Р Е Ш
Е Н И
Е
гр.София, 12.10.2017
г.
В И МЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ-“б” въззивен състав, в открито заседание на десети октомври през две хиляди и седемнадесетата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ
: Хрипсиме Мъгърдичян
мл.с. Светлана Атанасова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Симеонова
гр.дело № 8462 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 20.04.2017 г. по гр.д. № 59101/14 г.,
СРС, ІІ ГО, 79-ти с-в е осъдил „В.”ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на В.С.К., ЕГН **********, от гр.София, район „ Средец”,
ул.” *********, на основание чл.262, ал.1 от КТ, вр.чл.150, вр. чл.143, ал.1 от КТ сумата от 6 583,33лв./възнаграждение
за извънреден труд, положен през периода 27.10.2011г.- 30.08.2012г./, ведно със
законната лихва, считано от 31.10.2014г. до окончателното изплащане, като е отхвърлил иска в останалата част, до
пълния предявен размер от 7016,75лв., като неоснователен. Осъдил е „В.” ООД да заплати
на В.С.К., на основание чл.78, ал.1 от ГПК, направените по делото разноски в
размер на 750,58 лв., съобразно уважената част от иска. Осъдил
е В.С.К. да заплати на „В.” ООД, на основание чл.78, ал.З от ГПК, направените
по делото разноски в размер на 27,79 лв., съобразно отхвърлената част от иска. Осъдил
е „В.” ООД да заплати на
държавата, ДТ върху уважения иск в размер на 263,33лв., а на СРС, разноски за
вещо лице, съобразно уважената част от иска в размер на 516,02лв. Допуснал, на основание чл.242, ал.1 от ГПК, предварително изпълнение на
решението, в частта, относно уважения иск с правно основание чл.262, ал.1 от КТ, вр.чл.150, вр. чл.143, ал.1 от КТ.
Решението
е обжалвано с въззивна жалба от ответника „В.”ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на
управление:***, представлявано от управителя Г.М.Г.в осъдителната част с мотиви,
изложени във въззивната жалба. Твърди, че размерът на присъденото обезщетение е
неправилно определен и неправилно присъден от съда. Съдът е квалифицирал цялата
претенция на ищеца като извънреден труд по чл.262, ал.1 КТ във вр. с чл.143 и
чл.150 от КТ, които текстове касаят извънредния труд, но не и положения нощен
труд по чл.261 КТ, който също се претендира, но съдът не е разграничил
претенцията за извънреден труд и за положен нощен труд. Съдът не е съобразил
разпоредбата на чл.154 А от КТ, като въз основа на тази законова делегация МС е
приел специален нормативен акт, регламентиращ организацията на работното време
на лицата, които извършват транспортни дейности, а именно Наредба за
организация на работното време на лицата, които извършват транспортни дейности
в автомобилния транспорт/Наредбата/, приета с ПМС № 244 от 11.09.2006г. За
лицата, които извършват транспорти дейности законът е допуснал с подзаконов
нормативен акт да се установи друга продължителност на дневното, седмичното или
месечното работно време, на междудневната и седмичната почивка, на почивките в
работния ден и на нощния труд, различни от общите разпоредби на КТ, които в
случая не намират приложение. Счита, че съдебното решение е необосновано. Съдът
безкритично е приел като доказателства по делото представените от ищеца
оригинали на тахографски дискове, но според Закона за автомобилните превози,
тахографските шайби/листове/ се съхраняват в оригинал от работодателя, като по
делото не било изяснено обстоятелството, защо оригиналните тахографски шайби се
намират у ищеца и как ги е придобил, което навежда съмнение, че същите са
„манипулирани“. Приетата по делото СТЕ сочи, че е възможно тахографите да бъдат
манипулирани и че е напълно възможно други лица да са управлявали автобусите с
тахографските дискове на ищеца. Съдът необосновано е приел за доказано, че
ищецът в определени дни е шофирал по 13 часа без прекъсване, според СИЕ, а
според исковата молба-24 часа без прекъсване. Това се опровергава от
показанията на ищцовия свидетел Христо Ашков, който заявява, че няма такъв
случай един шофьор да кара 24 часа, това няма как да се случи. Като се позовал
на чл.7, ал.4 от Наредбата, съдът е направил неправилен извод като е включил
„времето на разположение“ във времето, което е отчел като положен извънреден
труд. Този извод е незаконосъобразен, тъй като „времето на разположение“
относно лицата, които извършват транспортни дейности, не може да се отчита като
„дежурство“, а оттам и като полагане на извънреден труд. Моли съда да постанови
решение, с което да отмени процесното на СРС и да бъдат отхвърлени изцяло
предявените искове. Претендира присъждане на направените по делото разноски
пред двете инстанции
Въззиваемият
В.С.К., ЕГН **********, чрез
пълномощника по делото адв. И.Д. от САК, с адрес на кантората и съдебен адрес:*** жалбата.
Претендира разноски за въззивната инстанция.
Съдът, след като обсъди по реда на чл.236, ал.2 от ГПК събраните по делото доказателства и становища на страните, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК
от надлежна страна и е процесуално допустима, а разгледана по същество
неоснователна, поради следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл.261 и чл.262 ГПК, вр. чл.150, вр. чл.143, ал.1 от КТ.
Ищецът В.С.К. твърди, че между страните съществувало ТПО през периода 27.10.2011
г.-30.08.2012 г., като същият бил назначен на длъжност „шофьор“. През това
време той полагал извънреден труд, нощен труд и труд в почивни и празнични дни.
Общата стойност на полагания извънреден труд ищецът оценява на общо 7016,75
лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на иска до окончателното
плащане.
Ответникът
„В.”ООД, ЕИК ********* оспорва исковете.
Съдът
констатира следното:
По
делото е безспорно, че между страните съществувало ТПО през периода 27.10.2011
г.-30.08.2012 г., през което време ищецът е работил на длъжност „шофьор“, че е
превозвал пътници по автобусни линии Русе, България-Бургос, Испания и Хасково,
България-Ел Елхидо, Испания.
По развитите във
въззивната жалба доводи, настоящата инстанция излага следните мотиви:
СГС намира за
неоснователно твърдението, че размерът на присъденото обезщетение е неправилно определен и неправилно
присъден от съда. Съдът е квалифицирал цялата претенция на ищеца като
извънреден труд по чл.262, ал.1 КТ във вр. с чл.143 и чл.150 от КТ, които
текстове касаят извънредния труд, но не и положения нощен труд по чл.261 КТ.
Действително съдът не е посочил правното основание на чл.261 КТ, който текст
регламентира положения нощен труд. Той обаче е присъдил общата сума от
6 583,33 лв., а според допълнителното заключение на приетата по делото
СИЕ, в тази обща сума се включват 4 065,80 лв. за извънреден труд в
работни дни, 2 049,70 лв. за извънреден труд в почивни дни, 283,84 лв. за
извънреден труд в празнични дни и 184 лв. за нощен труд, т.е. налице е
необходимото разграничение и не е допуснато нарушение, обосноваващо отмяна на
акта само на това основание.
Трябва да бъде установено дали през посочения период
ищецът е полагал извънреден и нощен труд.
От депозирания по делото трудов договор от 02.05.2011
г. се установява, че страните са договорили пълно работно време, което съгласно
чл.136, ал.3 КТ е с нормална продължителност до 8 часа дневно, обстоятелство,
което се признава и от ответника в отговора на исковата молба. Същевременно,
процесуалният представител на въззивника/ответник/ сменя позицията си с
твърдението, че работното време било различно през дните, в които ищецът е
извършвал курсове, но по делото не е представено
нито едно доказателство за уговаряне между страните или въвеждане с акт на работодателя на работно време,
различно от посоченото с нормална продължителност
между 09,00 и 17.00 часа.
Неоснователно се явява и твърдението за нарушение на чл. 154а от КТ, тъй като по делото не е било
представено нито едно доказателство за уговаряне между страните или въвеждане с
акт на работодателя на работно време, различно от посоченото с нормална
продължителност между 09,00 и 17,00 часа
Ищецът е изпълнявал трудовите си задължения като шофьор
по редовната автобусна линия Русе /България/ - Бургос /Испания/ и Хасково
/България/ - Ел Ехидо /Испания/ и обратно, по която ответното дружество е било
превозвач. От събраните по делото писмени доказателства и от обясненията на
разпитаните свидетели, се установява, че изпълнението на посочените задължения
е налагало ищецът да полага труд, извън посоченото по- горе работно време, през
нощта и в почивни и празнични дни. По делото е установено от представените от
ответника командировъчни заповеди и от обясненията на разпитаните свидетели, че
при изпълнение на възложените курсове, автобусът е бил управляван от трима
шофьори, които са се сменяли след четири часа шофиране. Според свидетеля Ашков,
който пътувал заедно с ищеца, докато единият от шофьорите управлявал автобуса,
останалите седели по седалките и разговаряли с пътниците, като по време на
движението е било забранено да се ползва спалното помещение, поради което
шофьорите не почивали в него. Установява
се, че единствената почивка за нощувка на всеки курс е била в неговата крайна
точка в Испания, което се установява и от депозираните по делото фактури.
Установява се и начинът на изпълнение на курсовете, организиран и ръководен от управителя на
ответното дружество. Според
назначената по делото СТЕ посочените
от ищеца в исковата молба периоди, в които той е полагал извънреден и нощен
труд, съответстват на данните от тахошайбите. Съдът не приема твърдението за възможна
манипулация на тахографите, както че е напълно възможно други лица да са
управлявали автобусите с тахографските дискове на ищеца. Вещото лице по
приетата по делото СТЕ говори за вероятност и възможност, но никъде по делото
не се установява такава манипулация, независимо от обстоятелството, че
оригиналите на приложените тахографски
дискове са се намирали при ищеца, а е следвало да се намират при работодателя. Освен това, не само приетата СТЕ, но и другите
депозирани доказателства-командировъчни заповеди, фактури за нощувки, в хотел в крайната точка на пътуването,
обяснения на свидетели, преценени в своята съвкупност, кореспондират с
информацията от тахографските дискове. Дори и да се приеме, че е възможно друго
лице да е управлявало автобуса с тахографските дискове на ищеца, то
доказателства в тази насока липсват по делото, както и доказателства за тяхното
евентуално манипулиране.
Изводът е, че при изпълнение на процесиите курсове по
редовната автобусна линия Русе/България/-Бургос/Испания/ и Хасково/България/-Ел
Ехидо/Испания/ и обратно, ищецът е полагал труд извън установеното в трудовия
му договор работно време от 09,00 до 17,00 часа, което е ставало по разпореждане
на работодателя. Както бе посочено по-горе, шофьорите са били трима, като всеки
от шофьорите е управлявал автобуса по 8 часа на денонощие. Установява се обаче,
че през времето, през което не са управлявали автобуса по време на
пътуване, останалите двама шофьори са били
на разположение на работодателя. Съгласно чл. 7, ал. 1 от
Наредбата „при изчисляване
продължителността на дневното работно време на транспортните работници се
отчита времето от началото до края на работата, през което транспортният работник
е на работното си място, упражнява своите функции или дейности и е на
разположение на работодателя. На разположение на работодателя са се намирали шофьорите,
които в момента не са управлявали автобуса, но са се намирали в него в
готовност да поемат управлението. Това съответства и на разпоредбата на чл. 7, ал. 4, т. 2 от Наредбата, определящ за „време на разположение“ периода, през който транспортните работници, които управляват
превозното средство в екип, прекарват седнали до водача или върху кушетка, когато
превозното средство е в движение.“. Ето защо следва да се има предвид ал.6 от
Наредбата, според която „при изчисляване
продължителността на дневното работно време се отчита и времето, през което
транспортният работник е задължен да бъде на работното си място в готовност да
започне нормална работа със задачи, свързани с изпълнение на дежурство, през
периодите на очакване на товарене или разтоварване, преди отпътуване, когато
продължителността им не може да се определи предварително.“ На въпроса следва ли да се счита за извънреден труд и времето, през което
ищецът не е управлявал автобуса, но е бил на работното си място в автобуса и на разположение на работодателя,
следва да се отговори като се вземе предвид приетото в ТР № 8 от 30.10.2014 г.
на ОСГК на ВКС, постановено по т.д. № 8/2013 г., в което се приема, че „разграничителният критерий за включване на почивките в
работното време е дали по време на дежурството е длъжен да бъде на разположение
на място, определено от работодателя. Ако работникът или служителят има такова
задължение, цялото дежурство, включително и неактивната част, се счита за
работно време”. Ето защо неоснователно се явява твърдението, че като се позовал
на чл.7, ал.4 от Наредбата, съдът е направил неправилен извод като е включил
„времето на разположение“ във времето, което е отчел като положен извънреден
труд.
По отношение размерът на предявения иск, то същият е
установен с приетата по делото основна и допълнителна ССЕ, като последната е
разработена в два варианта. При първия вариант във времето на положен труд не са включени периодите за
почивка, които се полагат съгласно чл.7, ал.4 от Наредбата, а при втория
вариант, цялото време на пътуване с автобуса е прието за работно време на
ищеца. Законосъобразно съдът е възприел втория вариант на допълнителното
заключение на счетоводната експертиза, тъй като т.нар „време на разположение”, през което шофьорът не управлява моторното
превозно средство, но пътува заедно с другия шофьор и е на разположение на работодателя. Според чл.7, ал.4 от Наредбата, във
времето на разположение се включват и периоди, различни от периодите на почивка
по време на работа, и периодите на почивка, през
които транспортният работник не е задължен да бъде на работното си място, но
трябва да бъде в състояние да отговаря на всички повиквания, за да започне да
управлява или да възобнови управлението на превозното средство, или да извърши друга работа. Такива са периодите:
1.през които транспортният работник придружава превозното средство, докато то е
пренасяно с ферибот или влак, както и периодите на изчакване на границата или
поради забрани за пътното движение; 2.през които транспортните работници, които
управляват превозното средство в екип, прекарват седнали до водача или
върху кушетка, докато превозното средство е в движение-чл.7, ал.4 от Наредбата.
Нещо повече, съдът се е позовал в своето решение на европейското
законодателство, като е посочил, че полагането на труд в рамките на дежурство и
съпътстващата дежурството почивка, ползвана в рамките на предприятието или на
място, определено от работодателя, е въпрос, регламентиран и в европейското
законодателство /Директива 2003/88/ЕО/, като по приложението му са постановени
актове на Съда на Европейските общности, които са източник на правото и са
задължителни за националните съдилища /решение от 03.10.2000г. по гр.д.
С-303/98 и решение от 09.09.2003г. по дело С- 151/02/. Възприетото в тази
съдебна практика становище е, че в случаите на почивка, когато служителят е
длъжен да присъства физически на място, определено от работодателя, цялото
дежурство се счита за работно време, а когато изпълнява задълженията си на
повикване, работното време е само времето, през което действително е положен
труд. Ето защо законосъобразно и в съответствие с чл.7, ал.4 от Наредбата,
съдът е приложил втория вариант от допълнителното заключение на счетоводната
експертиза, при който, при отчитане продължителността на работното време са
взети предвид и периодите на почивка,
през които ищецът се е намирал в автобуса и макар да не е управлявал МПС, е бил
на разположение на работодателя, без възможност да напуска МПС.
В конкретния казус, крайните
изводи на двете съдебни инстанции съвпадат. Първоинстанционното решение на
основание чл.271, ал.1, изр. 1, пр.І ГПК следва да се потвърди.
При този изход на спора и
предвид предявената претенция, на въззиваемия следва да бъдат присъдени
разноски за настоящата инстанция във вид на адвокатско възнаграждение в размер
на 750 лв.
Водим от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 20.04.2017г. по
гр.дело № 59101/2014 г. на СРС, ІІ ГО, 79 състав.
ОСЪЖДА „В.”ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, представлявано от управителя Г.М.Г.да
заплати на В.С.К., ЕГН **********, чрез
пълномощника по делото адв. И.Д. от САК, с адрес на кантората и съдебен адрес:***
направените разноски за настоящата инстанция във вид на адвокатско възнаграждение в
размер на 750 лв.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от
връчването преписа на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.