ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№………./....... 10.2018 г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно
заседание на 10.10.2018г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТОМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА
ЧАВДАРОВА
МИЛА КОЛЕВА
като
разгледа докладваното от съдия Д.
Томова
частно
търговско дело № 1400 по описа за 2018 година,
за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по
чл.274, ал.1, т.1 от ГПК.
Образувано е по
частна жалба вх. №50014/24.07.2018г.
по описа на ВРС, на Р.В.Н.,
ЕГН **********,***,
подадена чрез пълномощника
й адвокат К.Т., АК-Варна,
срещу определение №7797/09.07.2018г.
на Варненски районен съд, 24 състав, постановено по гр.д. №9268/2018г. по
описа на ВРС, с което производството по делото е прекратено частично по отношение на
предявените обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК за установяване неистинността на запис на
заповед, издаден на 01.11.2010г. в гр. Варна от наследодателя Д.П., с който
издателят безусловно и неотменимо се е задължи да плати на поемателя на падежа
– 19.11.2010г. сумата от 10 900 евро и неистинността на запис на заповед,
издаден на 15.09.2010г. в гр. Варна от наследодателя Д.П., с който издателят
безусловно и неотменимо се е задължи да плати на поемателя на падежа –
29.10.2010г. сумата от 7 100 лв. и с правно основание чл. 439 ГПК за
признаване за установено в отношенията между страните, че Р.Н., в качеството и
на законен наследник на Д.Р.П., починала на 29.06.2014г. не дължи сумата от
5 450 евро, съответстваща на правата в наследството на починалия длъжник Д.П.,
цялата в размер на 10 900 евро по изпълнително дело №20103110412224 по описа на
СИС при ВРС, образувано въз основа на издаден изпълнителен лист по ч.гр.д.
№18387/2010г. по описа на ВРС и за установяване в отношенията между страните,
че Р.Н., в качеството и на законен наследник на Д.Р.П., починала на
29.06.2014г. не дължи сумата от 3 550 лева, съответстваща на правата в
наследството на починалия длъжник Д.П., цялата в размер на 7 100 лв. по
изпълнително дело №20103110412216 по описа на СИС при ВРС, образувано въз
основа на издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. №16958/2010г. по описа на ВРС,
на основание чл.130 от ГПК.
Като излага
съображения, че в случая преди предявяването на исковете не е воден класически исков процес,
а заповедно производство, в рамките на което не се провежда оспорване на представения документ, жалбоподателят
счита, че възможността да
се установи неистинността на документа, послужил като основание за издаване на
заповед за изпълнение, с отделен иск не е
преклудирана. Обосновава и твърдения, че е легитимирано лице да води иск по
чл.124, ал.4, изр.1 ГПК, тъй като е наследник на длъжника и не е имал
възможността да оказва влияние на процеса в хода на заповедните
производствата по ч.гр.д.18387/2010г.
и ч.гр.д.№16958/2010г. на ВРС, а за влизането в сила на издадените срещу
наследодателя му заповеди за изпълнение е разбрал едва след направена справка
по образуваните изпълнителни дела. Твърди, че правният му интерес от
предявяването и водене на исковете за установяване неистинност на документи -
два броя записи на заповед, произтича от възможността да се установи в процеса,
че записаните в тях суми са недължими, а от там и че изпълнението въз основа на
издадените изпълнителни листи по двете влезли в сила заповеди за изпълнение е
материалноправно незаконосъобразно. Според жалбоподателя, именно при успешното
приключване по същество на тези искове биха се установили нови факти, настъпили
след приключване на съдебното дирене, по смисъла на чл.439 ГПК, поради което
същите имат преюдициално значение за останалите предявени искове по чл.439 ГПК
и 79 ЗЗД.
При тези
основни оплаквания жалбоподателят
счита, че обжалваното прекратително определение е неправилно и моли за неговата
отмяна и връщане на делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане.
Частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 от ГПК от надлежна страна, имаща интерес от обжалването, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт– чл.274, ал.1, във вр. с чл.130 от ГПК, и е процесуално
допустима. Внесена е и следващата се за обжалването държавна такса.
С оглед конкретната
хипотеза, в която е прекратено образуваното пред сезирания районен съд исково
производство, връчване на препис от частната жалба за отговор в хипотезата на
чл.276 ГПК не се дължи.
Съдът
разгледа жалбата по реда на чл.278, ал.1 от ГПК, съобразно изложените в нея
оплаквания, и за да се произнесе, взе предвид следното:
С искова молба от 13.06.2018г., уточнена допълнително
по реда на чл.129, ал.2 от ГПК с молба от 28.06.2018г., ищцата Р.В.Н., ЕГН **********,***, е поискала от първоинстанционния
Варненски районен съд (ВРС), на основание чл.124, ал.4, изр.1-во и чл.439 от ГПК да признае за установено в отношенията й с ответника Т.М.М., ЕГН **********,
от гр. Варна, че:
1./ запис на заповед, издаден на 01.11.2010г. в гр.
Варна от наследодателя й Д.Р.П., починала на 29.06.2014г., с който
издателят безусловно и неотменимо се е задължил на падежа – 19.11.2010г. да
плати на ответника - поемател Т.М. сумата от 10 900 евро, е неистински
документ, в частност неавтентичен, тъй като подписите за издателя Д.Р.П. не са
положени от него;
2./ запис на заповед, издаден на 15.09.2010г. в гр.
Варна от наследодателя й Д.Р.П., починала на 29.06.2014г., с който
издателят безусловно и неотменимо се е задължил на падежа – 29.10.2010г. да
плати на ответника - поемател Т.М. сумата от 7 100 лева, е неистински
документ, в частност неавтентичен, тъй като подписите за издателя Д.Р.П. не са
положени от него;
3./ ищцата Р.Н., в качеството й на законен
наследник на Д.Р.П., починала на 29.06.2014г., не дължи на ответника Т.М. част от сумата 10 900 евро,
представляваща дължимата главница по
запис на заповед, издаден на 01.11.2010г. от наследодателя
й Д.Р.П., починала на
29.06.2014г., с падеж 19.11.2010г., а именно
сумата 5 450 евро, съответстваща на правата й в наследството на починалия
длъжник, предмет на принудително събиране по изпълнително дело №20103110412224
по описа на СИС при ВРС, образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден в
производството по ч.гр.д. №18387/2010г. по описа на ВРС;
4./ ищцата Р.Н., в качеството й на законен
наследник на Д.Р.П., починала на 29.06.2014г., не дължи на ответника Т.М. част от сумата 7 100 лева,
представляваща дължимата главница по
запис на заповед, издаден на 15.09.2010г. от наследодателя
й Д.Р.П., починала на
29.06.2014г., с падеж 29.10.2010г., а именно
сумата 3 550 лева, съответстваща на правата й в наследството на починалия
длъжник, предмет на принудително събиране по изпълнително дело №20103110412216
по описа на СИС при ВРС, образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден в
производството по ч.гр.д. №16958/2010г. по описа на ВРС.
Наред с тези установителни искове ищецът е предявил и
осъдителен иск с правно основание чл.200, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника Т.М.М.,
ЕГН **********, от гр. Варна, да му
заплати сумата 18 500 лева, представляваща част от незаплатена продажна
цена, цялата в размер на 37 000 лв., съответстваща на правата на ищеца в
наследството на починалия продавач Д.П. по договор за покупко-продажба на 2/6
идеални части от самостоятелен обект в сграда с идентификатор
№10135.1503.425.1.18, представляващ апартамент №18, находящ се гр. В., ул. ***
№ **, ет.* с площ от **** кв.м., обективиран в НА №127, том I, рег. №2692, дело
№93/2013г. на нотариус И. Обретенова, рег. №561 в НК.
