Р Е Ш Е Н И Е
№.......
гр. София, 09.10.2020
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ - Д въззивен състав, в публичното
заседание на десети юли две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА
ГЪЛЪБОВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа
докладваното от мл. съдия Симеонова в. гр.
д. № 11313 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258
- 273 ГПК.
С решение № 116-598 от 16.05.2019 г. по
гр. д. № 69587/2017 г., Софийски районен съд, I ГО, 32 - и състав, е осъдил
ответника „И.П.И.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***,
да заплати на ищците В.П.С., ЕГН **********, Е.М.Г., ЕГН **********, Т.М.И., ЕГН **********, Д.Д.С., ЕГН **********,
Д.Д.С., ЕГН **********, В. Р.Х., ЕГН **********, В.Н.Р., ЕГН ********** (лично и като наследник на Н.В.Р., ЕГН **********,
починал в хода на процеса), всички със съдебен адрес:***, сумите: 11 978,55 лв. - частичен иск от сумата
100 000 лв., представляваща обезщетение за лишаване на ищците от ползване на
съсобствения с ответника имот, представляващ дворно място в гр.
Харманли с площ 7782 кв. м., заедно с построените в него сгради - фабрична
сграда № 1 с площ около 200 кв. м., склад за нерафинирано масло № 2 с площ 127
кв. м., склад за рафинирано масло с площ 80 кв. м., първи етаж от сграда за
производство на тахан - 150 кв. м., сграда за втора рафинация на три етажа с
площ 72 кв. м. и складова постройка, а по сега действащия план - дворно място,
цялото с площ 7782 кв. м., представляващо североизточна част от УПИ I - Фабрика
Златна Тракия, при посочени граници, за периода 02.11.2016 г. - 31.01.2017 г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 02.10.2017
г. до плащането; 1 114,66 лв. -
обезщетение за забава за периода 02.11.2016 г. до подаване на исковата молба -
02.10.2017 г.; 2 629,14 лв. - разноски
в производството.
С решението е отхвърлено направеното от
ответника „И.П.И.С.“ ЕАД срещу ищците В.П.С., Е.М.Г., Т.М.И., Д.Д.С., Д.Д.С., В.
Р.Х., В.Н.Р. (лично и като наследник на Н.В.Р., починал в хода на процеса) възражение
за прихващане със сума в размер на 63 150 лв., представляваща разноски за
заплатени застрахователни премии, охрана на имота, електроенергия, данък
недвижими имоти и такса битови отпадъци.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК
е подадена въззивна жалба от ответника „И.П.И.С.“ ЕАД, чрез адвокат Д.Д., с
която се обжалва първоинстанционното решение в цялост. Твърди се, че по делото
не са представени доказателства ищците (като собственици на 61,672 % идеални
части от процесния имот) да са взели решение за разпределяне на ползването на
имота съгласно чл. 32, ал. 1 ЗС, респ. да са инициирали производство по чл. 32,
ал. 2 ЗС. Освен това, съдът не е съобразил, че в отправената до ответника
покана липсва искане за ползване на имота или за
преустановяване на преченето на ползването. Ищците
не са извършвали действия, които да представляват воля за служене с общата вещ.
Районният съд превратно е възприел като пречене на ищците да ползват имота обстоятелството, че ответникът е
осъществявал грижа и е направил значителни разходи за опазване на общата вещ.
Излагат се доводи, че имотът не се ползва с цел извличане на доходи, добиви и
други полезни свойства, както и че няма данни дали общата вещ може да
се ползва самостоятелно с цел извличане на доходи. Сочи се,
че решението е неправилно и в частта, с която е отхвърлено възражението на
ответника (въззивник) за прихващане на направените разходи във връзка със
запазване и поддържане на имота от дължимото в полза на ищците обезщетение по
чл. 31, ал. 2 ЗС. Твърди се, че извършените разходи са необходими
за поддържане и за ползване на имота.
Дейностите по охраняване, почистване, осветление и др. ползват и ищците, тъй
като целят предпазване на имота от трети лица и техните действия, които биха
могли да намалят стойността му. Предвид изложеното, се моли за
отмяна на обжалваното решение като неправилно и незаконосъобразно и отхвърляне на
предявените искове като неоснователни и недоказани, евентуално за уважаване
на възражението за прихващане на сторените от ответника разноски
за поддържане на общия недвижим имот. Претендира се присъждане на направените
по делото разноски. Прави се възражение за прекомерност на претендираните от
насрещната страна такива.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК
е постъпил писмен отговор от въззиваемата страна - В.П.С., Е.М.Г., Т.М.И., Д.Д.С.,
Д.Д.С., В. Р.Х., В.Н.Р., чрез адвокат Н.Р. и адвокат Й.П., с доводи за
неоснователност на въззивната жалба и искане същата да бъде оставена без
уважение. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.
Софийски градски съд, след като обсъди
доводите на страните и
събраните по делото доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, достигна до следните фактически и
правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от
процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г.
на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения,
поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението
само по наведените оплаквания в жалбата.
Въззивната инстанция намира, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
настоящият състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК
препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба за неправилност на
решението, следва да се добави и следното:
Предявени за разглеждане са осъдителни искове
с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС
когато общата вещ се използва лично само от някои от съсобствениците, те дължат
обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото
поискване. Вземането по чл. 31, ал. 2 ЗС произтича от факта на реалното ползване
на една обща вещ, по отношение на която всеки от съсобствениците е титуляр на
правото на собственост в определен обем. За да бъде основателна претенцията за
присъждане на обезщетение за лишаване от ползване,
ищецът следва да установи при условията на пълно главно доказване следните
обстоятелства: 1) качеството съсобственик на имота -
собственото си и това на ответника; 2) обстоятелството,
че ответникът ползва лично имота или
площ, по - голяма от съответстващата на правата му в съсобствеността, в смисъл на възпрепятстване или ограничаване на останалите
съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им;
3) отправянето на писмена покана, получена от
ответника;
4) размера на дължимото обезщетение, което
е равно на средния пазарен наем за имота през процесния период. По
иска за законната лихва за забава в тежест на ищеца
е да докаже, че
главното парично задължение е възникнало, че е настъпила неговата изискуемост,
както и че размерът на законната лихва възлиза именно на
спорната сума. Ответникът може да противопостави защитни правопогасяващи или
правоизключващи възражения.
В разглеждания случая, предвид събраните в
производството пред първоинстанционния съд доказателства, възивният съд намира,
че са
налице всички елементи от
фактическия състав, който поражда вземането по чл. 31, ал. 2 ЗС. По делото е
установено
правото на собственост на страните върху процесния недвижим имот, представляващ
дворно място в гр. Харманли, с площ 7782 кв. м., заедно с
построените в него сгради - фабрична сграда № 1 с
площ около 200 кв. м., склад за нерафинирано масло № 2 с
площ 127 кв. м., склад за рафинирани масла с площ 80 кв. м., първи етаж от
сграда за производство на тахан - 150
кв. м., сграда за втора рафинация на три етажа с площ 72 кв. м. и складова
постройка, а по сега действащия план - дворно място с площ 7782 кв. м.,
представляващо североизточна част от УПИ I - Фабрика
Златна Тракия,
използвани за производствено предприятие за олио и маслени
продукти, при посочени граници, при
квоти съответно 61,672 % идеална част за ищците (на
основание наследствено правоприемство и реституция - видно от Заповед № 515 от 01.09.1992 г. на кмета
на община Харманли във връзка със Закона за възстановяване на собствеността
върху одържавени недвижими имоти и Закона за възстановяване на собствеността
върху някои отчуждени имоти по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, с която е възстановено правото на собственост на наследници
на С.Д.В.и синове върху дворно място - 7782
кв. м., фабрична сграда, складове и други сгради, решение
№ 1045 от 20.07.1995 г. по гр. д. № 3/1994 г. на ВКС, IV
г. о. и удостоверение за наследници изх. № 299/11.05.2017
г.)
и 38,328 % идеални части за ответника (видно от
постановление за възлагане на недвижим имот от 04.07.2012 г. по гр. д. №
353/2009 г. по описа на Окръжен съд - Кърджали и заключение на приетата и
неоспорена от страните съдебно - техническа експертиза, която след преценка по
чл. 202 ГПК, въззивният състав кредитира напълно, съгласно която имотите,
описани в исковата молба, са част от имотите, описани във възлагателното
постановление на ответника и по - точно идеални части от поземлени имоти с
идентификатор 77181.15.44; 77181.15.44.10 и 77181.15.44.26). Пред настоящата
инстанция не са наведени възражения, че процесният недвижим имот не е
съсобствен, или е съсобствен при различни от посочените от първоинстанционния
съд идеални части за страните.
По
делото е установено и отправянето на нотариална покана
от 31.10.2016 г. от ищците до ответника за заплащане на обезщетение на основание чл. 31, ал. 2 ЗС, както и лихва в случай на забава на
плащането, за ползването на недвижим имот, представляващ дворно място в гр.
Харманли с площ 7782 кв. м., заедно с построените върху него сгради, считано от
деня на получаване на поканата. Не е спорно обстоятелството, че нотариалната
покана е връчена на ответника на 02.11.2016 г., видно и от нотариалното
удостоверяване в същата.
В хода на производството пред районния съд
е доказано и личното
ползване на имота само от ответника, което обстоятелство не се оспорва от последния, а и се установява от
събраните по делото гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетеля Е.
А.П.-Х., съпруга на ищеца В. Р.Х.. Съдът, при преценка на дадените показания и
предвид разпоредбата на чл. 172 ГПК счита, че следва да кредитира същите изцяло
като логични,
непротиворечиви и кореспондиращи с
наличния по делото доказателствен материал. От показанията на
свидетелката се установява, че съпругът й и негови роднини притежават имот в
гр. Харманли - фабрика за олио, представляващ двор около 7 дка, с постройки,
които обслужват производствения процес. Свидетелката заявява, че заедно с ищеца
Х. многократно са посещавали имота, включително в периода м. 12.2016 г. - м.
01.2017 г. Твърди, че процесният имот е ограден, има охрана, която не ги
допуска, няма разделителни линии. Сградите не са ползвани от свидетелката и
съпругът й, получавали са обезщетение за това, че други хора ги ползват за периода
2000 г. - 2005 г. Според Х.нейният съпруг заплаща данъци, такси битови отпадъци
за процесния имот (не и електроенергия).
Предвид
обхвата
на въззивната проверка спорни пред настоящата инстанция са обстоятелствата следва
ли за основателността на претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС ищците да са отправили
искане за ползване на процесния имот или за преустановяване на преченето
на ползването, да са взели решение за разпределяне на
ползването на имота съгласно чл. 32, ал. 1 ЗС, респ. да са инициирали
производство по чл. 32, ал. 2 ЗС, да са извършили
действия, които да представляват воля за служене с общата вещ. По така поставените въпроси и по доводите на въззивника, настоящият съдебен
състав намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 31,
ал. 1 ЗС всеки съсобственик има право да си служи със съсобствената вещ изцяло
съобразно нейното предназначение, стига да не пречи на другите съсобственици да
си служат с нея според правата им. Неползващият съсобственик има право на
обезщетение по силата на изричната разпоредба на чл. 31, ал. 2 ЗС. Съгласно непротиворечивата практика на ВКС разпоредбата обвързва
задължението за заплащане на обезщетение пряко с
осъществяваното само от единия съсобственик ползване на цялата вещ, без да е
необходимо неползващият съсобственик да поиска реално да я ползва и да доказва,
че не е допускан до нея. Както е посочено в ТР № 7 от 02.11.2012 г. по тълк. д.
№ 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 133 от 18.02.2019 г. по гр. д. № 692/2018
г., II г. о., ВКС, решение № 119 от 11.03.2009 г. по гр.
д. № 3204/2008 г., ВКС, ІІ г. о., решение № 820 от 20.09.2011 г. по гр. д. № 1009/2009
г., ВКС, І г. о., решение № 516 от 11.01.2011 г. по гр. д. № 1385/2009 г., ВКС,
III г. о., решение № 4 от 18.02.2016 г. по гр. д. №
3322/2015 г., ВКС, ІІ г. о. и др., вземането по
чл. 31, ал. 2 ЗС съставлява право и имуществен коректив за онзи съсобственик на
една обща вещ, който е лишен от възможността да я ползва според нейното
предназначение и според онзи обем права, който притежава в съсобствеността. Фактът, че един от съсобствениците ползва цялата вещ, сам по себе си дава
правото на другия съсобственик да претендира заплащане на обезщетение от деня
на писменото поискване, тъй като е лишен от възможността да извлича ползите от вещта по
причина действията на другия съсобственик. Неползващият вещта не е длъжен да
изяви желание за лично ползване, за да може да претендира обезщетение, тъй като причина за
разместването на блага в имуществените сфери на двамата съсобственици е
осъщественото само от един от тях ползване на цялата съсобствена вещ, а не липсата на
изразена воля от другия съсобственик да ползва вещта според правата си.
Достатъчно е неползващият вещта съсобственик да отправи писмена покана за
заплащане на обезщетение, за да възникне основание за ангажиране отговорността на ползващия
вещта съсобственик. За да се освободи от отговорност, последният следва да
предложи на съсобственика си да ползва вещта лично според правата му в
съсобствеността и да му осигури възможността реално да упражнява това свое
право, т. е. не претендиращият
обезщетението следва да поиска
възможност да ползва вещта, а ползващият вещта съсобственик следва да предостави на
неползващия такава възможност, която последният да е отказал да приеме.
Задължението
за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с
получаване на писмено поискване от съсобственика, лишен от възможността да
ползва общата вещ, от който момент ползващият съсобственик изпада в забава при
условията на чл. 84, ал. 2 ЗЗД.
Законодателят е регламентирал единствено формата, но не и съдържанието на
писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС. Доколкото самият закон не поставя
изискване за съдържанието на поканата, няма
основание по пътя на разширително тълкуване на нормата да се изискват и други
реквизити освен същата да е в писмена форма и да е достигнала до своя адресат -
ползващия имота съсобственик (решение № 121 от 07.04.2014 г. по гр. д. №
3230/2013 г., ВКС, IV г. о., решение № 112 от 02.07.2013 г. по гр. д. №
1011/2013 г., ВКС, II г. о.). В нея не е
необходимо да се сочи квотата на съсобственика, респ. наличието на
съсобственост, намерението на ищеца за реално ползване на общата вещ, размера
на задължението или периода, за който се претендира обезщетението. Тези факти
подлежат на установяване в хода на съдебното разглеждане. Веднъж отправено,
писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато трае
съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика.
Съобразявайки
така дадените разяснения, въззивният съд приема, че обстоятелството,
че ищците не са отправили до ответника изрично искане
за предоставяне на възможност за реално ползване или за
преустановяване преченето на ползването на съсобствения имот не ги
лишава от правото да претендират обезщетение за
лишаване от ползването му. В случая безспорно по делото е
обстоятелството, че на 02.11.2016 г. ответникът е получил покана за заплащане
на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС, както и че
през процесния период е ползвал процесния имот. Доколкото ищците
твърдят, че не им е осигурен достъп до съсобствените имоти и че са били лишени
от ползването им, то доказателствената тежест за установяване на противното е
върху ответника. В тази връзка по делото не са ангажирани доказателства
ответникът да е осигурил достъп на ищците и реална възможност да ползват
имота и те да са
отказали, за да се освободи от задължението за
заплащане на обезщетение, поради което оплакванията във въззивната жалба за
неправилност на първоинстанционното решение са неоснователни. За основателността на претенцията за заплащане на обезщетение за лишаване
от ползване в случая е без значение обстоятелството дали съсобствениците са
взели решение
за разпределяне на ползването на имота съгласно чл. 32, ал.
1 ЗС или са инициирали производство по чл. 32, ал. 2
ЗС.
По доводите във въззивната жалба, че имотът не се ползва от никого с цел извличане на доходи, добиви и други полезни свойства, а въззивникът просто полага грижа за неговото опазване, следва да се посочи, че претенцията за обезщетение е основателна и когато ползващият съсобственик не си служи пряко и непосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, след като е получил писмена покана, не допуска друг съсобственик да си служи с вещта. Прякото ползване на вещта от единия съсобственик (независимо от извличането на доходи) само по себе си представлява полза и доколкото именно от тази полза другият съсобственик е лишен, той разполага с възможността да претендира заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС. Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № 7 от 02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС, използва лично общата вещ оня съсобственик, който я употребява такава, каквато е, за постигане на цели, за задоволяване на интереси и нужди, съвместими с нейната природа и нейното нормално предназначение, без да разрушава, променя или уврежда субстанцията й и да накърнява свойствата й. За личното ползване е ирелевантно по какъв начин ползващият съсобственик си служи с вещта - чрез непосредствени свои действия, чрез действия, осъществени от член на неговото семейство или чрез трето лице, на което безвъзмездно я е предоставил. По делото е установено обстоятелството, че достъп до процесния имот има единствено ответникът, същият ползва вещта, с което ограничава правата на ищците и те да я ползват съобразно правата им в съсобствеността. Обстоятелството, че имотът не се ползва с цел извличане на доходи, добиви и други полезни свойства е ирелевантно за основателността на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС съобразно посочените тълкувателни разяснения. Без значение е и фактът дали състоянието на общата вещ позволява тя да се ползва самостоятелно с цел извличане на доходи, доколкото състоянието на вещта следва да бъде отчетено само при определяне размера на дължимото обезщетение.
Предвид изложеното може да се обоснове извод, че
са налице всички предпоставки от фактическия състав на предявения иск. Относно
размера на обезщетението за лишаване от ползване, по делото е приета неоспорена от страните съдебно - техническа експертиза, кредитирана
от настоящия състав като компетентно изготвена, от
която се установява, че средната пазарна месечна цена за процесните помещения за исковия период от м. 11.2016 г. до м. 01.2017 г. е в общ размер
на 19 423 лв., а за припадащите се на ищците 61,672 % идеални
части от правото на собственост е в размер на 11 978,55 лв. (в какъвто размер е
и предявеният иск, след допуснато изменение на цената на иска по реда на чл.
214 ГПК), поради което районният съд правилно е приел, че искът е изцяло
основателен.
Във връзка с присъдената от
първоинстанционния съд лихва за забава във въззивната жалба липсват конкретни
оплаквания, като в допълнение следва да се посочи, че в случая
е приложима разпоредбата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, доколкото
задължението за заплащане на обезщетение за лишаване на съсобственик от право
на ползване на съсобствен имот е без срок за изпълнение и длъжникът изпада в
забава от деня, в който бъде поканен от кредитора. Поканата
за заплащане на обезщетение е получена от ответника на 02.11.2016 г., поради което искът
е основателен за претендирания период - от 02.11.2016 г.
до 02.10.2017 г. Размерът на лихвата за забава, определен по реда на чл. 162 ГПК, съвпада с
присъдената от районния съд и претендирана от ищците сума - 1
114,66 лв.
С оглед основателността на иска по чл. 31,
ал. 2 ЗС, съдът следва да се произнесе и по направеното от отвеника възражение
за прихващане.
Настоящият състав намира възражението на „И.п.и.С.“ ЕАД за
прихващане на сумата 63 150 лв. (850 лв. - застраховки, 47 700 лв. -
охрана на имота, 2 500 лв. - заплатена
електроенергия, 5 400 лв. - платен данък
недвижими имоти, 6 700 лв. - такса битови
отпадъци), представляваща стойност на извършени необходими разноски за
поддържане на процесния имот, от размера на присъденото обезщетение по чл. 31,
ал. 2 ЗС, за неоснователно. От представените писмени доказателства -
застрахователна полица, фактури за извършени СМР за обект в гр. Харманли,
фактури за осъществена физическа охрана за маслобойна в гр. Харманли и др.
имоти, фактури за начислена топлинна енергия, преводни нареждания, не може да се
установи по безспорен начин, че разноските са сторени във връзка със запазване
и поддържане именно на процесния съсобствен имот (доколкото придобитите от
ответника с постановление за възлагане имоти включват и други сгради, които не
са съсобствени), не е ясно за кои точно от имотите са заплащани консумативите,
а от друга страна липсват и безспорни доказателства, че твърдените разходи са
заплатени именно от ответното дружество (което обстоятелство се разколебава и от
показанията на разпитания в хода на първоинстанционното производство свидетел
на ищците).
Същевременно изброените от
ответника разноски не представляват необходими такива за
опазването и поддържането
на имота. Съгласно разпоредбата на чл.
30, ал. 3 ЗС всеки съсобственик участва в
ползите и тежестите от общата вещ съразмерно с частта си. Под „тежести“ се
разбират тези грижи и разноски, които са необходими за
запазване на вещта и поддържането й в добро състояние, извършват се от
ползващия имота съсобственик: ремонти и
промени, свързани с наложителността за запазване съществуването
на самия имот, и без тяхното извършване имотът би
погинал или състоянието му би се влошило съществено. Необходимите
разноски са свързаните с неотложни (аварийни)
ремонтни дейности за поддържане и/или възстановяване на имота,
предизвикани от непредвидено, неочаквано събитие (наводнение, пожар и др.) или
се свързват с необходимостта от текущи или основни ремонтни дейности, наложени
от износване и овехтяване на вещта. Претендираните
от ответника разходи не са такива за запазването на
вещта от първа необходимост, без извършването на които съсобственият имот би погинал или състоянието му би се
влошило съществено, а преди всичко разходи, свързани с
производствената дейност на жалбоподателя (електрическа енергия, охрана и застраховане на имота, вкл. на намиращите
се в същия машини и съоръжения), които не са възникнали от
отношения между съделителите по повод общата вещ. С оглед на изложеното,
въззивният съд приема, че възражението на ответника за
прихващане с посочените суми е неоснователно и правилно е оставено без уважение
от първоинстанционния съд.
Предвид изложеното, поради съвпадането
на крайните изводи на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд по
отношение на предявените искове,
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а
обжалваното с нея решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде
потвърдено на основание чл. 271, ал. 1 ГПК.
По
разноските:
При този изход на правния спор, предмет на настоящото съдебно производство, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК, разноски се дължат на въззиваемата страна. За производството пред въззивния съд се претендират разноски от въззиваемите в размер на общо 9 100 лв. (по 1 300 лв. за всеки от ищците), съобразно приложени по делото доказателства - 7 броя договори за правна защита и съдействие (л. 57 - 63 от въззивното дело), имащи характера на разписка за заплащане на адвокатското възнаграждение, адвокатски пълномощни и списък по чл. 80 ГПК (л. 56 от въззивното дело). В съдебно заседание пред въззивната инстанция въззивникът (ответник) е направил възражение по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираните от ответната страна разноски. Настоящата инстанция намира възражението за основателно. Съгласно разясненията на ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от ДР на Наредба № 1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. В конкретния случай, при определяне размера на минималното адвокатско възнаграждение съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (редакция от 22.01.2019 г.) и фактическата и правна сложност на делото, адвокатското възнаграждение следва да бъде намалено до сумата 2 526,30 лв., общо за всички ищци.
Въззивникът (ответник в първоинстанционното производство) също е направил
искане за присъждане на разноски съгласно списък по чл. 80 ГПК, но с оглед отхвърлянето
на въззивната жалба като неоснователна, такива не следва да му бъдат
присъждани.
С оглед на цената на иска въззивното
решение подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийски градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 116-598 от 16.05.2019 г. по гр. д. № 69587/2017 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 32 - и състав.
ОСЪЖДА „И.П.И.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК, да заплати на ищците В.П.С., ЕГН **********, Е.М.Г., ЕГН **********, Т.М.И., ЕГН **********,
Д.Д.С., ЕГН **********, Д.Д.С., ЕГН **********, В. Р.Х., ЕГН **********, В.Н.Р., ЕГН ********** (лично и като
наследник на Н.В.Р., ЕГН **********, починал в хода на процеса), всички със
съдебен адрес:***, сумата от 2 526,30 лв. (две хиляди петстотин двадесет и шест лева и тридесет
стотинки), разноски за адвокат във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.