Решение по дело №56/2024 на Административен съд - Видин

Производството е по реда на чл.145 и следващите от АПК, във връзка с чл.118 от КСО.

Образувано е по жалба на К.К.А. ***, против решение № 1040-05-35/21.12.2023 г. на директор на ТП на НОИ-Видин, с което е потвърдено разпореждане № 051-00-422-3/14.11.2023 г. на ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ-Видин.

Жалбоподателят твърди, че неправилно е отказано отпускане обезщетение за безработица, тъй като съгласно чл.11 от Регламент (ЕО) 987/2009 г., решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на същото, което се свързва с центъра на неговите интереси. Твърди още, че събраните по преписката доказателства не са обсъдени от ответника, в нарушение на приложимите административнопроизводствени правила, което е довело до погрешно определяне на обичайното пребиваване на заявителката, респ. на компетентната държава да извърши преценка за наличие на правото на обезщетение за безработица. Оспорва изложените в атакуваните актове мотиви като некоректни и неотносими към процесния казус.

Прави искане за отмяна на решение № 1040-05-35/21.12.2023 г. на директор на ТП на НОИ-Видин, с което е потвърдено разпореждане № 051-00-422-3/14.11.2023 г. на ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ-Видин. Претендира присъждане на направените разноски в производството.

Ответникът директор на ТП на НОИ-Видин, редовно призован, чрез процесуалния си представител оспорва жалбата и моли да бъде потвърдено оспореното решение. Представя подробни писмени бележки по съществото на спора. Прави искане за присъждане на разноски за процесуално представителство.

Административен съд Видин, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, съобрази доводите на страните и извърши проверка на оспорения акт във връзка с правомощията си по чл.168 от АПК, приема за установена следната фактическа обстановка: със заявление вх.№ ЗПОБ-05-04-266/10.04.2023 г. жалбоподателката поискала да й бъде отпуснато обезщетение за безработица. В заявлението си посочила, че е упражнявала трудова дейност в Германия в периода от 23.06.2017 г. до 31.03.2023 г. Приложена е декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65, ал.2 от Регламент (ЕО) 883/2004 г., в която посочва, че последен период на заетост е от 23.06.2017 г. до 31.03.2023 г. в Германия като наето лице и съпругът й е живял в Германия, както и децата й и преобладаваща част от роднините й. Посочва, че не притежава жилище, като преобладаваща част от социалните контакти са били в България, където възнамерява да се установи трайно.

Налице е формуляр PD U1, от който се установява, че лицето е работило в Германия от 23.06.2017 г. до 31.03.2023 г. и е получавало възнаграждение.

С разпореждане № 051-00-422-3/14.11.2023 г. на ръководител за осигуряване за безработица е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО с мотиви, че съгласно чл.65, ал.2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. за координация на системите за социална сигурност, обезщетенията за безработица се предоставят от институцията в държавата по пребиваване на лицето по време на последната заетост. Посочва се, че основен критерий при определяне държавата на пребиваване на трудово активните лица е трудово правната връзка със съответната държава, характерът й и нейната продължителност, като в този смисъл се цитира практика на СЕС, т.19, дело № С-76/76. Приема се, че продължителността на заетостта е 5 години, 9 месеца и 8 дни, което налага извод, че след изтичане на 5 годишен срок за лицето е породено право на постоянно пребиваване в Германия, която се явява държава по пребиваване, като държава по последна заетост. Посочва се, че на основание чл.61 и по аргумент от чл.65, ал.2 и ал.5, б.”а” от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., България не е компетентна държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание нейна институция да извършва преценка на право на обезщетение за безработица по българското законодателство.

С жалба от 29.11.2023 г. заявителката възразила против разпореждането, като посочила, че административният орган е извършил едностранен и формален анализ, като не е обсъдил всички представени документи. Посочила, че в действителност приложимото законодателство определя България, а не Германия като компетентна държава за предоставяне на обезщетение за безработица. Твърди, че всяка година се е прибирала в България заедно със семейството си, съпругът й е закупувал леки автомобили от Германия, които е регистрирал в България, а след завръщането си е записала децата си в българско училище.

С решение № 1040-05-35 от 21.12.2023 г. на директора на ТП на НОИ Видин по делото отхвърлил жалбата и потвърдил разпореждането. Посочил, че от събраните по преписката доказателства се установява по безспорен начин, че заявителката е български гражданин, а спрямо казуса намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Прието е въз основа на събраните по преписката доказателства, че България не е компетентна държава, респ. че ТП на НОИ-Видин не е компетентна институция по пребиваване, тъй като Регламент (ЕО) № 883/2004 г. намира приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл.3, §.1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и обезщетенията за безработица (чл.3, §.1, б.”з”). Персоналният обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл.2, §.1, която предвижда, че регламентът се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица.

Приема, че общото правило за определяне на приложимото законодателство е формулирано в чл.11, §.3, буква „а” на разпоредбата е формулирано правилото, касаещо наетите лица, каквато е и заявителката, което правило гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага законодателството на тази държава-членка. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл.65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., съгласно който напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване.

Прието е, че предвид обстоятелството, че до м. Март 2023 г. жалбоподателката е била с място на обичайно пребиваване по смисъла на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. в Германия, след което в България, което приема като аргумент за липса на основание за прилагане на разпоредбата на чл.65, §.2 от Регламента, като приложима е нормата на чл.64 от същия регламент.

Приема, че продължителността на заетостта на заявителката в Германия е за повече от 5 години, като съгласно становището на Европейската комисия по дело № С-30/22, позовавайки се на правилата, установени в Глава IV на Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 09.04.2004 г., с изтичането на период по-дълъг от 5 години се приема, че е налице срок с достатъчно голяма продължителност, след изтичането на който дадено лице има право да придобие статут на постоянно пребиваващо в дадена държава, т.е. този период от време се счита за достатъчно продължителен, за да обоснове стабилна връзка между лицето и съответната държава и се явява индикатор за връзката с тази държава и в този смисъл е и становището на Европейската комисия по дело С-30/22.

Приема, че не може да се приеме, че лицето попада в обхвата на чл.65, §.2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., според които отговорността за изплащане на обезщетение за безработица се прехвърля от държавата по заетостта (компетентна по правилата на чл.11, §.3, б.”а” от същия регламент) върху държавата по пребиваване, тъй като за да е налице такава хипотеза следва напълно безработното лице по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице да е пребивавала в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, като в случая компетентната държава е Германия и да продължава да пребивава в тази различна държава-членка или да се е завърнало в нея, в настоящия случай по време на последната си трудова заетост лицето е пребивавало в Германия, а не в държава-членка различна от компетентната държава, каквото е изискването на цитираната разпоредба. При това положение не може да се приеме, че завръщайки се в България заявителката се е завърнала в държавата си по пребиваване, а всъщност е променила пребиваването си след приключване на заетостта, като се е завърнала в държавата си по произход, но не и по пребиваване и разпоредбата на чл.65, §.2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. не е приложима в настоящия случай.

Посочва се, че държавата по пребиваване съвпада с държавата по последна заетост (Германия) и на основание чл.61 и по аргумент от чл.65, ал.2 и ал.5, б.”а” от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., България не е компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на право на обезщетение за безработица по българското законодателство. Направен е анализ и дело С-30/22 на Съдът на ЕС.

Към преписката са приложени удостоверения относно сключен граждански брак на жалбоподателката, както и относно удостоверения за раждане на децата на същата, 3 броя свидетелства за регистрация на МПС, споразумение за обучение по фризьорство между трето лице и жалбоподателката, 4 броя свидетелства за Свето кръщение на жалбоподателката и членовете на нейното семейство, два броя служебни бележки от ОУ „Христо Ботев”, гр. Дунавци, обл. Видин, удостоверяващи, че децата на оспорващата са записани като ученици в същото учебно заведение на 06.02.2023 г., 3 броя регистрационна форма за първоначален избор на ОПЛ на жалбоподателката и родените от брака на същата деца, Заповед № 1015-05-65/16.10.2017 г. на директора на ТП на НОИ-Видин, за определяне на компетентен орган за издаване на актове по реда на Наредбата за отпускане и изплащане на парични обезщетения за безработица. Във връзка с подаденото заявление, инициирало административното производство, приключило с атакуваното решение, към преписката са приложени получените от Германия СЕД U017 и СЕД Н006, съдържащи информация относно пребиваването на лицето. Впоследствие пред съда са представени от ответната страна преведени на български език общо 12 документа, касаещи характера на трудовото правоотношение на жалбоподателката и други обстоятелства, които съдът приема като неотносими към предмета на спора.

В открито съдебно заседание по делото процесуалният представител на оспорващата е представил 4 броя удостоверения, издадени от директора на ОДМВР-Видин, касаещи извлечение от ИИС Справки на МВР за преминавания на жалбоподателката, нейния съпруг и родените от брака им деца през ГКПП на Р. България.

По искане на жалбоподателката в открито съдебно заседание са разпитани свидетелите Л.С.С.и Антоанета Боянова Иванова, които установяват, че през пролетта на 2023 г. жалбоподателката и семейството й са се прибрали от Германия в България. Установяват, че семейството живее в жилище в гр. Дунавци, собственост на съпруга, а децата учат в училището в същото населено място. Свидетелите посочват, че цялото семейство на К.К.А., както и нейните свекър и свекърва са живели с нея в Германия през времето, когато тя е работила там.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното: процесната жалбата е подадена в срока по чл.118, ал.1 от КСО, от надлежна страна, като е допустима.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

Оспореното решение е издадено от компетентен орган по смисъла на чл.117, ал.3 от КСО, а именно от директора на ТП на НОИ-Видин, в писмена форма, изложени са мотиви, спазени са административнопроизводствените правила, правилно е приложен материалният закон и целта на закона.

Безспорно се установява от преписката, че жалбоподателката има стаж, придобит в Германия до 31.03.2023 г. и след завръщане в България е подала заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица, като няма период на осигуряване след завръщането в България.

Право на парично обезщетение за безработица съгласно чл.54а от КСО имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд „Безработица” най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването и които: 1. имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; 2. нямат отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст или професионална пенсия за ранно пенсиониране; 3. не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл.114а, ал.1 от КТ.

Предвид факта, че последната трудова заетост на лицето е била във Германия, относимите правни норми във връзка с координация на системите за социална сигурност между Германия и България са в Регламент (ЕО) № 883/2004 г. на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 година за координация на схемите за социална сигурност.

Съгласно чл.61 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. компетентната институция на държавата членка, чието законодателство поставя придобиването, запазването, възстановяването или продължаването на правото на обезщетения за безработица, в зависимост или от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, зачита, доколкото е необходимо, периодите на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, завършени съгласно законодателството на всяка друга държава членка, като завършени съгласно прилаганото от нея законодателство.

Чл.2 предвижда, че се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица.

Съгласно чл.3 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. разпоредбите му са приложими към всички законодателства (по см. на чл.1, параграф „л”) и относно обезщетение за безработица, доколкото оспорващата е работила в Германия към м. Март 2023 г.

Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения.

По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето т.е. приложимо е правото на Германия при определяне на правото на обезщетение за безработица, освен ако не са налице специалните правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост, като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл.65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

Съгласно чл.65, §.2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване.

В случая оспорващата е подала декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65, ал.2 от Регламент № 883/2004 г. и следва да се прецени дали България е държава по пребиваване, за да извърши преценка на правото на лицето на обезщетение.

Съгласно чл.11, §.3, буква „в” от Регламент № 883/2004 г., спрямо лице, получаващо обезщетения за безработица в съответствие с член 65 съгласно законодателството на държавата членка по пребиваване, се прилага законодателството на тази държава членка, а в чл.1, б.”й” от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. се дефинира понятието „пребиваване” като мястото, където лицето обичайно пребивава.

Съгласно чл.11 от Регламент № 987/2009 г. при различия в становищата на институциите на две или повече държави членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави членки; б) положението на лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянния характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii) упражняването на неплатена дейност; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; vi) държавата членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане.

С определение по дело С-30/22, СЕС е дал заключение, според което чл.65, §.2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. на ЕП и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност трябва да се тълкува, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава-членка, в която не е завършило периода на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава-членка, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период.

С оглед горепосоченото съдът намира, че правилно е приложен Регламент (ЕО) № 883/2004 г., като не може да се приеме, че България е компетентна държава по пребиваване, тъй като оспорващата през последните повече от 5 години преди подаване на заявлението за ПОБ е работила в Германия, където е живяла със семейството си с оглед деклариране на това обстоятелство от нея и независимо дали притежава собственост в България, има роднини тук, то центърът на интересите й е бил в Германия и разпоредбата на чл.65, ал.2 от Регламента е неотносима предвид определение по дело С-30/22 на СЕС, тъй като по време на последна заетост от повече от 5 години тя е пребивавала в Германия, няма периоди на заетост в България, поради което не може да претендира на основание чл.54а, ал.1 от КСО за обезщетение за безработица, тъй като България не е компетентна държава по пребиваване.

В случая лицето не е лишено от право на обезщетение за безработица, но компетентната държава е държавата по последна заетост (Германия), която е и държава по пребиваване, тъй като центърът на интересите на лицето е бил именно там, каквато е и целта на КСО – предоставяне на плащания на правоимащи лица при наличие на основание за това и съблюдаване на европейските регламенти. Връзката на жалбоподателката с България: поддържане на контакт с близки в България през последните повече от 5 години не води до извод, че лицето пребивава в България, тъй като същото е живяло с цялото си семейство в Германия, където е работило непрекъснато и е следвало там да упражни правото на обезщетение, защото там е бил центърът на интересите му, който е от значение за определяне на държава по пребиваване към момента на полагане на труд, а не след преустановяване на дейността.

Предвид изложените мотиви атакуваното в настоящето производство решение на директора на ТП на НОИ-Видин е законосъобразно, а оспорването е неоснователно и следва да бъде отхвърлено.

Предвид изхода на спора и чл.143, ал.3 от АПК следва да бъде уважена своевременно заявената претенция на ответника в негова полза да се присъди юрисконсултско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство за сметка на жалбоподателя. На основание чл.24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, във връзка с чл.37, ал.1 от ЗПП и като съобрази сравнително невисоката правна сложност на спора, съдът определя възнаграждението в размер на 100,00 лева.

Воден от горните мотиви и на основание чл.172, ал.2 от АПК, Административен съд Видин,

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на К.К.А. ***, против решение № 1040-05-35/21.12.2023 г. на директор на ТП на НОИ-Видин, с което е потвърдено разпореждане № 051-00-422-3/14.11.2023 г. на ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ-Видин, като неоснователна.

ОСЪЖДА К.К.А. ***, да заплати в полза на ТП на НОИ-Видин разноски за процесуално представителство по делото в размер на 100,00 (сто) лева.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване или протест, предвид разпоредбата на чл.119, във връзка с чл.117, ал.1, т.2, б.”б” от КСО.

Съдия: