Р
Е Ш Е
Н И Е
№ …
гр.
София, 20.10.2021
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в
публичното заседание на двадесет и девети септември две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР
МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с.
СИЛВИЯ ТАЧЕВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №1321 по описа на СГС за 2021 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника „П.- Д“ ООД срещу решение от
05.10.2020 г. по гр.д. №37633/2019 г. на Софийския районен съд, 65 състав, с
което са уважени предявените от „Г.К.“ ЕООД срещу жалбоподателя осъдителни
искове с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.266 вр. чл.258 ЗЗД вр. чл.86 ЗЗД за сумата от 3000,00 лв. с ДДС, представляваща дължимо възнаграждение по
чл.5.1 от договор за консултантски услуги №998/11.08.2015 г., и сумата от
21 580,31 лв. с ДДС, представляваща дължимо възнаграждение по чл.6.1 и
чл.6.2 вр. чл.5.2 от договор за консултантски услуги № 998/11.08.2015 г., ведно
със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба –
28.06.2019 г., до окончателното изплащане, както и разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно, незаконосъобразно и
необосновано. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че между
страните е налице валиден договор за консултантски услуги, тъй като процесният
договор е подписан от лице без представителна власт. Поддържа, че не е доказано
изпълнение и приемане на работата, тъй като между страните няма подписан
документ по чл.10 от договора, удостоверяващ приемане на работата, респ., че
работата е приета без забележки. Твърди още, че процесният договор е прекратен,
считано от 30.01.2017 г., поради виновно неизпълнение на задълженията от страна
на ищеца. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна „Г.К.“ ЕООД в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение
да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във
въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото
доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му,
поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка
доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и
следното:
Предявените искове
са с правно основание чл.266 ал.1 ЗЗД -
за заплащане на възнаграждения по ненаименован договор, обхващащ съглашения,
уредени в договор за изработка и в договор за поръчка. Регламентирания
в разпоредбите на чл.258 и сл. ЗЗД договор за изработка може да има за предмет
резултат както от интелектуални, така и от физически усилия и труд. С този
договор изпълнителят срещу възнаграждение поема задължение да извърши конкретни
действия, като е възможно водещи да са интелектуалните такива /предоставяне на
съвети, участие в преговори/ или фактическите действия /изготвяне на документи,
планове, договори, вещи и др./. Престацията на изпълнителя е резултата от труда
му, съдържанието на която е определена от волята на страните. В
случая твърденията на ищеца са, че с договора са възложени фактически действия,
поради което и съдът приема, че предявените искове са такива по чл.266 ал.1 ЗЗД. Според
трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, договорите за
изработване на проекти по оперативни програми, финансирани от Европейския съюз,
по същността си представляват договори за извършване на консултантски услуги
срещу възнаграждение като разновидност на договора за изработка /решение
№7/03.06.2009 г. по т.д.№767/2008 г. на ІІ ТО на ВКС; решение №5/15.03.2010 г.
по т.д.№390/2009 г. на І ТО на ВКС; решение №12/31.05.2013 г. по т.д.№239/2012 г.
на І ТО на ВКС/ и доколкото договорът за консултантски услуги не е изрично
предвиден в закона, правната му природа следва да се извежда от всеки конкретно
сключен договор /решение №12/13.05.2013 г. по т.д.№239/2012 г. на І ТО на ВКС/.
При предявен иск за реално
изпълнение на задължението за заплащане на дължимото възнаграждение по договор
за изработка в тежест на ищеца е да установи възникването на облигационно
отношение между него и ответника, по силата на което за ответника е възникнало
задължението за плащане на уговорената цена, както и че изпълнил задълженията
си по договора качествено, а работата е приета от възложителя.
В тежест на ответника е да докаже положителния факт на
плащането.
Настоящият съдебен състав намира, че по
делото е установено при условията на пълно и главно доказване от представения договор
за консултантски услуги №998 от 11.08.2015 г., че между страните е възникнало
валидно правоотношение по договор за изработка, по силата на което ответникът е
възложил на ищеца и той е приел срещу възнаграждение да му предостави за срок
от 2 г. консултантски услуги /мониторинг, периодичен преглед на програмите за
финансиране; консултации и предложения за изработване на проекти за участие в
програмите; изработване и редакция на проекти с пълна документация за
кандидатстване по програмите, избрани от възложителя; подаване на подписани от
възложителя проекти, поддържане на връзка с финансиращата институция, следене
развитието на проекта до окончателното решение за финансирането му; изготвяне
на бизнес и финансови планове и анализ на рисковете; предлагане на консорциуми;
обгрижване на одобрените проекти, по нататъшно контактуване с финансираща
институция и изготвяне на изискваните по програмата доклади/ за реализиране на
планове на ответника за усвояване на средства по европейски, национални и други
донорски програми за развитието и разширяването на дейността, като в чл.5.1 от
договора е уговорено възнаграждение в размер на сумата от 5000,00 лв. без ДДС,
платимо на две вноски – първа вноска в размер на 2500,00 лв. без ДДС в срок от
8 дни, считано от датата на сключване на договора и след издаване на фактура от
изпълнителя за тази сума, и втора вноска в срок от 12 мес. след подписване на
договора и след издаване на фактура от изпълнителя за тази сума, а с чл.5.2.2
вр. с чл.6 от договора е уговорено и допълнително възнаграждение за успех в
размер на 6,5 % от одобрената сума по проект в размер от 70 001,00 лв. до 350 000,00 лв., платимо на две части
– 20% аванс в срок от 8 дни от датата на получаване на първо плащане,
останалата част – до 8 дни от получаване на всяко следващо плащане /междинно и
последно/.
Неоснователни са
доводите на ответника, че процесният договор не е породил действие, тъй като е
подписан за ищеца-изпълнител от лице без представителна власт. На
първо място, на недействителност на договор, сключен без представителна власт,
може да се позове само
лицето, от името на което е сключен договорът или неговите универсални
правоприемници /ТР №5/2014 г. на ОСГТК на ВКС/, в случая – ищцовото дружество. На второ място, съгласно
разпоредбата на чл.301 ТЗ, когато едно лице действа от името на търговец без
представителна власт, се смята, че търговецът потвърждава действията, ако не се
противопостави веднага след узнаването. По делото не се установи, а и няма
наведени твърдения в тази насока, за такова противопоставяне от страна на търговеца. Напротив - от събраните
по делото доказателства се установява не само липсата на противопоставяне от
страна на търговеца, а и изричното потвърждаване действията на лицето,
действало от името на ищцовото дружество, поради което следва да се приеме, че
съобразно чл.301 ТЗ законният представител на ищеца е потвърдил представителната
власт на лицето, подписало процесния договор.
Неоснователни са
и възраженията на ответника, че по делото не е доказано изпълнение на
задълженията на ищеца по процесния договор, както и приемане на изработеното от
страна на възложителя. По делото не е спорно, а и се установява от събраните по
делото доказателства, че процесният проект „Устойчиво интегриране на пазара на
труда на младите хора с помощта на „П.– Д“ ООД“ е одобрен за финансиране от
МТСП, като с ответното дружество на 13.04.2016 г. е сключен договор за
безвъзмездна финансова помощ в размер на субсидията от 276 670,62 лв.,
както и че финансиращата институция е извършила дължимите плащания към
ответното дружество в посочения размер. От представеното по делото писмо,
изходящо от ответното дружество, изх. №149/08.11.2016 г., както и от
показанията на разпитаните по делото свидетели, се установява при условията на
пълно и главно доказване, че ищецът е изготвил проектното предложение, с което ответникът е кандидатствал по
европейска програма и което е довело до финансиране на възложителя по избраната
от него програма. Изявлението на управителя на ответното дружество,
направено посоченото писмо, представлява
по същността си признание на факт и съдът го цени съгласно чл.175 ГПК.
Приемането на извършената работа не съставлява само
фактическо действие на поръчващия, но и одобряване на работата. Одобряването на
работата обуславя невъзможността за поръчващия да реализира отговорността на
изпълнителя по чл.265 ал.1 ЗЗД, като иска поправяне на работата, заплащане на
разходите, необходими за поправката или да иска намаляване на възнаграждението.
Съгласно разпоредбата на чл.265 ал.2 ЗЗД, ако отклонението от поръчката или недостатъците са
толкова съществени, че работата е негодна за нейното договорно или обикновено
предназначение, поръчващият може да развали договора. От събраните по делото
доказателства е установено, че процесният проект е бил представен в МТСП, от
което следва изводът, че е налице приемане на изработеното без забележки с
конклудентни действия от страна на възложителя. Трайна и непротиворечива е практиката на ВКС, че
приемането на извършената работа може да бъде извършено и с конклудентни
действия. При положение, че възложителят е във фактическа власт на изработеното
от изпълнителя, без да има възражение за недостатъци, то следва, че
изработеното е прието от възложителя чрез конклудентни действия. Това следва от
липсата на изрично законово изискване за форма на приемането на извършената
работа от възложителя в законовата уредба на договора за изработка в ЗЗД. В
този смисъл е и решение №250/11.01.2011 г. по т.д. №535/2010 г. на ІІ ТО на
ВКС. Неподписването на посоченото от въззивника удостоверение за изпълнение по
чл.10 пр. последно от процесния договор не може да доведе до извод за неприемане
на изработеното от страна на възложителя, с оглед посоченото по-горе приемане с
конклудентни действия. Ето защо,
следва да се приеме, че по делото е установено при условията на пълно и главно
доказване приемане на изработеното от страна на поръчващия. Доколкото не се установи при приемането поръчващият да е направил никакви
възражения за неточно /некачествено/ изпълнение, следва да се приложи
необоримата презумпция по чл.264 ал.3 ЗЗД за правилно изпълнена работа.
При тази данни и при така установените
обстоятелства, следва да се приеме, че уговорените между страните по чл.5.1 и
чл.5.2.2 от договора възнаграждения са дължими. Видно от уговорката между
страните в чл.5.1 от договора, плащането на възнаграждение не е обвързано с
каквито и да е действия от страна на изпълнителя, а по съгласно чл.5.2 от
договора за консултантски услуги, заплащане на допълнително възнаграждение за
успех е предвидено при одобрението на проект, изработен или редактиран от
изпълнителя в изпълнение на задълженията му по настоящия, т.е. дължимостта на
въпросното възнаграждение е обвързана единствено с факта на одобрение на
подаденото проектно предложение, което е изработено от изпълнителя. Между
страните не са уговорени допълнителни изисквания или условия за заплащане на
възнаграждението за успех. До посочения извод съдът достига тълкувайки волята
на страните, изразена в сключения между тях договор по чл.20 ЗЗД. Настоящият
въззивен състав намира за ирелевантни доводите на въззивника за неизпълнение на
договора от страна на ищеца след одобрението на проекта, което неизпълнение да
обуслови липсата на дължимост на претендираните плащания.
Неоснователен е и доводът на въззивника,
че не дължи процесните възнаграждения, тъй като процесният договор за
консултантски услуги е развален поради виновно неизпълнение на задълженията от
страна на ответника, считано от 30.01.2017 г. На първо място, по делото се
установи, че ищецът е изпълнил задълженията си по договора – изготвил е
процесния проект и работата е приета от възложителя без забележки, което е
достатъчно да се приеме, както вече бе посочено по-горе, че за ответника е
възникнало задължение за заплащане на възнаграждението по чл.5.2.2 от договора,
а възнаграждението по чл.5.1 от договора не е обвързано с конкретни действия от
страна на изпълнителя. На второ място, дори и да се приеме, че за ответника е
възникнало правото да развали договора, считано от 30.01.2017 г., то процесният
проект е бил изготвен от изпълнителя и предаден на възложителя, респ.
изработеното е прието от последния, преди тази дата /договорът за безвъзмездна
финансова помощ между ответното дружество и МТСП е сключен на 13.04.2016 г./, а
процесният договор за консултантски услуги е такъв с продължително изпълнение
по смисъла на чл.88 ал.1 ЗЗД и развалянето има действие само за в бъдеще, т.е.
възложителят дължи възнаграждение за вече изработеното и прието по договора. Съгласно
трайната практика на ВКС, договорът
за предоставяне на определен вид услуги може да бъде определен като такъв за
продължително или периодично изпълнение само ако изпълнителят е поел
задължението да извършва една и съща по вид дейност през целия срок на договора
/решение №221/22.02.2012 г. по т.д. №1161/2010 г. на ІІ ТО, решение
№147/31.10.2019 г. по т.д. №50178/2016 г. на І ГО и др./, каквито уговорки са налице
и в процесния договор.
С оглед на
изложеното, съдът приема, че по делото е установено при условията на пълно и
главно доказване наличието на договор, по който изпълнителят е престирал точно
– изпълнил е възложената работа, съгласно уговореното, срещу което за ответника
е възникнало задължение да заплати дължимите възнаграждения.
Поради
изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции,
решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед
изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание
чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в
размер на сумата от 1520,89 лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №20216419/05.10.2020 г., постановено по гр.д. №37633/2019 г. по описа на
СРС, ГО, 65 състав.
ОСЪЖДА „П.– Д“ ООД, ЕИК********,
седалище и адрес на управление:***, да заплати на „Г.К.“ ЕООД, ЕИК********, седалище и адрес на управление:***, на
основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 1520,89
лв., представляваща разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.