Р Е Ш Е Н И Е
гр. Пазарджик, 02.01.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РС
Пазарджик, XXVI граждански
състав,
в публично заседание на осми декември две хиляди и седемнадесета година, в
състав:
Съдия:
Радина Хаджикирева
при
участието на секретаря Стоянка Миладинова, като разгледа докладваното от
съдията гр. д. № 3118 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Ищецът „Банка ДСК” ЕАД е предявил срещу ответниците М.Г.А.
и Н.Г.К. установителни искове с правно основание чл. 415, ал. 1, вр. чл. 422,
ал. 1, вр. чл. 410, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че всяка една от ответниците
дължи на ищеца „Банка ДСК” ЕАД по 1/2 от следните суми: 682,66 лв. – главница,
289,44 лв. – неплатена редовна лихва за периода 01.06.2010 г. – 13.01.2016 г.,
193,99 лв. – неплатена санкционираща лихва за периода 01.06.2010 г. –
13.01.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от 13.01.2016 г. до
окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК от 05.04.2016 г. по ч. гр. д. № 15/2016 г.
по описа на РС Пещера.
Ищецът твърди, че по силата на договор
за банков кредит от 01.04.2009 г., сключен в гр. Пещера с наследодателя на
ответниците – Т. Г.Г., отпуснал на последната кредит в размер на 1000 лв.
Страните уговорили, че от страна на кредитополучателя се дължат лихви върху
предоставената сума, като предвидили вида, размера и начина на изчисляване на
същите. Посочил е, че изпълнил задължението си по сключения договор, като
предоставил уговорената сума по разплащателната сметка на кредитополучателя Т. Г.
на 03.04.2009 г. Поддържа, че кредитът бил изискуем на краен падеж, считано от
03.04.2012 г. Кредитополучателят и наследодател на ответниците – Т. Г.,
починала на 13.12.2009 г. От своя страна ответниците по настоящия иск на
10.10.2011 г. се разпоредили с оставения им от наследодателя Т. Г. наследствен
имот, което водело до извода, че били изразили недвусмислена воля за приемане
на наследството. Признава, че за погасяване на кредита били постъпвали суми от
наследника Н.К. на 30.04.2010 г., 27.07.2010 г., 02.09.2010 г. и на 12.03.2013
г. Като наследници на Т. Г. ответниците М.А. и Н.К. дължали по 1/2 от
горепосочените суми. Посочил е, че въз основа на заявление за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК е образувано ч. гр. д. № 15/2016 г. по
описа на РС Пещера, по което е
издадена заповед за изпълнение срещу длъжниците за претендираните суми и сторените
в заповедното производство разноски, срещу която постъпили възражения по чл.
414 ГПК от длъжниците. Поради това ищецът е предявил установителен иск за
съществуването на вземането си по издадената заповед за изпълнение. По изложените
съображения моли да бъде уважен така предявеният иск.
В срока по чл. 131 ГПК е подаден отговор
на исковата молба от ответницата Н.Г.К., с който оспорва изцяло исковата
претенция както по основание, така и по размер. Твърди, че вземанията били
погасени на основание чл. 111 ЗЗД поради изтекла тригодишна давност. Възразява,
че кредитът бил станал изискуем и че същият следвало да се погаси съгласно
погасителния план. Поддържа, че било недопустимо да се присъжда едновременно
неустойка по чл. 92 ЗЗД и законна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Оспорва размера
на търсените лихви и началната дата на формирането им, както и главницата,
върху която е начислена лихвата за забава. Счита, че клаузите на договора за
кредит относно размера на договорените лихви противоречат на морала и
накърняват добрите нрави, поради което на основание чл. 26 ЗЗД са нищожни.
Твърди, че нищожни били и клаузите относно уговорената неустойка. При условията
на евентуалност възразява, че уговорената неустойка била прекомерна. Поддържа,
че ищецът бил бездействал повече от две години с цел да увеличи размера на
дължимата неустойка. Прави възражение за недействителност на договора за
потребителски кредит на основание чл. 22 и чл. 23 ЗПК. Счита, че в приложените
договор за кредит и погасителен план липсват съществени елементи от изискуемото
по закон съдържание, поради което моли да бъде прието, че договорът е нищожен,
респ. унищожаем, като бъде признато, че не дължи плащане по същия/респ. че
дължи само чистата стойност на непогасената част по кредита.
Ответницата М.Г.А. не е подала отговор
на исковата молба.
Съдът, като съобрази събраните
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено следното:
От Договор за кредит за текущо
потребление от 01.04.2009 г. се установява, че между „Банка ДСК” ЕАД от една
страна, и кредитополучателя Т. Г. Георгиев, от друга страна, е сключен договор
за кредит, по силата на който банката се е задължила да предостави на
кредитополучателя сумата от 1000 лв. Съгласно чл. 2 от посочения договор срокът
за издължаване на кредита е 36 месеца, считано от датата на неговото усвояване.
В чл. 7 е предвидено, че падежната дата е 1-во число на месеца, а според
клаузата на чл. 8 за предоставения кредит кредитополучателят заплаща лихва,
формирана от базов лихвен процент за този вид кредит, определян периодично от
кредитора, и надбавка, като към датата на сключване на договора базовият лихвен
процент е 7,44 %, а стандартната надбавка – 7,51 %, или лихвеният процент по
кредита е общо 14,95 %. От погасителния план се изяснява, че кредитополучателят
е следвало да погаси главницата и лихвата по кредита на 36 месечни вноски, от
които 35 в размер на 34,64 лв. и една в размер на 34,68 лв., считано от 01.05.2009
г. до 01.04.2012 г., като дължимата лихва е в размер на 247,08 лв. Според чл.
19.1 от Общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление от
декември 2008 г., представляващи неразделна част от настоящия договор за кредит
(чл. 13 от Договора), при забава на плащането на месечна вноска от деня,
следващ падежната дата, определена в договора, частта от вноската,
представляваща главница, се олихвява с договорената лихва, увеличена с
наказателна надбавка от 10 процентни пункта, а съгласно чл. 19.2 при допусната
забава в плащанията на главница и/или на лихва над 90 дни целият остатък от
кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие, като до предявяване
на молбата за събирането му по съдебен ред остатъкът от кредита се олихвява с
договорения лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка в размер на 10
процентни пункта.
Съгласно удостоверение за наследници №
АО-1195/15.11.2017 г., издадено от Община Пещера, кредитополучателят Т. Г.Г. е
починала на 13.12.2009 г., като е оставила следните наследници по закон: М.Г.А.
– дъщеря, и Н.Г.К. – дъщеря. По силата на нотариален акт за покупко-продажба на
недвижим имот от 10.10.2011 г. ответниците М.А. и Н.К. са се разпоредили с
апартамент, оставен в наследство от наследодателя им Т. Г..
С Покани за доброволно изпълнение,
получени на 14.09.2015 г. – от М.А., и на 04.09.2015 г. – от Н.К., банката ги е
поканила в 7-дневен срок да погасят доброволно сумата от 1138,21 лв.,
представляваща непогасено задължение по договора за банков кредит, сключен
между „Банка ДСК” ЕАД и наследодателя им Т. Г..
За изясняване на спора от фактическа
страна по делото бе изслушана съдебноикономическа експертиза, чиито заключения
– основно и допълнително, съдът кредитира като компетентно и обосновано
изготвени. Според вещото лице на 03.04.2009 г. по сметката на Т. Г. е преведена
сумата от 1000 лв. – предоставен от „Банка ДСК” ЕАД кредит за текущо
потребление. В табличен вид вещото лице е отразило погасените суми по кредита и
датите, на които са постъпвали плащания. Съгласно представената таблица месечните
вноски за периода 01.05.2009 г.– 01.12.2009 г. са заплатени. След това за погасяване
на кредита са постъпвали следните плащания: на 01.01.2010 г. – 7,83 лв., на
30.04.2010 г. – 137,42 лв., на 01.05.2010 г. – 7,98 лв., на 27.07.2010 г. – 35
лв., на 02.09.2010 г. – 30 лв., на 23.01.2012 г. – 400 лв., и на 12.03.2013 г.
– 200 лв. Според вещото лице общо платените суми са в размер на 1095,35 лв.,
като с тях били погасени следните задължения: главници: 437,34 лв., договорни
лихви: 461,47 лв., санкциониращи лихви: 191,05 лв. и такса закъснение: 5,49 лв.
Към 13.01.2016 г. размерът на задълженията, които банката отчитала, били:
неплатена главница – 682,66 лв., неплатени редовни лихви – 289,44 лв. и
санкциониращи лихви – 193,99 лв. Експертът е посочил, че представеният от
„Банка ДСК” ЕАД погасителен план е разработен на база договорения лихвен
процент от 14,95 %, като от банката не били предоставили данни за промяна на
базовия лихвен процент, както и на годишния лихвен процент. Вещото лице е
извършило справка относно лихвените проценти по кредити в банки на територията
на Община Пещера към датата на сключване на процесния договор, съгласно която
лихвените проценти варират, както следва: „Уникредит Булбанк” – потребителски
кредит със срок до 3 години без поръчители с превод на работна заплата: с
намаляващи вноски – 13,15 %, с анюитетни вноски – 13,25 %; „Банка ДСК” ЕАД –
кредити текущо потребление в лева – с обезпечение „поръчителство”: 14,95 %,
„ДСК Партньори”: 13,95 %, „ДСК Партньори”: 13,45 %, със залог на вземане върху
работна заплата/пенсия: 14,95 %, „ДСК Партньори”: 14,45 %; „ЦКБ” АД – кредит
„Бъдеще”: стандартни лихвени нива – 15 %, превод на работна заплата – 14 %,
коректни хора с добра кредитна история – 12 %, кредит „Актив”: стандартни
лихвени нива – 15 %, превод на работна заплата – 14 %, коректни клиенти с добра
кредитна история – 12 %, кредит „Доверие”: стандартни лихвени нива – 12,75 %,
превод на работна заплата – 12,25 %, държавни служители – 10 %, коректни
клиенти с добра кредитна история – 12 %; „Райфайзенбанк” – с превод на работна
заплата и с обезпечение поръчител – 14,45 %, с превод на работна заплата, без
поръчител – 16,45 %, потребителски кредит с пакет при задължителен превод на
работна заплата – 13,95 %.
При
така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема от правна
страна следното:
За
основателността на предявените искове следва да се установи от ищеца, че по
силата на процесния договор за банков кредит е предоставил на кредитополучателя
кредит в посочения в исковата молба размер, който е усвоен, и за ответника е
възникнало задължението за връщане на получената сума съгласно уговореното,
ведно с възнаградителната лихва, както и че е било уговорено заплащане на
неустойка за забава. В тежест на ответника е при доказване на горните факти да
установи, че е погасил задълженията си.
В
разглеждания случай спрямо процесния Договор за кредит за текущо потребление от
01.04.2009 г. е приложим ЗПК (отм.), който е действал към момента на сключването
му. Съдът намира за неоснователни възраженията на ответницата Н.К., че
договорът за кредит е недействителен поради липсата на информация относно общия
размер на кредита и условията за усвояването му, лихвения процент по кредита,
годишният процент на разходите, условията за промяна на лихвения процент и за
издължаване на кредита, вкл. погасителен план, съдържащ данни за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. От представения
договор за банков кредит за текущо потребление се изяснява, че са спазени
изискванията на чл. 6, чл. 7, т. 4-14 и чл. 8, ал. 1 ЗПК (отм.), поради което
договорът не е недействителен на основание чл. 14, ал. 1 ЗПК (отм.).
Несъстоятелни
се явяват и възраженията на ответницата Н.К., че клаузите от договора, касаещи
размера на възнаградителната лихва и дължимата неустойка, са нищожни.
Разпоредбата на чл. 9 ЗЗД предвижда, че страните могат свободно да определят
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на
закона и на добрите нрави. В разглеждания случай съдът, като взе предвид и
размера на лихвените проценти в други банки през същия период (вариращи от 12 %
до 16,45 % съгласно допълнителната СИЕ), намира, че така определената възнаградителна
лихва от 14,95 % не противоречи на добрите нрави. Също така и уговорената в чл.
19.1 от ОУ неустойка не надхвърля значително действителните вреди, поради което
не би могло да се приеме, че е нищожна или прекомерна.
