Р Е Ш Е Н И
Е
Номер 18.12.2020г. гр.София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-А въззивен състав, в публично съдебно заседание
на седми декември през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ : ГАЛИНА ТАШЕВА
МИРОСЛАВ СТОЯНОВ
при участието на секретар Ирена Апостолова
като разгледа докладваното от съдия Кацарова гр.д. № 2060 по описа за 2020г., взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 06.12.2020г., гр.д.34211/19г., СРС, 53 с-в
осъжда на основание чл.200 КТ, Столична община - район „Нови Искър“ да заплати
на Е.Х.Д. сумата 15 000 лв., искът е предявен за 15 000 лв. като частичен от
обща сума 25 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди вследствие на трудова злополука, настъпила на 15.12.2014г. в гр.София,
ведно с лихва за забава от дата на увреждането – 15.12.2014г. до окончателното
изплащане на сумата, отхвърля предявения иск за обезщетяване на претърпени
имуществени веди, вследствие на оставяне без работа през периода от
07.03.2016г. до 07.03.2017г. в размер на 6 600 лв., като осъжда ответника да заплати на ищеца сумата 694,44
лв. – разноски, а ищеца на ответника - сумата 30,56 лв. за разноски.
Срещу решението в частта, с която е уважен
искът постъпва въззивна жалба от ответникът по иска Столична община, за район
„Нови Искър“. Счита, че травмата е причинена не при или по повод на трудова
дейност, а поради липса на внимание и съсредоточеност при зимни условия от
ищеца, допуснал да падне. Трябва да се намали обезщетението, предвид предишните
заболявания на ищеца, които увеличават негативните последици от процесните
увреждания. В тази връзка следва да се съобразят непровеждането на достатъчно
сериозно лечение, неустановяването на вида приемани лекарства и спазван режим,
отказът от хоспитализация и непроведената рехабилитация. Поддържа възражението
за погасяване на иска по давност. Иска се отмяна на решението в тази част и
постановяване на друго, с което да се отхвърли искът.
Въззиваемият – ищецът Е.Х.Д. оспорва жалбата.
Софийският
градски съд, ІV-А с-в, след съвещание и
като обсъди по реда на чл.269 ГПК наведените в жалбата оплаквания, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 ГПК от надлежна страна и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Решението е изцяло валидно, а в обжалваната част е
допустимо и правилно.
Предявен е иск с правно основание чл.200, ал.1 КТ
Съобразно чл.272 ГПК, когато
въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение,
като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при
обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл.269, изр.2 ГПК,
настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете инстанции
съвпадат. Възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение,
срещу които се възразява в жалбата. В настоящото производство не са представени
нови доказателства. Решението следва да се потвърди и по съображения, основани
на препращане към мотивите на първоинстанционния съд в частта им, оспорена в
жалбата.
В отговор на оплакванията
по жалбата, въззивният съд приема следното:
Към момента на трудовата злополука -
15.12.2014г., ищецът Е.Х.Д. заема длъжността „технически изпълнител на пункт за
управление“ в с.Кътина, район „Нови Искър“ при ответника Столична община.
С разпореждане № 17857/17.12.2015г., потвърдено с
решение № 1040-21-336/29.11.2016г. на НОИ – СУСО, злополуката е призната за трудова.
Решението е потвърдено с решение № 361/16.01.2018г., адм.д.100/17г., АС – СГ,
съответно потвърдено с решение от 16.01.2018г., адм.д.3309/18г., ВАС. Прието е,
че на 15.12.2014г., около 12.50 ч., ищецът при придвижване пред сградата в
с.Кътина, където работи, се подхлъзва и пада на циментирана пътека (ръба на канавка).
Установяването на трудовата злополука и
професионалната болест става по реда на специални, административни по своя
характер производства по чл.57 – 63 КСО. След влизане в сила на КСО на
01.01.2000г., трудовата злополука може да се установява само по административен
ред, от изключителна компетентност е на съответните административни органи, не
може да бъде установявана в исковото производство по чл.200 КТ и гражданският съд
е длъжен да зачете издадения индивидуален административен акт. Според чл.17,
ал.2 ГПК, съдът, който разглежда гражданскоправния спор, се произнася
инцидентно по валидността на административните актове независимо от това, дали
те подлежат на съдебен контрол. Съдът обаче, не може да се произнася инцидентно
по законосъобразността на административните актове, освен когато такъв акт се
противопоставя на страна по делото, която не е била участник в
административното производство по издаването и обжалването му.
Административните актове за установяване на професионални рискове - трудова
злополука и професионална болест, се издават при участието на страните по
трудовото правоотношение в съответните административни производства. В случая, страните
по настоящото гражданско дело са били участници в административното
производство, поради което не следва да се извършва контрол за
законосъобразност на акта за трудова злополука относно това доколко такава
действително е настъпила. Независимо от това следва да се посочи, че е налице
приравнена на трудова злополука по смисъла на чл.55, ал.2 КСО и чл. 200, ал. 2
от КТ, за която работодателят отговаря, когато е причинена по време на полаган
труд или почивка в предприятието.
В тази връзка, неоснователно е заявеното едва с
въззивната жалба възражение, което е и преклудирано с оглед чл.131, ал.1 ГПК,
че травмата била причинена не при или по повод на трудова дейност, а поради
липса на внимание и съсредоточеност при зимни условия от ищеца, допуснал да
падне докато отивал в тоалетна. Ответникът едновременно оспорва трудовият
характер на злополуката и твърди принос на ищеца за настъпването й.
Не подлежи на намаляване
отговорността на работодателя по реда на чл.201, ал.2 КТ. Не се установява
пострадалият ищец виновно да допринася за трудовата злополука чрез проявена вина
във вид на груба небрежност. От поведението му не личи неполагане на необходимата грижа, която и
най-небрежният човек би положил в подобна обстановка (решения по чл.290 ГПК №
18/08.02.2012г., гр.д.434/11г., ІІІ г.о. и решение № 65/09.07.2013, гр.д.865/12г.,
ІІІ г.о.). Не се доказва и несъзнавана
небрежност, която отделно е ирелевантна за компенсацията на вини по специалния
ред на чл.201, ал.1 КТ, за разлика от неприложимия общ деликтен състав. Няма
проведено успешно доказване относно нарушаване на конкретни нормативни актове,
включително вътрешни правила за здравословни и безопасни условия на труд или
почивка. Такива не са представени по делото и не се установява ищецът да е инструктиран
за подобни изисквания. Задължението за спазване на установените правила за
поведение, произтича и от това, че в случаите на приравнена трудова злополука
по смисъла на чл.55, ал.2 КСО, работникът не извършва дейности свързани с
изпълнение на възложената работа. Затова както пренебрегването от работника на
правилата за безопасност при изпълнението на възложената работа, така и
допуснатите от негова нарушения на нормативни актове, с които той е длъжен да
се съобразява при изпълнението на работата си, обосновават намаляване на
дължимото от работодателя обезщетение, когато нарушението е допуснато при груба
небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ.
Небрежността в гражданското право е неполагане на
дължимата грижа според един абстрактен модел – поведението на определена
категория лица /добрия стопанин/ с оглед естеството на дейността и условията за
извършването й. Грубата небрежност не се отличава по форма /според субективното
отношение към увреждането/, а по степен, тъй като грубата небрежност също е
неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел – грижата, която би положил
и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. При
трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът извършва работата без
необходимото старание и внимание и в нарушение технологичните правила и на
правилата за безопасност. Това съпричиняване, обаче не може да доведе до
намаляване на дължимото обезщетение от работодателя. Намаляване на
отговорността за работодателя е възможна само при съпричиняване поради
допусната груба небрежност – липса на елементарно старание и внимание и
пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. В този
смисъл са решение № 189/17.10.2019г., д.1446/19г., ВКС, IV г.о.; решение № 19/18.09.2018г., д.4842/16г., ВКС, IV г.о.; както и решение № 115/15.11.2018г., гр.д.4455/2017г.,
ВКС, ІІІ г.о.
В случая, както вече се посочи, по никакъв начин не се
доказва ищецът да способства за настъпване на вредоносния резултат, като не
полага елементарната дължима грижа за безопасно поведение, която би положил и
най-небрежния негов колега в подобна ситуация.
Според съдебномедицинска експертиза, в резултат от трудовата
злополука ищецът претърпява счупвания, навяхвания и разтягания на части от
лумбосакралната област на корема, долната част на гръбначния стълб и таза,
довели до тежки дегенеративни промени в гръбначния стълб. Травмите причиняват
болки в долния сегмент на гръбначния стълб, които се усилват при двигателна
активност в тази част. Лечението е свързано с прием на болкоуспокояващи
медикаменти, покой на легло, обездвижване с ортопедичен корсет, при имобилизация
за 3-4 месеца, а след това използване на корсета при дейности, натоварващи
гърба. След първите 3-4 месеца постепенно отслабва интензитетът на болките при
движения, като отсъстват при ненатоварване на гръбнака и в легнало положение по
гръб. Възстановителният период трае около 1 година. Препоръчват се
рехабилитация и физиотерапия.
От заключението се налага извод, че претърпените от
ищеца болки и страдания, необходимото лечение и продължителността на
възстановяването, принципно са характерни при подобни травматични увреждания.
Затова неоснователни са оплакванията в жалбата за намаляване на обезщетението,
предвид предишните заболявания на ищеца, които увеличавали негативните
последици от процесните увреждания. В действителност, според
заключението процесните травми едновременно имат за последица описаните вече
болки и неудобства, които са обичайни при сходни случаи, но отделно спрямо
ищеца водят и до странични ефекти. Те се състоят в обостряне на съществуващите
оплаквания от заболяванията на аорта, бели дробове, диафрагма и дефенеративни
промени в гръден отдел на гръбнака като деформираща спонодилоартроза с
остеохондроза Тх11-Л1-Л2, дископатия Л4-Л5, Л5-еС1, лумбалгия, двустранен
лумбо-сакрален радикулерен синдром с трайни функционални нарушения, които
съответно влошават състоянието като цяло. В този смисъл, не се установява с
категоричност предизвиканите усложнения в съществуващите предишни заболявания пряко
да рефлектират, като завишават обема, интензитета или продължителността на
страданията, причинени от процесните увреждания.
Неоснователни са оплакванията по жалбата за
непроведено достатъчно сериозно лечение, неустановяване на вида приемани
лекарства и спазван режим, отказ от хоспитализация и непроведена рехабилитация.
Според съдебномедицинската експертиза, лечението е свързано с покой,
имобилизация и прием на болкоуспокояващи медикаменти. Не се доказва, ищецът да
нарушава режимът на покой и обездвижване. Не се установяват изисквания за
използване на други лекарствени препарати и за хоспитализация. Рехабилитацията
и физиотерапията са само препоръчителни, но не и напълно наложителни за
възстановяването. Даже и ищецът да е отказвал болнично лечение, не се доказва провеждането
му да е било необходимо именно във връзка с оплакванията от процесните травми,
а не с другите предишни заболявания. Не се доказва неположена от ищеца
максимална грижа за постигане на добър оздравителен резултат, а още по-малко
проявена груба небрежност при отсъствие на елементарно старание.
С оглед вида, степента и продължителността на
уврежданията на здравето и свързаните с него обичайни, предполагаеми и
неподлежащи на пряко доказване негативи в психологически и физически план, предвид
обществения критерий за справедливост и икономическата конюнктура в страната към
момента на възникването на правото за обезщетение, неговият размер, при условията на чл.52 ЗЗД следва да се определи
за сумата 15 000 лв., до който искът е основателен.
Искът е предявен на 13.06.2019г.
в рамките на 3-годишния погасителен давностен срок по чл.358, ал.1, т.3 вр.
ал.2, т.2 КТ, считано от влизане в сила на акта за признаване на трудовата
злополука, а именно 16.01.2018г., когато
е постановено и влиза в сила решението
на ВАС, с което е потвърдено решението на АС-СГ, потвърждаващо разпореждането
за злополуката. Тригодишният давностен срок за погасяване на вземането
за обезщетение по чл.200 от КТ за вреди, причинени от трудова злополука тече от
датата, когато злополуката е призната за трудова по административния ред на чл.57 КСО и Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на
трудовите злополуки, обн. ДВ бр.6/2000г. Доколкото наличието на влязъл в сила
индивидуален административен акт за установяване на трудова злополука е елемент
от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по чл.200 КТ,
началният момент за възникване на вземането за обезщетение е датата на влизане
в сила на този акт. Тогава правото, предмет на иска е могло да бъде упражнено и
става изискуемо по смисъла на чл.358 ал.2 т.3 КТ (решение № 72/ 09.05.2018г.,, гр.д.3123/17г., ВКС, ІІІ г.о.; решение № 365/19.12.2013г., гр.д.1063/12г.,
ВКС, ІV г.о. и решение № 336/23.11.2012г.,
гр.д.303/12г., ВКС, ІІІ г.о.).
Крайните изводи на двете съдебни инстанции
съвпадат. Първоинстанционното решение на основание чл.271, ал.1, изр.1, пр.1 ГПК следва да потвърди в частта, с която искът е уважен.
Решението в останалата отхвърлителна част, като
необжалвано е влязло в сила.
Въззиваемият пред настоящата инстанция не претендира и
не установява разноски, поради което такива не се дължат.
По изложените съображения, Софийският градски съд, ІV-А с-в
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 06.12.2020г., гр.д.34211/19г., СРС, 53 с-в
в частта, с която се осъжда на основание чл.200 КТ, Столична община - район „Нови
Искър“ да заплати на Е.Х.Д. сумата 15 000 лв., искът е предявен за 15 000 лв.
като частичен от обща сума 25 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди вследствие на трудова злополука, настъпила на 15.12.2014г.
в гр.София, ведно с лихва за забава от дата на увреждането – 15.12.2014г. до
окончателното изплащане на сумата
Решението подлежи на касационно обжалване пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчване препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.