Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 28.02.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV- Г въззивен състав в публично съдебно заседание на двадесет и
девети януари през две хиляди и
деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Десислава Попколева
ЧЛЕНОВЕ: Таня Орешарова
Андрей Георгиев
при участието на секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдия Орешарова гр. дело №9405 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 – 273 ГПК.
С решение №21914 от 27.12.2016год., СРС, 73-ти състав,
постановено по гр.дело №62891/2015год. са отхвърлени
предявените по реда на чл. 422, ал.1 ГПК искове от „Т.С.” ЕАД, *** за
установяване че ответницата Д.Г.Л. с ЕГН ********** и адрес *** му дължи
следните суми: на основание чл.149 ЗЕ, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД сумата от 5264,44 лв., претендирана като цена за
доставена топлинна енергия в апартамент в гр.София, ж.к. Люлин, бл.426, вх.Б,
ет.7, ап.38 за периода май 2012 - април 2014 г., ведно със законната лихва,
считано от 05.03.2015г. до плащането на сумата; на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 1075,89
лв., претендирана като обезщетение за забава за плащане на сумата по чл.149 ЗЕ,
вр. чл.79, ал.1 ЗЗД за периода от 30.6.2012 - 07.05.2015 г.
Решението е обжалвано с въззивна жалба от въззивника ищец
„Т.С.“ЕАД, като неправилно и постановено в нарушение на материалния закон и се
иска неговата отмяна и вместо него да се постанови друго, с което предявените
искове се уважат. Посочва, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че
ответницата не е клиент на ТЕ за битови нужди по смисъла на пар.1, т.42 от ДР
на ЗЕ, сега чл.153 ЗЕ и след като законът изрично дефинира понятието клиент на
ТЕ- физическото лице-собственик или ползвател на имота, което използва
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване за домакинството си, като без
значение в тази връзка е фактът дали лицето е обитавало процесния имот,
респективно дали същото е консумирало ТЕ в имота лично. Сочи, че законовата
разпоредба, определяща понятието „клиент на топлинна енергия“ не предпоставя
необходимостта от доказване на обстоятелството кое лице е държател на имота,
респективно кое лице е потребило реално консумираната за исковия период ТЕ за
процесния имот. Също така посочва, че няма значение и обстоятелството на чие
име се води партидата и първоинстанционният съд е следвало да съобрази
приложения нот. акт за продажба на процесния имот от който е видно, че ответницата
е собственик на имота, който не е обременен с тежести и вещни права. Претендира
за присъждане на разноските по делото. В съдебно заседание пред въззивния съд,
редовно призован въззивникът е депозирал молба, в която е направено възражение
за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение на ответника.
Въззиваемата страна Д.Г.Л.,
чрез своя пълномощник по делото адв.А. е депозирала писмен отговор на
въззивната жалба и в който оспорва същата и моли да се потвърди постановеното
решение като правилно. Посочва, че ищецът не е доказал, че процесната ТЕ реално
е доставяна на абоната и което не се установява от доказателствата по делото.
Сочи, че не споделя изложеното във въззивната жалба тълкуване на понятието
потребител, още повече, че в случая по делото е доказано, че реален ползвател е
било друго лице, което е ползвало имота и което е било отстранено по
принудителен ред, още повече, че ищцовото дружество е било уведомено за това и
което не било оспорено в първоинстанционното производство. В съдебно заседание
пред въззивния, пълномощникът на въззиваемата адв.Г. поддържа изразеното в
отговора на въззивната жалба становище, че след като не е била въведена в
процесния имот, независимо, че е собственик не следва да отговаря по
предявените искове.
Третото лице помагач „Т.С.“ЕООД
не е заявило становище по делото.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и
наведените от страните доводи по реда на въззивното производство и при така
очертания от жалбите предмет, приема следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с установителни искове, предявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК и с
правно основание с чл.79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД.
„Т.С.” ЕАД е депозирала заявление за
издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК с вх. №3032793/29.05.2015г. срещу Д.Г.Л., по което е образувано гр.д. №30195/2015г.
по описа на СРС, 73-ти състав. Посочено е, че претендираното вземане е за
стойността на доставена топлинна енергия за периода от месец 05.2012год. до
30.04.2014г. в размер на 5264,44лв. за
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ЖК“*********, аб.№155963 и 1075,89лв.-законна лихва за забава за периода
от 30.06.2012год. до 07.05.2015год., както и законната лихва върху главницата
от 29.05.2015год. до окончателното й изплащане. След като срещу издадената
заповед за изпълнение на парично задължение в законоустановения срок е
постъпило възражение от длъжника в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК „Т.С.”ЕАД, е предявила положителен установителен иск
спрямо длъжника по издадената заповед за изпълнение и е образувано гр.д. №62891/2015г.
СРС, 73-ти състав.
Ищецът „Т.С.” ЕАД излага в исковата си
молба, че по силата на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди
при общи условия е доставил на ответницата, в качеството й на собственик на
посочения имот топлинна енергия за процесния период от м.05.2012год. до
м.04.2014год., а ответницата не е заплатила цената в уговорените размери и
срокове.
В срока за отговор на исковата молба
ответницата Д.Г.Л. е депозирала писмен отговор, в който оспорва наличието на
договорно отношение с ищеца за доставка на топлинна енергия, като независимо,
че е закупила с нот. акт през 2009год. процесния имот и е негов собственик от
тогава, но посочва, че не е била въведена във владение в имота за процесния
период и който е ползван от предишния
собственик. Също така оспорва, че ищецът е доставял соченото количество ТЕ и
смята, че с приложените частни документи, изходящи от ищеца не се доказва иска
по основание и размер.
С обжалваното
решение първоинстанционният съд е отхвърлил предявените искове, като е приел,
че между страните не е бил налице договор за продажба на ТЕ, тъй като
ответницата не е била въведена в имота за процесния период и което е станало
едва на 19.12.2014год. и също така не е доказано и количеството и цената ТЕ след като допуснатите
експертизи по делото са били заличени.
Софийският
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящия състав на въззивния съд намира, че първоинстанционното решение
е валидно и допустимо и поради което същия дължи произнасяне на съществото на
правния спор в рамките на заявените с въззивните жалби доводи, съобразно
нормата на чл.269, изр.2 ГПК.
Предявени са за разглеждане обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл.79, ал.1, вр. с чл.200 ЗЗД,
вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД.
За да се уважи предявения иск, че ответникът дължи
процесните суми, търсени от ищеца като стойност на доставена топлинна енергия,
ищецът следва да установи главно и пълно, че ответникът е потребител на топлинна енергия, че в
сградата, където е имотът му e топлофицирана, монтиран е топломер, преминал метрологична проверка,
че дяловото разпределение на отчетеното количество доставена реално топлинна
енергия е извършено законосъобразно, което включва установяване на извършваните
отчети на ТЕ и изчисляване на стойностите на различните
компоненти, съставящи цената на доставената топлинна енергия.
Между страните не се спори, че през
исковия период процесната сграда, в която се е намирал апартамент №38, находящ
се в гр. София, ЖК“*********е била топлофицирана, като ищецът е доставял в
абонатната станция на сградата топлинна
енергия..
Не е спорно по
делото също така, че ответницата Д.Г.Л. е собственик на процесния
имот-апартамент №38, с адрес
гр. София, ЖК“*********и което се установява и от
приложения по делото нотариален акт №94, том ІІІ, дело №422 от 23.09.2009год.
Приложен е протокол за принудително отнемане и предаване на недвижим имот от 19.12.2014год.,
съставен по изп.дело №20107830400401 по описа на ЧСИ И.Ч., в който е посочено,
че е предаден апартамент №38, с
адрес гр. София, ЖК“*********на Д.Г.Л. след като в
него е заварен и е осигурил достъп К. О.Б., наследник на починалата прехвърлителка на имота В.К.Б..
След като няма
спор по делото, че именно ответницата е собственик на процесния имот неправилно
първоинстанционният съд е приел, че след като ответницата не е била въведена в
имота и което е станало едва на 19.12.2014год. между страните не налице сключен договор за
продажба на ТЕ.
Съгласно чл. 153, ал.1 и пар.1, т.42 от ДР на
ЗЕ потребител на енергия за битови нужди е физическо лице- собственик или
титулярът на вещно право на ползване, който ползва топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление за домакинството си. Съгласно
чл.153, ал.1 ЗЕ/ изм. ДВ бр.54/2012год., в сила от 17.07.2012год./ и приложим
за процесния период всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда-етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл.140, ал.1, т.2 на отоплителните
тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по
реда, определени в съответната наредба по чл.36, ал.3 и по смисъла на пар.2а от ДР на ЗЕ битов клиент
е клиент който купува топлинна енергия за собствени нужди. В смисъла на горните легални определения,
ответницата, като собственик на имота, има качеството на потребител на топлинна
енергия за имота/ или клиент на топлинна енергия/ по презумпция на закона,
поради което е неоснователно възражението, че не е материалноправно легитимирана
да отговаря по предявения иск, поради това, че не е ползвала имота за процесния
период. С оглед на чл.153, ал.1 от ЗЕ именно собственикът на имота, а не неговия
фактически ползвател, освен ако не е и вещен ползвател или не е сключен
индивидуален договор, има качеството на потребител на енергия за битови нужди. В тази връзка е
и трайната и непротиворечива практика
на ВКС, отразена в решения № 507 от 22.01.2013 г. по гр. д. № 1557/2011 г. на
ІV Г.О. на ВКС, решение № 504 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009 г. на ІV
Г.О. на ВКС и решение № 162 от 28.05.2014 г. по гр.д. № 6397/2013 г. на ІV Г.О.
на ВКС, в които е прието, че
облигационното отношение с предмет продажбата на енергия възниква по силата на
закона между предприятието-снабдител и потребителя. За доставената енергия на
обекта отговаря винаги собственикът или титулярят на вещното право на ползване
върху имота.
Следва да се има в предвид и, че разпоредбите
на чл.153, ал.1 и 6 от ЗЕ изпълняват конституционните изисквания да защитават
правата на потребителите за ползване на топлинна енергия и за сградната инсталация за топлоснобдяване на сградата, която е обща
част, и всички собственици и носители на вещни права следва да се считат за
потребители и да поемат ползите и тежестите, свързани с употребата на общата
вещ и още при закупуване на съответния имот, който е в сграда, присъединена към
централното топлоснабдяване, собствениците
и титулярите на вещни права знаят, че следва да се включат в общото
управлението на общите части, в това число сградните инсталации за отопление и
за горещо водоснабдяване на сградата в режим на етажна собственост. В какъвто
смисъл е решение №5 от 22.04.2010год. на
КС на РБ по к.д.№15/2009год.
В случая обаче ищецът, чиято е
доказателствената тежест и която правилно е разпределена от първоинстанционния
съд в доклада по делото по чл.146 ГПК, е следвало да проведе пълно и главно
доказване и относно установяване и
на реално доставеното количество ТЕ в
процесния имот и неговата цена след като е налице и изрично оспорване от
ответницата и каквото доказване не е
проведено в първоинстанционното производство. Независимо, че са допуснати
поисканите с исковата молба от ищеца СТЕ и ССЕ и е внесен депозита за изготвяне
на същите, първоинстанционният съд след като е приел в мотивите си, че ищецът
не е оказал съдействие на експертите да изготвят заключенията е отменил
определението за допускането им, също така не е приел и доказателствата,
свързани с изготвяне на изравнителните сметки, както и протоколите за
неосигурен достъп за проверка на уредите за измерване за процесния период и е
приключил делото. В тази връзка освен, че не са изложени конкретни оплаквания
от ищеца във въззивната жалба за допуснати процесуални нарушения, не е
направено и доказателствено искане в жалбата, което с оглед на чл.266, ал.3 ГПК
да обоснове допускането на доказателства във въззивна инстанция. С оглед на
което при липсата на конкретни оплаквания във въззивната жалба за допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила от първоинстанционният съд при събирането на
доказателства, както и при липсата на направено искане във въззивната жалба за
допускане на СТЕ и ССЕ не следва да бъдат обсъждани приетите пред въззивния съд
експертизи, допуснати при липсата на предпоставки за това с оглед на чл.266 от ГПК и правилата на ограничен въззив на настоящата инстанция. След като по
делото липсват доказателства относно реалното количество доставена ТЕ за процесния
имот и в случая за ТЕ за БГВ, с оглед на
приложеното писмо от ищеца, че в сградата е ползвана само топла вода,
предявеният иск за заплащане на стойността на ТЕ като неоснователен и недоказан следва да бъде
отхвърлен. В случая при липсата на доказателства за реалното количество
доставена ТЕ за БГВ, съгласно отчет на водомера за топла вода в имота,
респективно за установяване на обстоятелства за неосигурен достъп до отчет на
уредите и за които обстоятелства не са представени доказателства по делото не може
да намери приложение и разпоредбата на чл.162 ГПК за определяне на размера на претенцията съответно цената на ТЕ
при съобразяване на действащите цени, които са определени от ДКЕВР за процесния
период след като не е установено количеството ТЕ. При неоснователност на
претенцията по главния иск следва да се отхвърли и акцесорната претенция с
правно основание чл.86 ЗЗД.
С оглед на гореизложеното и при съвпадане на крайните изводи на двете инстанции,
първоинстанционното решение в следва да
бъде потвърдено.
При този изход на делото не се дължат
разноски на въззивника, както и на въззиваемата страна, която не е направила и
искане за присъждане на разноски за въззивна инстанция.
Воден от гореизложеното, Софийският
градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №21914 от
27.12.2016год. на СРС, 73-ти състав, постановено по гр.дело №62891/2015год. по
описа на СРС.
Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред ВКС в едномесечен
срок от съобщаването му при условията на
чл.280, ал.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.