Този иск е обоснован с твърдения, че използвайки
оспорените като неистински ценни книги - запис на заповед, издаден на
01.11.2010г. за сумата 10 900 евро, с падеж 19.11.2010г.,
и запис на заповед, издаден на 15.09.2010г. за сумата
7 100 лева, с падеж 29.10.2010г., ответникът
Т.М. си е създал вземания, с които впоследствие е извършил прихващане с
дължимата продажна цена, за което продавачът – наследодател на ищцата никога не
е давал съгласие.
От данните по образуваното въз основа на тази искова
молба гр.д. №9268/2018г.
по описа на ВРС и приложените към него ч.гр.д. №18387/2010г. по описа на ВРС, 30 състав, и
ч.гр.д. №16958/2010г. по описа на ВРС, 35 състав, се установява, че в полза на
кредитор Т.М.М., ЕГН **********,
срещу длъжници Р.С.Н., ЕГН **********,
и Д.Р.П.,
ЕГН **********, по
реда на чл.411, във вр. с чл.417, т.9 от ГПК са били издадени заповеди за
изпълнение №10738/25.11.2010г. и №9847/02.11.2010г. за вземания, произтичащи от
издадени на
01.11.2010г., съответно на 15.09.2010г. от длъжниците - издатели в полза на кредитора –
поемател записи на заповед за сумите 10 900 евро, съответно 7 100
лева, с падежи
съответно на 19.11.2010г. и на 29.10.2010г., ведно със следващите се
обезщетения за забава. На основание чл.418, ал.1 и 2 от ГПК е било
допуснато незабавно изпълнение на заповедите за изпълнение като са издадени и
изпълнителни листи.
Въз основа на издадения по
ч.гр.д. №18387/2010г. изпълнителен лист кредиторът Т.М. е
образувал изп. дело №20103110412224
по описа на СИС при ВРС, в хода на което на длъжника Д.Р.П. е
връчена покана за доброволно изпълнение с изричното посочване, че към нея е
приложено копие от изпълнителен лист /заповед за изпълнение/. Връчването е
осъществено на посочения по делото адрес на длъжника и е получено на
06.12.2010г. от Р.Н. – пълнолетна дъщеря.
Въз основа на издадения по
ч.гр.д. №16958/2010г. изпълнителен лист кредиторът Т.М. е
образувал изп. дело №20103110412216
по описа на СИС при ВРС. Поканата за доброволно изпълнение с
отразено като приложение към нея копие от изпълнителен лист /заповед за
изпълнение/ е връчена на длъжника Д.Р.П. на 26.01.2011г. на посочения по делото
адрес, като е удостоверено получаването на книжата от Р.Н. – пълнолетна дъщеря.
В сроковете по чл.414, ал.2 от ГПК, изтекли съответно
на 20.12.2010г. и на 09.02.2011г., длъжникът Д.Р.П. не е подал възражения срещу
заповедите за изпълнение.
От приложеното към исковата молба копие от
удостоверение за наследници изх. №140701/17.07.2014г. на Община Варна, се
установява, че длъжникът Д.Р.П. е починал на 29.06.2014г., оставяйки
двете си дъщери Р.В.Н. (настоящата ищца) и Г.В.Г.като единствени наследници по
закон.
От ищеца Р.В.Н. нито се твърди, нито се установява,
че до смъртта си длъжникът Д.Р.П. е провел успешно производство по чл.423 ГПК,
в рамките на което от въззивния съд са приети по-късно подадени възражения
срещу заповедите за изпълнение, издадени ч.гр.д. №18387/2010г. и ч.гр.д. №16958/2010г. на
ВРС.
При тези фактически констатации обосновано следва да
се приеме, че към датата на смъртта на длъжника Д.Р.П. – 29.06.2014г.,
издадените в полза на кредитора Т.М. заповеди за изпълнение на парични
задължения са били влезли
в сила (заповед за изпълнение №10738/25.11.2010г. по ч.гр.д. №18387/2010г. е влязла в
сила на 21.12.2010г.; заповед за изпълнение
№9847/02.11.2010г. по ч.гр.д. №16958/2010г. е влязла в законна сила на 10.02.2011г.), поради което и посочените в нея
задължения са част от пасива на наследството, преминало у наследниците.
Влязлата в сила заповед за изпълнение съставлява
стабилен съдебен акт и посочените в нея задължения не могат да бъдат оспорвани
на основания, относими към тяхната ликвидност и изискуемост към момента на
подаване на заявлението по чл.410 или чл.417 от ГПК, съответно към момента на
изтичане на срока по чл.414 от ГПК за подаване на възражение. Вземанията по
такава заповед за изпълнение могат да се оспорват от длъжника (съответно от
неговите наследници, приели наследството), само когато основанията за отричане
(изцяло или частично) на ликвидността и/или изискуемостта на вземанията на
кредитора се основават на открити нови обстоятелства или нови писмени
доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да му бъдат
известни до изтичането на срока за подаване на възражението или с които не е
могъл да се снабди в същия срок. Именно в този смисъл е разпоредбата на чл.424,
ал.1 от ГПК, като законът установява и пределен срок, в който този иск следва
да бъде предявен - тримесечен срок от деня, в който на длъжника е станало
известно новото обстоятелство, или от деня, в който той е могъл да се снабди с
новото писмено доказателство, но не по-късно от една година от погасяване на
вземането (чл.424, ал.2 от ГПК).
Сходно е разрешението и за допустимостта на иска по
чл.439 от ГПК. При предприето принудително изпълнение въз основа на издадения
по заповедта за изпълнение изпълнителен лист, вземането на взискателя може да
бъде оспорено само когато същото се основава на факти, настъпили след
приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание. Тъй като в случая се касае за изпълнителни основания
по чл.404, т.1 от ГПК - заповеди за изпълнение, които не са били оспорени от
длъжника по реда на чл.414 от ГПК (в относимата към момента на връчването й на
длъжника редакция, ДВ, бр.59/2007г., в сила от 1.03.2008 г.) и са влезли в сила
(чл.416, предл.1-во от ГПК), то е очевидно, че искът по чл.439 от ГПК може да
бъде основан само на факти,
настъпили след влизането в сила на
заповедите за изпълнение.
Изложените от ищеца факти за обосноваването на тези
искове не се основават на такива факти. Точно обратното, с предявяваните
понастоящем искове се цели да се установи, че още към момента на подаване на
заявлението за издаването на заповедите за изпълнение липсва валидно правно
основание за съществуването на претендираните от кредитора вземания, т.е.
отрича се материалноправното основание на задълженията в предхождащ самото
издаване на заповедите за изпълнение момент.
Без значение за преценката за допустимост на исковете
по чл.124, ал.4, изр.1-во от ГПК е фактът, че ищцата - наследник на длъжника,
не е участвала в производствата по ч.гр.д.18387/2010г. и ч.гр.д.№16958/2010г. на ВРС и
не е имала възможност да оказва влияние на процеса, съответно, че за влизането
в сила на издадените заповеди за изпълнение е разбрала едва след като е
направила справка по образуваните две изпълнителни дела №2010311041224 и
№20103110412216 при ДСИ Христина Калчева. Както вече се посочи, към датата на
откриване на наследството - 29.06.2014г., издадените по
посочените дела заповеди за изпълнение са били влезли в сила (още на
21.12.2010г., съответно на 10.02.2011г.), поради което и посочените в тях
задължения, неоспорени своевременно по основание и/или размер от длъжника - наследодател на ищцата, следва да
се считат включени като безспорни в наследствената маса.
Вярно е твърдението на жалбоподателя, че в самото заповедно производство не се
провежда оспорване на представения документ по чл.417 от ГПК, но това в случая
е могло и е следвало да бъде сторено в исковия процес по чл.422, във вр. с
чл.415, ал.1 от ГПК. Допустимостта на последния обаче е обусловена от
оспорването на длъжника на вземанията по заповедта за изпълнение по основание
и/или размер, направено чрез възражение, подадено в срока по чл.414, ал.2 от ГПК, каквото безспорно в случая липсва. След като длъжникът не е оспорил
съществуването на претендираните от кредитора вземания, посочени в издадените
му заповеди за изпълнение, неговия наследник, приел наследството, не може на
собствено основание да отрича тяхното съществуване както по основание, така и
по размер.
Целта
на заповедното производство е да се извърши формална проверка дали едно вземане
е безспорно и ако е така, да се избегне евентуално продължителен и скъп съдебен
процес като след влизане в сила на заповедта се издаде изпълнителен лист (или
издадения вече такъв по реда на чл.418 от ГПК се стабилизира). Сама по себе си заповедта за изпълнение служи
единствено като изпълнително основание като с нейното издаване вземането на
кредитора спрямо длъжника не се установява със силата на пресъдено нещо,
присъща на съдебни актове, с които се решава по същество спор между страните. С
влизането й в сила, обаче, независимо от това в коя от хипотезите на чл.416 от ГПК е станало това (неподадено в срок или оттеглено възражение на длъжника;
влизане в сила на съдебното решение за установяване на вземането) всяко
възражение на длъжника, че вземането не съществува, е преклудирано и не може да
бъде заявено с нов иск, извън специалните хипотези на чл.424 и чл.439 от ГПК.
При настъпване, респ. стабилизиране изпълнителната сила на заповедта за
изпълнение по отношение на материализираното в нея вземане, то не може да се
оспорва от длъжника (респ. от неговите наследници) по съображения, твърдения и
факти, които е могъл и е следвало да заяви преди
влизането й в сила.
С оглед на горното и като се има предвид, че в
случая, такива новооткрити или новонастъпили факти и/или открити нови писмени
доказателства не само не се твърдят в исковата молба, а напротив, цели се да се
отрече материалноправното основание на вземанията на ответника – кредитор по
издадените му заповеди за изпълнение, възможността за каквото оспорване е
преклудирана за ищцата, то обосновано следва да се заключи, че предявените
установителни искове с правно основание чл.124, ал.4, изр.1-во от ГПК за
установяване неистинността на записите на заповед, издадени от наследодателя на
ищцата Д.П., послужили като основания за издаването в полза на ответника –
кредитор на заповед за
изпълнение №10738/25.11.2010г. ч.гр.д. №18387/2010г. по описа на ВРС, 30
състав, и заповед за изпълнение №9847/02.11.2010г. по ч.гр.д. №16958/2010г. по
описа на ВРС, 35 състав, съответно на
обусловените от това искове с
правно основание чл.439 ГПК за признаване за установено в отношенията между
страните, че ищцата Р.Н., в качеството й на законен наследник на длъжника Д.П.,
поч. на 29.06.2014г., не дължи частта от сумите, съответстваща на правата й в наследството
на починалия длъжник, по изпълнителнителните листи, издадени въз основа на
заповедите за изпълнение по ч.гр.д.
№18387/2010г. по описа на ВРС, 30 състав, и ч.гр.д. №16958/2010г. по описа на
ВРС, 35 състав, не отговорят на изискванията за допустимост,
поради което производството по тях следва да се прекрати.
Като е изложил сходни мотиви, които въззивният съд
споделя, поради което и на основание чл.278, ал.4, във вр. с чл.272 ГПК
препраща и към тях, и е достигнал до същия краен извод, първоинстанционният съд
е постановил законосъобразен и правилен съдебен акт. Ето защо предявената
частна жалба се преценява като неоснователна и се оставя без уважение.
По изложените съображения съдът
О П Р
Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение №7797/09.07.2018г. на Варненски
районен съд, 24 състав, постановено по гр.д. №9268/2018г. по описа на ВРС.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Върховен касационен съд
на Република България, на основание чл.274, ал.3, т.1 от ГПК, с частна жалба,
предявена в едноседмичен срок от съобщаването му на жалбоподателя.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.