Следователно, договорът от 01.04.2009 г. е породил
валидна облигационна връзка между ищеца, от една страна, и наследодателя на
ответниците, от друга. Съгласно заключението на СИЕ се установи, че банката е
изпълнила задължението си да предостави на наследодателя на ответниците – Т. Г.,
уговорената парична сума в размер на 1000 лв. Поради това за наследодателя на
ответниците е възникнало задължение да върне усвоения кредит заедно с
уговорената възнаградителна лихва, като е следвало да заплаща до 1-во число на
всеки месец посочената в погасителния план вноска. Видно от СИЕ до смъртта си
на 13.12.2009 г. наследодателят Т. Г. е извършвала плащания по договора, макар
и с известни закъснения, като е погасила първите осем месечни вноски за периода
01.05.2009 г. – 01.12.2009 г. в общ размер на 277,12 лв., от които главница в
размер на 185,39 лв. и възнаградителна лихва в размер на 91,73 лв. съгласно
погасителния план. След смъртта й на 13.12.2009 г. поетото от нея задължение по
договора за кредит е преминало съгласно
императивната разпоредба на чл. 60, ал. 1 ЗН върху приелите наследството
наследници, които отговарят за задълженията съобразно дяловете си. С оглед
правилото на чл. 5, ал. 1 ЗН всяка една от двете ответници – дъщери на
наследодателя, е наследила по 1/2 ид. ч. от оставеното наследство. По делото
няма спор, че ответниците са приели наследството, тъй като с нотариален акт за
покупко-продажба от 10.10.2011 г. са се разпоредили с имот, собственост на
наследодателя Т. Г.. От всичко изложено следва, че след смъртта на
кредитополучателя задължението за изплащане на кредита е преминало върху наследниците
й по закон – ответниците М.А. и Н.К., като всяка една от тях е следвало да
заплати по 1/2 от остатъка от уговорената главница и лихва или според
погасителния план по 484,98 лв., от които 407,31 лв. – главница, и 77,67 лв. –
възнаградителна лихва, или 28 вноски Х 17,32 лв. Съдът приема, че дължимата
възнаградителна лихва следва да се определи съгласно приложения погасителен
план, тъй като по делото липсват доказателства за промени в лихвения процент
според чл. 9.3 от ОУ. В този смисъл, при уговорена съобразно погасителния план
договорна лихва в общ размер на 247,08 лв. необосновано банката е приела, че
извършваните от ответниците плащания са погасили 461,47 лв. – договорна лихва, и
е останала да се дължи още договорна лихва в размер на 289,44 лв., при условие
че не са представени доказателства за увеличение на базовия лихвен процент и
уведомяване на задълженото лице.
В разглеждания случай ищецът е признал, че ответницата
Н.К. е извършвала плащания по кредита на 30.04.2010 г., 27.07.2010 г.,
02.09.2010 г. и 12.03.2013 г. След съпоставка със заключението на СИЕ се
изяснява, че тези суми са в общ размер на 402,42 лв. Също така според експерта
за погасяване на кредита са постъпили на 01.01.2010 г., на 01.05.2010 г. и на 23.01.2012
г. плащания в общ размер на 415,81 лв. Доколкото никоя от ответниците не е
доказала, че именно тя е внесла тези суми, следва да се приеме, че тези
плащания ползват и двете наследници. Както бе посочено по-горе, дългът на
ответницата Н.К. е на обща стойност 484,98 лв., а тя е заплатила по сметка на
банката 402,42 лв. От това следва, че остават още 82,56 лв. Тази сума също
следва да се приеме, че е погасена чрез постъпилите плащания в общ размер на
415,81 лв. От всичко изложено следва, че ответницата Н.К. е заплатила изцяло
задълженията си по договора за кредит, а разликата от 333,25 лв. (415,81 лв. –
82,56 лв.) следва да се разпредели за погасяване на задълженията на другия
ответник М.А. съобразно разпоредбата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД. Тази сума е
достатъчна за погасяване на 19 вноски (19 Х 17,32 лв.) за периода 01.01.2010 г.
– 01.07.2011 г. и 4,17 лв. от вноската с падеж 01.08.2011 г. От това следва, че
ответницата М.А. не е заплатила на банката следните задължения: главница с
падеж 01.08.2011 г. в размер на 13,16 лв. и още 8 месечни вноски за периода
01.09.2011 г. – 01.04.2012 г. в общ размер на 138,58 лв. Като съобрази
представения погасителен план, съдът счита, че ответницата М.А. дължи на банката
следните суми: 144,28 лв. – главница, и 7,46 лв. – възнаградителна лихва. В случая
задълженията за заплащане на месечните
вноски по договора за кредит са срочни, тъй като страните са уговорили изрично
дата, на която те следва да бъдат изпълнени, която настъпва всеки месец за
периода на действие на договора и от която те
стават изискуеми. Тъй като кредитополучателят
е починал и предмет на разглеждане в производството са вземания, чийто падеж е
настъпил след неговата смърт, то приложение следва
да намери императивната разпоредба на чл. 84, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, която предвижда, че когато денят за изпълнение на
задължението, който е определен, е изтекъл след смъртта на длъжника, неговите
наследници изпадат в забава след изтичане на 7 дни от поканата. Именно
такъв е и разглежданият случай, тъй като падежите на месечните вноски след
01.01.2010 г. до 01.04.2012 г. са настъпили след смъртта на кредитополучателя Т.
Г., поради което, за да изпаднат в забава и да се начислява неустойка по чл.
19.1 от ОУ, двете наследници е следвало да бъдат поканени изрично да заплатят
задълженията си. Такива покани са получени от Н.К. – на 04.09.2015 г. – когато
вече нейната част от дълга е била изцяло погасена, и от М.А. – на 14.09.2015 г.
От това следва, че след изтичането на седем дни от поканата – 22.09.2015 г.,
ответницата М.А. е изпаднала в забава за неизплатената част от дълга, поради
което неустойка по чл. 19.1 от ОУ се дължи върху неплатената главница в размер
на 144,28 лв. Въпреки че плащанията от двете наследници са извършвани след
определените падежни дати, съдът намира, че неустойка по чл. 19.1 от ОУ се
дължи само от ответницата М.А. за периода 22.09.2015 г. – 13.01.2016 г., но не
и за предходните периоди, тъй като тогава двете ответници не са били в забава.
Поради това върху главницата от 144,28 лв. ответницата М.А. ще следва да
заплати неустойка съгласно чл. 19.1 от ОУ – 24,95 % (14,95 % договорна лихва +
10 % надбавка) от момента на изпадането си в забава – 22.09.2015 г., до
подаването на заявлението по чл. 410 ГПК – 13.01.2016 г. Като взе предвид
посочените показатели, съдът установи, че неустойката възлиза на 10,94 лв. В
контекста на изложеното, доколкото ответницата Н.К. е изплатила изцяло дълга си,
не следва да се разглежда направеното от нея възражение за изтекла погасителна
давност – арг. чл. 118 ЗЗД (ако длъжникът изпълни задължението си след изтичането на давността, той няма
право да иска обратно платеното, макар и в момента на плащането да не е знаел,
че давността е изтекла).
Предвид всичко изложено съдът намира, че следва да се
уважат предявените установителни искове за признаване, че съществува вземане на
„Банка ДСК” ЕАД по отношение на ответницата М.А. за следните суми: 144,28 лв. –
главница, 7,46 лв. – възнаградителна (редовна) лихва за периода 01.09.2011 г. –
01.04.2012 г., и 10,94 лв. – неустойка, ведно със законната лихва върху
главницата от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 14.01.2016 г., като за
разликата до пълните предявени размери от
341,33 лв. – главница, 144,72 лв. – редовна лихва, и 97 лв. –
санкционираща лихва, се отхвърлят като неоснователни и недоказани. По
изложените по-горе съображения предявените установителни искове срещу другата
ответница Н.К. за сумите от 341,33 лв. – главница, 144,72 лв. – редовна лихва,
и 97 лв. – санкционираща лихва, трябва да се отхвърлят изцяло.
Съгласно т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното производство. В мотивната част на тълкувателното решение е указано, че съдът по установителния иск следва да се произнесе с осъдителен диспозитив и за разноските, сторени в заповедното производство, тъй като с подаване на възражение от длъжника изпълнителната сила на заповедта за изпълнение в частта й относно разноските отпада.
