№ 555
гр. София, 03.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Яна Ем. Владимирова
при участието на секретаря Снежана П. Тодорова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20221100506350 по описа за 2022 година
Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 18.05.2022 год., постановено по гр.дело №51654/2021 год. по описа на
СРС, ГО, 157 с-в, е признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от
ЗК „Л.И.“ АД срещу Агенция „П.И.“ иск с правно основание чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ вр. с чл.
49 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 164.73 лв. /с включени ликвидационни
разноски в размер на 10 лв./, представляваща регресно вземане за изплатено застрахователно
обезщетение за вреди, настъпили на 23.03.2017 год. от виновно поведение на служители на
ответника, изразяващо се в необезопасяване и необозначаване на дупка на път Е79, около 1
км преди разклона за с.Драгичево, вследствие на което е била увредена предна дясна гума и
джанта на лек автомобил „БМВ 535 Д“ с рег. №СВ **** АХ, собственост на „Уникредит
Лизинг“ ЕАД, застрахован при ищеца по договор за имуществена застраховка „Каско“,
обективиран в полица №93001610077471, със срок на валидност от 25.11.2016 год. до
24.11.2017 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.11.2020 год. до
окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
по ч.гр.дело №58735/2020 год. по описа на СРС, ГО, 157 с-в и ответникът Агенция „П.И.“ е
осъден да заплати на ищеца ЗК „Л.И.“ АД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените
разноски в исковото производство в размер на 580 лв. и направените разноски в заповедното
производство в размер на 75 лв.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответника Агенция „П.И.”. Жалбоподателят поддържа, че представения по делото
1
протокол за пътнотранспортно произшествие /ПТП/ не отговарял на изискванията,
установени в разпоредбата на чл. 179 ГПК, тъй като бил непълен, неточен и противоречив и
следвало да бъде изключен от доказателствата по делото. Същият не се ползвал с
доказателствена сила относно самия механизъм на ПТП, тъй като последното не било
настъпило в присъствието на неговия съставител. В протокола не бил описан и размера на
препятствието, причина за настъпване на застрахователното събитие. За това нямало и
схема. Не бил изготвен снимков материал и нямало свидетели на произшествието. Не
следвало да бъдат кредитирани представените от ищеца частни писмени доказателства.
Използваното в чл. 20, ал. 2 ЗДвП понятие „предвидимо препятствие“ следвало да се
разбира като такова, което или било несъмнено очевидно от далечно състояние или било
обозначено. Не било налице противоправно бездействие на служители на ответника. На
следващо място сочи, че по делото не било установено спазването на всички правила за
движение по пътищата от страна на водача на процесното превозно средство. Лисвали
доказателства за скоростта му на движение, което било от съществено значение за т.нар.
„опасна зона за спиране“ – чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Видно било от заключението на вещото лице
по съдебната автотехническа експертиза, че липсвали данни по делото, въз основа на които
да се определи скоростта на движение на процесното моторно превозно средство.
Заключението на вещото лице по съдебната автотехническа експертиза не можело да служи
като доказателство за механизма на произшествието и наличието на причинно-следствена
връзка, защото било изготвено на база показанията на водача на процесното превозно
средство. Описаната щета била с възможен механизъм на ПТП от бордюр или друга твърда
неравност по-висока от терена. Вещото лице не било установило и „физическите
характеристики“ на евентуалното препятствие, т.е. направените от него изводи почивали на
предположения. Липсвали доказателства, че водачът на превозното средство не е бил под
въздействието на упойващи вещества. Не било ясно дали имало други превозни средства,
които да са възпрепятствали заобикалянето на препятствието от страна на водача на
процесния автомобил. На следващо място сочи, че застрахователната полица не съдържала
всички изискуеми от закона реквизити. Не били попълнени задължителни реквизити на
доклада по щета, като не бил положен подпис, нямало становище на юрисконсулт по
основанието за плащане, както и негов подпис. Нямало подпис на управителя на ищцовото
дружество, на експерт/главен експерт/директор КСУР, като част от завършването на
процедурата. Нямало основание за изплащане на застрахователно обезщетение от страна на
ищеца, тъй като бил налице изключен риск по смисъла на т. 26, т. 26.3, т. 27, т. 27.6, т. 27.8,
17.19 от Общите условия на ищеца. В този смисъл не били налице предпоставките за
ангажиране на отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД. Отделно от това водачът на
превозното средство се движел с несъобразена скорост и имал принос за настъпване на
вредоносния резултат. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено, а искът –
отхвърлен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и
юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по жалбата ЗК „Л.И.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено. Поддържа, че обосновано въз основа на съвкупната преценка на
2
доказателствата по делото първоинстанционният съд бил приел, че са осъществени
предпоставките за възникване на претендираното регресно вземане на ищеца. Доказано било
настъпването на застрахователно събитие, в т.ч. неговия механизъм, причинно-следствената
връзка между ПТП и имуществените вреди, както техният размер. Съставеният протокол за
ПТП бил официален свидетелстващ документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК и се ползвал
с доказателствена сила за всички факти и обстоятелства, които били възприети от
длъжностното лице в рамките на неговата компетентност и като такъв следвало да бъде
изцяло кредитиран, както бил приел и СРС. Освен това процесното произшествие било
посетено на място от компетентните органи на ОПП-СДВР, които били възприели
непосредствено фактите и обстоятелствата около неговото настъпване. Претендира и
присъждането на юрисконсултско възнаграждение.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията
на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 410,
ал. 1, т. 2 КЗ вр. с чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Ангажирането на отговорността по чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ вр. с чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1
ЗЗД е обусловено от установяването на следните кумулативни предпоставки: 1/ наличието
на валиден договор за имуществено застраховане между увреденото лице и
застрахователното дружество /ищец/; 2/ заплащане на застрахователното обезщетение от
страна на дружеството-ищец; 3/ предпоставките по чл. 49 ЗЗД – вреди; тези вреди да са
причинени от лице, на което отговорният по чл. 49 ЗЗД е възложил работа; вредите да са
причинени вследствие противоправно деяние при или по повод на възложената работа;
причинителят да е действал виновно. Вината се предполага – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Спорните между страните въпроси са свързани с това дали е настъпило твърдяното
ПТП, в резултат на което на застрахования автомобил са били нанесени твърдените
имуществени вреди, в т.ч. с неговия механизъм, както и дали е настъпило покрито от
застрахователния договор събитие и съответно ищецът е бил в риск.
В производството по чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ ответникът е трето лице по отношение на
застрахователното правоотношение и той би могъл да противопостави на застрахователя
всички свои възражения, които има срещу застрахования. Той разполага с възможността да
3
направи възражения, които се основават на застрахователното отношение, в т.ч. и за липсата
на валиден застрахователен договор, или за отсъствие на една от предпоставките, посочени
в чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ – виж Решение № 64 от 15.06.2010 год. на ВКС по т. д. № 667/2009
год., І т. о., ТК.
Установено е по делото, че на 27.09.2016 год. между ищеца, като застраховател и
„Уникредит Лизинг“ ЕАД, като застрахован, бил сключен договор за имуществено
застраховане „Каско“, клауза 1 /всички рискове/, с обект лек автомобил „БМВ 535 Д“ с рег.
№СВ **** АХ /собственост на застрахования – видно от свидетелство за регистрация – част
ІІ/, със срок на застрахователно покритие от 00.00 ч. на 25.11.2016 год. до 24.00 ч. на
24.11.2017 год. и уговорена застрахователна премия от 4 605.30 лв., която е била заплатена
от застрахования – за този договор е предвидена писмена форма за действителност, която е
спазена, а доколкото е сключен във формата на застрахователна полица, същата съдържа
всички необходими задължителни реквизити по чл. 345, ал. 1 КЗ. Несъмнено е също така, че
съществувалия между страните договор за застраховка е включвал и обезщетяване при
настъпването на щети на застрахованата вещ в резултат на пътнотранспортно произшествие
– виж Общите условия на ищеца за застраховане на сухопътни превозни средства, без
релсови превозни средства.
Доказано е, че на 03.10.2017 год. застрахователят е изплатил на сервиз „Ауто Бавария“
ООД /извършил по възлагане ремонта на процесния автомобил/ застрахователно
обезщетение в размер на 154.73 лв. /фактът на осъщественото от ищеца заплащане на
застрахователно обезщетение не е спорен между страните/.
На следващо място въззивният съд намира, че съгласно разпоредбата на чл. 123, ал. 1, т.
3 ЗДвП, водачът на пътно превозно средство, който е участник в ПТП е длъжен, когато при
произшествието са причинени само имуществени вреди да окаже съдействие за
установяване на вредите от произшествието. Когато между участниците в произшествието
има съгласие относно обстоятелствата, свързани с него, те попълват своите данни в
двустранен констативен протокол за ПТП и съвместно уведомяват съответната служба за
контрол на МВР на територията, на която е настъпило произшествието /чл. 123, ал. 1, т. 3, б.
„б” от закона/, а когато такова съгласие не може да бъде постигнато между участниците в
произшествието, те уведомяват съответната служба за контрол на Министерството на
вътрешните работи на територията, на която е настъпило произшествието, и изпълняват
дадените им указания /чл. 123, ал. 1, т. 3, б. ”в” от закона/.
Съответно службите за контрол на МВР имат задължението да посетят мястото на ПТП
в случаите, установени в чл. 125 ЗДвП, в т.ч., когато между участниците в произшествието
има разногласие относно обстоятелствата, свързани с него, а едно от моторните превозни
средства не е в състояние да се придвижи на собствен ход поради причинените му при
произшествието щети /т. 7/ и когато произшествието е с един участник и моторното
превозно средство не е в състояние да се придвижи на собствен ход поради причинените му
от произшествието вреди /т. 8/.
На основание чл. 125а, ал. 2 ЗДвП и във връзка с чл. 294, ал. 7 КЗ е издадена Наредба №
4
Iз-41 от 12.01.2009 год. за документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни
произшествия и реда за информиране между Министерство на вътрешните работи,
Комисията за финансов надзор и Информационния център към Гаранционния фонд /обн.,
ДВ, бр. 8 от 30.01.2009 год., в сила от 30.01.2009 год./. В този подзаконов нормативен акт са
регламентирани видовете документи, които се съставят за настъпило ПТП, а именно: 1/
констативен протокол за ПТП с пострадали лица; 2/ протокол за ПТП с материални щети и
3/ двустранен констативен протокол за ПТП /чл. 2, ал. 1/. Съгласно чл. 5, ал. 1 от наредбата,
когато при произшествието са причинени само материални щети и между участниците в
произшествието има съгласие относно обстоятелствата, свързани с него, те попълват своите
данни в двустранен констативен протокол за ПТП /приложение № 3/. А в нормата на чл. 6, т.
4 от наредбата е указано, че не се посещават от органите на МВР – „Пътна полиция” и не се
съставят документи за повреди на МПС, които не са причинени от друго ППС, освен когато
повредите са причинени в резултат на пътнотранспортно произшествие с един участник и
МПС не е в състояние да се придвижи на собствен ход.
Въз основа на съвкупната преценка на събраните писмени доказателства по делото е
установено, че на 23.03.2017 год., около 22.00 ч., на път Е79, около 1 км преди разклона за
с.Драгичево, е настъпило ПТП с участието на процесния автомобил, като службите за
контрол на МВР посетили мястото на произшествието и изготвили протокол. Последният е
официален свидетелстващ документ и като такъв се ползва с обвързваща материална
доказателствена сила относно удостоверените в него, непосредствено възприети от
длъжностното лице факти, относими към механизма на ПТП. Когато фактът съставлява
волеизявление, направено от участник в ПТП, протоколът има доказателствена сила само
относно съдържащите се неизгодни факти за лицето, чието изявление се възпроизвежда от
съставителя на документа. Ищецът, който претендира обезщетение за вреди, твърдейки, че е
встъпил в правата на увреденото лице, носи тежестта на доказване на механизма на ПТП,
поради което той следва да ангажира и други доказателства, когато протоколът за ПТП не
удостоверява всички релевантни за механизма на ПТП обстоятелства или преценката им
изисква специални знания, които съдът не притежава /в този смисъл Решение № 24 от
10.03.2011 год. на ВКС по т.дело № 444/2010 год., I т. о., ТК, Решение № 85 от 28.05.2009
год. на ВКС по т.дело № 768/2008 год., II т. о., ТК, Решение № 73 от 22.06.2012 год. на ВКС
по т.дело № 423/2011 год., I т. о., ТК, Решение № 98 от 25.06.2012 год. на ВКС по т.дело №
750/2011 год., II т. о., ТК и Решение № 15 от 25.07.2014 год. на ВКС по т.дело №1506/2013
год., I т. о., ТК/.
Видно е от направените отбелязвания в процесния протокол за ПТП от 23.03.2017 год.,
че същият е съставен от служител на ОПП-СДВР при посещение на място и съдържа преки
възприятия на длъжностното лице, в т.ч. възпроизведени в схема, относно състоянието на
пътя, препятствията по него, разположението на лек автомобил „БМВ 535 Д“, както и
видимите щети по него. В случая не е оспорена автентичността на протокола за ПТП или
удостоверителната компетентност на неговия съставител или реда, по който е съставен
протоколът. Ответникът е оспорил единствено механизма на ПТП.
5
В разглеждания случай настоящият съдебен състав приема, че събраните писмени
доказателства по делото и заключението на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебна автотехническата експертиза, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, обсъдени в съвкупност,
установяват деликта и причинната връзка с вредите – вещото лице е посочило, че от
техническа гледна точка щетите съответстват на твърдения от ищеца механизъм на
произшествието /констатациите на вещото лице нямат хипотетичен характер/. В този смисъл
следва да се приеме, че на 23.03.2017 год., около 22.00 ч., при движение по път Е79, около 1
км преди разклона за с.Драгичево, застрахованият автомобил, реализирал ПТП, попадайки в
необезопасена и несигнализирана дупка на пътя, което обективно и неизбежно е довело до
увреждането му като движима вещ. Тезата на жалбоподателя /ответника/ за друг механизъм
на произшествието не се подкрепя от данните по делото
Неоснователно се явява възражението на жалбоподателя, че увреждането на
автомобила в резултат на процесното ПТП не представлява застрахователно събитие,
обуславящо изплащането на застрахователно обезщетение. А в подкрепа на твърденията си,
че е налице изключен от застрахователния договор риск жалбоподателят не е ангажирал
каквито и да е данни, а доказателствената тежест в тази насока е била негова /чл. 154, ал. 1
ГПК/.
Не се спори между страните, че пътят, на който е реализираното произшествието, е
републикански по смисъла на чл. 3, ал. 2 от Закона за пътищата – ЗП /автомагистрала/,
поради което и с оглед разпоредбите на чл. 19, ал. 1, т. 1 и чл. 30, ал. 1 ЗП, следва да се
приеме, че задължен да осъществява дейностите по поддържането и ремонта му е именно
ответникът Агенция „П.И.”. Същият като юридическо лице осъществява дейностите по чл.
30, ал. 1 ЗП чрез своите служители или други лица, на които е възложила изпълнението. В
конкретния случай именно бездействието на последните по изграждането, ремонта и
поддържането на процесния път е довело и до неизпълнение на задължението по чл. 30, ал.
1 ЗП, поради което ответникът носи отговорност за причинените при процесното ПТП
вреди, свързани с неизпълнение на задълженията на неговите служители или други
изпълнители.
Произходът на препятствието на пътната настилка е ирелевантен за ангажиране на
деликтната отговорност, тъй като ЗП предвижда общо и абстрактно задължение на
ответника да поддържа републиканските пътища, без значение под въздействието на какви
фактори е настъпила частичната им негодност за осигуряване на безопасен пътен трафик –
виж и чл. 167, ал. 1 ЗДвП.
В контекста на изложеното въззивният съд счита, че увреденият /собственикът на
застрахованото МПС – „Уникредит Лизинг“ ЕАД/, има срещу ответника вземане по чл. 49
вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Застрахователят е встъпил в правата на увредения по силата на факта,
че е заплатил обезщетение за причинените с деликта вреди и за него е възникнало регресно
право срещу деликвента.
По отношение на размера на дължимото застрахователно обезщетение, въззивният съд
6
приема, че разпоредбата на чл. 386, ал. 2 КЗ предвижда, че застрахователното обезщетение
трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване на събитието и целта е
да се стигне до пълно репариране на вредоносните последици. В съдебното производство
дължимото обезщетение от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” се
остойностява с размера на действителната стойност на вредата към деня на настъпване на
събитието – чл. 499, ал. 2 КЗ, а не съгласно прилаганата от застрахователя методика към
Наредба № 49 от 16.10.2014 год. Също така обезщетението не може да надвишава
действителната /при пълна увреда/ или възстановителната /при частична увреда/ стойност на
застрахованото имущество, т.е. стойността, срещу която вместо застрахованото имущество
може да се купи друго от същия вид и качество – чл. 400, ал. 1 КЗ, съответно стойността,
необходима за възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качеството, в това
число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на
обезценка – чл. 400, ал. 2 КТ и съответно е лимитирано от застрахователната сума по
договора – чл. 386, ал. 1 КЗ.
В частност от кредитираното заключение по съдебната автотехническа експертиза се
установява, че стойността на ремонта, необходим за отстраняване повредите на процесния
лек автомобил по средни пазарни цени – с нови части, без отчитане на овехтяване възлиза на
154.73 лв., а съвкупната преценка на заключението и събраните писмени доказателства – че
ищецът е направил разноски по определянето на застрахователното обезщетение по
процесната преписка по щета в размер на 10 лв. – виж чл. 410, ал. 1 КЗ.
Следователно релевираната претенция законосъобразно е била уважена от
първоинстанционния съд, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното
изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
Останалите оплаквания във въззивната жалба /свързани с реквизити на изготвени от
застрахователя актове по образуваната преписка по щета/ са ирелевантни за
осъществяването на фактическия състав на претендираното регресно вземане, поради което
не следва да бъдат обсъждани.
Възражението на ответника за съпричиняване се явява неоснователно. Принос по
смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД има винаги, когато с поведението си пострадалият е създал
предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил
механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди /или необходимо
е действията или бездействията на пострадалия да са в пряка причинна връзка с настъпилия
вредоносен резултат, т.е. последният да е тяхно следствие/. В частност по делото не са
ангажирани каквито и да било доказателства, а доказателствената тежест е била на
ответника, че водачът на увредения лек автомобил е допуснал нарушение на правилата за
движение по пътищата, свързани със скоростта /както и на други правила, установени в
нормативен акт/, поради което при приложението на неблагоприятните последици от
правилата за разпределение на доказателствената тежест, СГС е длъжен да приеме, че няма
съпричиняване на вредоносния резултат.
7
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 1 ГПК вр. с чл. 37 ЗПП вр. с 25, ал. 1 НЗПП
жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 100 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 18.05.2022 год., постановено по гр.дело №51654/2021
год. по описа на СРС, ГО, 157 с-в.
ОСЪЖДА АГЕНЦИЯ „П.И.”, със седалище и адрес на управление: гр.София,
бул.”****, да заплати на ЗК „Л.И.“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:
гр.София, бул.“****, на основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 1 ГПК сумата от 100 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8