РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 02.12.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „В“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на единадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	ЕЛЕНА ИВАНОВА
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	ЗЛАТКА ЧОЛЕВА АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ

при участието на секретаря Вяра Баева,

като разгледа докладваното от младши съдия ГЕОРГИЕВ въззивно гражданско дело № 13605 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на „Т.С.“ ЕАД срещу Решение № 207949/05.09.2017 г. по гр. дело № 20784/2016 на Софийския районен съд, 49. състав, изменено в частта за разноските с Определение № 471594/16.08.2018 г. по гр. дело № 20784/2016 на Софийския районен съд, 49. състав, с което са отхвърлени предявените от въззивника искове за признаване за установено, че М.С.С. му дължи сумите от 994, 94 лева – главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от месец август 2012 г. до месец април 2014 г.; 181, 28 лева – лихва за забава за плащане на последната сума в периода от 30.09.2012 г. до 10.07.2015 г., поради извършено прихващане с насрещно вземане на въззиваемия М.С. към „Т.С.“ ЕАД за неправилно платена на дружеството на 25.04.2016 г.  сума в размер на 1 288, 04 лева. С определението от 16.08.2018 г. разноските по делото са присъдени в тежест на „Т.С.“ ЕАД.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост и противоречие с материалния закон. Излагат се доводи, че първоинстанционният съд бил установил, че въззиваемият С. (ответник в първоинстанционното производство) е потребител на топлинна енергия и същата била доставена до имот му, с което въззивникът – „Т.С.“ ЕАД, бил установил разпределените му от първоинстанционния съд в доказателствена тежест обстоятелства. Излагат се доводи, че въззиваемият С. неправилно твърдял, че е платил на дружеството недължими се вземания, поради което не можел да извърши прихващане на установените си задължения в размерите по исковата молба с извършените от него плащания. Посочва се, че тези плащания били извършени по фактури, издадени за периоди, за които било установено с влязло в сила съдебно решение, че задълженията на въззиваемия С. са погасени по давност. Плащането на погасени по давност задължения обаче не било недължимо, тъй като съгласно чл. 118 ЗЗД погасените по давност задължения не преставали да съществуват, а можело да се изпълнят правомерно доброволно от длъжника. В този случай се погасявали т.нар. „естествени задължения“ и не било налице недължимо плащане. Сочи се, че извършените плащания изрично били по фактури извън процесния период и прихващане на можело да се извърши.  Освен това прихващанията със задължения за друг период били с различно основание, поради което било налице условие, което прави прихващанията недопустими. Поради това се поддържа неправилност на първоинстанционното решение, иска се неговата отмяна и уважаване на предявените искове в пълен размер.

Постъпил е отговор на жалбата от въззиваемия М.С.С., с който се поддържа неоснователност на жалбата. Поддържа се правилност на първоинстанционното решение. Акцентира се върху обстоятелството, че с влязло в сила на 14.04.2016 г. решение по гр. дело № 25718/2015 г. на Софийския районен съд, 38. състав, е признато за установено, че въззиваемият Стоянов не дължи цена на топлинна енергия, доставена в периода 30.11.2006 г. – 31.03.2012 г. и законна лихва за забава за плащане на това задължение. Сочи се, че плащанията, извършени от въззиваемия в размер на 1 288, 04 лева, са направени на 25.04.2016 г. – единадесет дена след влизане на последното посочено съдебно решение в сила, като се излагат доводи, че при тези плащания на въззиваемия не е съобщено към кои фактури са отнесени същите. Изложени са подробни аргументи за погасяването на дължимите се до март 2012 г. суми по давност, като е посочено, че в случая следва да се приеме, че приложима и разпоредбата на чл. 76, ал. 1 ЗЗД, според която ако длъжникът има няколко задължения и не плаща достатъчно, за да погаси всички тях, то първо може да избере кое задължение да плати, а ако не го направи, се погасява най-обременителното, респективно най-старото по възникване задължение. В случая се сочи, че извършеното от въззиваемия плащане е направено само няколко дена след признаване, че същият не дължи определени суми като погасени по давност. Според въззиваемия това сочи на липса на доброволност при заплащането на погасените по давност задължения, тъй като е извършено плащане на каса, при което е било възможно да се погасяват суми за различни периоди, като въпреки влязлото в сила съдебно решение, въззивникът „Т.С.“ ЕАД не се съгласил с установеното от съда погасяване на задълженията за периода преди март 2012 г. и отнесъл извършените плащания именно към този период. Поради това се поддържа, че няма пречка за извършване на прихващане, първоинстанционното решение е правилно и следвало да се потвърди. В отговора се претендират разноски.

Третото лице – помагач по делото – „Н.“ ЕАД, не е взело становище въпреки предоставената му възможност за това.

В съдебното заседание въззивникът не изпраща представител, поддържа жалбата си с писмена молба и претендира разноски. Представителят на въззиваемия поддържа, че същият при плащането не е можело да разбере за кой период се отнасят неговите плащания, тъй като е узнал едва от издадените касови бележки. Отново сочи, че по въпроса за дължимостта на сметките за период до март 2012 е било налице влязло в сила решение, постановено няколко дни преди плащането.

Първоинстанционният съд в обжалваното решение е приел, че въззиваемият М.С.С. е бил собственик на топлоснабден имот с адрес: София, ж.к. „****, поради което същият дължи заплащане на доставената до имота топлинна енергия като обвързан от общите условия на въззивника – „Т.С.“ ЕАД, съгласно чл. 150 и 153 ЗЕ. Приел е, че цената на доставената до имота в процесния период топлинна енергия не се оспорва от страните. Съдът е установил, че с влязло в сила на 14.04.2016 г. съдебно решение е признато по отношение на въззиваемия С., че същият не дължи на „Т.С.“ ЕАД  3 607, 89 лева – цена за топлинна енергия за периода от 30.11.2006 г. до 31.03.2012 г.,  и 1 104, 29 лева – мораторна лихва върху последната посочена сума за забава за плащане в периода 30.11.2006 г. – 31.03.2012 г. Установил е, че въззиваемият С. е извършил плащания в брой на каса на въззивника – „Т.С.“ ЕАД, на 26.04.2016 г., като според касовите бонове са платени задължения по 20 фактури за топлинна енергия, доставена в периода от март 2010 г. до ноември 2011 г. Съдът е приел, че с оглед посочените номера на фактури плащанията са извършени за посочения период, но доколкото за същият е признато, че задълженията са погасени с влязло в сила съдебно решение, то е налице неоснователно плащане, с което може да бъде извършено прихващане. Поради това съдът е отхвърлил иска.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен иск при липса на абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

Между страните не е спорно, че до имота на въззиваемия С. с адрес, посочен по-горе в периода от месец август 2012 г. до месец април 2014 г. е доставена топлинна енергия от въззивника – „Т.С.“ ЕАД, като задължен за заплащането на цената по тази доставка е именно въззиваемият С. като собственик на имота. Не се спори също така, че с влязло в сила на 14.04.2016 г. Решение от 16.03.2016 г. по гражданско дело № 25718/2015 г. по описа на Софийския районен съд, 38. състав, е признато за установено, че въззиваемият С. не дължи заплащане на доставена до имота му топлинна енергия за периода до месец март 2012 г., като задълженията са погасени по давност, както и че на 25.04.2016 г. същият въззиваем е заплатил на каса на „Т.С.“ ЕАД сумата от общо 1 288, 04 лева.

Спорен е единствено въпросът за погасителния ефект на извършеното плащане, което според представените по делото 20 касови бележки от 25.04.2016 г. е по фактури за периода от 31.03.2010 г. до 30.11.2011 г. – т.е. в рамките на периода, за който по воденото по-рано между страните пред Софийския районен съд, 38. състав, дело е признато, че задълженията са погасени по давност.

В случая плащането на погасените по давност вземания следва да се разглежда от правна страна с оглед на правилото на чл. 118 ЗЗД – плащането на погасени по давност вземания е плащане по съществуващо отношение между страните, като погасяването на вземането по давност не изключва съществуването на същото. Както правилно обаче е отбелязано в отговора на въззивната жалба, плащането на погасени по давност вземания има последиците по чл. 118 ЗЗД единствено в случай, че е извършено доброволно. Това е и смисълът на института на погасителната давност – с изтичане на предвидения в закона давностен срок изпълнението на погасеното по давност задължение може да стане само по волята на длъжника – т.е. когато той има съзнанието, че плаща един свой съществуващ дълг.

По делото обаче е представено постановеното след приключване на съдебното дирене в първата съдебна инстанция Решение № 112450/07.05.2017 г. по гражданско дело № 43241/2016 г. на Софийския районен съд, 127. състав, с което съдът е признал, че извършеното на 25.04.2016 г. от въззиваемия М.С.С. плащане на сумата в размер на общо 942,31 е без основание и е осъдил „Т.С.“ ЕАД да върне сумата. При служебна проверка в деловодната система на Софийския градски съд настоящият съдебен състав установи, че посоченото по-горе решение на Софийския районен съд, 127. състав, не е обжалвано, като в деловодната система не е отразено постъпване на въззивна жалба по това дело, а само на частна жалба по въпроса за разноските. Следователно с това решение е признато, че извършеното от въззиваемия плащане е било без основание и по този въпрос е формирана сила на присъдено нещо, с която настоящият съдебен състав е длъжен да се съобрази съгласно забраната за пререшаване на спора по влязло в сила съдебно решение, установена в чл. 299, ал. 1 ГПК.

С оглед влязлото в сила съдебно решение, с което „Т.С.“ ЕАД е осъдена да върне платената от въззиваемия С. неправилно сума от 942, 31 лева, следва да се приеме, че е налице едно изискуемо и ликвидно вземане на последния срещу въззивника – „Т.С.“ ЕАД.

По отношение на останалата част от платените суми – за разликата над 942, 31 лева и установените от първоинстанционния съд плащания за общо 1 288, 04 лева настоящият съдебен състав намира, че не следва да се приеме, че тези плащания са имали погасителен ефект по отношение на погасените по давност задължения на въззиваемия С. за периода 2010 – 30.11.2011 г. От съвкупната преценка на доказателствата по делото не може да се достигне до извод, че въззиваемият С. с плащането от 25.04.2016 г. е изразил воля доброволно да заплати един погасен по давност дълг. Същият е оспорил възможността за изпълнение по принудителен ред на вземанията на въззивника „Т.С.“ ЕАД, посочени в касовите бонове, и е получил съдебно решение в своя полза само 11 дена преди  извършеното плащане. С оглед обстоятелството, че отразяването относно това коя от множество месечни сметки за различни периоди се заплащат изхожда от служител на въззивника – „Т.С.“ ЕАД, който въвежда данните в счетоводната система, а оттам те се отразяват в издадените касови бонове следва да се приеме, че няма изходящи от въззиваемия С. изявления за плащане именно на тези естествени задължения. Изявленията, записани в касовите бонове на въззивника – „Т.С.“ ЕАД, не могат да се приемат за такива на въззиваемия, тъй като не удостоверяват данни да са направени от него и са съставени от компютърната система на въззивника. Напротив, въззиваемият С. изрично е заявил волята си да не заплаща погасените по давност суми, като е водил и съдебен процес с тази цел, в който е било признато, че задълженията не подлежат на принудително събиране. Нещо повече, няма житейска логика, ако въззиваемият е искал да плати погасените по давност вземания, да изплати само такава част от тях, която приблизително отговаря на сметките му за топлинна енергия за последващ период (а именно – процесния). С оглед на всички тези обстоятелства не може да се направи извод, че въззиваемият е изявил воля да заплати погасените си по давност задължения, а следва да се приеме, че отразяванията в издадените от „Т.С.“ ЕАД фискални бонове са извършени единствено от служители на дружеството. Поради това следва да се приеме, че е основателно твърдението на въззиваемия, че извършените от него плащания не са целели покриване на погасените му по давност задължения.

Следователно е възможно да се извърши прихващане на вземането за връщане на неправилно платеното с исковите претенции в общ размер от 1 176, 22 лева, като последните правилно са отхвърлени от първоинстанционния съд. Налице са предпоставките за извършване на прихващане в рамките на съдебния процес (чл. 104, ал. 1 ЗЗД) – налице са две насрещни вземания, същите са еднородни (парични), вземанията са изискуеми, като ликвидността им се установява със съдебен акт (частично – по настоящото дело, частично – по приключилия процес на Софийския районен съд, 127. състав). Обстоятелството, изтъкнато във въззивната жалба, че вземанията имат различно правно основание и се дължат за различни периоди, не са пречка за извършване на прихващане, тъй като законът изисква за извършването на такова единствено еднородност на престациите, без значение от това за какво е поето задължението и какъв е източникът му – договорен или не (чл. 103, ал. 1 ЗЗД).

Следователно първоинстанционното решение е правилно и следва да се потвърди изцяло.

Относно разноските:

При този изход на спора първоинстанционното решение следва да се потвърди и в частта за разноските, а пред въззивната инстанция право на разноски има единствено въззиваемият С. (ответник в първоинстанционното дело) на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

Процесуалният представител на последния – адв. Л., е направил искане за присъждане на разноски  по реда на чл. 38 ЗАдв. На лист 26 от делото е представен  договор за правна защита и съдействие, като е посочено, че е налице обстоятелство по чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. Посочената разпоредба визира три хипотези на безплатна защита, като липсва конкретизация в коя от тях попада въззиваемият С., а пред първата съдебна инстанция същият е платил хонорар (съгласно разписка на лист 60 от първоинстанционното дело). Поради това и доколкото не са посочени конкретните обстоятелства на една от хипотезите, които обосновават предоставяне на безплатна адвокатска защита, претенцията за разноски следва да се остави без уважение.

Тъй като цената на всеки от предявените искове е под 5 000 лева, настоящото решение не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „в“ въззивен състав

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 207949/05.09.2017 г. по гр. дело № 20784/2016 на Софийския районен съд, 49. състав.

Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на „Т.С.“ ЕАД – „Н.“ ЕАД.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                                2.