№ 20471
гр. София, 12.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 162 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:РУМЯНА З. ЗАПРЯНОВА
при участието на секретаря АНЕЛИЯ Н. Г.А
като разгледа докладваното от РУМЯНА З. ЗАПРЯНОВА Гражданско дело №
20221110168383 по описа за 2022 година
Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от А. В. М., ЕГН
**********, с постоянен адрес в ..., с адрес за кореспонденция в г..., чрез пълномощника й
адв. М. М., АК- Пловдив, със съдебен адрес в .., против „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********,
седалище и адрес на управление в гр. София, район Средец, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7,
представлявано от Н.П.- управител, с която е предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 2,
предл. първо ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК, а при условията на
евентуалност- чл. 26, ал. 1 предл. трето от ЗЗД и чл. 143, ал. 1, т. 5 ЗЗП, за прогласяване
нищожността на неустоечната клауза по чл. 11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит №
696280/24.06.2022 г., предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 460,88 лв. при
непредоставено обезщетение.
Твърди се в исковата молба, че между ищцата и ответното дружество бил сключен
Договор за потребителски кредит № 696280 от 24.06.2022 г. Съгласно чл. 3 от договора
ответното дружество предоставя на заемателя сумата от 800 лв., а ищцата се задължава да
върне сумата от 918,12 лв., като ГПР по кредита е 40,76 %, а ГЛП- 35,04 %. В чл. 11 ал. 1 от
договора е предвидено задължение на заемополучателя да заплати неустойка в размер на
460,88 лв., разсрочена на седем вноски, като общото задължение по договора ставало в
размер на 1379 лв. Счита, че налице е накърняване на добрите нрави, доколкото се стига до
значителна нееквивалентност на насрещните престации. Сочи, че неустойката е в размер на
50 % от стойността на отпуснатия кредит, като по този начин се нарушавал принцип на
добросъвестност и справедливост. Уговорената неустойка била необосновано висока, като
излиза извън присъщите си функции. С нея се постигало неоснователно обогатяване, като по
този начин се заобикаляла нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПК. Твърди, че с нея се прехвърлял риска
от неизпълнение на задължението на финансовата институция да извърши предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник. По този начин в полза
на кредитора се уреждало още едно обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение.
Поддържа, че по същество неустойката представлявала възнаградителна лихва. Счита
клаузата за неустойка за нищожна, доколкото същата не е индивидуално уговорена. Твърди,
че налице било заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото неустойката е
следвало да бъде включена в размера на ГПР. С процесната неустойка се нарушавало
1
изискването размерът на ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС № 426/2014 г. От своя
страна, непосочването на действителния размер на ГПР в договора представлявало
заблуждаваща търговска практика. Като излага тези съображения, ищцата моли да бъде
прогласена нищожността на клаузата на чл. 11 ал. 1 от договор за потребителски кредит №
696280 от 24.06.2022 г. Моли за уважаване на иска. Претендира присъждане на разноски.
С молба, озаглавена като „Писмено становище“, с вх. № 119246/10.04.2024 г. ищцата,
чрез пълномощника си, моли да се даде ход на делото в нейно отсъствие. Поддържа исковата
молба. Представя списък по чл. 80 ГПК и договор за правна защита. Прави възражение за
прекомерност на претендиранотот от ответника адвокатско възнаграждение.
В открито съдебно заседание на 16.05.2024 г. ищецът не се явява лично и не изпраща
договорен представител.
В срока по чл. 131 ГПК процесуалният представител на ответното дружество не
депозира писмен отговор. Предявява насрещна искова молба. В същата се сочи, че между
„Сити Кеш“ ООД и А. М. е сключен Договор за потребителски кредит № 696280 от
23.06.2022 г., в изпълнение на задълженията си по който кредиторът е предоставил на
заемателя сумата от 800 лв., която следва да бъде върната на седем вноски, заедно с
уговорената договорна лихва, при ГПР 40,76 % и ГЛП 40,05 %. Твърди, че ищцата не
погасила цялото задължение, макар да е настъпил падежът и на последната вноска. С тези
обстоятелства ищецът по насрещния иск обуславя правния си интерес от предявяване на
осъдителна претенция против А. М. за заплащането на сумата от 649,08 лв., представляваща
непогасена главница по Договор за потребителски кредит № 696280 от 23.06.2022 г., ведно
със законната лихва от 16.06.2023 г. до окончателното й изплащане.
С насрещната искова молба / НИМ/ ответникът прави доказателствено искане за
допускане на съдебно-счетоводна експертиза, която да отговори на поставените в НИМ
задачи.
С молба с вх. № 125205/16.04.2024 г. ответникът, чрез процесуалния си представител
е оттеглил исковата си претенция в частта за стойността на възнаградителната лихва
В срока по чл. 131 ГПК А. В. М. е подала отговор на насрещната искова молба, чрез
адв. М. М., с който е оспорила насрещната искова претенция като неоснователна и
недоказана. Доколкото процесният договор е потребителски по смисъла на ЗПК, то съдът
следвало да следи служебно за нищожност на договора и наличие на неравноправни клаузи.
Поддържа, че Договорът за потребителски кредит № 696280 от 23.06.2022 г. е
недействителен, доколкото не са посочени приложимият лихвен процент и условията за
прилагането му. В договора ГПР бил посочен единствено като стойност, но не било известно
точно какви разходи са били включени. Посочва, че погасителният план не отговарял на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. В договора била уговорена неустойка, която по
същество представлявала договорна лихва- допълнителна печалба за кредитора. Посоченият
в договора размер на ГПР не отговарял на действителния, като последният надхвърлял
законоустановения максимален праг. Твърди се, че и клаузата за договорна лихва била
нищожна поради противоречието й с добрите нрави.
С отговора на НИМ А. В. М. прави искане по чл. 190 ГПК да бъде задължен
ответникът да представи справка за извършени плащания по процесния договор за кредит. В
условията на евентуалност прави искане за допускане на съдебно-счетоводна експертиза,
която да отговори на поставените в отговора на НИМ въпроси. В случай на уважаванена
иска моли за разсрочване на плащането на 10 месечни вноски. Поддържа, че е материално
затруднено лице.
С молба с вх. № 158232/15.05.2024 г. ответникът, чрез законния си представител,
моли да бъде даден ход на делото в негово отсъствие, като поддържа НИМ. Представя
справка за движения по процесния договор за кредит. Излага твърдения, че между страните
им установени трайни отношения, доколкото същите вече са сключвали и преди договори
при идентични условия, поради което оспорва да е налице липса на индивидуално
2
договаряне на клаузите по договора. Моли за присъждане на разноски в негова полза.
В открито съдебно заседание на 16.05.2024 г. ответникът не изпраща законен или
договорен представител.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от
фактическа и правна страна страна следното:
Предявен е иск по чл. 26, ал. 2, предл. първо ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл. 21, ал. 1
ЗПК, а при условията на евентуалност- иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД
и чл. 143, ал. 1, т. 5 ЗЗП.
Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест за уважаване на
исковата претенция в тежест на ищцовата страна е указано да установи при условията на
пълно и главно доказване сключването на Договор за потребителски кредит № 696280 от
24.06.2022 г., съгласно който ответното дружество е предоставило на заемателя сумата от
800 лв., а ищцата се задължава да върне сумата от 918,12 лв., при уговорен ГПР по кредита-
40,76 %, а ГЛП- 35,04 %; наличието на неустоечно съглашение, предвиждащо заплащане на
неустойка в размер на 460,88 лв. при неизпълнение от кредитополучателя на задължение да
предостави обезпечение; обстоятелствата, от които произтича, че оспорената клауза е
нищожна.
По предявения от „СИТИ КЕШ“ ООД срещу А. В. М. насрещен осъдителен иск с
правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, съдът е
указал на ищеца „СИТИ КЕШ“ ООД да установи наличие на валидно сключен между
страните по делото договор за потребителски кредит; усвояване на сумата от страна на
кредитополучателя; изискуемост на вземането и размер на същото; както и че оспорените
клаузи са били индивидуално договорени между страните.
Между страните по делото не се спори, че са сключили Договор за потребителски
кредит № 696280 от 24.06.2022 г., съгласно който „Сити Кеш“ ООД, в качеството му на
заемодател, е предоставило на А. В. М. сумата в размер на 800 лв., която ищецът се е
задължил да върне на 7-месечни вноски заедно с възнаградителна лихва при фиксиран
годишен лихвен процент в размер 40,05 % и годишен процент на разходите, посочен в
договора в размер на 40,76 %.
В чл. 5.1. от договора е уговорено, че заемателят се задължава в срок от три дни,
считано от усвояването на заемната сума, да предостави на заемодателя обезпечение в една
от следните форми- поръчител, който да отговаря на определени условия или банкова
гаранция.
Съгласно чл. 11, ал. 1 от договора, при неизпълнение на чл. 5.1. заемателят дължи на
заемодателя неустойка в размер на 460,88 лв., която се начислява автоматично от
заемодателя, като с подписването на договора за заем заемателят се счита за уведомен за
нейното начисляване. Начислената неустойка се заплаща разсрочено съгласно включения в
договора погасителен план.
Сключеният между ищцата и „СИТИ КЕШ“ ООД договор е потребителски, поради
което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като
според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
В частност преценката относно действителността на процесната клауза на чл. 11, ал. 1
от договора следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с
нормите на приложимия ЗПК, при действието на които е сключен договорът. Автономията
на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора (източник в
3
частност на претендираните от заявителя вземания), в т.ч. да уговорят такси и неустойки, е
ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки- съдържанието на договора не може
да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което
ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288
ТЗ) - виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 40,76 %, т. е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава
максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй
като не включва част от разходите за кредита, а именно- неустойката в размер на 460,88 лв.,
която се начислява автоматично от заемодателя и която следва да се включи в общите
разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК (в този смисъл е и Решение на Съда
на Европейския съюз от 21 март 2024 г. по дело C-714/22 по преюдициално запитване,
отправено от Софийски районен съд).
Настоящият съдебен състав приема, че уговорената в процесния договор „неустойка“ е
разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент
на разходите- ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита)- чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който
съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент
плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 %
от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни- чл.
19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. В разглеждания случай е несъмнено, че
получаването на кредита е било обусловено от предоставяне на едно от посочените
„обезпечения“, като кредитополучателят се е съгласил да заплати неустойка в размер на
460,88 лв., която се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план.
В частност настоящият съдебен състав приема, че с уговорената в чл. 11, ал. 1 от
договора за заем неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на допълнително
възнаграждение за предоставяне на процесната заемна сума - т.нар "скрита възнаградителна
лихва". Този извод на първо място следва от специфичността и краткия срок за изпълнение
задължението, по отношение на което е уговорена неустойката - осигуряването на поемане
на поръчителство за връщане на заема. По този начин, кредиторът не е очаквал или желал
изпълнение на задължението. Още повече, ако заемодателят действително е имал намерение
да получи обезпечение от такъв тип, той е можел да постави сключването на договора за
заем и предоставяне на заемните средства под условие от предварителното поемане на
4
поръчителство от лице, отговарящо на посочени изисквания, каквато възможност, той има
съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и
уговорката, че в случай на възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще
бъде заплащано всеки ден заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно
уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие
между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а
това за неустойка ще възникне. Следва да се посочи, че посочената алтернатива за
обезпечение - банкова гаранция е житейски немислима при сключване на договор за
потребителски кредит, доколкото кандидатстващото лице може просто да се възползва от
средствата, нужни за издаването на банковата гаранция.
Съдът намира, че с разглежданата неустоечна клауза се заобикаля правилото на чл.
19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно
допустимия. В случая само размера на неустойката представлява над 50 % от заетата сума и
заедно с нея се формира годишен процент на разходите в размер, който е значително по-
висок от нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК.
С оглед гореизложеното, задължението по чл. 11, ал. 1 не е свързано с
неизпълнението на договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който в
противоречие на правилото чл. 11, т. 10 ЗПК не е включен в годишния процент на разходите,
нито в общата сума на заема, дължима от потребителя към деня на сключването. Въпреки че
формално в договора са посочени годишен процент на разходите и общ размер на
задължението, без включването в тях на обсъжданата сума по чл. 11, ал. 1, те не могат да
изпълнят отредената им функция- да дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен
начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз
основа на което да вземе информирано решение за сключването му (така Решение № 261440
от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав и др.).
Предвид гореизложеното, неустоечната клауза на чл. 11, ал. 1 от договора е нищожна
на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК.
По предявения от „СИТИ КЕШ“ ООД срещу А. В. М. насрещен осъдителен иск с
правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1, предл. първп ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК съдът
приема следното:
Както се изясни, въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките СРС
приема, че макар формално процесният договор за потребителски кредит да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на
изискуемото съдържание по т. 10- годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е
чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето- чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се
ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за
кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от
ЗПК, поради което предявеният главен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. В тази
хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва и или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, поради което
предявеният евентуален иск е основателен и следва да бъде уважен (в този смисъл са
Решение № 2428 от 25.04.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 3706/2023 г., Решение № 261440 от
04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24
от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.).
5
Съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит и да я присъди на ищеца, доколкото ЗПК е
специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е
предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Ако се
приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и
осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно
производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до
неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор. Това би противоречало на принципа за недопускане на
неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния
ПК- в този смисъл е и постановената трайна съдебна практика ( Решение № 50174 от
26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 60186 от 28.11.2022 г. по
т. дело № 1023/2020 г., на ВКС, I т. о. и Решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. дело №
3620/2021 г. на ВКС, III г. о., Определение № 50161 от 29.03.2023 г. по т. д. № 1070/2022 г. на
ВКС, II т. о., Решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, I т. о. и др.).
По делото е представена справка за движенията по процесния договор, видно от
която ищцата, като заемополучател по кредита, е заплатила сумата от общо 990 лв. по
кредита, с оглед което съдът счита, че е погасена чистата стойност на кредита в размер на
800 лв.
С оглед изложеното следва да се отхвърли осъдителният иск по насрещната искова
молба за сумата от 649,08 лв. като неоснователен.
По разноските:
С оглед изхода от настоящия спор право на разноски има единствено ищецът на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Същият е бил осводен от такси и разноски в настоящото
производство, като му е била предоставена и безплатна правна помощ от процесуалния му
представител на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., поради съдът не следва да му присъжда
разноски по делото.
В производството ищецът е бил представляван безплатно от адв. М. В. М., АК-
Пловдив, с адрес на кантора- .., съгласно Договор за правна защита и съдействие от
30.11.2022 г., намиращ се на л. 45 от делото. Поради което и на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
в полза на адв. М. В. М. следва да бъде определено адвокатско възнаграждение в размер на
400 лв., към което следва да се прибави ДДС в размер 80 лв., доколкото по делото са
представени доказателства за регистрация по ДДС.
Ответникът следва да бъде осъден на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да заплати по
сметка на СРС сумата от 50 лв., представляваща държавна такса по делото по
първоначалния иск.
Така мотивиран, настоящият състав на Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата по чл. 11, ал. 1 от Договор за
потребителски кредит № 696280/24.06.2022 г., предвиждаща заплащане на неустойка в
размер на 460,88 лв. при непредоставено обезщетение, по предявения от А. В. М., ЕГН
**********, с адрес в ..., против „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление в гр. София, район Средец, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7, представлявано от Н.П.-
управител, иск с правно основание по чл. 26, ал. 2, предл. първо ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК,
вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, седалище и адрес
на управление в гр. София, район Средец, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7, представлявано от
Н.П.- управител, против А. В. М., ЕГН **********, с адрес в ..., иск с правно основание чл.
6
240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, за заплащане на сумата от
649,08 лв., представляваща непогасена главница по Договор за потребителски кредит №
696280 от 23.06.2022 г., ведно със законната лихва от 16.06.2023 г. до окончателното й
изплащане, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление в
гр. София, район Средец, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7, представлявано от Н.П.- управител, да
заплати на АДВ. В. М., АК- Пловдив, с адрес на кантора- .., сумата от 480 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение с включено ДДС за осъществено безплатно
процесуално представителство по делото на А. В. М. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление в
гр. София, район Средец, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7, представлявано от Н.П.- управител, да
заплати по сметка на Софийски районен съд на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата 50
лв., представляваща разноски за държавна такса.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски
съд в двуседмичен срок от връчване на препис от него на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7