Р Е Ш Е Н И Е
№ 469/08.02.2017
г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
ХХ състав, в открито съдебно
заседание, проведено на девети януари две хиляди и седемнадесета година, в
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЕВГЕНИЯ МЕЧЕВА
при участието на секретаря
А.Д.,
като разгледа докладваното
от съдията
гражданско дело № 7771 по
описа на съда за 2016 г.,
за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството по делото е образувано
по предявени от „К.И.“ ООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***, чрез
процесуалния му представител – юрисконсулт Ем.К., срещу М.Ц.Ч., ЕГН **********, с
адрес: ***, обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК да бъде прието за
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца следните
суми: сумата 666.67 лв., представляваща главница
по Договор за потребителски кредит на граждани без поръчителство „Е.” № * г.; сумата в размер на 505.98 лв., формирана от следните суми: 114 лв.
договорна лихва за периода 22.10.2015 г. – 24.03.2016 г., 380 лв. договорна
такса „Г.“
за периода 22.10.2015 г. – 24.03.2016 г. и 11.98 лв. обезщетение за забава за
периода 23.12.2015 г. – 24.03.2016 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в
съда – 28.03.2016 г. до окончателното изплащане на вземането, за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение № * г. по ч. гр. д. № * г. по описа на ВРС, XLI състав.
Претендират се и направените съдебно – деловодни разноски.
Твърди се в исковата молба, че ищецът
е подал заявление по реда на чл. 410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение,
като срещу издадената такава били подадени възражения, в тази връзка у ищеца се
породил правният интерес да предяви настоящите искове. Сочи се, че ищецът е
търговско дружество, регистрирано като финансова институция с основна дейност
отпускане на онлайн потребителски заеми. Ответникът кандидатствал за получаване
на кредит чрез сайта на дружеството по утвърден ред, в резултат на което му бил
отпуснат кредит в размер на 800 лв. и сключен посоченият договор за
потребителски кредит. Сумата била преведена чрез система e-pay
и получена от М.Ц.Ч. от каса на партньорски офис „И.“ АД. Ответникът е запознат с всички
условия на договора, приел е Общите условия и е поел задължение да върне общ
размер на задължението от 1392.80 лв., платимо на равни вноски с падежи в
периода 22.11.2015 г. – 22.04.2016 г. След първата вноска, кредитополучателят
преустановил плащанията. Многократно бил осъществен контакт с него чрез
служители на ищеца, но плащане не последвало. На основание т. 6 от сключения
договор, кредиторът има право да направи кредита предсрочно изискуем, в случай
че кредитополучателят не заплати две поредни погасителни вноски. Моли се за
уважаване на предявения установителен иск поради тези
съображения и присъждане на сторените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран
писмен отговор на исковата молба от ответника, чрез процесуалния му
представител – адв. Б.Д., в който се изразява становище за
допустимост на исковете за суми извън такса „Г.“, но неоснователност на същите. Не се
оспорва, че ответникът е подал заявка за отпускане на кредит и че е получил
сумата 800 лв., като впоследствие е заплатил една вноска в размер от 232.19 лв.
Оспорва се оттам нататък да е осъществяван контакт с ответника. Оспорва се
размерът на претендираните суми. Възразява се, че
клаузите за начислена лихва са нищожни, евентуално прекомерни и се явяват
неравноправни, като сключени по типов договор. Оспорва се да е поемано
задължение за заплащане на такса „гарант“. В тази връзка се сочи, че ответникът
е посочил, че желае банкова гаранция, а посоченото дружество – гарант не е
банка. Също така това дружество не е извършило плащания по кредита, за да се
събират такси от ответника. Моли се за отхвърляне на предявените искове по тези
съображения.
В проведеното по делото открито
съдебно заседание от 09.01.2017 г. ищецът депозира нарочна молба, в която
поддържа становище за основателност на предявените искове и моли същите да
бъдат уважени изцяло.
Ответникът се представлява от адв. Б.
Д., която поддържа
становище за неоснователност на исковите претенции и моли същите да бъдат
отхвърлени.
Съдът, след като взе предвид
становищата на страните, събраните по делото доказателства и съобрази
приложимия закон, прие за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени
са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК.
По настоящото дело е приобщено ч. гр. д. № * г. по описа на ВРС, XLІ състав, от
което е видно, че в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по реда на чл. 410 ГПК срещу ответника за сумите, предмет на установителния иск, като срещу заповедта е постъпило
възражение от ответника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК и искът е предявен в
срока по чл. 415, ал. 1 ГПК.
По делото не е спорно, че ответникът М.Ц.Ч. е подал заявка до ищеца за
отпускане на кредит, което обстоятелство е видно от представената заявка № * г. /л. 11 – л. 12 от делото/.
В производството е прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване в
отношенията между страните, че исканата сума по кредита в размер на 800 лв.
реално е получена от ответника, като същият е заплатил една погасителна вноска
на стойност 232.19 лв., на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК.
Предвид посоченото, съдът приема, че между страните съществува валидно
облигационно правоотношение по сключен между тях по електронен път договор за
кредит „Е.”, предлаган от ищцовото дружество. Неоснователни
в този смисъл са направените едва в хода на устните състезания възражения от
процесуалния представител на ответника, че в случая не е налице договор за
кредит, а се касае за други взаимоотношения между страните.
Не е спорно, че уговорената лихва е с фиксиран годишен лихвен процент в
размер на 36 %, като ищцовото дружество е дало
отстъпка на ответника от месечния лихвен процент по кредита, за който същият е
одобрен, в размер на 5%. Не е спорно, че кредитът е следвало да бъде погасен в
срок до 22.04.2016г., на шест равни месечни вноски, всяка от които на стойност
232.13 лв., показател за което е и признанието на ответника в отговора на
исковата молба, че е заплатил само една от дължимите вноски в размер на 232.19
лв.
Съгласно заключението на вещото лице Е.Т. по допуснатата и приета без
възражение от страните съдебно-счетоводна експертиза, за срока на договора,
който е 6 месеца, договорната лихва за всеки месец се равнява на 22.80 лв. или
в проценти се равнява общо на 34.2% годишен лихвен процент върху главницата от
800 лв. Договорното плащане за главница е общо 800 лв., а за договорни лихви –
136.80 лв. /за целия срок на договора/.
Предвид установения размер на дължимата месечна договорна лихва и общо
изискуемата такава за срока на договора, съдът приема направените възражения за
нищожност на клаузите за начислената възнаградителна
лихва, съответно за прекомерност на изискуемите лихви, за неоснователни. За
предоставените под формата на кредит суми кредитополучателят дължи и
съответните възнаградителни лихви. И това всъщност е
иманентна характеристика на всеки договор за кредит.
От представената заявка за отпускане на кредит е видно, че ответникът е
посочил, че желае банкова гаранция. Вместо това обаче в предоставения му
договор в чл. 4.1. б. „b” е записано, че
кредитополучателят е избрал кредитодателят да
ангажира дружество гарант за гарантиране връщане на вноските му по кредита, за
което се е съгласил да заплати в полза на кредитодателя
„такса гарант”, разсрочена към месечните му вноски, съгласно погасителния план
към договора. Предвид посоченото, съдът приема, че действително в случая липсва
пълно припокриване на волите на страните, в който смисъл са и възраженията на
ответника в отговора на исковата молба. Следва да се отбележи още, че съгласно
заключението по изслушаната ССчЕ дължимата за срока
на договора такса „Гарант” е в общ размер от 456 лв. Съпоставено с отпуснатите
средства по кредита – 800 лв. и размера на общо дължимата договорна лихва –
136.80 лв. съдът приема, че клаузите относно тази такса са неравноправни по
смисъла на чл. 145, ал. 1 ЗЗП и съответно нищожни, съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Ирелевантни за предмета на настоящия спор са
отношенията между кредитодателя „К.И.” ООД и
дружеството гарант „Б. К.” ООД, съгласно сключения между тях договор от 25.10.2014 г.
По изложените съображения съдът приема, че исковата претенция за
установяване на дължимостта на вземането за претендираната „такса гарант” е неоснователна и като такава
подлежи на отхвърляне.
Неоснователна в този смисъл е и претенцията за установяване на
вземането за претендираното обезщетение за забава. От
една страна, в уточняващата молба от
04.08.2016 г. ищецът посочва, че обезщетението е дължимо на основание т. 9.1.
от Общите условия на дружеството към договорите за предоставяне на
потребителски кредити. В същото време обаче в производството не са ангажирани
доказателства тези Общи условия да са станали достояние на ответника. В самата
онлайн заявка има приложен линк към договора /”виж договора”/, от което обаче не
може да се заключи, че кредитополучателят е бил запознат и с Общите условия към
него, съответно, че се е съгласил с тях и ги е приел. От друга страна, това
обезщетение за забава се начислява върху неиздължените /просрочените суми/ за
периода на забавата върху всяка забавена погасителна вноска /т. 9.1. от Общите
условия/. В случая дължимата погасителна вноска включва главница, договорна
лихва и „такса гарант”. А както се посочи по-горе в изложението, начисляването
на последната такса е неправомерно. Ето защо и изчислимото по този начин
обезщетение за забава, дори да се приеме, че ответникът е бил запознат с Общите
условия по договора за кредит, съдът приема, че е необосновано. По тези
съображения съдът приема, че предявеният иск относно обезщетението за забава е
неоснователен, поради което същият следва да бъде отхвърлен.
По делото е представена разпечатка на уведомлението за предсрочна
изискуемост, изпратеното от ищеца до ответника на 22.03.2016 г. на посочения в
заявката за кредит /графа „лични данни”/ e-mail адрес на М.Ц.Ч. – ****. В уведомлението е посочено, че
към настоящия момент кредитополучателят има четири неплатени вноски по договора
за кредит „Е.” от 22.10.2015 г., а именно за периода от м. 12.2015 г. до м. 03.2016
г., поради което и на основание чл. 6 от договора кредитът е обявен за
предсрочно изискуем. Действително в чл. 6 от процесния
договор за кредит е предвидена възможност кредитодателят
да направи кредита предсрочно изискуем, в случай че кредитополучателят не
заплати две поредни погасителни вноски, съгласно погасителния план. Доколкото
по делото не е спорно, че ответникът е заплатил само първата от дължимите
вноски и предвид посоченото уведомление, съдът приема, че ищецът надлежно е
уведомил ответната страна за настъпилата предсрочна изискуемост на договора за
кредит преди да подаде заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК.
С оглед на горепосоченото съдът
намира, че претенциите относно установяване дължимостта
на неплатената главница и изискуемата редовна лихва по договора за кредит за
основателни. Относно техния размер съдът кредитира заключението на вещото лице Е.Т.,
съгласно което оставащата главница е в размер на 666.67 лв., а договорната
лихва за периода 22.11.2015 г. – 24.03.2016 г. е в размер на 114 лв. В същото
време обаче съдът приема, че платените от ответника суми, както следва: 0.06
лв. – обезщетение за забава и 76 лв. – такса „Г.” от общо платената от него първа вноска в размер на 232.19 лв.,
неправилно са отнесени за погасяване на тези задължения /предвид и направените
по-горе изводи за неоснователност на така предявените искове за обезщетение за
забава и „такса гарант”/. Ето защо и на основание чл. 76, ал. 2 ЗЗД сумата
76.06 лв. следва да бъде приспадната от общия размер на установеното вземане за
дължимата възнаградителна лихва. След направените
изчисления съдът приема, че искът за главницата е основателен и следва да бъде
уважен в претендирания от ищеца размер – 666.67 лв.
Искът за договорна лихва е основателен до размера на сумата 37.94 лв. /114 лв.
– 76.06 лв. = 37.94 лв./, до който същият следва да бъде уважен. За разликата
над 37.94 лв. до претендираните 114 лв. /или за
сумата 76.06 лв./ исковата претенция е неоснователна и подлежи на отхвърляне.
Основателна в тази връзка е и
претенцията за присъждане на законната лихва върху главницата от 666.67 лв.,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение в съда – 28.03.2016 г. до окончателното й изплащане.
Предвид
изхода на спора, отговорността за разноски следва да бъде разпределена по
следния начин:
В
заповедното производство ищецът претендира присъждане на държавна такса и юрисконсултско възнаграждение. С оглед разпоредбите на чл.
78, ал. 1 и ал. 8 ГПК съдът приема, че от общо дължимите в заповедното
производство разноски – 75 лв. /държавна такса – 25 лв. и юрисконсултско
възнаграждение – 50 лв./ в полза на страната следва да бъде присъдена сумата
45.07 лв., съразмерно с уважената част от предявените искове.
В
настоящото производство ищцовото дружество претендира
разноски за държавна такса, депозит вещо лице и юрисконсултско
възнаграждение. С оглед крайния изход на делото, съдът приема, че от общо
дължимите в производството разноски – 475 лв. /175 лв. – държавна такса, 200
лв. – депозит вещо лице и 100 лв. – юрисконсултско
възнаграждение/ в полза на страната следва да бъдат присъдени разноски в размер
на 285.41 лв., на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, съразмерно с уважената
част от предявените искове.
Ответникът
в настоящото производство претендира разноски в размер на 350 лв. – заплатено в
брой адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от
15.09.2016 г. От процесуалния представител на ищеца е направено възражение за
прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК, което съдът приема за неоснователно
с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото и доколкото
възнаграждението е в границите на минималния размер, определен съгласно чл. 7,
ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Ето защо и предвид изхода на делото, съдът приема, че в полза
на ответника следва да бъдат присъдени разноски в размер на 139.70 лв.,
съразмерно с отхвърлената част от предявените искове, на основание чл. 78, ал.
3 ГПК.
Воден от
горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между страните, че М.Ц.Ч.,
ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на „К.И.“
ООД, ЕИК *,
със седалище и адрес на управление:***,
сумата 666.67 лв. /шестстотин
шестдесет и шест лева и шестдесет и седем стотинки/, представляваща дължима главница по сключения
между страните по електронен път Договор за потребителски кредит на граждани
без поръчителство „Е.”
№ * г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.
410 ГПК в съда – 28.03.2016 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 37.94 лв. /тридесет и седем лева и деветдесет
и четири стотинки/, представляваща дължима договорна лихва за периода 22.11.2015 г. – 24.03.2016 г., на основание чл. 422, ал. 1 вр.
чл. 415, ал. 1 ГПК, които суми са предмет на заповед
№ * г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № * г. по описа на ВРС, XLI състав.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „К.И.“ ООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***,
срещу М.Ц.Ч., ЕГН **********, с адрес: ***, обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415,
ал. 1 ГПК за приемане на установено в отношенията между страните, че М.Ц.Ч.
дължи на „К.И.” ООД следните суми: сумата
76.06 лв., представляваща разликата над 37.94 лв. до 114 лв., претендирана като дължима договорна лихва за периода
22.10.2015 г. – 24.03.2016 г.; сумата
380 лв., претендирана като договорна такса „Г.“ за периода 22.10.2015 г. –
24.03.2016 г., както и сумата 11.98 лв.,
претендирана като обезщетение за забава за периода
23.12.2015 г. – 24.03.2016 г., представляващи
част от сумата в размер на 505.98 лв. – лихва за периода 22.10.2015 г. –
24.03.2016 г., за която е издадена заповед
№ *
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № * г. по описа на ВРС, XLI състав.
ОСЪЖДА М.Ц.Ч., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „К.И.“ ООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***, сумата 45.07 лв. /четиридесет и пет
лева и седем стотинки/, представляваща сторените в заповедното производство
по ч. гр. д. № * г. по описа на ВРС, XLI състав, съдебно-деловодни разноски, както и сумата 285.41 лв. /двеста осемдесет
и пет лева и четиридесет и една стотинки/, представляваща сторените в
настоящото производство съдебно-деловодни разноски, съразмерно с уважената част
от предявените искове, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК.
ОСЪЖДА „К.И.“ ООД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***,
да заплати на М.Ц.Ч., ЕГН **********, с
адрес: ***, сумата 139.70 лв. /сто тридесет и девет лева и седемдесет стотинки/, представляваща
сторените в настоящото производство съдебно-деловодни разноски, съразмерно с
отхвърлената част от предявените искове, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок
от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: