Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, 22.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в
публичното заседание на двадесет и шести май
през две
хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при
секретаря Кристина Първанова
и прокурора сложи
за разглеждане
Докладвано от
съдия Маркова в.гр.д.№ 8812 по описа за 2020
г. и за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и
следващите от ГПК.
Образувано е по постъпила въззивна жалба от К.К.К., ищец в производството пред СРС, срещу решение №
245882/16.10.2019 г. по гр. д. № 77103/2018 г., с което решение са отхвърлени
предявените от ищеца – въззивник пред настоящата инстанция искове с правно
основание чл. 109 от ЗС, както и в тежест на ищеца – въззивник са възложени разноските по делото.
Излагат се доводи за неправилност на така
постановеното решение, в противоречие със съдебната практика на ВКС и събраните
по делото доказателства. Счита, че СРС е приложил стеснително разпоредбата на чл.109 ЗС като по този
начин допуснал отказ от правосъдие. Налице били всички предпоставки за
уважаване на претенциите му срещу ответниците с правно основание чл.109 ЗС. Позовава
се и на т.3 от ТР № 4 от 06.11.2017 г. по тълк.д.№ 4/2015 г. на ОСГК на ВКС. Деянието
„паркиране“ било извършено без правно основание по чл.31 ЗС от несобственици в
имот собственост на ищеца и то многократно при условията на рецидив. Затова
следвало да бъде преустановено със съдебна принуда. Ответниците не били
доказали по никакъв начин, че притежават право на собственост в сградата и в
дворното място. Ответникът А. бил собственик само на обект в сградата – ателие
№ 6, без да притежава идеални части от мястото. Затова последният нямал право
да паркира лекия си автомобил в имота на ищеца. Изводите на СРС в обратния
смисъл били неправилни. Следвало да се има предвид и, че ателието не е жилищен
имот. Въззивникът /ищец/ не бил получил
никакво обезщетение за претърпените вреди/пропуснати ползи, но такова не било
претендирано и от него. След постановяване на обжалваното решение, ответниците
запазвали позициите си за извършване на рецидив по отношение на ищеца чрез
паркиране на МПС в неговия имот. Ответникът А. продължавал да притежава автомобил
и да обитава ателие в сградата, построена в процесния имот, а ответницата И.
продължавала да има общи деца със сина на един от съсобствениците – лицето Н.М.,
който се бил явил по делото като свидетел. Това, че ответницата И. била променила
адресната си регистрация не означавало, че същата не продължава да извършва
рецидив – „паркиране на МПС“. Счита, че цитираната от СРС практика на ВКС е
неотносима по конкретния случай. Въззивникът бил завел и други дела с други
ответници, което показвало, че е налице масово нарушение на правото му на
собственост. Неправилно СРС бил приел, че недоказване на деянието за срок от
3-4 месеца може да се счита за прекратяване. В случая било налице изначално
деяние, което в много случаи не подлежало на доказване. В противен случай се
достигало до правен и житейски абсурд. СРС не бил обсъдил представените от
ищеца писмени доказателства, изходящи от СРП като по този начин бил допуснал процесуално
нарушение. Решението било постановено и в разрез на законите на физиката.
Решението било постановено при груба небрежност при изпълнение задълженията на
съда, защото последният не се съобразил, че само ищецът е представил отделен
нот.акт за притежавани идеални части от имота. СРС не се бил съобразил с това,
че дворното място не е обща част на сградата, ако не принадлежи на всички
собственици като се позовава на съдебна практика. По отношение на ответника А.
СРС неправилно се позовал на сключения от него договор за ползване на МПС със свидетеля
А.; ответникът А. продължавал да извършва паркиране. Последното се установявало
от представените писмени доказателства, изходящи от СРП. Неправилно СРС се
позовавало на приетото решение на ОС на ЕС, защото същото било отменено.
В хода по същество въззивникът
излага доводи, че решението е постановено в противоречие с житейската логика,
тъй като съдът бил дал право на ответниците да ползват имота, но не го бил
обвързал с плащането на данъци. Освен това съдът не обвързал правото на
ответниците да ползват имота със задължението да участват в поддържането на
имота.
Решението било неправилно и в
частта за разноските. Не били налице предпоставките на чл.78, ал.2 ГПК и
разноските следвало да се присъдят на ищеца, защото ответниците били станали
причина за завеждане на делото.
Иска се от настоящата инстанция
да отмени обжалваното решение и да постанови друго по съществото на спора и да
уважи предявените искове. Претендират се разноски.
Постъпил е отговор по въззивната жалба от М.И.И., ответник в производството пред
СРС, в който отговор се излага становище за неоснователност на въззивната
жалба и правилност на така постановеното решение.
Въззиваемата М.И. ***. Нито един от свидетелите не потвърдил, че след завеждането на
исковата молба, ответницата е продължила да паркира в процесния имот и то по
начин да ограничава осъществяването на правото на собственост на ищеца в пълен
обем. Точно обратното – свидетелите сочели, че И. се е преместила да живее в
гр.Троян. Счита факта, че има дете от живущ в имота свидетел, за неотносим по
спора и не следвало да се обсъжда от въззивната инстанция, още повече, че не
били изнесени такива факта пред първата съдебна инстанция. Сочи, че по делото
не се установило по какъв начин ответниците пречат на ищеца да осъществява
правото си на собственост. По делото не били представени и такива
доказателства. Ответниците били упражнявали правата си като обитатели на същия
имот като ищеца. Сочи, че била прекратила действията поради което не следвало
да носи тежестта за разноските. Претендира разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от К.А., ответник в производството пред СРС, чрез пълномощника му адв. М., в
който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност
на така постановеното решение.
Въззиваемият К.А. счита, че не е налице отказ от правосъдие, защото не било нарушено правото
на справедлив процес. Сочи, че от събраните по делото доказателства се
установило, че никой от ответниците не е пречел на ищеца нормално да ползва
гаража си и дворното място. Счита, че за основателността на иска по чл.109 ЗС е
необходимо освен ответникът да упражнява неправомерно действие, но и ищецът
следва да докаже, че това действие пречи на нормалното упражняване на правота
на собственост на ищеца. Правилно СРС бил преценил, че в тази насока ищецът не
е ангажирал никакви доказателства. Ищецът дори не бил конкретизирал как точно
му пречат паркиралите на местата за паркиране на коли. Свидетелят на ищеца - А.,
който не живеел в същия блок и бил посещавал 4-5 пъти годишно ищеца, заявил, че
е виждал въззиваемия А. „един път, може би пролетта на 2017 г.“ Дори да се
приемело паркиране на определените за това места като осъществено, това по
никакъв начин не доказвало, че се пречи на ищеца да ползва имота си. Правилно
СРС бил приел, че дори да било налице такова действие, то било преустановено.
Последното се явявало пречка за уважаване на иска по чл.109 ЗС. Решението било
правилно в частта за разноските, тъй като ищецът бил предявил иск, който бил
неоснователен.
В производството пред настоящата
инстанция представя доказателства за разпореждане с МПС марка „Алфа Ромео“,
модел „147“, рег. № ******.
Претендират се разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
За първоинстанционното решение въззивникът е уведомен на 22.10.2019 година.
Въззивната жалба е подадена на 04.11.2019 г., следователно възивната
жалба е в срока по
чл.259, ал.1 ГПК.
Тъй като въззивникът е ищец в производството пред
СРС и предявените от него субективно съединени искове по чл.109 ЗС са отхвърлени изцяло, то е налице правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната
жалба се явява допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
Въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
По доводите във въззивната жалба:
За да
постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че от събраните по делото доказателства
не се установява, че към датата на образуване на делото и приключване на
съдебното дирене, ответницата М.И. да е осъществявала неправомерно въздействие
като е паркирала автомобила си в кооперацията. За да достигне до този извод,
СРС се е позовал на показанията на свидетеля А.А., разпитан на страната на
ищеца, в които показания свидетелят сочел, че не е виждал И. да паркира
автомобила си след лятото на 2018 г. Исковата молба била предявена на
05.12.2018 г. По отношение на ответника К.А. също не било доказано към момента
на приключване на съдебното дирене да е продължил да осъществява твърдените в
исковата молба, действия. Пак от показанията на свидетеля на ищеца било
установено, че А. е паркирал автомобила си в двора на кооперацията до началото
на 2019 г., а след това свидетелят сочел да не го е виждал там. Действително,
се било установило, че към датата на завеждане на иска, автомобилът на
ответника А. е бил паркиран в кооперацията, но липсвали данни това състояние да
е продължило и към момента на приключване на съдебното дирене пред СРС. Затова
и искът бил неоснователен като съдът се е позовал на приетото в решение № 48 от
16.08.2017 г. по дело № 3809 по описа за 2016 г. на ВКС, Второ ГО, в което било
посочено, че „При липсата на доказателства действията да продължават и
понастоящем, то искът по чл.109 ЗС е неоснователен“. СРС е посочил още, че за
основателността на иска по чл.109 ЗС не е достатъчно да се установи, че
ответникът упражнява неправомерно действие, респ. бездействие, но било
необходимо да се докаже, че това действие пречи на нормалното упражняване на
правото на собственост на ищеца. В тази насока ищецът не бил ангажирал никакви
доказателства. Според СРС самият факт на паркиране на МПС –та в двора на
кооперацията не можел да обоснове извод, че това пречи на ищеца да упражнява
правото си на собственост. Ищецът притежавал идеални части от дворната площ,
наред с останалите собственици на кооперацията, които също имали право да ги
ползват съобразно притежаваните от тях идеални части. Затова и не можело да се
формира извод, че ответниците пречат на ищеца да упражнява нормално правото си
на собственост. Освен това от представения по делото нот.акт № 70/2016 г. се
установило, че ответникът А. също е собственик на обект в сградата- ателие № 6,
заедно с прилежащите се идеални части от мястото поради което същият имал право
да ползва това място съобразно притежаваните права, наред с останалите
собственици. Освен това с договор от 30.08.2017 г. ответникът А. бил
предоставил на Станимир Б. за временно и безвъзмездно ползване своя лек
автомобил марка „Алфа Ромео“, модел „147“, рег. № ****** за срок от 24 месеца.
От показанията на Б., разпитан като свидетел се установило, че същият свидетел
ползва притежаван от майка му апартамент в тази кооперация. По делото не се
установило лекия автомобил „Алфа Ромео“, модел „147“, рег. № ****** да е бил
паркиран от ответника А., а не от лицето на което е било предоставено правото
на ползване върху МПС. Още повече, че свидетелят Н.М.сочел, че знаел за случай
при който А. бил паркирал един или два пъти пред гаража, нанасяйки се в блока,
но след „скандали“ спрял да паркира там и започнал да паркира отпред.
Софийски градски съд, действащ като
въззивна инстанция приема следното:
При предявен иск по чл.109 ЗС в
обстоятелствената част на исковата молба /ИМ/ ищецът, предявил негаторен иск,
следва да посочи какви са извършените от ответника действия, с какво те
смущават неговото право на собственост и в рамките на това основание, както и
на формулирания петитум съдът следва да даде защита на спорното право.
В конкретния случай с исковата молба
се твърди, че паркирането на автомобили в двора на ЕС от страна на ответниците
смущава пълноценното използване на двора от страна на ищеца и му пречи да
ползва имота в пълен обем, доколкото той не може да ползва пълноценно мястото,
върху което ответниците паркират. Твърди се, че самото присъствие на
автомобилите в имота водело до неудобство. Често автомобилите били паркирани по
начин, че пречели на входа и изхода на гаражите, трудно се маневрирало в имота
и се пречело на ползване на другия изход, който бил откъм ул.“Еделвайс“.
Ответниците самоволно били решили да паркират автомобилите си в имота, без да
са собственици и без за това да е налице валидно взето решение на
съсобствениците на поземления имот. Счита, че обстоятелството, че ответниците
ползват жилище в ЕС не им давало право да паркират автомобилите в двора, в
който е построена сградата на ЕС.
Иска се от
съда да осъди ответниците да преустановят и да прекратят паркирането в имота на
ищеца на МПС, вкл. лек автомобил марка Опел, модел Зефира с регистрационен
номер ******по отношение на ответницата М.И.И., а по отношение на ответника К.Н.А.
– вкл. лек автомобил марка Алфа Ромео, модел 147 с рег.№ ******.
По съществото на спора:
По
реда на чл.109 ЗС се осигурява защита на възможността носителят на
право на собственост върху вещ да упражнява това свое право в пълния му обем с
оглед вида и предназначението на тази вещ, като не се допуска неоснователно
въздействие върху вещта от трети лица, което
да ограничава правата на собственика, създавайки му пречки да ползува вещта
според нейното предназначение.
Така формулирана нормата на
чл.109 ЗС игнорира като неотносим факта дали лицето, което „пречи на носителя
на право на собственост“ също има право на собственост върху тази вещ.
При това положение ирелевантно по
спора е обстоятелството дали ответниците притежават право на собственост върху
дворното място за защита упражняването на правата върху които, ищецът е
предприел предявяване на исковете по чл.109 ЗС. В случая не сме в хипотезата на
чл.31, ал.2 ЗС, нито на чл.32, ал.2 ЗС, за да изследваме дали ответниците са
носители на право на собственост върху вещта- дворното място върху което е
реализирана сградата.
Следва да отбележим, обаче, както и
СРС е констатирал, че ответника А. притежава идеални части от общите части на
сградата и от правото на строеж върху мястото върху което е построена сградата,
което се установява от представения с отговора по исковата молба нот.акт № 70
от 20.05.2016 г., л.18-19 по делото пред СРС.
Затова и правилен е извода на СРС, че
както ищеца може да упражнява права върху собствените си идеални части, така и
ответника А. може да прави това. Без значение е дали обекта, който ответникът А.
притежава в сградата е жилищен или не.
Ответницата М.И. с отговора по исковата молба сочи, че е живяла на адреса
до 2017 г. в жилище собственост на свекърва й Диана Джамбазова, последната видно
от представената справка от Агенцията по вписванията /л.12 и 13 по делото пред
СРС/ притежава 1/12 ид.част от
процесното УПИ, ателие, апартамент и
гараж.
Затова и твърдението на ищеца, че ответниците „самоволно били решили да
паркират автомобилите си в имота, без да са собственици“ необосновава
предпоставка необходима за уважаване на иска по чл.108 ЗС.
Съгласно т.3 от ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 4 ОТ
06.11.2017 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 4/2015 Г., ОСГК НА ВКС при
предявен иск по чл. 109 ЗС
собственикът може да иска прекратяване на всяко неоснователно действие, което
му пречи да упражнява своето право. От самия текст на разпоредбата е видно, че двете задължителни условия за уважаването
на иска са: неоснователността на действията на ответника по негаторния иск
и създаването на пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в
неговия пълен обем. Ако действията на ответника са основателни, няма да е
налице хипотезата на чл. 109 ЗС. Същото ще бъде, ако действията са
неоснователни, но не създават пречки на собственика.
Следователно, за уважаването на този иск във всички случаи е необходимо ищецът да докаже не само че е
собственик на имота и че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно
въздействие /действие или бездействие/, но и че това действие или бездействие
на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот
по-големи от обикновените /чл. 50 ЗС/. Преценката за това кои
въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е
конкретна по всяко дело.
Следователно не всяко въздействие върху
конкретен имот може да
обоснове основателност на предявен по реда на чл. 109 ЗС иск, а само
онова въздействие, което засяга неоснователно обекта, принадлежащ на
предявилото иска лице и посредством което обективно се създават пречки за
установения правен режим на ползуване на имота и по този начин се накърняват
правата на собственика и се създават пречки правото на собственост да бъде
упражнявано в пълен обем.
Само неоснователно, извършено в нарушение на
установените в нормативни актове правила действие би могло да обоснове
основателност на заявената по реда на чл. 109 ЗС претенция.
Съгласно чл. 93. (1) от Закона за движение по пътищата
/ЗДвП/ пътно превозно средство е в престой, когато е спряно за ограничено време, необходимо за качване
и слизане на пътници или за извършване на товарно-разтоварни работи в
присъствието на водача.
(2) Паркирано е пътно превозно
средство, спряно извън обстоятелствата, които го характеризират като
престояващо, както и извън обстоятелствата, свързани с необходимостта да спре,
за да избегне конфликт с друг участник в движението или сблъскване с някакво
препятствие, или в подчинение на правилата за движение.
Доколкото на представените с исковата молба снимки /л.22 и л.23 от
първоначално образуваното гр.д. пред СРС/ липсва забранителен знак за престой,
респ. паркиране, не можем да приемем, че е налице соченото от ищеца нарушение
на правилата.
Само по себе си „деянието“ паркиране не е престъпление. В този смисъл е и постановлението
от 22.11.2018 г. на СРП, на което ищецът се позовава. Видно от мотивите за
отказ да се образува досъдебно производство, Прокуратурата е приела, че : „в
хода на извършената проверка не са били установени данни за извършено от К.Н.А.,
престъпление. Извършените действия по паркиране на автомобила в имот обитаван
от А. не съставлява престъпление“/л.31 по делото пред СРС/.
Действително, съгласно чл. 38, ал. 1 от Закона за собствеността /ЗС/, при
сгради, в които етажи или части от етажи принадлежат на различни собственици,
общи на всички собственици са земята, върху която е построена сградата, дворът…
Общата вещ се използва и управлява съгласно
решението на съсобствениците, притежаващи повече от половината от вещта, като
всеки съсобственик може да си служи с нея съобразно нейното предназначение и по
начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с вещта според правата
им. Аналогични норми се съдържат и в чл. 6, ал. 1, т. 1, 9 и 15 от
Закона за управление на етажната собственост.
В конкретния случай решение на ОС на ЕС за начина по който ще се ползва
дворното място не е взето. Липсва и решение на ОС на ЕС, което да забранява
ползването на дворното място от лица, които нямат гаражи в сградата, респ.
нямат собствени обекти в същата или не притежават идеални части от дворното
място.
В този смисъл неоснователен е и довода на ищеца, че това, че ответниците
ползват жилище в ЕС не им давало право да паркират автомобилите в двора, в
който е построена сградата на ЕС.
Само за пълнота на изложението ще посочим, че в производството по чл.40,
ал.1 ЗУЕС е отменено решението на ОС на ЕС от 16.11.2017 г. поради
обстоятелството, че в протокола не са отразени идеалните части от общите части
на всеки един етажен собственик поради което не е могло да се установи дали е
бил налице кворум, както и необходимото мнозинство за вземане на решенията.
Това по никакъв начин не подкрепя тезата за основателност на така предявените
субективно съединени искове по чл.109 ЗС.
От
съществено значение за основателността на предявения по реда на чл.109
ЗС иск е естеството на правото, чиято защита се търси. В
случая се поддържа, че действията на ответниците - паркиране на
МПС-та, пречат за упражняване право на собственост върху имота.
Действително, в първото по делото публично съдебно заседание, СРС е отделил
като безспорно обстоятелството, че до м.08.2017 г. ответникът К.А. е паркирал
автомобила марка „Алфа Ромео“ , както и, че ответницата М.И. е живяла и
паркирала посочения в исковата молба автомобил до 2017 г.
Пречките
за ползуването на имота следва да са обективни, т.е. самото им естество да
препятствува възможността за ползуване на имота и то чрез осъществяване на
въздействие върху самия имот, при което същият да не може да бъде ползуван според
неговото предназначение, т.е. от съществено значение е естеството на правото,
което е предмет на защита.
В показанията си свидетеля,
разпитан на страната на ищеца- А., наемател в процесната сграда, сочи по
отношение на ответницата И. „Само съм я виждал да паркира“. Свидетелят не е
виждал И. да паркира след лятото на 2018 г. Ответникът К.А. е виждал да паркира
„може би през пролетта на 2017 г.“.
От показанията на свидетеля Б. се установява, че паркирайки на бетона пред блока не се затруднява преминаването на други
коли. Свидетелят не е виждал К.А. да спира пред гаража на ищеца. От същите
показания се установява, че МПС марка „Алфа Ромео“ след 2017 г. се ползва от
самия свидетел по силата на договор с ответника А.. Ответницата М.И. е виждал
последно през 2018 г. /свидетелят сочи „миналата година“, а разпита му е
проведен на 18.09.2019 г./. Не е виждал ответницата да пречи с паркирането. Свидетелят
сочи, че има достатъчно паркомясто за всички, но ищецът има претенции по
отношение на паркирането на лицата, които нямат гараж в сградата. По отношение
паркирането откъм ул.“Еделвайс“ свидетелят сочи, че от там не излизат коли, тъй
като е заключена с катинар /вероятно свидетелят има предвид изходната врата/.
Отпред има зелена площ.
Свидетелят М., който е живял с ответницата И. до 2015 г. в същата
кооперация и с която имат деца, сочи, че И. идва с колата, за да води децата
при него „с цел да не губи връзка с децата си“. Свидетелят смята, че по никакъв
начин паркирането на автомобила не е пречело на ищеца. Самият свидетел паркира
рядко пред гаража на ищеца за 5-10 минути за разтоварване на багаж. По
отношение на ответника К.А. сочи, че е паркирал един или два пъти пред гаража,
нанасяйки се в блока и след скандали от страна на ищеца е спрял да паркира и
започнал да паркира отпред.
По отношение на ответника А. се
установява, че същия е предоставил МПС, визирано в исковата молба, на С.М.Б. с
договор за заем за послужване, сключен на 30.08.2017 г./виж л.24 и следв. пред
СРС/. А в течение на процеса представя договор за покупко-продажба от
28.09.2020 г. по силата на който се е разпоредил с това МПС в полза на трето за
спора лице/л.32 от настоящето производство/.
Искът по чл. 109 ЗС е неоснователен, ако
към момента на приключване на съдебното дирене действията, препятстващи
упражняване на правото на собственост на ищеца или резултатът от тези действия,
не съществуват, виж в този смисъл В решение № 48 от 16.08.2017 г. по гр. д. №
3809/2016 г. на ВКС, 2 г.о. и решение № 62 от 1.07.2015 г. по гр. д. № 339/2015
г., 2 г.о. и ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 189 ОТ 28.04.2021 Г. ПО ГР. Д. № 47/2021 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС.
Исковата молба в случая е предявена на 05.12.2018 г., т.е. след като
ответниците са преустановили действията по паркирането.
Съдът не може да разглежда хипотетични действия, вкл. с „всякакви МПС-та“,
както се твърди от пълномощника му пред настоящата инстанция, а реално
установено действие и вредоносно поведение на ответника.
Обстоятелството, че ответницата И.
„продължава да има общи деца със свидетеля М.“ необосновава основателност на
претенцията по чл.109 ЗС срещу тази ответница.
Ирелевантен за спора, а и преклудиран
е довода на въззивника в хода по същество, че ответниците нямат право да
ползват имота, тъй като не били плащали данъци. Без значение за изхода на
спора, а и преклудиран довода, че ответниците не участвали в поддръжката на
имота.
На основание гореизложеното
настоящата инстанция приема, че обжалваното
решение е правилно, поради което ще следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
Пред
първата съдебна инстанция:
Постъпила е въззивна жалба от К.К.К.,
ищец пред СРС срещу постановеното решение на 10.03.2020 г. в производството
по чл. 247 от ГПК, като се излагат доводи за постановяването му в противоречие
с чл. 78, ал. 3 от ГПК. Счита, че присъденото в полза на ответницата М.И.
адв.възнаграждение е прекомерно.
По тази въззивна жалба е постъпил отговор
от адв. М., пълномощник на въззиваемата страна К.А., ответник пред СРС. Излага се становище за нейната
неоснователност. Счита, че разноските са правилно определени.
По тази въззивна жалба не е постъпил
отговор от въззиваемата М.И.И., ответник пред СРС. В течение на
производството изразява становище,
че разноските са разпределени съобразно изхода на спора.
Видно от мотивите на СРС, възражението по чл.78, ал.5 ГПК по отношение
претендирания от ответницата И. адв. хонорар е прието за основателно като е
определено адв.възнаграждение в размер на 500 лв. съобразно фактическата и
правна сложност на делото и извършените процесуални действия.
В полза на ответника К.А. са присъдени разноски в размер на 330 лв.
Тъй като в диспозитива на решението от 16.10.2019 г. СРС е допуснал
очевидна фактическа грешка относно присъдения размер на адв.възнаграждение по
отношение на всеки един от ответниците, е постановено обжалваното решение от
10.03.2020 г.
Софийски градски съд приема
следното:
Разноските се определят съобразно правилата на чл.78 ГПК. В тази разпоредба
никъде не се прави разграничение относно това какъв е предмета на иска, а какъв
е изхода на спора и какво е било поведението на всяка една от страните.
При това положение дали се касае до парично задължение, еднократно действие
или не, законодателят не прави разлика. Още повече дали се касае до
„действия по паркиране многократно“ в който смисъл са доводите на въззивника за
неправилно определяне на разноските.
Противно на твърдяното от въззивника не е налице и извънсъдебно признание
на исковете, защото видно от съдържанието на отговорите по исковата молба и
двамата ответници са оспорили предявеният срещу всеки един от тях, иск по
чл.109 ЗС като се твърди неговата изначална неоснователност- оспорва се, че са
извършили действия, които възпрепятстват упражняването на право на собственост
в пълен обем от страна на ищеца. Затова и не са налице предпоставките на чл.78,
ал.2 ГПК на които се основава въззивника.
Не е налице и хипотезата на чл.78, ал.3 ГПК, защото не се касае до
„съразмерност с отхвърлената част от иска“, защото и двата субективно съединени
иска по чл.109 ЗС са отхвърлени.
По възражението по чл.78, ал.5 ГПК:
В конкретния случай така предявените искове по чл.109 ЗС се явяват неоценяеми, арг. от т.1, хипотеза трета
от ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 4 ОТ
06.11.2017 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 4/2015 Г., ОСГК НА ВКС.
Минималният размер на адв. възнаграждение
съгласно чл.7, ал.1,т.4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на
адв.възнаграждения, за неоценяеми искове възлиза на 600 лв.
Ответницата М.И. е претендирала разноски за
адв.възнаграждение в размер на 750 лв. като СРС е присъдил такова в размер
на 500 лв., т.е. дори под минимума по Наредбата.
Ответникът К.А. е направил разноски в размер на
330 лв.- 30 лв., представляващи разноски за призоваване на свидетел /л.40 по
делото пред СРС/ и 300 лв. за адв.възнаграждение.
При това положение обжалваното решение,
поправено с решение от 10.03.2020 г. в частта за разноските, е правилно.
Пред
въззивната инстанция:
При този изход на спора на въззивника разноски не се следват.
Въззиваемите претендират разноски,
поради което и съдът им присъжда такива, както следва: на въззиваемия К.Н.А. – 300 лв. за адв.възнаграждение; на въззиваемата М.И.И. – 500 лв. за
адв.възнаграждение.
По
възражението по чл.78, ал.5 ГПК:
В конкретния случай така предявените искове по чл.109 ЗС
се явяват неоценяеми, арг. от т.1,
хипотеза трета от ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 4 ОТ 06.11.2017 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 4/2015 Г., ОСГК
НА ВКС.
Минималният размер на адв. възнаграждение съгласно чл.7, ал.1,т.4
от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адв.възнаграждения, за
неоценяеми искове възлиза на 600 лв.
Ответницата М.И.И. е
претендирала разноски за адв.възнаграждение в размер на 500 лв., т.е.
дори под минимума по Наредбата.
Следователно възражението е неоснователно.
Водим от горното, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 245882/16.10.2019 г., поправено с решение № 62538 от
10.03.2020 г. постановено по гр. д. № 77103/2018 г. по описа на СРС, Първо ГО,
35-ти състав.
ОСЪЖДА К.К.К.,
ЕГН **********,***, да заплати на М.И.И.,
ЕГН **********,***, съдебен адрес:*** –
адв.Б.Д., сумата в размер на 500 лв.,
представляваща разноски за процесуално представителство пред въззивната
инстанция.
ОСЪЖДА К.К.К., ЕГН **********,***, да заплати на К.Н.А., ЕГН **********, съдебен адрес: ***, офис 602, сумата в размер на 300 лв., представляваща
разноски за процесуално представителство пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВКС
на РБ в
1-месечен срок от връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 и
ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: