РЕШЕНИЕ
№ 612
гр. гр. Хасково, 24.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети юли през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Христина З. Жисова
при участието на секретаря Павлина Ст. Николова
като разгледа докладваното от Христина З. Жисова Гражданско дело №
20255640100569 по описа за 2025 година
Предявен е установителен иск с правно основание чл.26, ал.1 от Закона за
задълженията и договорите /ЗЗД/ от К. В. А., ЕГН **********, с адрес: ********, съдебен
адрес: ********, адв. П. И. П. от АК - Хасково, против „Неткредит“ ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, район Изгрев, ул.“Лъчезар Станчев“ (Литекс
Тауър) № 3, ет.10, представлявано от Ирина Недкова Христова – Станкова, за приемане за
установено в отношенията между страните, че клаузите, предвидени в чл.4 ал.3 и чл.6 ал.1
от сключен между страните на 21.07.2021 г. договор за потребителски кредит №
202107211224420058 са нищожни поради противоречието им с добрите нрави и поради това,
че са сключени при неспазване на нормите на чл.143 ал.1 и чл.146 ал.1 ЗЗП.
Ищцата твърди, че е страна по договор за паричен заем № 202107211224420058 от
21.07.2021 г., сключен с ответното дружество ,,Неткредит ООД. Съгласно договора, тя
получила сумата от 500 лева, която следвало да бъде върната на 6 месечни вноски. По
Договор за паричен заем № 202107211224420058 ищцата следвало да заплати и неустойка в
размер на 420 лева, като по този начин общото задължение по договора с включена
главница, лихва и неустойка било в размер на 958 лева. Търсената неустойка по Договор за
паричен заем № 202107211224420058, спрямо която ищцата трябва да заплати неустойка в
размер на 420 лева, била нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 143, ал,1 и чл.146
ал.1 ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19 ал.4 ЗПК, вр. чл.21 ал.1 ЗПК.
Според ищцата, клаузата в процесния договор, предвиждаща заплащането на
неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1 предл.
1
3 ЗЗД. Поради накърняването на този правен принцип се достигало до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на
интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода за кредитора. В допълнение се
сочи, че клаузата за неустойка освен като противоречаща на добрите нрави била нищожна,
тъй като била и неравноправна по смисъла на чл.143, т. 19 ЗЗП, тъй като сумата, която се
претендирала чрез нея в размер на 420 лева била в прекомерен размер спрямо отпуснатата
сума по заема. По този начин се нарушавали принципите на добросъвестност и
справедливост в гражданските и търговските взаимоотношения. Предвидената клауза била
неравноправна и по смисъла на чл. 143, т.5 ЗЗП, тъй като същата била необосновано висока.
Намирала се в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно
договорите за потребителски кредити. Подобни уговорки прехвърляли риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върхy самия него и водели до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за неизпълнение на акцесорно
задължение, което не било свързано пряко с претърпените вреди било пример за неустойка,
която излизала извън присъщите си функции и целяла единствено постигането на
неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на
ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е
тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. По посочения начин се заобикалял и чл. 33, ал. 1 ЗПК. С търсената
неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение. Неустойката по съществото си представлявала
добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба за
заемодателя, която печалба увеличавала стойността на договора. Основната цел на така
уговорената клауза била да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка
на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още
% от предоставената главница. Неустойката била нищожна и на основание чл.146 ал.1, вр.
чл.24 ЗПК. С предвиждането на такива разходи се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4
ЗПК. Събирането на такива разходи било част от дейността по управление на кредита и те
следвало да са включени в годишния процент на разходите. Нарушавало се изискването
ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения
в левове и във валута определена с ПМС № 426/2014 г. Реално, чрез нарушаване на добрите
нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 ЗПК и при несъблюдаване
на основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване се калкулирала
допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на
уговорката за неустойка в размера на ГПР, последният не съответствал на действително
прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер
на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявало
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68 д, ал.1 и ал.2, т.1 ЗЗП. С
преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи
2
търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния
размер на ГПР представлявало един от елементите, на които може да се основе преценката
за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.ЗЗП.
По тези и други подробно изложени в исковата молба съображения се иска от съда да
постанови решение, с което да бъде установено в отношенията между страните, че клаузите,
предвидени в чл.4 ал.3 и чл.6 ал.1 от сключен между страните на 21.07.2021 г. договор за
потребителски кредит № 202107211224420058 са нищожни поради противоречието им с
добрите нрави и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл.143 ал.1 и
чл.146 ал.1 ЗЗП.
Претендират се направените по делото разноски, вкл. и за адвокатско
възнаграждение, за което е представен списък по чл.80 ГПК.
Ответникът счита предявения иск за неоснователен. Не се оспорва сключването на
21.07.2021 г. на договор за кредит № 202107211224420058 между страните по делото, по
силата на който на кредитополучателят е предоставен заем в размер на 500,00 лева, както и
обстоятелството, че на основание чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК кредиторът не е включил в ГПР
разхода за неустойка.
Според ответника, предвидената в процесния договор за потребителски кредит клауза
за неустойка не е нищожна на посочените от ищцата основания. Накърняване на добрите
нрави имало, когато уговорката влиза в непримирим конфликт с трайно установените,
възприети в обществото неписани морални норми на поведение. Същевременно принципът
на справедливостта изисквал в рамките на гражданските и търговските правоотношения да
се закриля и защитава всеки признат от закона интерес (в този смисъл било Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСТК, докладчик
председателят Марио Бобатинов и съдията Емил Марков). Посредством договорената
неустойка кредиторът целял именно да обезпечи изпълнението на задължението на
кредитополучателя за предоставяне на обезпечение и евентуално да обезщети вредите от
потенциалното неизпълнение (законен интерес по аргумент от чл. 92, ал.1 ЗЗД). С
договорената неустойка кредитополучателят бивал мотивиран да предостави обезпечение,
ако не в предвидения в общите условия срок, то поне в най-кратък времеви период, за да
избегне начисляването на неустойката. Следвало да бъде съобразено, че без договарянето на
неустойка кредиторът не би могъл да подтикне кредитополучателя да предостави
обезпечение по кредитното правоотношение, особено след като вече заемната сума е
получена от потребителя. Изложеното разбиране се подкрепяло както от правната доктрина ,
така и от съдебната практика. Имайки предвид че задължението на кредитополучателя за
предоставяне на обезпечение не е обезпечено по никакъв друг начин, можело да се приеме,
че неустойката не излиза и извън признатата й обезщетителна функция, тъй като
преследвала законната цел да обезщети вредите от неизпълнението на въпросното
задължение, без да е необходимо те да се доказват (чл. 92, ал. 1 ЗЗД). По своята правна
същност процесната неустойка представлявала компенсаторна такава, като неизпълнението
на задължението категорично можело да се определи като съществено. След като нормата на
3
чл. 16, ал. 1 ЗПК предвиждала задължение на кредитора преди сключване на договора за
кредит да оцени кредитоспособността на потребителя, то такава оценка се извършвала въз
основа на информацията, което потребителят предоставя и ако се наложи се извършвала и
проверка в ЦКР. Въз основа на получената от потребителя информация „Неткредит" ООД
събрало необходимите данни за кредитополучателя в т. ч. вид заетост, позиция, трудов стаж,
нетен месечен доход и работодател, като дружеството извършило и справка в Централен
кредитен регистър, поддържан от Българска народна банка. Дружеството направило справка
и в базата на Националния осигурителен институт.
По подробно изложени в отговора на исковата молба съображения е направено
искане исковата претенция да бъде отхвърлена като неоснователна, както и да бъдат
присъдени в полза на ответника направените по делото разноски. Направено е възражение
по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на претендираното от насрещната стра адвокатско
възнаграждение.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност,
както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК,
приема за установено от фактическа страна следното:
Страните не спорят, а и от приетите по делото писмени доказателства - Договор за
потребителски кредит № 202107211224420058 от 21.07.2021 г. се установява, че на
21.07.2021 г. между ищцата К. В. А. и ответника „Неткредит“ ООД е сключен процесният
договор за потребителски кредит, по силата на който на ищцата е предоставен паричен заем
в размер на сумата от 500,00 лева, със срок на заема - 6 месеца, платим на 6 месечни вноски,
съгласно погасителен план, инкорпориран в договора (чл.11, ал.2) с първа падежна дата
22.08.2021 г. и последна падежна дата – 22.01.2022 г. при ГЛП – 38.75 % и посочен ГПР от
46.42 %. Посочено е, че общо дължимата сума по кредита е в размер на 558 лева – чл.11,
ал.5, включваща и договорна лихва в размер общо на 58,00 лв.
Съгласно чл. 4, ал. 3 от договора, в срок до края на следващия ден от сключването му,
Кредитополучателят е длъжен да предостави на Кредитора гаранция по кредита съгласно
реда и условията, предвидени в общите условия по договора. Банковата гаранция или
гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, трябва да бъде за сума в размер
на 558,00 лева със срок на валидност до 23.01.2022 г. В случай, че кредитополучателят не
представи гаранция по кредита в установения срок, то той дължи неустойка с размер на
420,00 лева – чл.6 ал.1 от договора, която се заплаща заедно със следващата погасителна
вноска по кредита, съобразно уговорения погасителен план – чл.6 ал.5.
Не се спори, че заетата сума е била усвоена от ищцата, както и че кредиторът не е
включил в ГПР разхода за неустойка.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявеният установителен иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД за приемане за
установено в отношенията между страните, че клаузите, предвидени в чл.4 ал.3 и чл.6 ал.1
4
от сключен между страните на 21.07.2021 г. договор за потребителски кредит №
202107211224420058 са нищожни поради противоречието им с добрите нрави и поради това,
че са сключени при неспазване на нормите на чл.143 ал.1 и чл.146 ал.1 ЗЗП, е процесуално
допустим.
Разгледан по същество, същият е изцяло основателен като съображенията за това са
следните:
Липсва спор по делото, че между ищцата и „Неткредит“ ООД е възникнало
правоотношение по договор за потребителски кредит, по който същата е усвоила заетата
сума. Кредитодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от Закона за
кредитните институции /ЗКИ/, като дружеството има правото да отпуска кредити със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ищцата пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало
именно като такова, т.е. страните по договора имат качествата на потребител по смисъла на
чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята
правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да
преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на
Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и
доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна
клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки
визираната правна норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на
неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано,
че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в
случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр.
64/2007 г. /.
Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са
индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в
ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията,
произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза,
която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да
влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна
клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към
5
останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е
договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. В тази
връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен процесният
договор за потребителски заем и как са уговорени клаузите на този договор. Предвид
обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност се установи, че процесният договор е
сключен при общи условия /при предварително определени от едната страна- кредитор
клаузи на договора/.
Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на държавите-
членки са длъжни да следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в
потребителските договори. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с
неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148
ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на
императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни –
чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 ЗЗД.
В глава четвърта на ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: "В условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел
избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин".
В този смисъл клаузи, като уговорените в чл. 4 ал.3 и чл.6 от договор за
потребителски кредит № 202107211224420058 от 21.07.2021 г., според които се дължи
неустойка в размер на 420,00 лева, при неизпълнение на задължение за осигуряване и
представяне на гаранция по договора, се намира в пряко противоречие с преследваната цел
на транспонираната в ЗПК директива. Това вземане, макар и наречено неустойка, според
настоящия съдебен състав няма характера на такава, тъй като видно от клаузите в договора и
размера му - 420,00 лева при главница от 500,00 лева, няма типичните за неустойка
обезпечителна и обезщетителна функции.
На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. По посочения начин се заобикаля и законът – чл. 33, ал. 1 ЗПК, който
предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
6
задължение – непредставяне на гаранция, т.е. на обезпечение, от което обаче не произтичат
вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може
да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната
лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка с мораторна лихва е
недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. Такава неустойка, дори и
същата да беше валидна, няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 ЗЗД. В случая, в чл.6
от договора, макар формално да е уговорена неустойка за неизпълнение на задължение на
кредитополучателя, то фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва,
представляваща допълнителна печалба на кредитора. Това е така, доколкото, за да не
възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица условия, които са
кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което е
обективно трудно да бъдат покрити от кредитополучателя. Кредиторът е дал възможност на
насрещната страна да предостави в изключително кратък срок банкова гаранция или
гаранция от небанкова финансова институция, срещу което кредитополучателят отново
следва да заплати възнаграждение. Налагането на тези специфични изисквания въобще
препятства всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Тези
кумулативно дадени условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и
невъзможно тяхното изпълнение. Друга алтернативна опция за обезпечение в договора и
Общите условия не е предвидена, от което следва, че всъщност реална възможност на
длъжника да избегне плащането на неустойка не му е предоставена. След като това е така,
във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в сферата на кредитора. Именно
поради изложеното, същата е уговорена и като сигурна част от дълга, като следва да се
заплаща разсрочено, на равни части, заедно с всяка погасителна вноска, видно и от самия
погасителен план към договор за потребителски кредит № 202107211224420058.
При тези трудно изпълними условия и предвид размера й от 420,00 лева /при
главница от 500,00 лева/ настоящият съдебен състав намира, че неустойката излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се превръща само в
средство за обогатяването на кредитора и води до скрито оскъпяване на кредита. Тя
противоречи на справедливостта и еквивалентността на престациите, съответно на добрите
нрави. Ето защо тя е и нищожна. Фактически не се касае за дължима неустойка, а за вземане,
което се плаща заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлява
допълнителна печалба за кредитора, освен лихвата. В конкретния случай реално е уговорена
допълнителна договорна лихва, която да плаща длъжникът и която е печалба за кредитора.
Следователно в договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в
конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и т.нар. „неустойка“, която като
неустойка е нищожна, а реално е сигурна печалба за кредитора. Следователно, годишният
лихвен процент няма да е посочения 46.42 %, а следва да е много по-голямо число, ако в
него участва и вземането от 420,00 лева, формално уговорено като неустойка.
Следва да се обърне внимание и на твърденията на ищеца за недействителност на
договорната клауза, разгледана през призмата на процентната стойност на ГПР, разписана в
7
чл.11 ал.4 от процесния договор за кредит. Кредиторът не включва т. нар. от него
"неустойка" към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал.
4 ЗПК като разписаните предвиждания при формиране на ГПР включват само вземането за
главница и възнаградителна лихва.
Съгласно чл.19 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита за потребителя
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит като в него не се включват разходите, които
потребителят дължи при неизпълнение на договора. От една страна, неустойката е включена
като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга - същата е предвидена в
размер, който не съответства на вредите от неизпълнението. По този начин съдът намира, че
се заобикаля ограничението, предвидено в чл.19, ал.4 ЗПК при определяне на ГПР.
Доколкото в случая неустойката е възнаградителна лихва - печалба на кредитора, то тя е част
от ГПР и е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в договора. С
размера на неустойката, ГПР от 46.42 % би нараснал допълнително и то значително като за
този извод не са нужни специални знания. Това не е сторено, поради което е налице и
нарушение на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК. Същата норма - ал. 4 на чл. 19 ЗПК ограничава ГПР до
пет пъти размера на законната лихва, а посредством изплащането на задължението за
неустойка ще се получи сума, която като финансов резултат ще е в полза на кредитора по
договора за кредит и което плащане не е включено в ГПР. Това плащане в същото време
представлява 84 % от отпуснатата сума по кредита и при включването му в годишния
процент на разходите, размерът му значително би надхвърлил максимално регламентирания
в чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Следователно, договорът за заем противоречи на част от императивните постановки
на ЗПК. Приложим е в случая чл.21, ал.1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна.
Освен това, отношенията между страните се регулират и от Закона за защита на
потребителя, какъвто безспорно е ищецът - кредитополучател.
Основателни са в тази връзка и доводите на ищцата, че процесната „неустоечна“
клауза е неравноправна и по смисъла на чл.143, ал.1, т.5 ЗЗП, тъй като въведеното с нея
задължение е необосновано високо - то представлява, както бе посочено по-горе 84 % от
размера на предоставения кредит и като такава е нищожна съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП.
Само за пълнота следва да се отбележи, че в случая не може да се приложи
разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, тъй като нищожните клаузи на договора относно
определянето на процента възнаградителна лихва и ГПР не биха могли да се заместят по
право от повелителни норми на закона. Още повече, че съгласно задължителната практика
на СЕС националните съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни
клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят
8
съдържанието им. Доколкото договорът за потребителски кредит е възмезден, кредиторът не
би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит, то не е налице и
втората хипотеза на чл.26, ал.4 ЗЗД.
Следва да се посочи още, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена
информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването му.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, което представлява
невярна информация относно общите разходи по кредита, следва да се окачестви като
нелоялна и по - специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да
го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Отделно от гореизложеното, съдът намира, че клаузата в процесния договор,
предвиждащи заплащане на възнаграждение за непредоставяне на обезпечение е нищожна и
на основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 ЗЗД като накърняващи добрите нрави. Анализът на
съдържанието на цитираните по-горе текстове от договора налага разбирането, че
договореностите са установени с една единствена цел- да се предостави възможност на
кредитора да реализира допълнителен доход от потребителя.
С оглед всичко изложено, предявеният иск за прогласяване нищожността на клаузите,
предвидени в чл.4 ал.3 и чл.6 ал.1 от сключения между страните на 21.07.2021 г. договор за
потребителски кредит № 202107211224420058, предвиждащи заплащането на неустойка в
размер на 420,00 лева, при непредставяне на гаранция в установения в чл.4, ал.3 от договора
срок, поради противоречието им с добрите нрави и поради това, че са сключени при
неспазване на нормите на чл.143 ал.1 и чл.146 ал.1 ЗЗП, е основателен и като такъв следва
да бъде уважен.
С оглед изхода на спора и тъй като ищцата е била освободена от заплащането на
държавни такси и разноски по делото, ответникът следва да бъде осъден да заплати по
сметка на РС – Хасково, държавна такса и разноски на основание чл.78 ал.6 ГПК в общ
размер от 50,00 лева за държавна такса, както и сумата от 5,00 лева за държавна такса в
случай на служебно издаване на изпълнителен лист за нейното събиране.
Следва, на основание чл.78 ал.1 ГПК, в полза на ищцата да бъдат присъдени и
направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение във връзка с осъщественото
процесуално представителство от страна на адв. П. П. от АК - Хасково. Съгласно
представения по делото договор за правна защита и съдействие (л.57), страните по него са
договорили възнаграждение от 780,00 лева като е удостоверено, че с подписването му,
изпълнителят – адв. П. П. е получил посочената сума. Релевирано е възражение от
ответника по чл.78, ал.5 ГПК за неговата прекомерност, което съдът намира за основателно.
По отношение на заплатения от ищцата адвокатския хонорар, който следва да се
определи за заплащане от ответната страна, съдът намира следното: Съобразно изричните
9
разяснения, дадени в Решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени
дела C-427/16 и С-428/16 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд,
установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и
необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са
обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив
резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС.
Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския
съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено
на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното
решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения
и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните
разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното
решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3
ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба,
включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните
пазарни цени на адвокатските услуги.
С оглед всички посочени по – горе принципни съображения и като взе предвид
липсата на правна и фактическа сложност на делото, цената на иска, както и наличие на
трайна и безпротиворечива съдебна практика по спорните въпроси, извършените от адв. П.
П. процесуални действия, изразяващи се единствено в депозиране на писмени молби по
делото и приключване разглеждането му в едно съдебно заседание, настоящият съдебен
състав намира, че следва да се определи възнаграждение за осъщественото от пълномощника
на ищцата процесуално представителство, защита и съдействие по настоящото дело в
размер на 300 лева, което да бъде заплатено от ответника в полза на ищцата.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, в отношенията между К. В. А., ЕГН **********, с
адрес: ********, съдебен адрес: ********, адв. П. И. П. от АК - Хасково и „Неткредит“
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Изгрев,
ул.“Лъчезар Станчев“ (Литекс Тауър) № 3, ет.10, представлявано от Ирина Недкова
10
Христова – Станкова, че клаузите, предвидени в чл.4 ал.3 и чл.6 ал.1 от сключения между
страните на 21.07.2021 г. договор за потребителски кредит № 202107211224420058,
предвиждащи заплащането на неустойка в размер на 420,00 лева, при непредставяне на
гаранция в установения в чл.4, ал.3 от договора срок, са нищожни на основание чл.26, ал.1
ЗЗД, поради противоречието им с добрите нрави и поради това, че са сключени при
неспазване на нормите на чл.143 ал.1 и чл.146 ал.1 ЗЗП.
ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, район Изгрев, ул.“Лъчезар Станчев“ (Литекс Тауър) № 3, ет.10, представлявано от
Ирина Недкова Христова – Станкова, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, да заплати в полза на
държавата по сметка на Районен съд – Хасково сумата от 50,00 лева, представляваща
дължима държавна такса по делото, както и сумата от 5,00 лева за държавна такса в случай
на служебно издаване на изпълнителен лист за нейното събиране.
ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, район Изгрев, ул.“Лъчезар Станчев“ (Литекс Тауър) № 3, ет.10, представлявано от
Ирина Недкова Христова – Станкова, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на К. В. А.,
ЕГН **********, с адрес: ********, съдебен адрес: ********, адв. П. И. П. от АК - Хасково,
сумата от 300,00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково:/п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: В.К.
11