Р Е
Ш Е Н
И Е
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
№……….….гр.София, 19.07.2019 г.
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданска колегия, ІV “в” състав, в открито съдебно заседание,
проведено на двадесет и първи февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Мл.съдия Андрей Георгиев
при участието на секретаря Милена Кюркчиева, като разгледа
докладваното от съдия Зл.Чолева гр.дело № 6149
по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Съдът
е сезиран с жалба, подадена от М.С.Т. срещу
решение № ІІІ-********* от 13.03.2018г.,
постановено по гр.дело № 85329/ 2017г., на Софийски районен съд, 144
състав, поправено по реда на чл.247 от ГПК с решение от 12.09.2018г., с което са отхвърлени предявените от нея срещу Поделение
за пътнически превози-С.към Б. „П.п.“ ЕООД обективно съединени искове, както
следва: 1/ с правно основание чл.344,ал.1,т.1 от КТ – за признаване за
незаконно и отмяна на уволнението от длъжността „кондуктор“" в Поделение
за пътнически превози-С.към Б. „П.п.“ ЕООД, извършено със заповед № 10/
16.10.2017г.; 2/ с правно основание
чл.344,ал.1,т.2 от КТ – за възстановяване на ищцата на длъжността, заемана
преди уволнението – „кондуктор“ в Поделени за пътнически превози – С.към
„БДЖ-Пътнически превози“ ЕООД и 3/ с правно основание чл.344,ал.1,т.3, вр. с
чл.225,ал.1 от КТ – за заплащане на сумата от 5 002,00лв. като обезщетение
за времето на оставане без работа в резултат на уволнението за периода
01.12.207г.- 01.06.2018г., ведно със законната лихва от 05.12.2017г.- до
окончателното изплащане. Решението се обжалва и в частта за разноските.
Въззивницата, М.С.Т. заявява искане за отмяна на обжалваното решение,
като се позовава на отменителните основания–нарушение на материалния закон и
необоснованост. Въззивницата твърди, че
незаконосъобразен и напълно необоснован и неправилен е изводът на съда, с който
е прието, че от нейна страна е заявена воля за прекратяване на трудовото
правоотношение по взаимно съгласие. Въззивницата поддържа, че правилно от
първата инстанция е прието, че срещу нея е образувано от работодателя-ответник
производство за дисциплинарното й уволнение, както и че това е правомощие на
всеки работодател и с него не се нарушават добрите нрави, само ако работникът действително е извършил
нарушенията на трудовата дисциплина. В конкретния
случай счита, че не са събрани доказателства, които да установяват извършени от
нея дисциплинарни нарушения, поради което намира за неправилен е изводът на
първата инстанция, че по делото не се установява упражнена върху нея психическа
принуда. Твърди, че именно принудата да промени дадените от нея
обяснения по жалба на гражданка – в съответствие със съдържанието, изискано от
работодателя и с цел да бъде създадено
основание за дисциплинарното й уволнение, представляват проявление на аморално
и противоправно поведение на ответника, както и са форма на изнудване. В тази
връзка поддържа, че при преценка на свидетелските показания от първата
инстанция не е отчетена служебната зависимост на свидетелите от ответника като
техен работодател. Твърди, че от съда не е обсъден доводът й за афект,
предизвикан от силния гняв срещу опита
да бъде принудена да напише мотивите на собственото си уволнение, като
счита, че афектът е пречка за изразяване на свободна воля. Поддържа, че от първата инстанция не е
обсъден фактът, че на датата 16.10.2017г. тя не се явила на работа, а на
17.10.2017г. е занесла само болничния
лист и именно тогава е узнала за прекратяването на трудовия договор. Поддържа,
че от първата инстанция не даден отговор на въпроса след като от нея е подадена
на датата 17.10.2017г. молба за оттегляне на молбата й за прекратяване на
трудовия договор, в кой момент – преди или след подаване на тази молба на
същата дата от работодателя е прекратено трудовото правоотношение с резолюция и
като последица от това – не е установено дали заповедта за прекратяване на
трудовия договор е валидна, респ.- дали тази заповед не е израз на злоупотреба
с права от ответника- работодател, чрез изгонване на неудобен работник по
„законен начин“. Твърди, че с
обжалваното решение е приета за установена изопачена фактическа обстановка,
като е премълчан фактът, че заповедта за прекратяване на трудовия й договор е
изготвена един ден преди поставяне на резолюцията върху нейната молба.