В заповедното производство ищецът е претендирал разноски за платена ДТ в размер на 25 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 335 лв. В исковото производство е направил разноски за депозит за вещо лице в размер на 250 лв., като е бил защитаван от юрисконсулт. Понастоящем е в сила изменената разпоредба на чл. 78, ал. 8 ГПК (ДВ, бр. 8/24.01.2017 г.), според която в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт, като размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Нормата е процесуална и следва да намери приложение спрямо всички неизвършени процесуални действия, включително по отношение присъждането на разноските, дължими на страната за заповедното и исковото производство, без да е обвързан от констатацията на заповедния съд в това отношение. Нормата на чл. 37 ЗПП препраща към Наредбата за заплащане на правната помощ, която в чл. 26 и чл. 25, ал. 1 ЗПП предвижда възнаграждение за заповедното производство от 50 до 150 лв., а в исковото – от 100 до 300 лв. Предвид вида и характера на извършените процесуални действия, съдът определя на ищеца възнаграждение за юрисконсулт в размер на 100 лв. за заповедното и 150 лв. за исковото производство. С оглед уважената част от иска сторените от ищеца разноски в заповедното производство възлизат на 17,44 лв., а в исковото производство – на 55,80 лв. Поради това на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата М.А. следва да бъде осъдена да заплати на „Банка ДСК” ЕАД направените разноски в заповедното производство в размер на 17,44 лв., както и тези в исковото – в размер на 55,80 лв. С оглед разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК „Банка ДСК” ЕАД трябва да заплати на ответницата Н.К. сторените от нея разноски в общ размер на 450 лв. (350 лв. – адвокатско възнаграждение и 100 лв. – депозит за вещо лице).
На основание чл. 77 ГПК ищецът „Банка ДСК” ЕАД следва да бъде осъден да заплати по сметка на РС Пазарджик дължимата в исковото производство ДТ съгласно отхвърлената част от иска в размер на 107,56 лв., а ответницата М.А. – ДТ съобразно уважената част от иска в размер на 17,44 лв.
Така мотивиран, РС Пазарджик
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по исковете с правно
основание чл. 415, ал. 1, вр. чл. 422, ал. 1, вр. чл. 410, ал. 1 ГПК, че М.Г.А.,
ЕГН: **********, адрес: ***, дължи на
„Банка ДСК” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „**********” № *, следните суми: 144,28 лв. – главница по Договор за
банков кредит от 01.04.2009 г., сключен с наследодателя Т. Г.Г., 7,46 лв. –
редовна лихва за периода 01.09.2011 г. – 01.04.2012 г., и 10,94 лв. –
санкционираща лихва за периода 22.09.2015 г. – 13.01.2016 г., ведно със
законната лихва върху главницата от подаване на заявлението за издаване на
Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 14.01.2016 г., до окончателното
заплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ исковете
за разликата до пълните предявени размери от 341,33 лв. – главница, 144,72 лв.
– редовна лихва за периодите 01.06.2010 г. – 31.08.2011 г. и 02.04.2012 г. – 13.01.2016
г., и 97 лв. – санкционираща лихва за периода 01.06.2010 г. – 21.09.2015 г., за
които суми в производството по ч. гр. д. № 15/2016 г. по описа на РС Пещера е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 70/05.04.2016 г.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „**********” № *, срещу Н.Г.К., ЕГН: **********,
адрес: ***, искове с правно основание чл.
415, ал. 1, вр. чл. 422, ал. 1, вр. чл. 410, ал. 1 ГПК за признаване за установено,
че Н.Г.К. дължи на „Банка ДСК” ЕАД следните суми: 341,33 лв. –
главница по Договор за банков кредит от 01.04.2009 г., сключен с наследодателя Т.
Г.Г., 144,72 лв. – редовна лихва за периода 01.06.2010 г. – 13.01.2016 г., и 97
лв. – санкционираща лихва за периода 01.06.2010 г. – 13.01.2016 г., ведно със
законната лихва върху главницата от подаване на заявлението за издаване на
Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 14.01.2016 г., до окончателното
изплащане на вземането, за които суми в производството по ч. гр. д. № 15/2016
г. по описа на РС Пещера е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК № 70/05.04.2016 г.
ОСЪЖДА М.Г.А., ЕГН: **********, адрес: ***, да заплати на
„Банка ДСК” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. „**********” № *, сумата от 17,44 лв. – разноски в заповедното
производство, и сумата от 55,80 лв. – разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ул. „**********” № *, да заплати на Н.Г.К., ЕГН: **********,
адрес: ***, сумата от 450 лв., представляваща сторените пред настоящата
инстанция разноски.
ОСЪЖДА „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ул. „**********” № *, да заплати в полза на бюджета
на съдебната власт, по сметка на РС Пазарджик, сумата от 107,56 лв., представляваща
дължима държавна такса в исковото производство.
ОСЪЖДА М.Г.А., ЕГН: **********, адрес: ***, да заплати в
полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на РС Пазарджик, сумата от 17,44
лв., представляваща дължима държавна такса в исковото производство.
Решението
подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС Пазарджик в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия: