Решение по дело №492/2024 на Административен съд - Пазарджик

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК), вр. чл.63в от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН).

Образувано е по касационна жалба на началника на ДНСК, срещу решение № 92/20.02.2024г., постановено по НАХД № 1556/2023 г., по описа на Районен съд – гр. Пазарджик, с което е отменено наказателно постановление №ПЗ-14-ДНСК-249/02.10.2023г., издадено от началника на ДНСК, с което на „Ви Ви Ен Проджект“ ЕООД – с. Елин Пелин е наложено административно наказание „имуществена санкция“ в размер на 50 000 лв., на основание чл.237, ал.1, т.8, вр. чл.239, ал.1, т.2 и чл.222, ал.1, т.15 от ЗУТ.

В касационната жалба се навеждат доводи за незаконосъобразност и необоснованост на постановеното от въззивния съд решение. Сочи се, че както акта за установяване на административно нарушение, така и издаденото въз основа на него наказателно постановление съдържат всички, изискуеми се в съответствие с чл.42 и чл.57 от ЗАНН реквизити, при липса на допуснати процесуални нарушения при провеждане на административнонаказателното производство. Посочва се, че нарушението е безспорно доказано от събраните по делото гласни, писмени и веществени доказателства и доказателствени средства. Настоява се, че неправилно контролирания съд при постановяване на обжалваното решение не е формирал вътрешното си убеждение върху показанията на актосъставителя. Прави се искане обжалваното решение да бъде отменено, присъждането на разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции и възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар.

Ответникът по касационната жалба – „Ви Ви Ен Проджект“ ЕООД – с. Елин Пелин, се представлява от адв. С., който моли съда да отхвърли касационната жалба и остави в сила обжалваното решение, въз основа аргументите, изложени в отговора по касационната жалба. Прави искане за присъждане на разноски, съгласно представен списък.

Прокурора при Окръжна прокуратура – гр. Пазарджик счита, че касационната жалба е основателна, моли същата да бъде уважена.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.211 от АПК, поради което се явява ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА, а по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Административен съд – гр. Пазарджик, ХII-ти касационен състав, като се запозна с обжалваното съдебно решение, съобрази доводите и възраженията на страните, обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови писмени доказателства.

Съдът, като извърши служебна проверка, по реда на чл.218, ал.2 от АПК, намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, постановено по отношение на акт, подлежащ на съдебен контрол, от компетентен съд, в рамките на правомощията му, в съответствие с приложимите материално-правни норми. Не е налице съществено нарушение на процесуалните правила.

На основание чл. 220 от АПК касационната инстанция възприема изцяло правилно установена от въззивния съд фактическа обстановка, както следва:

На 20.02.2023г. св.Х. - гл.инспектор в РДНСК - Пазарджик, и неин колега извършили проверка в обект - строеж: „Аварийно-възстановителни работи на левия бряг на дигата и подпорна стена на р.Тополница в с.Калугерово“. Били изискани и представени документи във връзка с строителството от Община Лесичово. Една от констатациите на проверката, отразена в Констативен акт №261/20.02.2023г. e, че строеж: Първи етап: Подпорна стена в имот с [идентификатор], публична държавна собственост, на ляв бряг на р.Тополница, с.Калугерово, община Лесичово, е първа категория, съгласно 3 чл.137 , ал.1, т.1, б. „ж“ от ЗУТ и чл.2, ал.7 от Наредба №1/2003г. за номенклатурата на видовете строежи. Дружеството, изпълняваща строителството – „Ви Ви Ен Проджект“ ЕООД, притежава Удостоверение № IV- TV 010177 от Камарата на строителите за строежи от четвърта група /строежи от благоустройствената инфраструктура, хидротехническо строителство и опазването на околната среда/, съответно по ЗУТ от трета до пета категория. С Констативен акт №261/20.02.2023г. било установено, че строителството на процесния строеж е започнало в условията на аварийно бедствена ситуация, но не е издадено разрешение за строеж, с което са нарушени разпоредбите на чл.148, ал.6 от ЗУТ. Била изпълнена стоманобетонова подпорна стена с дължина 45 м. на ляв бряг на р.Тополница при с.Калугерово, под пътно транспортно съоръжение-мост на разстояние 1,1 м. от устоя на моста. Височината на подпорната стена е 1,60м. мерена от котата на коритото на реката и е с ширина 0,25м.

За да отмени издаденото НП въззивния съд се е мотивирал с това, че при провеждането на административнонаказателното производство са допуснати съществени процесуални нарушения, поради неправилно определяне датата на твърдяното нарушение – датата на съставяне на КП, наместо датата/периода на изпълнение на строежа.

Касационната инстанция намира, че както в акта за установяване на административно нарушение, така и в издаденото въз основа на него наказателно постановление, не е налице посочване на датата, на която е извършено твърдяното нарушение, макар в доказателствата по делото /констативния протокол, послужил за образуване на административно-наказателното производство/, да е посочена - 20.02.2023г. На тази дата е открит нарушителя и констатирано наличието на административно деяние. В случая, както в акта за установяване на административно нарушение, така и в издаденото въз основа на него наказателно постановление, липсва посочване на датата, на която според административнонаказващия орган, е извършено твърдяното административно деяние.

Според повдигнатото административнонаказателно обвинение по чл. 163, ал.2, т.6 от ЗУТ - строителят носи отговорност за: изпълнението на строежи, съответстващи на направената регистрация по чл. 3, ал. 2 от Закона за Камарата на строителите за съответната група и категория строежи, в случаите, когато тя е задължителна, подведено под санкционната норма на чл. 237, ал.1, т.8 от ЗУТ - строител, за изпълнението на строежи от първа категория, без да е вписан в Централния професионален регистър на строителя и без да има издадено удостоверение за тях. Очевидно, за да може да бъде подведен под отговорност строителя следва да е изпълнител на строеж, съгласно цитираната нормативна уредба. По време на извършване на проверката на място на 20.02.2023г., както е посочено в АУАН и НП, е констатирано, че строителят „Ви ВИ Ен Проджект“ е извършил СМР на строеж – „Аварийно-възстановителни работи на левия бряг на дигата и подпорната стена на р. Тополница в с. Калугерово. Първи етап – подпорна степа – първа категория, без да има издадено удостоверение за изпълнение на строежи от първа категория. Т.е релевантен за делото е периода/датата на извършване на СМР, за които строителя следва да има съответната категоризация. Дали към 20.02.2023г. строителя притежава удостоверение за изпълнение на строежи от първа категория е ирелевантен за делото въпрос, тъй като той трябва да има тази категоризация по време на извършване на СМР/строеж, а не преди или след това. Видно от данните по делото – договор, констативни протоколи, актове, на 02.10.2020г. възложителя – община Лесичово е приела изпълнението на обекта. Дали строежа е законен или не, дали следва да бъде издадено разрешително за строеж, по кой точно ред и основания, предвидени в ЗУТ не е предмет на разглеждане в настоящото производство. В АУАН и НП е посочено, че СМР на процесния строеж са извършени / макар в касационната жалба да се твърди, че строежа не е завършен, поради неналичието на акт обр. 15 /, но без да е посочено кога, за да може към този период/дата да се съобрази дали строителя е имал издадено удостоверение за изпълнение на строежи от първа категория, т.е когато са извършвани СМР. Няма данни по време на проверката на 20.02.2023г. контролните органи да са констатирали извършването на СМР, за да се приеме, че на тази дата е допуснато твърдяното нарушение. На тази дата е установено, че строителят не притежава удостоверение за изпълнение на строежи от първа категория, но не е посочено към кой период е следвало да притежава такова, за да може да извърши процесните СМР – дали към момента на сключване на договора за строителство, дали към момента на откриване на строителната площадка, дали към момента на приемането на СМР и т.н. Всички тези данни са били известни не само на актосъставителя, но и на АНО, видно от приобщените по преписката писмени доказателства. В тази връзка следва да се отчете и, че в КП е посочено, че строителството е започнало на 08.09.2020г. Пред съда не стои процесуална възможност по тълкувателен, избирателен или хипотетичен път за първи път в съдебното производство да определи и приеме точната дата и място на извършване на административното деяние, доколкото по този начин би променил изцяло и съществено административното обвинение, което е недопустимо. Непосочването на датата на допускане на твърдяното от наказващия орган административно нарушение, обуславя извода за наличието на съществени празноти и неясноти в акта за установяване на административно нарушение и наказателното постановление, по смисъла на чл.42, т.3 и чл.57, ал.1, т.5 от ЗАНН. Непосочването на основни реквизити от акта за установяване на административно нарушение и издаденото въз основа на него наказателно постановление, се явяват съществени неотстраними във фазата на съдебното производство съществени процесуални нарушения по смисъла на чл.42, т.3 и чл.57, ал.1, т.5 от ЗАНН на изискванията за тяхното минимално съдържание. Тези пропуски водят до невъзможност на дружеството да се уведоми кога според наказващия орган е извършило твърдяното нарушение респ.да подготви адекватно защитата си по него, което не може да бъде санирано в съдебната фаза на административнонаказателния процес.

