Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 31.10.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Б въззивен
състав, в
публичното заседание на седми октомври през
две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР В.ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
КОНСТАНТИНА Х.
при секретаря
Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл. съдия Х. гр. дело № 1760 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С
решение № 430341 от 14.06.2018 г., постановено по гр. д. № 24385/2017 г., по
описа на СРС, ГО, 119-ти състав, С.О. е осъдена да заплати на „ДЗИ – О.З.“ ЕАД
на основание чл.
410, ал. 1 от КЗ, вр. чл. 49 от ЗЗД сумата от 1 598,13 лева, ведно
с обезщетение за забава за времето от 15.11.2016 г. до 19.04.2017 г.
включително в размер на 82,84 лева и законната лихва върху главницата от датата
на предявяването на иска на 20.04.2017 г. до окончателното изплащане на сумата.
Недоволен
от постановеното решение е останал ответникът С.О., който в срока по чл.
259, ал. 1 от ГПК е подал въззивна жалба срещу първоинстанционното решение,
което счита за неправилно, поради което се иска отмяната му, алтернативно
намаляване на размера, който въззивникът е осъден да заплати, като се
претендират и разноски. Основният довод в жалбата е, че застрахователното
обезщетение е изплатено без годно правно основание. Намира се, че водачът се е
движил с несъобразена скорост, която не му е позволила да спре и избегне
появилото се препятствие, поради което и същият не е положил дължимата грижа.
Счита, че е била налице груба небрежност и не е настъпило задължение за
заплащане на обезщетение, а изплащането на такова е било по преценка на
застрахователя, но същото не следва да се претендира от С.О..
В срока по чл.
263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна „ДЗИ – О.З.“ ЕАД е депозирала отговор на
въззивната жалба, в който са изложили съображения за неоснователност и недоказаност
на същата. Отправя се искане жалбата да бъде оставена без уважение, а
първоинстанционното решение, като правилно и законосъобразно, да бъде
потвърдено. Претендират се разноски.
Софийски
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и доводите на
страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба е допустима като подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 259, ал.
1 от ГПК и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което
подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, с
изключение на частта, в която С.О. е осъдена да заплати на „ДЗИ – О.З.“ ЕАД
сума над претендирания в исковата молба размер от 1 583,13 лева до
присъдения от СРС размер от 1 598,13 лева. В тази част е налице
произнасяне свръх петитум и решението подлежи на обезсилване.
Разгледана по
същество, въззивната жалба е неоснователна.
Софийски районен
съд, 119-ти състав, е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл.
410, ал. 1 от КЗ, вр. чл. 49 от ЗЗД.
В чл. 410
от КЗ е уредено едно специално суброгационно право в отклонение от
правилото на чл.
74 от ЗЗД, тъй като при настъпване на застрахователното събитие
застрахователят не изпълнява чуждо правно задължение, а изплащайки
застрахователно обезщетение, изпълнява свое договорно задължение, вследствие на
което по силата на чл.
410, ал. 1 от КЗ встъпва в правата на увредения срещу причинителя на
вредата. Но когато причинител на вредата е лице, комуто е възложена някаква
работа, по силата на чл. 49 от ЗЗД, вр. с чл.
45, ал. 1 от ЗЗД отговорност носи и възложителят за вредите, причинени от
изпълнителя на възложената работа при или по повод нейното изпълнението. Макар
че в правната норма, регламентирана в чл.
410, ал. 1 от КЗ, не е предвидена правната възможност заплатилият по
имуществено застраховане обезщетение застраховател да встъпи в правата на
увредения срещу носещия гаранционна обезпечителна отговорност възложител на
виновното лице за причиняване на вредоносния резултат, в т. 15 от ППВС № 7/1977
г. се приема, че суброгацията на застрахователя включва и правната възможност
той да предявява искове за реализиране на отговорността по чл. 47
– 49
от ЗЗД, когато са налице основания за нея. Макар и тези тълкувателни
разяснения да са дадени при действието на отменени правни разпоредби, те са
приложими и при тълкуването на чл.
410, ал. 1 от КЗ.
Отговорността на
лицата, които са възложили другиму извършването на някаква работа, за вредите,
причинени при или по повод на тази работа, е за чужди противоправни и виновни
действия или бездействия. Тази отговорност има обезпечително-гаранционна
функция и произтича от вината на натоварените с извършването на работата лица.
Лицата, които са възложили работата, във връзка с която са причинени вредите,
не могат да правят възражения, че са невиновни в подбора на лицата и да се
позовават на други лични основания за освобождаването им от отговорност.
От фактическите
твърдения на ищеца в исковата молба се установява, че той е предявил спорното
регресно право, основавайки го на виновното поведение на определени физически
лица, на които С.О. е възложила да поддържат в изправност пътища, намиращи се в
нейните предели, и носи отговорност за бездействията на тези лица. С.О. като
признато от правото за юридическо лице не е деликтоспособна, тъй като тя
формира и изразява правновалидна воля чрез своите органи - физически лица, и
носи само обезпечително-гаранционна отговорност по чл. 49 от ЗЗД като възложител за вредите, причинени виновно от съответни физически
лица при или по повод на изпълнение на възложената им от общината работа. В
този смисъл ищецът иска да бъде ангажирана гаранционната отговорност на
общината по чл.
49 от ЗЗД, вр. с чл.
45, ал. 1 от ЗЗД като собственик на процесния път за виновното поведение на
съответни физически лица, на които е възложено да поддържат в изправност
общинските пътищата.
Съгласно задължителните
за съда тълкувателни разяснения, дадени в ППВС № 7/1959 г., юридическите лица
отговарят по чл.
49 от ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при или по
повод на възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно
измежду тях е причинил тези вреди.
За да възникне
регресното притезателно право на застрахователя по имуществено застраховане
срещу възложителя за имуществените вреди, причинени виновно от изпълнителя при
или по повод на възложената работа, трябва в обективната действителност да
бъдат осъществени следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличие
на действително застрахователно правоотношение между увредения и ищеца; 2) за
увредения да е възникнало право на вземане на извъндоговорно основание срещу
причинителя на вредата – арг. чл.
45, ал. 1 от ЗЗД, т. е. вредите да са причинени от делинквента чрез
неговото виновно и противоправно поведение; 3) виновното лице да е причинило
вредите при или при повод на изпълнение на възложената работа; 4)
застрахователят по имущественото застраховане да е изплатил застрахователно
обезщетение за настъпилото увреждане на застрахованата вещ.
От приетата като
писмено доказателство по делото застрахователна полица се установява, че към
датата на процесното ПТП между ищеца и собственика на лек автомобил „Мерцедес
Е320“ с рег. №********е съществувало валидно застрахователно правоотношение по
договор за застраховка „Каско +“.
С регресна
покана, получена от ответника на 27.09.2016 г., ищецът е отправил искане до
последния за възстановяване на сума в общ размер от 1 583,13 лева,
представляваща платено от застрахователното дружество обезщетение по
застраховка „Каско +“ във връзка с причинено от ответника на 11.09.2016 г.
застрахователно събитие, по което е образувана щета при ищеца № 44012131621743.
По делото няма данни С.О. да е изплатила претендираната от ищеца сума.
Видно от представения по делото протокол за ПТП, представляващ официален
свидетелстващ документ за фактите и изявленията, лично възприети от съставилото
го длъжностно лице, ако е съставен по предвидения в закона ред - чл. 179
от ГПК, на 11.09.2016 г. около 13:30 часа в гр. София, на
ул. „Охрид“ пред блок № 16, водачът на л. а. „Мерцедес Е320“ с рег. №********,
движейки се по пътното платно в посока към ул. „Габър“ се удря в необезопасен
спирателен кран, подаващ се около 15 см над асфалта. От свидетелските показания
на водача на процесния автомобил И. Х. Василев, които съдът кредитира като
логични, последователно, вътрешно непротиворечиви и кореспондиращи с останалите
доказателства по делото, се установява, че в процесния ден, който бил ясен и
хубав, е шофирал собствения си лек автомобил „Мерцедес Е320“ с рег. №********по
ул. „Охрид“, която е малка двупосочна улица и е била прясно асфалтирана.
Свидетелят се е движел със скорост не повече от 10 км в час, като
непосредствено пред него се е движел бял, малък, висок бус. В един момент И. В.усеща
удар в долната част на автомобила си и при слизането от него и след глед
установява, че в долната част на шасито му е заклещена част от спирателен кран.
Механизмът на
ПТП и причинно-следствената връзка се установява от приетата по делото
експертиза и събраните гласни доказателства от разпита на водача на автомобила.
Видно от приетата и неоспорена от страните САТЕ, която съдът кредитира като
компетентна и обективно дадена, вещото лице дава заключение, че всички
увреждания по лек автомобил „Мерцедес Е320“ с рег. №********, отразени в описа
на застрахователя, се намират в пряка причинно-следствена връзка с механизма на
процесното събитие. От експертизата се установява, че стойността, необходима за
възстановяване на л. а. „Мерцедес Е320“, изчислена на база пазарни цени към
датата на ПТП, е 1 888,98 лева.
Съдът намира за
неоснователен доводът на въззивника, че водачът се е движил с несъобразена
скорост, която не му е позволила да спре и да избегне появило се препятствие,
поради което и същият не е положил дължимата грижа. Обстоятелството, че не се
установява по делото скоростта на движение на водача на лекия автомобил, не
води автоматично до извода, че същият е карал с превишена или несъобразена
скорост, с което да е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат.
Възражението за движение с несъобразена скорост е недоказано по делото, като не
са искани и събирани доказателства в тази насока, а доказателствената тежест да
го установи при пълно и главно доказване се носи от ответника и при прилагане
на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената
тежест СГС стига до правния извод, че липсва съпричиняване на вредоносния
резултат.
Не е налице и
твърдяната от жалбоподателя „груба небрежност“ на водача на процесния автомобил,
доколкото с оглед установената по делото пътна обстановка за последния въобще
не е съществувала обективната възможност да възприеме намиращия се на пътното
платното необезопасен спирателен кран, предвид наличието на движеща се
непосредствено пред друга кола - висок бус. В случая ПТП е настъпило поради
неизпълнение на задължението на ответника да обозначи препятствие на пътя,
поради което и съдът намира, че застрахователното обезщетение е изплатено на
годно правно основание.
По
отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски има въззиваемата
страна „ДЗИ – О.З.“ ЕАД, която е поискала присъждането на такива до приключване
на последното заседание пред настоящата съдебна инстанция и е представила
доказателства за извършването им, а именно за заплатено адвокатско
възнаграждение за един адвокат, което се претендира в размер на 516 лева с
включено ДДС. Предвид своевременно наведеното от процесуалния представител на
въззивника възражение за прекомерност, и
с оглед липсата на фактическа и правна сложност на настоящото дело, съставът на
СГС намира, че претендираното от „ДЗИ – О.З.“ ЕАД адвокатско възнаграждение за
един адвокат следва да бъде намалено до предвидения в Наредба
№1/2004 г. минимум, като му се присъдят разноски в размер на 415,94 лева
с включено ДДС.
Воден от горното СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА
решение № 430341 от 14.06.2018 г., постановено по гр. д. № 24385/2017 г., по
описа на СРС, ГО, 119-ти състав, в
частта, в която С.О., с БУЛСТАТ********, със седалище и адрес на управление
***, е осъдена да заплати на „ДЗИ – О.З.“ ЕАД, с ЕИК ********, на основание чл.
410, ал. 1 от КЗ, вр. чл. 49 от ЗЗД сумата над 1 583,13 лева до
присъдения от СРС размер 1 598,13 лева, като постановено свръх петитум.
ПОТВЪРЖДАВА
решение
№ 430341 от 14.06.2018 г., постановено по гр. д. № 24385/2017 г., по описа на
СРС, ГО, 119-ти състав, в частта, в
която С.О., с БУЛСТАТ********, със седалище и адрес на управление ***, е
осъдена да заплати на „ДЗИ – О.З.“ ЕАД, с ЕИК ********, на основание чл.
410, ал. 1 от КЗ, вр. чл. 49 от ЗЗД сумата от 1 583,13 лева, ведно
с обезщетение за забава за времето от 15.11.2016 г. до 19.04.2017 г.
включително в размер на 82,84 лева и законната лихва върху главницата от датата
на предявяването на иска на 20.04.2017 г. до окончателното изплащане на сумата,
както и в частта, в която в полза на
„ДЗИ – О.З.“ ЕАД, с ЕИК ********, са присъдени разноски в размер на 949,73
лева.
ОСЪЖДА
С.О., с БУЛСТАТ********, със седалище и адрес на управление ***, да заплати на „ДЗИ
– О.З.“ ЕАД, с ЕИК ********, на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 415,94 лева с включено ДДС, представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение в производството пред въззивната инстанция.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.