Поддържа, че с обжалваното решение не са обсъдени всички заявени от нея
твърдения и възражения. С изложените доводи въззивницата- ищца мотивира искането си за
отмяна на обжалваното решение и вместо него- постановяването на друго, с което
предявените искове да бъдат уважени като основателни. Заявява доказателствено
искане. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Въззиваемата страна, Поделение
за пътнически превози-С.към Б. „П.п.“ ЕООД оспорва жалбата, като неоснователна
и заявява искане за потвърждаване на първоинстанционното решение, като
законосъобразно и правилно. Подробни съображения в подкрепа на заявеното
становище въззиваемият развива в писмения отговор на жалбата. Счита, че правилно
с обжалваното решение е прието, че по делото е доказано прекратяването на
трудовото правоотношение по взаимно съгласие, като процедурата по
чл.325,ал.1,т.1 от КТ е започната по изрична писмена молба на ищцата. Поддържа, че недоказано е твърдението на
ищцата за неподадена от нея молба за прекратяване на трудовия договор при
наличие на собственоръчно написана и подписана от нея молба, подадена на датата
13.10.2017г. – петък в края на работния ден, изведена в деловодството в първия
работен ден - понеделник 16.10.2017г. Поддържа, че отправеното от ищцата предложение
за прекратяване на трудовото правоотношение е прието от него в рамките на
законоустановения 7 дн.срок, като за приемането ищцата е уведомена с писмо.
Счита за недоказани твърденията на ищцата за подаване на молбата за
прекратяване на трудовото правоотношение в състояние на „афект“, както и за
недоказани твърденията й за упражнена върху нея психическа принуда или
заплашване. Поддържа, че от събраните гласни доказателства се установява, че молбата
за прекратяване на трудовото
правоотношение е била написана от ищцата спокойно, поради което – недоказано е
твърдението й за написване в състояние на афект и при упражнена заплаха или
насилие над волята. Възразява, че започналото срещу ищцата дисциплинарно
производство е неотносимо към предмета на правния спор по настоящото дело, още
повече, че от негова страна законно и коректно са поискани обяснения от ищцата,
съгласно нормата на чл.193,ал.1 от КТ.
Фактът, че ищцата е била в отпуск по болест на датата 16.10.2017г.
намира за неотносим, тъй като основанието за прекратяване на трудовото
правоотношение не попада в приложното поле на чл.333 от КТ. По изложените
съображения ответникът заявява искане за потвърждаване на атакуваното решение
на СРС, с присъждане на разноските по делото за въззивното производство-
юрисконсултско възнаграждение.
Софийски градски съд, като взе предвид становищата и доводите на страните и след
като обсъди събраните по делото доказателства в рамките на въззивната жалба и
по реда на чл.235,ал.3 от ГПК, приема за установено следното:
При извършената проверка по реда на чл.269, предл.1 от ГПК,
настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Поради това съдът дължи произнасяне
по съществото на правния спор в рамките на доводите, заявени с въззивната
жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на чл.269, предл.2 от ГПК.
Предявени са при условията на обективно
кумулативно съединяване, искови претенции с правно основание чл.344,ал.1,т.1 от КТ, чл.344,ал.1,т.2 от КТ
и чл.344,ал.1,т.3 от КТ.
Настоящият съдебен състав споделя като краен
резултат извода на първата инстанция – за неоснователност на предявените
искове, но по мотиви, различни от приетите от него.
Между страните по делото няма спор, а и от
представените писмени доказателства се установява, че между тях е съществувало
валидно трудово правоотношение, възникнало от трудовия договор от 11.10.2010г.,
с който ищцата е назначена на длъжността „кондуктор“ в Териториален център за пътнически превози-С.при“БДЖ-Пътнически
превози“ ЕООД, чийто правоприемник е Поделение за пътнически превози – С.към
„БДЖ – Пътнически превози“ ЕООД, на основание заповед № 601/ 29.09.2017г. на
управителя на „БДЖ- Пътнически превози“ ЕООД.
С
молба , подадена от ищцата и входирана
при ответника с № 93-01-4 на датата 16.10.2017г. от ищцата е заявено искане за прекратяване на трудовия
договор „незабавно“. Настоящият съдебен
състав приема, че заявената от ищцата воля с посочената молба е за прекратяване
на трудовото й правоотношение едностранно от нейна страна по реда на
чл.326,ал.1 от КТ, с изричното уточнение, че няма да бъде спазен
законоустановеният срок на предизвестието. Волята на ищцата за прекратяване на
трудовото правоотношение е заявена ясно и еднозначно, а направеното изявление,
че желае това прекратяване да настъпи незабавно
сочи именно на волята й да не бъде спазен срокът на предизвестието. Така
отправеното от ищцата изявление за прекратяване на трудовото правоотношение по
реда на чл.326,ал.1 от КТ е достигнало до знанието на ответника на 16.10.2017г. , на която дата е
входирана молбата на ищцата при ответника и на която датата от последния е
издадена заповедта за уволнение. Ето
защо, настоящият съдебен състав приема, че считано от 16.10.2017г. трудовото
правоотношение между страните е прекратено, на основанието по чл.326,ал.1 от КТ, предвид изричното изявление на ищцата, че от нея няма да бъде спазен срокът
на предизвестието. Прекратяването на трудовото правоотношение на основанието по
чл.326,ал.1 от КТ настъпва по силата на закона, считано от изтичане на
предизвестието- чл.335,ал.2,т.1 от КТ или на съответната част от
предизвестието- при неспазването му- т.2 на чл.325,ал.2 от КТ, без да е
необходимо някакво насрещно изявление на ответника-работодател, а издадената
заповед за прекратяване на трудовият договор има само декларативен, а не
конститутивен характер. Правно значение за основанието за прекратяването на
трудовият договор има само това посочено в предизвестието, а не това – записано в заповедта за прекратяване
на трудовия договор, като при противоречие на основанието по предизвестието и
това- посочено в заповедта, последното е
ирелевантно и не обуславя незаконосъобразност на уволнението. В този смисъл е и
константната съдебна практика- постановеното по реда на чл.290 от ГПК – Решение
№ 62/ 01.04.20104г., Определение № 1199/ 13.11.2012г. по гр.дело № 460/ 2012г.
на ІV ГО на ВКС и Определение № 830/ 21.07.2015г. по гр.дело № 1907/2015г. на
ІІІ ГО на ВКС. Нещо повече, в конкретния случай в спорната заповед с
декларативен характер изрично като основание за прекратяване на трудовия
договор е посочена личната молба на
ищцата, т.е.- като фактическо основание е посочено действителното такова – по
молба на ищцата за прекратяване на трудовия договор, представляваща по своята
правна същност едностранно изявление за прекратяване с предизвестие, при
уточнението, че това предизвестие няма да бъде спазено от нейна страна. Посочената от работодателя правна
квалификация по чл.325,ал.1,т.1 от КТ в спорната заповед е ирелевантна за
законосъобразността на уволнението, тъй като при разминаване между посоченото
фактическо /словесно/ основание и правно такова- последното не обвърза съда, а
правно значение има конкретното фактическо основание и доказаността на неговото
наличие за законосъобразността на уволнението. След като в конкретния случай
фактическото основание безспорно е доказано и правилно възприето от
работодателя, то посочената правна квалификация от работодателя в заповедта с декларативен
характер е без правно значение и не обуславя незаконосъобразност на
уволнението. В този смисъл и Определение
№ 812 / 17.11.2017г. по гр.дело № 1845/ 2017г. на ІІІ ГО на ВКС, Определение № 1199/ 13.11.2012 г. на ІV ГО на
ВКС, Определение № 789/ 17.10.2018г. по гр.дело № 2074/ 2018г. на ІV ГО на ВКС
и др. Доколкото в отправеното от ищцата
предизвестие за прекратяване на трудовия договор изрично е посочено, че от
нея няма да се спази законоустановеният срок на предизвестието, съдът приема,
че по силата на закона – чл.335,ал.2,т.2 от КТ, прекратяването на трудовото
правоотношение между страните в конкретния случай е настъпило е от момента на
достигане на предизвестието до ответника – на 16.10.2017г. Що се отнася до
възражението на ищцата, че по делото не е изяснен въпросът дали направеното от нея
оттегляне на предизвестието е извършено преди прекратяването на трудовото й
правоотношение, същото се явява преклудирано, на основание чл.266,ал.1 от ГПК, доколкото е
заявено за пръв път с въззивната жалба. Пред първата инстанция защитното
твърдение на ищцата е било, че от нейна
страна не е подавана молба за прекратяване на трудовия договор, което твърдение
освен , че не се поддържа от нея пред настоящата инстанция, е опровергано и от събраните по делото
доказателства. Дори да се приеме,че в
заявеното от ищцата твърдение, че от нея е подадена молба на дата 17.10.2017г.,
с която е отречено предходно направеното изявление за прекратяване на трудовото
правоотношение, се включва и
възражението, че с тази молба е оттеглена предходната молба за прекратяване на
трудовия договор, съдът приема, че по делото не се установява наличието на
хипотезата на чл.326,ал.4, предл.2 от КТ, доколкото от самата ищца в исковата
молба изрично се признава фактът, че на дата 16.10.2017г. е била уведомена по
телефона от прекия й ръководител, че е издадена заповед за уволнението й, т.е.-
уведомена е, че предизвестието й за прекратяване на трудовото правоотношение е
достигнало до работодателя и е прието от него в момент /16.10.2017г./ ,
предхождащ оттеглянето на предизвестието /17.10.2017г./. Последният факт се установява и от писмените
доказателства по делото, обсъдени по-горе в мотивите.
На
следващо място, настоящият съдебен състав приема, че от ищцата не е доказано
твърдяното от нея опорочаване на волята
й , отразена в предизвестието за прекратяване на трудовия договор,
поради упражнена върху нея заплаха от страна на ответника – чрез заплашването й
с дисциплинарно уволнение. За да е налице опорочаване на волята на ищцата чрез
твърдяната от нея упражнена от ответника заплаха по смисъла на чл.30 от ЗЗД, то
по делото следва да бъде доказано реализирано от ответника поведение, което да е създало у ищцата основателен страх
за нейния живот или нейното имущество. Настоящият съдебен състав приема, че по
делото не се установява наличието на посоченото поведение, което да е проявено
от страна на ответника-работодател. Действително, от показанията на разпитаните
по делото свидетели К. и К.се установява, че ищцата е била помолена от прекия й
ръководител- св.К., да промени дадените от нея обяснения във връзка с подадена
срещу нея жалба от пътник. Това искане на прекия ръководител към ищцата, дори и
да не е било под формата на молба, настоящият съдебен състав приема, че няма за
последица възбуждане у ищцата на основателен страх за нейният живот или
имущество. От събраните по делото доказателства не се установява искането на
прекия ръководител на ищцата за промяна на обясненията й да е било съпроводено
и с отправена заплаха за дисциплинарно уволнение. Нещо повече, дори хипотетично да бъде приета
за правилна тезата на ищцата, че исканията на прекият й ръководител за промяна
на дадените от нея писмени обяснения са целели от нея да бъдат дадени
обяснения, които да послужат като основание за дисциплираното й уволнение, то
доколкото тези искания са на лице, което не е законен представител на ответника,
респ.- не се явява пълномощник на
законния представител, /касае се за прекият ръководител на ищцата/, те не могат да бъдат ценени като основание за
възбуждане на основателен страх у ищцата за загуба на работата й чрез
дисциплинарното й уволнение. Посоченото дисциплинарно наказание може да бъде
наложено единствено от законния представител на ответника. Изявления на други
лица , извън законния представител или негов представител, нямат никаква правна
стойност. Както законосъобразно е прието и с обжалваното решение, дори
изявленията за евентуално дисциплинарно уволнение да изхождат от законния
представител на ответника /факт, който в случая нито се твърди от ищцата и
както вече бе посочено по-горе в мотивите- не се установява и от
доказателствата по делото/, то това изявление не е от категорията на тези,
които да имат за последица възбуждането на основателен страх у работника/служител
за живота или имуществото му, след като дисциплинарното уволнение е законово
установена правна възможност за прекратяване на трудовото правоотношение , а при незаконност на същата – работникът разполага с исковия път за защита
по чл.344 от КТ. В този смисъл са и разрешенията на константната съдебна
практика- Определение № 344/
27.03.2017г. по гр.д.№ 60222/ 2016г. на ІV ГО на ВКС. На последно място, както вече бе посочено по-горе в мотивите,
след като събраните по делото
доказателства се установява, че изявленията, с които от ищцата е поискана
промяна на фактите по даденото от нея обяснение във връзка с жалба на пътник,
не произхождат от законния представител на ответника, нито от лице, действало
като негов пълномощник, не може да се приеме , че от ответника е нарушен принципът
за добросъвестност, установен с нормата на чл.8 от КТ. Доказаността на
евентуално такова нарушение би могло да се обсъжда само ако горепосочените
изявления произтичаха от законния представител на ответника.
Възражението на въззивницата ищца за подаване
на молбата за прекратяване на трудовото правоотношение в състояние на афект
настоящият съдебен състав приема, че не следва да бъде обсъждано като
преклуридано- заявено за пръв път с
въззивната жалба, на основание чл.266,ал.1 от ГПК.
С
оглед изложените мотиви, настоящият съдебен състав приема, че предявеният иск
по чл.344,ал.1,т.1 от КТ се явява неоснователен, доколкото се установява
настъпило по силата на закона прекратяване на трудовото правоотношение на основанието по чл.326,ал.1 от КТ – в
резултат на едностранното му прекратяване от ищцата без предизвестие. Неоснователността
на исковата претенция по чл.344,ал.1,т.1 от КТ обуславя неоснователността и на
претенцията по т.2 на чл.344,ал.1 от КТ.
Тъй
като крайният правен извод на настоящата съдебна инстанция - за неоснователност
на предявените искове, съвпада с този на първата, обжалваното решение следва да
бъде потвърдено,макар и по други мотиви, различни от приетите от СРС, а
въззивната жалба срещу него- оставена без уважение, като неоснователна.
При
този изход на делото и на основание чл.78,ал.3 и ал.8 от ГПК въззивницата-ищца
дължи на въззиваемия-ответник направените по делото разноски във въззивното
производство в размер на 100,00лв.- юрисконсултско възнаграждение.
Воден
от горните мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № ІІІ-********* от 13.03.2018г., постановено по гр.дело № 85329/ 2017г., на
Софийски районен съд, 144 състав,
поправено по реда на чл.247 от ГПК с решение от 12.09.2018г.
ОСЪЖДА М.С.Т. да заплати на
сумата от 100,00 /сто / лева-
юрисконсултско възнаграждение, на основание чл.78,ал.3 и ал.8 от ГПК .
Решението
подлежи на касационно обжалване пред ВКС, при наличие на предпоставките по чл.280,
ал.1 и ал.2 от ГПК , в едномесечен срок
от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.