Определение по дело №171/2024 на Административен съд - Русе

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

                                                                                                                                             № 963

гр.Русе, 20.03.2024 г.

Административен съд-Русе, I-ви състав, в закрито заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

              СЪДИЯ: Ивайло Йосифов

като разгледа докладваното от съдията адм. д. № 171 по описа за 2024 г., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е по чл. 197 и сл. от АПК.

Образувано е по жалба от Е.А.М. ***, против писмо с рег.№ 328600-10390/16.02.2024 г. на директора на Главна дирекция „Национална полиция“, с което, на основание чл.27, ал.2, т.1 от АПК, заявленията на жалбоподателя с вх.№ 328600-6529/31.01.2024 г., вх.№ 328600-6610/31.01.2024 г., вх.№ 328600-6663/31.01.2024 г., вх.№ 328600-7496/05.02.2024 г., вх.№ 328600-8036/06.02.2024 г., всички по описа на ГДНП, и вх.№ 489700-1033/05.02.2024 г. и вх.№ 489700-1190/08.02.2024 г., последните две по описа на МВР, съдържащи идентично искане за снемане на полицейска регистрация № 37531/08.05.2003 г., извършена в Първо РУ на ОД на МВР – Русе, са приети за недопустими. Както жалбата, така и исканията за снемане на полицейската регистрация, са мотивирани с постановеното решение от 30.01.2024 г. по дело C‑118/22 на Съда на ЕС. Иска се отмяната на оспореното писмо и изпращане на преписката на административния орган с указания за разглеждането на заявленията по същество, в резултат на което полицейската му регистрация да бъде снета и по този начин бъде преустановено обработването на свързаните с нея негови лични данни.

Ответникът по жалбата – директорът на ГД „Национална полиция“, чрез процесуалния си представител, е депозирал становище по чл.198, ал.2 от АПК с рег.№ 328600-15758/12.03.2024 г., в което изразява становище за недопустимост, респ. за неоснователност на жалбата. Административният орган сочи, че по предходно заявление с вх.№ 328600-55816/22.11.2021 г. по описа на ГДНП е издадена заповед № 3286з-1009/23.03.2022 г. на директора на ГД „Национална полиция“, с която е постановен отказ за снемането на полицейска регистрация № 37531/08.05.2003 г. Този административен акт бил оспорен от жалбоподателя като жалбата била отхвърлена с влязло с сила решение № 20/18.07.2022 г., постановено по адм.д. № 144/2022 г. по описа на Административен съд – Русе. Поддържа, че подадените впоследствие заявления съдържат идентично искане – за снемане на същата полицейска регистрация, поради което с обжалваното писмо, на основание чл.27, ал.2, т.1 от АПК, е приел, че искането е недопустимо и е отказал да го разгледа по същество поради наличието на влязъл в сила административен акт със същия предмет и страни. В условията на евентуалност излага съображения, според които в мотивите на решението на Съда на ЕС по дело C‑118/22 никъде не е посочено, че данните от полицейската регистрация, представляваща вид обработка на лични данни, непременно следва да бъдат изтривани. Поддържа, че чл.5 и съображение 26-то от преамбюла на Директива (ЕС) 2016/680 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни от компетентните органи за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказания и относно свободното движение на такива данни, и за отмяна на Рамково решение 2008/977/ПВР на Съвета, изрично предвижда задължение администраторът да установи срокове за тяхното изтриване или за периодичен преглед. Твърди, че това задължение е транспонирано в чл.7, ал.1 от Инструкция № 8121з-1280 от 7.10.2021 г. за реда за обработване на лични данни в Министерството на вътрешните работи. По тези и по останалите подробно изложени в становището аргументи моли съда да постанови определение, с което да остави жалбата без разглеждане като недопустима - подадена срещу писмо, което не разкрива белезите на индивидуален административен акт, респ. да я отхвърли като неоснователна. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, като взе предвид становищата на страните, събраните доказателства и извърши служебна проверка за законосъобразност на обжалвания акт, приема следното:

Оспореното писмо с рег.№ 328600-10390/16.02.2024 г. на директора на Главна дирекция „Национална полиция“ безспорно не съставлява индивидуален административен акт, тъй като не поражда материални правни последици, които да засягат правната сфера на жалбоподателя. Същото представлява процедурен акт, с който обаче се препятства развитието на административното производство по снемане на полицейската регистрация по реда на Наредбата за реда за извършване и снемане на полицейска регистрация, приета по законова делегация в чл.68, ал.7 от ЗМВР с постановление на Министерския съвет. В чл.197 от АПК е предвидена изрична възможност за обжалване на отказите за разглеждане по същество на отправено до административния орган искане за издаване на индивидуален административен акт, какъвто отказ за разглеждане по същество представлява по своето естество и оспореното писмо с рег.№ 328600-10390/16.02.2024 г.

В писмото, в нарушение на чл.59, ал.2, т.7 от АПК, липсва каквото и да било указание, че то подлежи на обжалване в 14-дневния срок по чл.197 от АПК от съобщаването му пред административния съд по постоянния адрес на жалбоподателя, поради което този срок, съгласно чл.140, ал.1 от АПК, се удължава на два месеца. Жалбата е подадена като електронен документ на електронната поща на съда още на 19.02.2024 г., т.е. три дни след издаването на оспорения акт. Следователно същата се явява подадена в срок, от процесуално легитимирана страна, срещу акт, който подлежи на обжалване, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата се явява неоснователна.

От доказателствата по преписката и по приложеното адм.д. № 144/2022 г. по описа на Административен съд – Русе се установява, че жалбоподателят подал в Главна дирекция „Национална полиция“ заявление с вх.№ 328600-55816/22.11.2021 г. по описа на ГДНП с искане за снемане на полицейската му регистрация. На жалбоподателя била извършена полицейска регистрация № 37531/08.05.2003 г. в Първо РУ на ОД на МВР – Русе за извършено престъпление по чл.195 от НК по досъдебно производство № 597/2003 г. по описа на Първо РУ при ОД на МВР – Русе (досъдебно производство № 2363/2003 г. по описа на Районна прокуратура – Русе). С протоколно определение от 23.02.2004 г., постановено по НОХД № 213/2004 г. по описа на Районен съд – Русе било одобрено постигнатото споразумение, по силата на което жалбоподателят, в качеството на подсъдим, се признал за виновен в извършването на кражба, като непълнолетен, в условията на продължавано престъпление и след предварителен сговор с други лица, като на основание чл.195, ал.1, т.3, пр.1, т.4, пр.2 и т.5 вр. чл.26, ал.1 вр. чл.63, ал.1, т.3 вр. чл.54, ал.1 от НК съдът му определил наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година, чието изпълнение било отложено за срок от две години, считано от влизане на споразумението в сила. Жалбоподателят бил реабилитиран по право на 24.02.2006 г.

Административният орган приел, че настъпилата реабилитация не съставлява основание за снемане на полицейската регистрация, предвидено в чл.68, ал.6 от ЗМВР, поради което със заповед № 3286з-1009/23.03.2022 г. отказал снемането на полицейска регистрация № 37531/08.05.2003 г. Жалбоподателят оспорил този административен акт като с влязло в сила решение № 20/18.07.2022 г., постановено по адм.д. № 144/2022 г. по описа на Административен съд – Русе жалбата на Е.М. била отхвърлена като неоснователна.

След влизане в сила на решението жалбоподателят подал множество заявления по електронен път - с вх.№ 328600-6529/31.01.2024 г., вх.№ 328600-6610/31.01.2024 г., вх.№ 328600-6663/31.01.2024 г., вх.№ 328600-7496/05.02.2024 г., вх.№ 328600-8036/06.02.2024 г., всички по описа на ГДНП, и вх.№ 489700-1033/05.02.2024 г. и вх.№ 489700-1190/08.02.2024 г., последните две по описа на МВР, съдържащи идентично искане за снемане на полицейска регистрация № 37531/08.05.2003 г., извършена в Първо РУ на ОД на МВР – Русе, по което искане вече бил налице издаден и влязъл в сила административен акт.

С оспореното писмо е прието, че тези последващи заявления се явяват недопустими на основание чл.27, ал.2, т.1 от АПК, тъй като с тях се иска пререшаване на спор, разрешен с влязъл в сила административен акт, жалбата срещу който била отхвърлена с влязло в сила съдебно решение.

Така изразеното в мотивите на оспореното писмо становище на административния орган се споделя напълно от съда.

Според чл.27, ал.2, т.1 от АПК административният орган проверява предпоставките за допустимостта на искането и за участието на заинтересованите граждани или организации в производството по издаването на индивидуалния административен акт, между които е и липсата на влязъл в сила административен акт със същия предмет и страни. Следователно наличието на такъв влязъл в сила административен акт със същия предмет и страни представлява абсолютна отрицателна процесуална предпоставка, обуславяща извод за недопустимост на административното производство, за която административният орган е длъжен да следи служебно.

В случая от доказателствата по преписката по безспорен начин се установява, че развилото се административно производство, приключило с влязла в сила заповед № 3286з-1009/23.03.2022 г. на директора на ГД „Национална полиция“, е идентично по предмет и страни с това, което жалбоподателят цели да инициира с множеството подадени след влизането в сила на този акт свои заявления, с които от същия орган отново се иска снемане на същата полицейска регистрация.

Тук следва изрично да се отбележи, че постановяването на решение на Съда на ЕС по C‑118/22 не представлява обстоятелство, което да води до възможност за подобно пререшаване на този въпрос, щом той вече е решен с влязъл в сила административен акт, потвърден от съда.

Решението на Съда на ЕС не е уредено и като основание за възобновяване на административното производство, каквото основание би било например решението по същество на Европейския съд по правата на човека, с което е установено нарушение на ЕКПЧ – вж. чл.99, т.7 от АПК, респ. чл.239, т.6 вр. чл.106 от АПК. Решението на Съда на ЕС не представлява и ново обстоятелство от съществено значение за издаването на акта, което да не е било известно на административния орган или на страната при решаването на въпроса, т.е. то не съставлява основание по чл.99, т.2 от АПК, респ. чл.239, т.1 вр. чл.106 от АПК, за възобновяване на административното производство или отмяна на влязлото в сила решение на Административен съд - Русе.

Последващото задължително тълкуване на съюзното законодателство, изведено в решението на Съда на ЕС, което противоречи на възприетото в административния акт тълкуване на правната уредба, не може да породи право за пререшаване на правния спор, респективно не може да предизвика отмяна на влезлия в сила административен или съдебен акт на посочените основания. Противоречието между приетото от административния орган, респ. съда, казуално тълкуване на правна норма по конкретен правен спор, приключил с влязъл в сила административен акт, и различното по съдържание задължително тълкуване на нормите на Директива (ЕС) 2016/680 с решение на Съда на ЕС по преюдициално запитване обосновава извод за евентуалната незаконосъобразност на административния акт, респ. неправилност на съдебното решение поради несъответствие с материалния закон и по-конкретно с приложимото съюзно законодателство. Възобновяването на административното производство, респ. отмяната на влязло в сила съдебно решение, представлява извънреден процесуален способ за извънинстанционен контрол на изчерпателно изброените в чл.99, т.1 – т.7 от АПК, респ. чл.239, т.1 – т.6 от АПК фактически състави, между които нарушението на материалния закон не е предвидено като основание за възобновяване, респ. като отменително основание. Подобно разбиране за недопустимост на отмяната на влязло в сила решение при последващо задължително тълкуване на материалния закон, дадено с тълкувателно решение, е изразено в т.1 от Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 7/2014 г., ОСГТК.

За пълнота следва да се отбележи, че в т.52 от мотивите към решението на Съда на ЕС изрично се подчертава, че разпоредбите на директивата не изискват от държавите членки да определят абсолютни срокове за съхранение на личните данни, след изтичането на които тези данни трябва автоматично да се изтриват.

Всъщност чл.5 от Директива (ЕС) 2016/680 предвижда задължението на държавите-членки да определят подходящи срокове за изтриването на лични данни или за периодична проверка на необходимостта от съхранението на лични данни. Спазването на тези срокове се гарантира чрез процедурни мерки. В съображение 26-то от преамбюла на директивата също е записано, че „…с цел да се гарантира, че срокът на съхранение на данните не е по-дълъг от необходимия, администраторът следва да установи срокове за тяхното изтриване или периодичен преглед“.

В т.70 от мотивите към решението на Съда на ЕС се приема следното: „Наистина, както бе отбелязано в точка 45 от настоящото решение, член 5 от Директива 2016/680 оставя на държавите членки да решат дали да определят срокове за изтриването на посочените данни или за периодичната проверка на необходимостта от съхранението им. Пак от същата точка обаче следва, че за да са „подходящи", сроковете за такава периодична проверка трябва — в съответствие с член 4, параграф 1, букви в) и д) от тази директива в светлината на член 52, параграф 1 от Хартата — в крайна сметка да позволяват изтриване на разглежданите данни, когато съхранението им вече не е необходимо. По припомнените в предходната точка съображения обаче подобно изискване не е изпълнено, когато, както в случая, единствената хипотеза, в която националното законодателство предвижда такова изтриване по отношение на лице, осъдено с влязла в сила присъда за умишлено престъпление от общ характер, е настъпването на смъртта му“.

В т.61 от мотивите на решението Съдът на ЕС отбелязва и следното: “В тази насока следва да се уточни, че действително, както по същество подчертава генералният адвокат в точка 70 от заключението си, реабилитация на такова лице като настъпилата в главното производство, в резултат от която осъждането му е изтрито от регистъра за съдимост, сама по себе си не води до отпадане на необходимостта от съхранението на данните му в полицейския регистър, тъй като последното има цели, различни от тези на списъка на миналите му осъждания в регистъра за съдимост. Когато обаче, както в настоящия случай, съгласно приложимите разпоредби на националното наказателно право, за да настъпи реабилитация, трябва през определен период след изтърпяването на наказанието да не е извършено ново умишлено престъпление от общ характер, тя може да е индиция, че субектът на данните представлява по-малък риск от гледна точка на целите за противодействие на престъпността или опазване на обществения ред, и следователно обстоятелство, което може да доведе до скъсяване на необходимия период за такова съхранение“.

Следователно, сама по себе си, реабилитацията на жалбоподателя, противно на приетото в някои изолирани съдебни решения, не представлява основание за снемане на полицейската му регистрация, а следва да се вземе предвид, наред с други обстоятелства, при определяне на необходимия срок на нейното поддържане.

Видно както от мотивите на това решение, така и от заключението на генералния адвокат [1] и определението от 10.01.2022 г. по адм.д. № 10074/2020 г. на ВАС, с което е отправено преюдициалното запитване [2], пред Съда на ЕС не е поставян и съответно не е разглеждан въпросът, който се повдига със становището на ответника по жалбата – за приложението на чл.7, ал.1 от Инструкция № 8121з-1280 от 7.10.2021 г. за реда за обработване на лични данни в Министерството на вътрешните работи, издадена по законова делегация в чл.29, ал.2 от ЗМВР от министъра на вътрешните работи. Разпоредбата на чл.7, ал.1 от Инструкция № 8121з-1280 от 7.10.2021 г. изрично предвижда, че когато сроковете за изтриване на лични данни или за периодична проверка на необходимостта от съхранението им не са определени в нормативен акт, те се определят със заповед на министъра на вътрешните работи. Алинея втора на същата разпоредба гласи, че извършването на периодична проверка по ал. 1 се документира, а решението за продължаване на съхранението на данните се мотивира. Следователно в националното ни законодателство е предвиден механизъм за проверка на необходимостта от съхранението на лични данни от структурите на МВР, включително личните данни по полицейската регистрация, включващи образ на лицето (снимка в три пози по правилата на сигналистическата фотография), биометрични данни (дактилоскопни отпечатъци) и генетични данни (проби от устната кухина чрез стерилен комплект за изготвяне на ДНК профил), събрани по реда на Наредба за реда за извършване и снемане на полицейска регистрация.

Едва при издаването на подобна заповед от министъра на вътрешните работи, с която се урежда конкретен срок за периодична проверка на необходимостта от съхранение на личните данни по полицейските регистрации на лицата, респ. тяхното изтриване в случай че се окаже, че същите не са повече необходими, разбира се, при съобразяване на критериите, изведени в решението на Съда на ЕС по дело C‑118/22, или при други законодателни промени в същия смисъл, жалбоподателят би могъл, въз основа на новия закон, повторно да иска снемане на полицейската му регистрация. Настоящият случай обаче не е такъв, поради което административният орган правилно е приел, че последващите подадени от М. заявления за снемане на полицейската му регистрация, доколкото по въпроса вече има влязъл в сила административен акт, потвърден от съд, са недопустими на основание чл.27, ал.2, т.1 от АПК, поради което правилно е отказал да ги разглежда по същество.

С оглед изхода на делото и на основание чл.143, ал.3 от АПК в полза на ответника по жалбата следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение, чийто размер, на основание чл.24, изр. първо от Наредбата за заплащането на правната помощ, определя на минимума от 100 лева. Възнаграждението, на основание § 1, т.6 от ДР на АПК, следва да бъде присъдено в полза на ГД „Национална полиция“, която има качеството на юридическо лице съгласно чл.37, ал.2 от ЗМВР.

Така мотивиран и на основание чл.200, ал.1 от АПК, съдът

О П Р Е Д Е Л И :

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Е.А.М., с ЕГН **********,***, против писмо с рег.№ 328600-10390/16.02.2024 г. на директора на Главна дирекция „Национална полиция“, с което, на основание чл.27, ал.2, т.1 от АПК, заявленията на жалбоподателя с вх.№ 328600-6529/31.01.2024 г., вх.№ 328600-6610/31.01.2024 г., вх.№ 328600-6663/31.01.2024 г., вх.№ 328600-7496/05.02.2024 г., вх.№ 328600-8036/06.02.2024 г., всички по описа на ГДНП, и вх.№ 489700-1033/05.02.2024 г. и вх.№ 489700-1190/08.02.2024 г., последните две по описа на МВР, съдържащи идентично искане за снемане на полицейска регистрация № 37531/08.05.2003 г., извършена в Първо РУ на ОД на МВР – Русе, са приети за недопустими.

ОСЪЖДА Е.А.М., с ЕГН **********,***, да заплати на Главна дирекция „Национална полиция“, представлявана от директора главен комисар Атанас Трайков Илков, сумата от 100 лева – юрисконсултско възнаграждение.

Определението може да се обжалва с частна жалба от страните, участващи в административното производство, пред Върховния административен съд в 7-дневен срок от съобщаването му.

 

 

                                                         СЪДИЯ: