№ 19987
гр. София, 04.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА
ТОШЕВА
при участието на секретаря НАДЕЖДА АЛ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА ТОШЕВА
Гражданско дело № 20231110114699 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба на С. Й. С. срещу ****, с която са предявени
следните искове: установителни искове за прогласяване нищожност на клаузите на чл. 20,
чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от Договор за кредит **** от 17.02.2022 г. и кумулативно
съединен с тях осъдителен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищцата сумата от 762.12 лв. – платени от нея без основание суми
въз основа на нищожните клаузи, ведно със законната лихва от 21.03.2023 г. до
окончателното плащане. Претендират се разноски.
Ищцата твърди, че е сключила с ответника Договор за кредит **** от 17.02.2022 г.,
по силата на който могла да усвоява за неопределен срок сумата от 300 лв., при ГПР в
размер на 45.9 % и ГЛП е размер на 43.2 %. По договора била задължена да осигури след
сключването му поръчител, отговарящ на множество кумулативно поставени изисквания.
Поради непредставянето на обезпечение й била начислена неустойка съгласно чл. 20 от
договора в размер на 482.12 лв. Намира неустоечната клауза за нищожна на основание чл.
146, ал. 1 ЗЗП, тъй като се касае за неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 и
т. 19 ЗЗП, която не била индивидуално уговорена. Счита, че неустойката е необосновано
висока, като надвишава дори размера на главницата и договорната лихва, както и че по
съществото си тя е добавък към възнаградителната лихва, поради което посоченият в
договора ГПР не съответства на действително прилагания, което е заблуждаваща търговска
практика, а също така води до нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Сочи, че е налице
заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща ГПР до пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения, както и на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК,
поради което на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК клаузата е нищожна. Намира я за нищожна и
1
като накърняваща добрите нрави поради противоречие с принципите за справедливост и
добросъвестност. Излага, че чрез нея се достига до значителна нееквивалентност на
насрещните престации. Сочи, че съгласно чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от договора при забава за
плащане кредитополучателят дължи разходи за действия по събиране на задълженията в
размер на 2.50 лв. на ден до заплащане на съответното задължение, а след настъпване на
предсрочна изискуемост дължи еднократно заплащането на такса в размер на 120 лв.,
включваща разходите за дейността на лице, което осъществява и администрира дейността
по извънсъдебно събиране на задължението. Сочи, че въз основа на тези клаузи е заплатила
сума в общ размер на 280 лв., както следва: 160 лв. – по чл. 21, ал. 4 от договора, и 120 лв. –
по чл. 21, ал. 5. Счита, че клаузите на чл. 21, ал. 4 и ал. 5 са нищожни, тъй като предвиждат
необосновано високо обезщетение или неустойка и не позволяват на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора и от забава в плащанията
по него, поради което спрямо тях са налице основанията по чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 19 ЗЗП.
Сочи, че тези клаузи нарушават забраната да не се събират такси и комисионни за действия,
свързани с усвояването и управлението на кредита. Излага, че с тях се заобикаля
разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, защото в действителност се касае за неустойка за забавено
плащане, а не за такси за извършени от кредитора услуги и направени от него разходи.
Поради това счита, че платената въз основа на нищожните клаузи сума в общ размер на
762.12 лв. е платена от нея без основание.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва предявените искове като неоснователни. Излага, че между него и ищцата е сключен
Договор за кредит **** от 17.02.2022 г., по силата на който на последната е предоставен
револвиращ кредит в максимален размер от 300 лв. под формата на разрешен кредитен
лимит, който се усвоява чрез платежен инструмент – платежна карта, като тя се задължила
да го ползва и върне съгласно договорните условия. Сочи, че ищцата е била запозната и се е
съгласила с условията на договора, както и че не е ползвала възможността да се откаже от
него. Излага подробни съображения, че не са налице релевираните основания за нищожност
на процесните договорни клаузи. Поддържа, че клаузите, предвиждащи задължение за
потребителя за представяне на обезпечения, са ясни, а поставените изисквания са
стандартни и не възпрепятстват изпълнението на това задължение, поради което оспорва
твърдението, че получаването на неустойката по чл. 20 е било сигурно за кредитора. Счита,
че е осигурена възможност на ищцата да прецени условията на договора и последиците от
сключването му, като неустоечната клауза е ясна. Оспорва размерът на неустойката да
противоречи на добрите нрави. Поддържа, че неустоечната клауза не заобикаля забраната на
чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като обезпечава непарично договорно задължение – за осигуряване на
обезпечение, а и неустойката не е мораторна, а компенсаторна – замества дължимата
непарична престация. Оспорва клаузата за неустойка да влиза в противоречие с
изискванията за добросъвестност. По отношение на уговорените в чл. 21, ал. 4 и ал. 5
разходи посочва, че те са допустими по силата на чл. 11, ал. 1, т. 15 ЗПК и чл. 19, ал. 3, т. 1
ЗПК, като същите се различават от таксите за действия по усвояване и управление на
кредита. Оспорва да се касае за неравноправни клаузи, във връзка с което сочи, че те не са
2
във вреда на потребителя и не създават за него затруднения да прецени икономическите
последици от сключването на договора, щом размерът на разходите е предварително
определен. Оспорва с тях да се заобикалят забраните по чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, тъй като не
се касае за начисляване на допълнителна неустойка. Моли исковете да бъдат отхвърлени.
Претендира разноски.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира от фактическа страна следното:
С Определение № 27034/02.08.2023 г. е обявено за безспорно сключването между
страните на Договор за кредит **** от 17.02.2022 г. за сумата от 300 лв.
От представения договор се установява, че ответникът като кредитодател е
предоставил на ищцата като кредитополучател за неопределен срок револвиращ кредит в
максимален размер от 300 лв. под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява
чрез международна платежна карта ****, като ищцата се е задължила да го ползва и върне
съгласно условията на договора. По договора кредитополучателят може по всяко време да
усвоява суми от главницата до максималния размер на кредитния лимит, като през целия
срок на договора се задължава да заплаща текущото си задължение, формирано като сбор от
усвоена и непогасена главница между 1-во и 19-то число на текущия месец, усвоена и
непогасена главница между 20-то и последно число на предходния месец, начислена и
непогасена договорна лихва върху тях и неустойки за неизпълнение, лихва за забава и
разходи за събиране, начислени през текущия месец, до всяко 2-ро число на текущия месец,
а съгласно чл. 12, ал. 1, ако не погаси пълния размер на текущото си задължение на падежа,
е длъжен в срок до 5-то число на календарния месец да заплати част от общото дължимо
задължение в размер на 15 % от максималния отпуснат кредитен лимит, която сума служи за
частично погасяване на задълженията му. Кредитополучателят се е задължил да върне
усвоения кредит ведно с начислената договорна лихва, законна лихва за забава, неустойка за
неизпълнение на договорни задължения и разходи за събиране по чл. 21, ал. 4 и ал. 5, ако
такива са начислени. Уговорени са фиксиран ГЛП в размер на 43.2 % върху усвоения размер
на кредита и ГПР в размер на 45.9 %.
Съгласно чл. 15 от договора кредитополучателят се задължава в срок до 5 дни от
активиране на предоставения платежен инструмент да предостави на кредитодателя едно от
следните обезпечения: банкова гаранция с бенефициер кредитодателя за сумата от 457.29
лв., със срок на валидност 2 години от датата на сключване на договора, или едно физическо
лице – поръчител, което да отговаря на следните изисквания: да е над 21 г. и да представи
служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; брутният размер на
дохода му да е не по-малък от 1 500 лв.; да работи по безсрочен трудов договор от минимум
6 месеца; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с
дружеството; да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или да има кредитна история със
статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“; да не е член на докаминството на
кредитополучателя. В чл. 20, ал. 1 е уговорено, че ако кредитополучателят не предостави
обезпечението в посочения срок, дължи на кредитодателя неустойка в размер на 10 % от
3
усвоената и непогасена главница, която е включена в текущото задължение за настоящия
месец, като неустойката се начислява на 6-то число на всеки месец до момента на
предоставяне на изисканото обезпечение.
Съгласно чл. 21, ал. 4 от договора при забава за плащане текущото задължение или на
сумата по чл. 12, ал. 1 кредитополучателят дължи на кредитодателя разходи за действия по
събиране на задължения в размер на 2.50 лв. за всеки ден до заплащане на съответното
текущо задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1.
В чл. 21, ал. 5 е уговорено, че след настъпване на предсрочна изискуемост
кредитополучателят дължи еднократно заплащането на такси в размер на 120 лв.,
включваща разходите на кредитодателя за дейността на лице/служител, което осъществява и
администрира дейността по извънсъдебно събиране на задължението на
кредитополучателя.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което съдът кредитира като
пълно, обективно и компетентно, се изяснява, че общата сума, изплатена от ищцата на
ответното дружество по Договор за кредит ****, е в размер на 1 989.93 лв. и с нея са
погасени следните задължения: 1 037.37 лв. – главница; 183.90 лв. – възнаградителна лихва;
6.54 лв. – законна лихва; 482.12 лв. – неустойка; 160 лв. – разходи за събиране по чл. 21, ал.
4; 120 лв. – разходи за събиране по чл. 21, ал. 5.
При така установената фактическа обстановка съдът формира следните правни
изводи:
По иска за прогласяване за нищожна на клаузата за неустойка по чл. 20 от договора:
Предявени са при условията на обективно съединяване искове за прогласяване за
нищожна на няколко различни основания на клаузата за неустойка поради непредоставяне
на обезпечение. Съобразявайки съдебната практика /например Решение № 97/08.02.2013 г.
по т. д. № 196/2011 г. на ВКС, І ТО, и Решение № 199/12.07.2016 г. по гр. д. № 583/2016 г. на
ВКС, ІV ГО/, съдът приема с оглед основанията на всеки един от исковете за установяване
нищожност на неустоечната клауза, че същите следва да се разгледат при условията на
евентуалност, като те подлежат на разглеждане в поредността, произтичаща от естеството
на въведеното основание – от най-тежкото към най-лекото. Ето защо първо следва да бъде
разгледан искът с правно основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП за прогласяване нищожност на
неустоечната клауза поради нейната неравноправност и само в случай на неговото
отхвърляне следва да бъдат разгледани последователно исковете за прогласяване
нищожност на същата на другите релевирани основания.
По иска с правно основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП в доказателствена тежест на ищцата е
да установи сключването между страните на Договор за кредит **** от 17.02.2022 г. с
посоченото съдържание и твърдяната неравноправност на неустоечната клауза, а в тежест на
ответника е да докаже, че клаузата е индивидуално уговорена.
Съдът намира, че сключеният между страните Договор за кредит **** от 17.02.2022 г.
попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на потребителски договор, тъй
4
като кредитополучателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП.
Следователно за него се прилагат разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП и защитата по ЗПК.
Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка във вреда за потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца/доставчика и потребителя, а според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправната клауза е
нищожна, освен ако е уговорена индивидуално. Клаузите в потребителските договори не са
индивидуално уговорени, когато са предварително изготвени от търговеца типизирано, а
търговецът ги предлага на неограничен брой потребители, като потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им.
Неравноправността на клаузата по чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, каквато се релевира от
ищцата, се преценява към момента на сключването на договора при вземане предвид дали
размерът на неустойката е многократно завишен спрямо обезщетението, дължимо за
евентуално предвидимите от неизпълнението вреди, което би било в разрез с принципа на
добросъвестност и би довело до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя. Съдът намира, че в случая клаузата за неустойка по чл. 20, ал. 1 от
договора не държи сметка за вида на неизпълненото задължение и значимостта на това
неизпълнение – касае се за неизпълнение на акцесорното задължение за предоставяне на
обезпечение, което неизпълнение не води автоматично до неизпълнение на основното
задължение на кредитополучателя – за връщане на главницата по договора заедно с
уговорената възнаградителна лихва. Същевременно изискването за добросъвестност налага
преценка за носения от кредитора риск да бъде извършена от него преди сключването на
договора, респ. ако се установи необходимост от обезпечение на кредита, изискването за
предоставяне на такова следва да е условие за неговото отпускане. В случая с обсъжданата
клауза се прехвърля рискът от неизпълнение на задълженията на кредитора за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху последния, което води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. На длъжника се вменява
задължение да осигури обезпечение, след като кредитът вече е отпуснат, като ако не го
направи, дългът му нараства, с което се увеличава опасността от негова свръхзадлъжнялост,
при положение че от неизпълнението на акцесорното задължение за предоставяне на
обезпечение не произтичат преки вреди за кредитора. Същевременно размерът на
неустойката, която кредитополучателят се задължава да заплати при непредставяне в срок
на обезпечение, отговарящо на изискванията, е необосновано висок, като се равнява на 10 %
от усвоената и непогасена главница за текущия месец. Ето защо съдът намира, че в случая е
налице специфичното основание за неравноправност по чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, както и
общите предпоставки за неравноправност на клауза в потребителски договор съгласно чл.
143, ал. 1 ЗЗП – клауза във вреда на потребителя /т.е. клауза, чрез която се злепоставят
интересите на потребителя/, значително неравновесие между правата и задълженията на
страните, което е в ущърб на потребителя, и накърнено изискване за добросъвестност.
На следващо място, съдът намира, че т. нар. „неустойка“ в действителност
5
представлява скрита възнаградителна лихва. В тази връзка съдът съобрази, че са поставени
неизпълними изисквания към обезпечението, което кредитополучателят следва да
предостави, които ако той би бил в състояние да изпълни, би потърсил кредитиране от друг
вид финансова институция. Единствената цел на тези прекомерни изисквания е
потребителят да бъде поставен във фактическа невъзможност да предостави /при това в
толкова кратък срок/ обезпечение, отговарящо на условията на кредитора, и кредиторът да
се облагодетелства, като получи т. нар. „неустойка“, която в действителност представлява
негова сигурна печалба по отпуснатия кредит. Допълнителен аргумент е и обстоятелството,
че неустойката се начислява ежемесечно до момента на предоставяне на обезпечението,
като представлява процент от главницата, т.е. на практика т. нар. „неустойка“ представлява
увеличение на лихвения процент, приложимо за периода, за който не е предоставено
обезпечение. Невключването на „неустойката“, имаща в действителност характер на скрита
възнаградителна лихва, в ГПР представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла
на чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и като краен резултат не позволява на кредитополучателя да прецени
реалните икономически последици от сключването на договора.
Всичко изложено обуславя извода на съда, че процесната неустоечна клауза е
неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 и т. 19 ЗЗП.
С Определение № 27034/02.08.2023 г. е указано на ответника, че в негова тежест е да
докаже, че неустоечната клауза е индивидуално уговорена, за което не сочи доказателства,
но въпреки това той не е провел доказване на това обстоятелство, като такъв извод не
следва и от съдържанието на договора, поради което съдът приема, че клаузата на чл. 20, ал.
1 не е индивидуално уговорена. Следователно на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП тя е нищожна.
По изложените съображения предявеният иск с правно основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП е
основателен, поради което не са налице условията за разглеждането на другите релевирани
от ищцата основания за нищожност на неустоечната клауза на чл. 20, ал. 1 от договора.
По иска за прогласяване за нищожни на клаузите на чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от договора:
По отношение на тези клаузи ищцата също е навела няколко различни основания за
тяхната нищожност, които следва да бъдат разгледани при условията на евентуалност, като
първо следва да бъдат разгледани исковете за нищожност на клаузите поради тяхната
неравноправност.
По отношение на потребителските кредити, какъвто е сключеният договор между
страните по делото, приложение намират разпоредбите на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Те са
императивни и указват последиците при забава на потребителя – в този случай кредиторът
има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, като
размерът на обезщетението за забава е лимитиран до законната лихва.
В случая обаче са уговорени и задължения за заплащане на разходи и такси за
събиране на просрочени задължения по чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от договора, които задължения се
пораждат от неизпълнението на главните задължения на кредитополучателя да върне на
падежа предоставената му в заем сума ведно с възнаградителната лихва, от което следва че и
6
с тях се цели обезпечаване на срочното изпълнението на тези задължения и обезщетяване на
вредите от забавата. В действителност се касае за уговорени две мораторни неустойки,
дължими наред със законната лихва. Уговарянето дължимост на мораторни неустойки,
завоалирано под формата на разходи и такси, при положение че законът ограничава
последиците от забавата само до законната лихва, цели заобикаляне на горепосоченото
нормативно ограничение. Това е в разрез с изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, като в
такъв случай мораторната неустойка, каквато не би следвало изобщо да се уговаря, всякога е
необосновано висока. Следователно клаузите на чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от договора са
неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП.
С Определение № 27034/02.08.2023 г. е указано на ответника, че в негова тежест е да
докаже, че клаузите са индивидуално уговорени, за което не сочи доказателства, но въпреки
това той не е провел доказване на това обстоятелство, като такъв извод не следва и от
съдържанието на договора, поради което съдът приема, че те не са индивидуално уговорени
и на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП са нищожни.
По изложените съображения предявените искове с правно основание чл. 146, ал. 1
ЗЗП по отношение на клаузите на чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от договора са основателни, поради
което не са налице условията за разглеждането на другите релевирани от ищцата основания
за нищожност на тези клаузи.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
За неговата основателност в тежест на ищцата е да докаже извършена от нея в полза
на ответника престация на определено благо – парична сума в общ размер на 762.12 лв., от
която сумата в размер на 482.12 лв. е платена като неустойка по чл. 20 от договора и сумата
в размер на 280 лв. е платена като разходи и такси за действия по събиране на задълженията
по кредита по чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от договора, както и получаване на сумата от ответника, а
последният следва да докаже наличието на правно основание за получаване на процесната
сума, което в случая предполага да установи наличието на валидно облигационно
отношение, възникнало по силата на Договор за кредит **** от 17.02.2022 г. и включващо в
съдържанието си валидна клауза за неустойка по чл. 20, ал. 1 и валидни клаузи за разходи и
такси по чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от договора.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се доказва, че с извършените
плащания ищцата е погасила задължение за неустойка в размер на 482.12 лв., задължение за
разходи за събиране по чл. 21, ал. 4 в размер на 160 лв. и такси по чл. 21, ал. 5 в размер на
120 лв. Същевременно основателността на исковете за прогласяване на неустоечната клауза
по чл. 20, ал. 1 и на клаузите за разходи и такси по чл. 21, ал. 4 и ал. 5 за нищожни поради
неравноправност неминуемо налага извод, че плащането от ищцата на ответника на сума въз
основа на тях в общ размер на 762.12 лв. е извършено при начална липса на основание,
поради което тази сума следва да й бъде възстановена.
Предвид изложеното предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
7
следва да бъде уважен изцяло.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищцата се дължат сторените от нея разноски по
делото в общ размер на 500 лв., както следва: 300 лв. – държавна такса; 200 лв. – депозит за
експертиза.
На основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв вр. чл. 78, ал. 1 ГПК на процесуалния
представител на ищцата се дължи адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна
адвокатска помощ. Съдът намира, че в случая определянето на адвокатското
възнаграждение по правилото на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения би излязло извън постигането на легитимната цел
на закона да се осигури справедливо и адекватно възнаграждение на адвоката. За да
достигне до този извод, съдът съобрази предмета на делото, който независимо от броя на
предявените искове в крайна сметка се свежда до искане за връщане на недължимо платена
по нищожен договор парична сума. Поради това съдът намира, че присъждане на
съответстващо на разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от наредбата адвокатско възнаграждение в
размер на 1 600 лв. /при това – при материален интерес по делото, възлизащ на 762.12 лв./
би било несъответно на положените от адвоката усилия и в крайна сметка би
представлявало допускане от съда на злоупотреба с право, каквато съдът всъщност е длъжен
да осуети /в подобен смисъл – Определение № 174/26.04.2021 г. по ч. гр. д. № 560/2021 г. по
описа на ВКС, III ГО/. Ето защо съдът приема, че в случая не следва да се определя
адвокатско възнаграждение за всеки от предявените искове, а общото дължимо
възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска помощ възлиза на сумата от 400 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по искове, предявени от С. Й. С., ЕГН **********, с
адрес: ****, срещу ****, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: ****, че клаузите
на чл. 20, ал. 1, чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от Договор за кредит **** от 17.02.2022 г. са
нищожни на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП поради неравноправност.
ОСЪЖДА ****, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: ****, да заплати на С.
Й. С., ЕГН **********, с адрес: ****, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 762.12
лв. – платени от нея без основание суми въз основа на нищожните клаузи, ведно със
законната лихва от 21.03.2023 г. до окончателното плащане, и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 500 лв. – разноски по делото.
ОСЪЖДА ****, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: ****, да заплати на
адв. П. С. П. от САК, с личен № ****, на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв вр. чл.
78, ал. 1 ГПК сумата от 400 лв. – възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на
С. Й. С..
8
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9