на заявката за
отпускане на кредит на документи в предвидения в договора размер. С оглед
изложеното съдът намира, че така предвидената клауза има неравноправен
характер по смисъла на чл. 144, т. 9 ЗЗП, както и с нея се цели неоснователно
обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, без реално да е извършена
конкретна услуга, тази такса, представлява и скрит разход по договора за
4
кредит, който привидно е уговорен като такса преди отпускането и
усвояването на кредита и с нея се цели реално заобикаляне на разпоредбата на
чл.19, ал.4 ЗПК.
При това положение се налага изводът, че договорът за потребителски
кредит № 5747785 от 05.11.2021г. сключен между страните не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е отразен
действителният процент на ГПР. Годишният процент на разходите е част от
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота
относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да
може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя
информиран избор. В случая в ГПР не са включени уговорената неускойка и
такса експресно разглеждане. След като в договора не е посочен ГПР при
съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което
води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се
приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от
неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се явява
недействителен – чл. 22 ЗПК (в този смисъл са Решение № 261440 от
04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав,
Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б
въззивен състав и др.), като доводите на ответника в обратен смисъл са
неоснователни. Доколкото тази порок се покрива с противоречие на закона и
същият е най-тежкия, уважаването на иска за нищожност на договора за
кредит на това основание, не предполага произнасяне по останалите иска за
нищожност само на неустоечната клауза.
В този смисъл главния иск следва да бъде уважен.
По насрещния иск.
Като последица от това и съгласно императивната разпоредба на чл. 23
от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит бъде обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. В този смисъл е и Решение на
СЕС от 13 март 2025 г. по дело C 337/23 постановено по преюдициално
запитване и задължително за съда по арг. чл.633 ГПК, където в т. 7 съдът е
постановил, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48
трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит
не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в
член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат
този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна
на съответния потребител на предоставената в заем главница.
По делото се установява от представените писмени доказателства, че
сумата от 2600 лева е усвоена от ищеца (ответник по насрещния иск) и това не
се оспорва от последния. Ответникът по насрещния иск твърди и ищеца
признава, че е извършил плащания по кредита. Така доколкото ищеца по
насрещния иск претендира и ответника признава да дължи чиста стойност по
5
кредита от 970 лева, на основание чл. 23 от ЗПК следва да се приеме, че дължи
връщане тази сума като част от чистата сума по кредита.
По разноските:
1. Разноски по главния иск.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК разноските следва да се възложат в
тежест на ответника по главния иск предвид уважаването му.
Ищеца е освободен от заплащане на държавна такса и такава се дължи от
ответника по сметка на Районен съд Козлодуй в размер на 50 лева.
Основният правен спор между страните се свежда до начина на
определяне на размера на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1,
т. 2 от ЗА и неговият размер.
При присъждането на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2
от ЗА е формирана практика на ВКС, според която при оказана безплатна
адвокатска помощ на страната съдът определя възнаграждението на адвоката,
съобразно вида и обема на положения от адвоката труд, защитения
материален интерес, както и фактическата и правна сложност на делото и
осъжда другата страна да го заплати. Според дадените от ВКС разрешения,
разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗА регламентира заплащане на
възнаграждение при успешен резултат от осъществената от адвоката
безплатна правна защита по чл. 38, ал. 1 ЗА, поради което при оказана
безплатна адвокатска помощ присъденото възнаграждение цели да възмезди
положения труд от адвоката, а не представлява присъждане на разноски (по
своята правна същност обезщетение) на спечелилата делото страна по чл. 78
от ГПК. Разпоредбата на чл. 78 от ГПК регламентира случаите, при които
страната е заплатила възнаграждение на упълномощения от нея адвокат, а
разпоредбата на чл. 38 ЗА урежда хипотезата, при която се предоставя
безплатна правна помощ. В хипотезата по чл. 38, ал. 2 от ЗА липсва уговорен
и реално заплатен адвокатски хонорар от всеки един от представляваните като
предпоставка за неговото заплащане съгл. т. 1 от ТР № 6/06.11.2013 г. по т. д.
№ 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК.
При определяне размера на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗА,
меродавен е принципът за възмездност на адвокатския труд (чл. 36, ал. 1 ЗА).
Съответно, когато съобразно постигнатия от адвоката успешен резултат съдът
определи възнаграждението му, той осъжда другата страна да го заплати.
Практиката на ВКС до 24.01.2024г. застъпваше становището, че след
изчисляването на постигнатия от адвоката успешен резултат, следващото му
се възнаграждение се определя по правилата и в размер не по-нисък от
размерите по Наредба №1/09.07.2004г. за МРАВ. Посочената наредба обаче
практически бе отменена с решение на СЕС от 24.01.2024 г. по дело С-438/22,
според което придадения от националната правна уредба задължителен
характер на Наредба №1/09.07.2004 г. противоречи на правото на ЕС и
нарушава забраната по член 101, параграф 1 от ДФЕС, тъй като ограничава
конкуренцията, поради което националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в
наредбата минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
6
адвокатските услуги.
От това решение на СЕС, което има задължителен характер за
националния съд, следва, че посочените размери по Наредба №1/09.07.2004г.
за възнаграждения за адвокатска работа (Загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г.)
биха могли да служат единствено като ориентир при определяне на
дължимото възнаграждение по чл. 38 ЗА, но критериите, от които съдът
следва да изходи, са вида и обема на положения от адвоката труд,
защитения материален интерес, както и фактическата и правна сложност
на делото (в този смисъл и решение на СЕС по съединени дела С-427/16 и С-
428/16, както и решение № 9273/27.07.2016 г. на ВАС по адм. дело №
3002/2015 г.).
Изложените по-горе обстоятелства дават право на настоящия съдебен
състав да определи размера на разноските, като отчете правната и фактическа
сложност на конкретното дело, без да е обвързан от минималния размер на
адвокатските възнаграждения, предвиден в Наредбата. Изхождайки от
горепосочените критерии съдът намира, че в случая възнаграждението, което
справедливо възмездява положения от адв.С. труд следва да се определи на
сумата от 400 лева. В случая делото е с ниска фактическа и правна сложност,
по него е проведено само едно открито съдебно заседание, на което адв.С. се е
явил, събрани са само писмени доказателства и работата на му се е свела до
написване на исковата молба и отговор на насрещен иск. Следва да се посочи
също, че така определения размер на възнаграждението, почти напълно
съвпада с минималния размер по чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №1/2004г., служеща
като ориентир при оценяването на адвокатския труд.
С оглед на изложеното, ответникът следва да заплати на адвокат М. С.
възнаграждение от 400 лева за оказана безплатна плавна помощ на ищеца.
2. Разноски по насрещния иск.
Такива се дължат по общото правило на чл. 78, ал.1 ГПК.
Така ищецът по НИ е направил разноски за платена държавна такса –
38.80 лева и юрисконсулско възнаграждение в размер на 100 лева.
Въпреки признанието на иска тези разноски са дължими от ответника по
НИ, тъй като с поведението си – неплащане на сумите по договора,
евентуално невръщане на чистата стойност, е повод за предявяване на иска за
връщането й.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 124, ал.1 вр. чл. 26 ЗЗД
и вр. чл. 22 ЗПК, че сключеният между Л. К. Д., ЕГН ********** от
гр.Козлодуй и „Вива Кредит“АД, ................................. със седалище и адрес на
управление в ................................, договор за паричен заем с № 5747785 от
05.11.2021 г. е нищожен.
ОСЪЖДА на основание чл. 23 ЗПК Л. К. Д., ЕГН ********** от
гр.Козлодуй, ДА ЗАПЛАТИ на „Вива Кредит“АД, ................................. със
7
седалище и адрес на управление в ................................ част от чистата стойнот
по договор за паричен заем с № 5747785 от 05.11.2021 г. в размер на 970
(деветстотин и седемдесет) лева, ведно със законната лихва от датата на
подаване на насрещния иск на 27.05.2025 г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1 ГПК Вива Кредит“АД,
................................. със седалище и адрес на управление в ................................,
ДА ЗАПЛАТИ на адвокат М. С. от Адвокатска колегия – Враца за оказана
безплатна адвокатско помощ на ищеца Л. К. Д., адвокатско възнаграждение в
размер на 400 (четиристотин) лева.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.6 ГПК Вива Кредит“АД,
................................. със седалище и адрес на управление в ................................,
ДА ЗАПЛАТИ на Районен съд Козлодуй държавна така в размер на 50
(петдесет) лева.
ОСЖДА на основание чл. 78, ал. 2 ГПК Л. К. Д., ЕГН ********** от
гр.Козлодуй, ДА ЗАПЛАТИ на „Вива Кредит“АД, ................................. със
седалище и адрес на управление в ................................ разноски по насрещния
иск в размер на общо 138.80 (сто тридесет и осем лева и 80 стотинки).
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалван от страните пред Окръжен съд
Враца в двуседмичен срок от връчването на преписи със съобщения.
Съдия при Районен съд – Козлодуй: _______________________
8