Доводите в писменото становище на ответника, че процесуалния представител на ответника по касационната жалба не притежава пълномощия да представлява дружеството пред касационния съд, съответно не следва да се взима предвид изложеното в отговора по касационната жалба са несъстоятелни, тъй като по делото е приложено пълномощно и договор за правна защита и съдействие. Доколкото не е установена, съответно посочена в АУАН и НП датата на допускане на процесното нарушение, не може да се прецени дали е изтекла относителната или абсолютната давност за неговото преследване. Цитираната в касационната жалба заповед № ДК-09-ПЗ-2/06.03.2023г. не е приложена по делото, но от наведените по повод на същата твърдения очевидно процесните аварийно –възстановителните работи представляват „строеж“ по смисъла на пар.5, т.38 от ЗУТ, който видно от представения по делото снимков материал е осъществен, но при липсата на посочване на периода на реализирането му, който е част от обективната страна на състава на процесното административно нарушение.

Въззивния съд е събрал необходимите и относими доказателства, като в решението си е изложил мотиви, относно преценката на доказателствата, която е извършил и е достигнал от правилни правни изводи, изцяло споделими от касационната инстанция.

На основание чл. 221, ал.2, изр.2-ро от АПК касационната инстанция се солидаризира изцяло с правните изводи на въззивния съд, поради което не намира за необходимо да ги повтаря.

Обжалваното решение е постановено въз основа на събраните доказателства, като първоинстанционния съд е изпълнил задължението си, разглеждайки делото по същество, да установи с допустимите от закона процесуални способи, не/допускането на нарушението и обстоятелствата, при които е извършено, съответно законосъобразността на наложеното административно наказание. При субсидиарното прилагане на НПК, контролирания съд, е изпълнил служебното си задължение да проведе съдебното следствие по начин, по който е осигурил обективно, всестранно и пълно изясняване на всички обстоятелства, включени в предмета на доказване по делото, при съблюдаване на процесуалните правила относно събирането, проверката и анализа на доказателствената съвкупност и не е допуснал процесуални нарушения. Съдебното решение е съобразено с материалния закон, процесуалните правила и е обосновано. При правилно изяснена фактическа обстановка, районният съд е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, като изложените в същия аргументи не следва да бъдат преповтаряни.

Предвид горното, обжалваното решение като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на делото и своевременно направеното искане на ответника по касация, се дължат разноски за процесуално представителство пред касационната инстанция, но претендираните такива за адвокатско възнаграждение се явяват прекомерни. Въведеното с чл.38, ал.2 от ЗА правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в процеса и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС. Нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Настоящият съдебен състав намира, че в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди адвокатско възнаграждение за оказаната правна помощ в размер под минималния по наредбата. За определянето му съдът съобразява, че правната помощ е само за депозиране на отговор на касационна жалба на насрещната страна при обжалваем интерес от 50 000 лв. по тази жалба, при което претендирания размер от 4650 лв. е прекомерен и непропорционален спрямо извършената работа. Делото не се отличава с фактическа или правна сложност, поради което дължимите от ДНСК разноски за адвокатско възнаграждение следва да бъдат определени в размер на 500 лева.

Водим от горното и на основание чл.221, ал.2 от АПК, Административен съд – гр. Пазарджик, XII-ти касационен състав

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 92/20.02.2024г., постановено по НАХД № 1556/2023 г., по описа на Районен съд – гр. Пазарджик.

ОСЪЖДА ДНСК да заплати на „Ви Ви Ен Проджект“ ЕООД – с. Елин Пелин сумата от 500 лева, представляващи разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране.