№ 9226
гр. София, 17.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 64 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:МИРОСЛАВА П. ИЛЕВА
при участието на секретаря ПЕТЯ ЦВ. СЛАВОВА
като разгледа докладваното от МИРОСЛАВА П. ИЛЕВА Гражданско дело №
20221110171187 по описа за 2022 година
Производствотo e по реда на чл.422 ГПК.
„Сити кеш“ ООД e предявило искове по чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.9, ал.1 ЗПК и чл.86, ал.1 ЗЗД
срещу К. А. A. за сумата от 759,87 лева - главница по договор за паричен заем № */02.11.2020,
ведно със законна лихва от 25.03.2022г. (дата на подаване на заявление за издаване на заповед за
изпълнение) до окончателното плащане, за сумата 67,70 лева - възнаградителна лихва за период
02.11.2020г. - 19.07.2021г., за сумата 96,78 лева – обезщетение за забава за период от 01.04.2021г.
до 01.03.2022г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №
15999/2022г. на СРС, 64 – ти състав.
Ищецът твърди, че по силата на сключен с ответницата договор за паричен заем № * от
02.11.2020г. предоставил на ответницата кредит в размер на 1000 лева. Сумата по кредита била
получена в деня на сключване на договора, като договорът служел и като разписка за получената
сума (чл.4, ал.1 от договора). Ответницата се задължила да върне кредита на погасителни вноски и
съгласно срок, уговорен в договора. Ответницата не изпълнила в цялост задълженията си по
договора и по същия останали непогасени задължения.
В срока по чл.131 ГПК ответницата не е подала отговор на исковата молба. При лично
явяване в открито съдебно заседание заявява, че не е в състояние да заплати наведнъж търсените
задължения и има възможност да извършва периодични плащания в размер, не по – висок от 150
лева на месец.
Софийски районен съд, като взе предвид предявените искове, възраженията срещу тях и
доказателствата по делото, намира следното:
В тежест на ищеца е да докаже възникване на твърдяната облигационна връзка по договор
за паричен заем, сключен с ответницата, че ответницата е усвоила заемната сума, уговорен размер
на възнаградителната лихва и настъпил падеж на търсените задължения.
От приетия като доказателство договор за потребителски кредит № * от 02.11.2020г. се
установява, че между ищеца „Сити кеш“ ООД в качеството на кредитор и ответницата К. А. А. в
качеството на кредитопличател е сключен договор за кредит в размер на 1000 лева. Уговорен е
фиксиран годишен лихвен процент от 40,05 % и ГПР от 49,85 %. Общата сума, подлежаща на
връщане, включваща главница и възнаградителна лихва, е посочена в размер на 1165,43 лева.
1
Страните са се споразумели кредитът и възнаградителната лихва да се върнат на 37 бр. равни
вноски в размер на 33,59 лева всяка, с крайна падежна дата 19.07.2021г.
Предаване на уговорената сума по договора за кредит не е оспорено от ответницата и то се
установява от посоченото в клаузата на чл.4, ал.1 от договора, в която е удостоверено, че сумата е
предадена в брой на ответницата при подписването на договора, като в посочената част договорът
служи и като разписка за получената сума. При това съдът приема за установено, че кредитът е
усвоен.
По искове за вземания, основани на договор за потребителски кредит, съдът е длъжен
служебно да следи за валидността на клаузите от договора за потребителски кредит, на който
ищецът основава правата си – чл.7, ал.3 ГПК. В случая годишният процент на разходите, който
включва общите разходи по кредита за потребителя (лихви, други разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит (чл.19, ал.1 ЗПК), е 49,85 %. Така определеният размер на ГПР не надвишава
ограничението по чл.19, ал.4 ЗПК, т.е. не надвишава петкратния размер на законната лихва по
просрочени задължения в левове към датата на сключване на договора. Съдът приема, че макар и
да не е налице превишение на ГПР съгласно чл.19, ал.4 ЗПК отделно подлежи на разглеждане
въпросът за противоречие на възнаградителната лихва с добрите нрави, защото нормата на чл.19,
ал.4 ЗПК определя допустим лимит на оскъпяването на кредита в цялост и включва не само
възнаградителната лихва, но и всички други разходи по кредита. При това въпросът за нищожност
на възнаградителната лихва подлежи на самостоятелно обсъждане дори и при спазване на нормата
на чл.19, ал.4 ЗПК. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение,
като те са неписани, несистематизирани и неконкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи, каквито са принципите на справедливостта и добросъвестността в гражданските
правоотношения. Въпросът за противоречие на възнаградителната лихва с добрите нрави следва да
се разглежда конкретно. В случая размерът на възнаградителната лихва за уговорения 8 - месечен
срок на договора върху главница от 1000 лева е 165,43 лева, т.е. представлява около 16,50 % от
размера на главницата. При това съдът приема, че така уговорената възнаградителна лихва при
условие че заемът е необезпечен и че във възнаградителната лихва има за цел да покрие разходите
по отпускане на кредита, да компенсира кредитора от това, че е лишен от финансов ресурс за
определен период от време, както и да осигури целената от него печалба, съдът приема, че в
случая не се касае за възнаградителна лихва, която е прекомерно, неоправдана висока с оглед
целите, за които е уговорена, и поради това приема, че възнаградителната лихва в случая не
противоречи на добрите нрави. При това клаузата за възнаградителна лихва, уговорена във
фиксиран годишен лихвен процент от 40,05 %, е валидна и в полза на заемодателя валидно е
възникнало правото да получи уговорената възнаградителна лихва.
За извършените по договора плащания по делото е изслушано заключение по съдебно –
счетоводна експертиза, което се кредитира от съда. От същото се установява, че за периода
02.11.2020г. – 25.03.2022г. в счетоводството на ищеца са отчетени 13 бр. плащания по договора на
суми в общ размер от 850 лева. Установява се още, че за периода 25.03.2022г.- 31.05.2023г. ищецът
е отчел още 2 бр. плащания по договора в общ размер от 820 лева. Вещото лице подробно е
описало размер и вид на вземанията по процесния договор за кредит, които са осчетоводени като
погасени посредством така извършените плащания. Установява се, че освен вземания за
главницата, възнаградителна лихва и лихва за забава е отчетено и погасяване на неустойка по чл.8
от договора, като размерът на платената съобразно счетоводството на ищеца неустойка възлиза
общо на сумата от 773,13 лева. Така начислената от ищеца неустойка е свързана с уговореното в
клаузата на чл.6 от договора, съгласно която заемателят се задължава в срок до три дни, считано
от датата на усвояване на сумата по договора, да предостави едно от следните обезпечения :
поръчител, който следва да отговаря на определени изисквания, или банкова гаранция.
Предвидено е, че при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение заемателят
дължи неустойка в размер на 869,57 лева – чл.8 от договора.
Съдът приема, че клаузата на чл.8, вр. чл.6 от договора е нищожна на основание чл.26, ал.1
ЗЗД. В случая при забава на потребителя в негова тежест съгласно чл.6 от договора се вменява
ново задължение, неизпълнението на което възлага в тежест на потребителя неустойка. По този
2
начин по заобиколен път се стига до натоварване на длъжника с неустоечно задължение като
последица (макар и опосредена от неизпълнение на друго задължение) от забавата на длъжника,
което води до извод за нищожност на клаузата, защото при забава на потребителя същият дължи
единствено законната лихва – чл.21, ал.1, вр. чл.33, ал.1 ЗПК. Следва да се отбележи още, че е
недопустимо при неизпълнение на задължение за даване на обезпечение да се уговаря неустойка,
защото една от функциите на неустойката (обезпечителната) е да мотивира към изпълнение на
дължимия по договора резултат. В случая така предвидената неустойка има за цел да принуди
длъжника да даде обезпечение, а не да изпълни поетите с договора задължения, които да
удовлетворят конкретния кредиторов интерес. Дължимият по договора резултат не е даването на
обезпечение, то е само гаранция за постигане на резултата. Така, както е уговорена неустойката,
означава, че тя би се дължала и тогава когато ответникът изпълнява договора, което не съответства
на добросъвестността. Налице е и противоречие на неустойката с добрите нрави, което е налице
още при сключване на договора – чл.26, ал.1 ЗЗД. Санкцията за недадено обещано обезпечение е
предсрочна изискуемост на кредита, а не натоварване на длъжника с допълнителни парични
задължения – арг. чл.71 ЗЗД. При това неустойка за непредоставяне на обезпечение не се дължи от
ответницата.
Предвид горното съдът приема, че неустойка в размер на 869,57 лева не е вземане, валидно
възникнало в полза на ищеца. Неправилно при това ищецът е отнасял част от извършените
плащания в погашение на вземане за неустойка.
Платената в общ размер сума по процесния договор сума от 1670 лева е достатъчна да
погаси в цялост задължението за главница и възнаградителна лихва общо в размер на 1165,43 лева,
претендираното вземане по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на 96,78 лева, както и обезщетението за забава
в размер на законната лихва върху претендираната главница от 759,87 лева от завеждане на делото
с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (чл.422, ал.1 ГПК) – 25.03.2022г.
до датата на последното плащане – 05.05.2023г., което възлиза на сумата от 89,66 лева, определено
от съда на основание чл.162 ГПК и съгласно чл.86, ал.2 ЗЗД, вр. ПМС 426/18.12.2014г.
Предвид изложеното предявените вземания са платени, вкл. чрез извършени в хода на
процеса плащания, които съдът дължи да съобрази на основание члл.235, ал.3 ГПК, поради което
исковете са неоснователни и следва да се отхвърлят.
По разноските :
Само ищецът е поискал присъждане на разноски, като същият има право на половината от
тях, доколкото исковете се отхвърлят поради извършени плащания, като едва около половината от
тях са направени в хода на процеса. При това от разноски в общ размер от 425 лева за настоящото
производство (държавна такса, депозит за вещо лице и юрисконсултско възнаграждение,
определено от съда в размер на 100 лева съгласно чл.25, ал.1 НЗПП, вр. чл.78, ал.8 ГПК поради
невисоката правна и фактическа сложност на делото) на ищеца се следват разноски в размер на
212,50 лева. За заповедното производство на ищеца се следват разноски в размер на 37,50 лева.
Следва да се имат обаче направените плащания, като с надплатената сума, която е в размер на
318,13 лева (1670 – (1165,43 + 96,78+ 89,66)), е погасено и вземането за разноски. При това
разноски на ищеца не следва да се присъждат, защото дължимите такива са погасени чрез
плащане.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл.422, ал.1 ГПК искове по чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.9,
ал.1 ЗПК и чл.86, ал.1 ЗЗД от „Сити кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление : гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет.5 срещу К. А. A., ЕГН **********, с
адрес : гр. С*** за сумата от 759,87 лева - главница по договор за паричен заем № */02.11.2020,
ведно със законна лихва от 25.03.2022г. (дата на подаване на заявление за издаване на заповед за
изпълнение) до окончателното плащане, за сумата 67,70 лева - възнаградителна лихва за период
02.11.2020г. - 19.07.2021г. и за сумата 96,78 лева – обезщетение за забава за период от 01.04.2021г.
3
до 01.03.2022г.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4