№ 746
гр. София, 02.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Елена Тахчиева
Кристина Филипова
при участието на секретаря Мария Г. Паскова
като разгледа докладваното от Кристина Филипова Въззивно гражданско
дело № 20241000502786 по описа за 2024 година
С решение № 2484 от 24.04.2024 г. по гр. д. № 7882/2022 г., СГС, І-11 с-в,
ОТХВЪРЛЯ иск с правно основание чл. 61, вр. с чл. 57 ЗС, предявен от К. Й. Р.
срещу П. Й. С. за прекратяване правото на ползване на ответника по
отношение на два недвижими имота - апартамент № 5, гр. София, ул. „***“
бл. 3, вх. Б, и гаражна клетка № 27, в същата сграда, на сутеренния етаж на
кота -3,50, поради неизпълнение на съществени задължения като ползвател,
посочени в разпоредбата на чл. 57 от ЗС, а именно: не е заплащал дължимите
данъци и такси, не е застраховал имотите в полза на собственика и не е
заплащал застрахователни премии, не е заплащал необходимите разноски,
свързани със запазване, поддръжка и ползване на имотите, отправял е заплахи
към собственика за посегателство и нарушаване целостта на обектите на
правото на собственост.
С определение № 12198 от 5.08.2024 г. е оставена без уважение молбата
на П. С. по реда на чл. 248 ГПК.
Срещу решението е депозирана въззивна жалба от ищцата К. Й. Р..
Твърди, че съдът е тълкувал превратно събраните доказателства и свидетелски
показания. Намира, че изводите на съда са неправилни, тъй като е счел, че
1
изявленията в исковата молба съставляват само предупреждение за
възстановяване на заплатените за данъци, застраховки и битови разходи
средства, а не за предупреждение по смисъла на чл. 61 ЗС. Сочи, че доколкото
няма посочване на основанието за превод на средствата от ответника, то не
може да се приеме, че те са платени за да погаси сторени от ищцата разходи за
данъци и режийни. Изтъква, че в приходни квитанции като задължено лице за
данъци и такси е посочен ответникът, тъй като той е носител на вещното
право (на ползване), което обуславя това му задължение. За данъчната
администрация е ирелевантно кой е фактическия платец (в случая – ищцата по
твърдение на същата). Твърди, че договорите за имуществено застраховане и
за СОТ са сключвани от ищцата. Представя нововъзникнали доказателства –
писмени документи, които установяват, че с оглед настъпило застрахователно
събитие „наводнение“, именно по силата на застраховката, сключена от
ищцата, са отстранени щетите. Изразява несъгласие с извода на съда, че
вещния ползвател дължи заплащане на разходите по имота само ако го е
ползвал реално. Моли да се приемат писмените доказателства, да се отмени
решението, да се уважи иска и да се присъдят разноски.
В допълнение към въззивната жалба, постъпило на 6.08.2025 г. са
представени писмени доказателства.
Ответникът П. Й. С. в писмен отговор оспорва въззивната жалба.
Твърди, че исковата молба не съдържа предупреждение по смисъла на чл. 61
ЗС. Поддържа, че сумите превеждани през годините от него в полза на ищцата
(над 300 000 лв.) са били достатъчни за заплащане на всякакви разходи по
имуществото. Оспорва факта, че С. доброволно се е лишил от ползването на
имота. Изтъква, че съпрузите участват в разходите по семейното жилище в
равни части, освен при режим на разделност (какъвто в случая не се твърди).
Счита, че ищцата не е доказала фактическото плащане на сумите за данъци и
такси да е сторено от нея, нито че е с нейни лични средства. Сочи, че няма
уточнение на параметрите на искането за застраховка, като намира, че и за
ответника няма задължение да извършва застраховка, тъй като е лишен от
правото на ползване (за което е завел и ревандикационен иск). Счита част от
представените нови писмени доказателства са неотносими, а други - за
преклудирани. Моли да се потвърди решението и да се присъдят разноски.
Срещу определение № 12198 от 5.08.2024 г. постановено в
2
производството по чл. 248 ГПК е постъпила частна жалба от П. С.. Счита, че
на пълномощника на ответника се дължи пълният размер на договорения
хонорар, който е съответен на фактическата и правна сложност на делото.
Сочи, че са разгледани два кумулативни иска. Позовава се на съдебна
практика, според която ако се намалява размера на възнаграждението, то не
може да бъде по-малко от това, което оспорващата страна е заплатила (в
случая 3413 лв.). Моли да се отмени определението и да се уважи молбата по
чл. 248 ГПК.
В писмен отговор К. Й. Р. оспорва частната жалба.
Въззивната жалба е подадена в срок, срещу валидно и допустимо
съдебно решение, преценено като такова в съответствие с чл. 269 ГПК.
Софийски апелативен съд при преценка на доводите на страните и
доказателствата по делото намира следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 61 ЗС.
Ищцата К. Й. Р. твърди, че през 2002 г. "Феърплей Интернешънъл" АД е
учредило в полза на ответника П. Й. С. пожизнено и възмездно право на
ползване върху процесните два недвижими имота - апартамент № 5 и гаражна
клетка № 27, като собствеността върху тях е прехвърлена на сина на
ответника – Й. П. С.. Сочи се, че с нотариален акт за дарение № 2/2021 г.
последният дарил на ищцата собствеността, като си запазил правото на
ползване. Твърди се, че от 2013 г. ответникът не изпълнява свои съществени
задължения като ползвател, посочени в разпоредбата на чл. 57 от ЗС, а
именно: не е заплащал дължимите данъци и такси, не е застраховал имотите в
полза на собственика и не е заплащал застрахователни премии, не е заплащал
необходимите разноски, свързани със запазване, поддръжка и ползване на
имотите, отправял е заплахи към собственика за посегателство и нарушаване
целостта на обектите на правото на собственост. Претендира се да се
постанови решение, с което да се прекрати правото на ползване на ответника
по отношение на двата недвижими имота.
Ответникът П. Й. С. оспорва иска, като намира същия за недоказан.
Твърди, че е покривал издръжката на семейството и на имотите, тъй като
доходите на ищцата не са позволява това. Подчертава, че никога не му е
отправяно предупреждение за неизпълнение на съществени задължения като
ползвател, не е напускал доброволно имотите и не е предавал ключовете за
3
тях, не е заплашвал с палеж. Моли искът да се отхвърли като претендира
разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната взаимна връзка, приема за установено от фактическа страна следното:
Страните по спора са съпрузи от 1999 г., но бракът между тях е
прекратен със съдебно решение, влязло в сила на 28.07.2021 г.
Няма спор, че в полза на ответника С. трето лице е учредило през 2002 г.
право на ползване – пожизнено и възмездно, по отношение на процесните
апартамент и гараж, а „голата“ собственост е прехвърлена от дружеството
чрез продажба на Й. П. С. (син на страните по спора). Последният, на свой ред
през 2021 г. е дарил на майка си – ищцата К. Й. Р. правото на собственост на
тези имоти, като в нотариалния акт е вписано, че си е запазил правото на
ползване.
По делото са представени приходни квитанции за заплащане на такса
битови отпадъци и данък недвижим имот, застрахователни полици, договор за
СОТ, приходни касови ордери за такса „вход“, извлечения от сметки на
ответника, установяващи преводи към ищцата, вкл. за обучение на синът на
страните по спора, описани в мотивите на обжалваното решение, към която
част настоящото решение препраща.
Пред настоящата инстанция са представени доказателства, с допълнение
към въззивната жалба, което е подадено на 6.08.2024 г. Същите не следва да се
ценят, тъй като се явяват преклудирани – постъпили са след изтичането на
срока за обжалване.
Депозираната в открито заседание пред настоящата инстанция служебна
бележка от 22.04.2025 г. от „СОТ – сигнално охранителна техника“ ЕООД
може да се приеме, като ново писмено доказателство. В същата е вписано, че
плащанията за 2024 г. и 2025 г. са извършвани от К. Р. чрез нейна банкова
сметка.
Приложена като ново доказателство пред въззивния съд е и
застрахователна полица за процесния апартамент за периода 6.10.2024 г. –
5.10.2025 г., с платена първа вноска от 103,23 лв. и с приложена квитанция за
сумата от 103,21 лв. за втора вноска.
Разпитани пред първата инстанция са свидетели.
4
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна
страна следното:
В чл. 61 ЗС е предвиден конститутивен иск за прекратяване на вещното
право на ползване. С него собственикът може да иска от съда да прекрати
правото на ползване, ако ползвателят, въпреки отправеното му
предупреждение, продължава да си служи с вещта по начин, който застрашава
същата с разрушаване или със значително повреждане, ако нарушава своите
съществени задължения или ако съществено променя вещта. Посочените
основания са алтернативни и в случай, че се установи дори едно от тях искът
може да бъде уважен.
В случая безспорно следва да се изключат следните възможности 1)
ответникът си служи с вещта по начин, който застрашава същата с
разрушаване или със значително повреждане, и 2) съществено променя вещта.
По делото не се установява въобще ответникът да ползва имота понастоящем
или да си служи пряко с него, следователно той не може да осъществи и
такова действие, с което застрашава същия от погиване или увреда, или от
осезателна значима промяна на имотите. Няма и доказателства за външно
въздействие или набези към имуществото - твърденията, че ответникът е
заплашвал жилището с палеж не се доказват от нито едно от приетите
доказателства.
Релевантно в случая може да бъде само оплакването, че ответникът,
като титуляр на правото на възмездно ползване нарушава своите съществени
задължения, присъщи на това му качество. В практиката на ВКС се приема
още, че самото неизпълнение на дадено задължение също следва да е
съществено (решение № 430 от 04.06.2009 г. по гр. д. № 1088/2008 г., г. к., І Г.
О. на ВКС). При предявен иск по чл. 61 ЗС ищцата следва да докаже освен
наличието на задължения и обстоятелството, че тя е отправила към
ползвателят предупреждение да преустанови съответното поведение (при
това с конкретно посочване на вида на нарушението, действията, които следва
да се преустановят или да се извършат и пр.), но въпреки това ползвателят е
продължил да нарушава своите съществени задължения (очертани в чл. 57 и
сл. ЗС). В случая за ответника, като ползвател, са налице задължения да поема
разноските по имотите - вкл. данъци, такси, а ако няма противна уговорка –
съгласно чл. 57, ал. 4 ЗС – да заплаща и застрахователните премии по
5
сключена от него в полза на собственика застраховка. (Така в решение № 915
от 28.12.2009 г. на ВКС по гр. д. № 951/2008 г., III г. о., решение № 430 от
4.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1088/2008 г., I г. о. и др.).
На първо място по въпроса за застраховането, съдът намира следното: В
решение № 70 от 25.06.2014 г. по гр. д. № 31/2014 г., Г. К., ІІ Г. О. на ВКС, на
което се позовава и СГС, е прието, че за да се претендира прекратяване на
вещното право на ползване поради нарушаване на задължението за
застраховане на вещта е необходимо собственикът да е конкретизирал ясно
какъв вид застраховка желае да бъде сключена, кои искове да покрива тя,
какъв да бъде периодът й на действие и пр. Едва след предоставяне на такова
искане от собственика към ползвателя и бездействие на последния може да се
приеме, че се касае до нарушение на задължение от страна на ползвателя,
респ. да се извърши преценка дали са налице основания за прекратяване на
правото на ползване. По делото не се установява подобно конкретно искане за
застраховане да е достигало по какъвто и да е начин до ползвателя-ответник.
Представените в последното заседание полица и квитанция установяват, че за
имота от името на собственика-ищцата е сключена имуществена застраховка.
Това обаче не е станало достояние на ответника (няма данни в тази насока),
поради което не може да се приеме, че на същият е отправено предупреждение
по смисъла на чл. 61 ЗС за поемане на посочените разходи за застраховка.
Що се касае до данъците и таксите, дължими за конкретните имоти,
съдът приема, че и в тази част исковата претенция не е доказана. Съгласно
нормата на чл. 57, ал. 1 ЗС ползвателят носи тежест да заплаща данъци и
такси, както и всякакви разноски по ползването на имота. По делото няма
спор, че данъците и таксите за жилището и гаража са заплатени и този факт се
установява от приложените счетоводни документи - приходни квитанции за
периода 2012 г. - 2020 г., където като задължено лице е посочен ответникът С..
Няма никакви доказателства, които да установят, че плащането е извършено
от самата ищца, още по-малко че това е сторено с нейни лични средства. В
този смисъл по делото не се установява нарушение на задължението на
ползвателя за заплащане на публичните задължения към фиска. Ако твърди,
че ищцата е заплащала със свои средства дълг на ответника-ползвател, тя
може да предяви и иск за неоснователно обогатяване, но това е извън
предмета на настоящия спор. Освен това следва да се вземе предвид фактът,
че за по-голямата част от периода, посочен по-горе, страните по спора са били
6
в брак, което води и до извода, че разходите по семейното жилище следва да са
споделени.
В случая не може да се приеме, че е налице и предупреждението по чл.
61 ЗС, тъй като ищцата не е установила да е изпращала такова преди исковата
молба. Исковата молба (достигнала надлежно до ответника при условията
визирани и в цитираното от СГС решение № 65 от 28.06.2016 г. по гр. д. №
5115/2015 г., Г. К., І Г. О. на ВКС) не може да се счита като изявление на
ищцата, с което тя е изискала ответникът да изпълни едно свое задължение. В
нея не е заявено, че ищцата претендира възстановяване на платени от нея (с
лични средства) данъци и такси и че ако това не бъде сторено в подходящ
срок (или както се приема от практиката - до края на съдебното дирене) ще
следва да се прекрати правото на ползване. Дори и да има такова предложение
– то не може да породи правните си последици на предупреждение по чл. 61
ЗС тъй като липсва конкретика на размера и периода на разноските, данъците,
таксите, разходите и пр., за чието плащане ответникът носи своята
отговорност като ползвател. Това прецизиране в случая е от съществено
значение, тъй като ответникът е бил в брак до 2021 г. с ищцата, което както се
посочи, определя съвместно поемане на разходите по семейното жилище, тъй
като липсва регистриран режим на разделност. Отделно от това следва да бъде
отчетено и обстоятелството, че по твърдения на самата ищца право на
ползване върху имота има и общия син на страните по спора. Т.е. при тези
специфики на казуса ответникът не може, поради липса на конкретизация, да
отстрани нарушението „незаплащане на данъци, такси или разноски“.
Законодателят дава превес на защитата на вече установената договорна
връзка, по силата на която е възникнало вещното правото на ползване с оглед
защита на стабилността на гражданския оборот. Именно за това е предвидено
условието, че преди да прекрати правото, съдът следва да провери дали на
страната е дадена възможност да отстрани нарушението, като така съхрани
вещното си право да ползва вещта. Когато такава проверка не може да бъде
извършена, респ. не се доказва нарушението, тъй като за ползвателя няма
яснота какви са неговите конкретни задължения, искът по чл. 61 ЗС не може
да бъде уважен.
За пълнота следва да се посочи, че представената пред настоящата
инстанция служебна бележка от „СОТ“ ЕООД не е годно доказателство, което
да може да установи действително, че плащанията за охрана на обекта са
7
практически направени от сметката на ищцата, тъй като бележката не може да
замести ССЕ, а по съществото си съставлява свидетелски показания в писмен
вид (които са недопустими). Отделно от това, този разход е останал неизвестен
на ответника, тъй като доказателства за него се представят едва в хода на
настоящия процес. В този смисъл не е налице и посоченото по-горе изискване
на ясно индивидуализирано предупреждение по смисъла на чл. 61 ЗС.
С оглед всичко казано по-горе, и като препраща и към мотивите на
обжалвания акт и визираните в него разрешения на ВКС, като приема, че не се
установяват предпоставките на чл. 61 ЗС, въззивният състав намира, че искът
не може да бъде уважен. Решението, с което той е отхвърлен подлежи на
потвърждаване.
По отношение на постъпилата частна жалба срещу определение №
12198 от 5.08.2024 г., постановено в производството по чл. 248 ГПК, съдът
възприема доводите на частния жалбоподател. Възражението за прекомерност
на разноски може да бъде уважено с намаляване на размер на
възнаграждението на защитника на насрещната страна само до размера на
хонорара, заплатен от самия възразяващ. В определение № 374 от 20.11.2017 г.
по гр. д. № 687/2017 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС, на което се позовава и частния
жалбоподател, е посочено, че искането по чл. 78, ал. 5 ГПК е винаги
неоснователно над размера, до който страната, която е направила
възражението за прекомерност, е оценила труда на своя адвокат. В настоящия
случай се установява, че ответникът е претендирал като разноски за адвокат
сумата от 4750,94 лв., а ищцата е заплатила хонорар от 3413 лв. Ето защо,
съдът приема, че при спазване на принципа на справедливост за защитата на
всяка от страните в процеса се следва посочената сума от 3413 лв. Ето защо
определението по чл. 248 ГПК, с което не е увеличен размера на разноските за
адвокат на ответника С., следва да се отмени, като се постанови изменение на
решението на СГС в частта за разноските и в полза на частния жалбоподател
се присъди не само сумата от 1500 лв., а допълнително и разликата до сумата
от 3413 лв.
В настоящата инстанция разноски от ответника не са претендирани.
Воден от горните мотиви съдът
РЕШИ:
8
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2484 от 24.04.2024 г. по гр. д. № 7882/2022 г., СГС, І-11 с-в, в
частта, в която се ОТХВЪРЛЯ иск с правно основание чл. 61, вр. с чл. 57 ЗС, предявен от К.
Й. Р. срещу П. Й. С..
ОТМЕНЯ определение № 12198 от 5.08.2024 г., по гр. д. № 7882/2022 г., СГС, І-11 с-в, като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ решение № 2484 от 24.04.2024 г. по гр. д. № 7882/2022 г., СГС, І-11 с-в, в частта
за разноските, като ОСЪЖДА К. Й. Р., ЕГН **********, да заплати на П. Й. С., **********,
допълнително разноски за адвокат в размер на още 1 913 лв. към вече присъдените 1500 лв.
(до пълния размер от 3413 лв.).
Решението може да се обжалва пред ВКС в месечен срок от съобщението до страните, че е
изготвено.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9