Решение по дело №187/2024 на Административен съд - Смолян

Производството е по реда на чл. 118 от КСО във вр. с чл. 145 и сл. от АПК, по жалба от С. М. Ф., чрез адв. Н. Т. – АК [област], срещу Решение №2153-20-36/02.05.2024 г. на Директора на ТП на НОИ - [област], подадена пред Административен съд - [област]. С цитираното решение е потвърдено Разпореждане № 202-02-286-3/01.03.2024 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица, с което на жалбоподателката е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица /ПОБ/ по чл. 54ж, ал.1 от КСО и във вр.с чл.11, §3, б.“а“ и чл.65, §2 от Регламент ЕО 883/2004 г.

В жалбата се излагат съображения за незаконосъобразност на оспорения акт, издаден в противоречие с процесуалния и материалния закон. Сочи се, за неправилен извода на Ръководителя на осигуряването за безработица, че [държава] /РБ/ не е държава по обичайно пребиваване за Ф., като се е позовал на чл.65, §2 от Регламента 883/2004 г. Твърди се, че оспорващата е била във В. и [държава], но не е взел предвид, че постоянният и настоящ адрес на лицето е в [държава] и неправилно приел, че жалбоподателката не покрива критериите на обичайно пребиваване в тази държава и центъра на интереси на лицето е в страната. Сочи се, че лицето е безработно и това е основание, доколкото е българска гражданка да получи обезщетение в РБ, като пребиваването на лицето в чужбина е обуслувено от трудовата му заетост и има временен характер. След прекратяване на трудовото правоотношение, Ф. е подала заявление и декларация във вр.с прилагането на чл.65, ал.2 от Регламент 883/2014 г. и се е завърнала в страната, където са близките, поради което В. и [държава] не са страни на постоянно, а временно пребиваване, съгласно чл.65, §2 от Регламент /ЕО/ № 883/2004 г. и чл.11, §1 от Регламент /ЕО/ № 987/2009 г. Излагат се доводи, че неправилно органът по осигуряване за безработица е констатирал, че НОИ не е компетентна институция, като се е позовал на разпоредбите на чл.54ж от КСО и чл.65, §2 от Регламент 883/2004 г.

В съдебно заседание, жалбоподателката с процесуален представител, поддържа изложените в жалбата съображения. Счита, че следва да получи обезщетение за безработица, тъй като Ф. е с постоянен и настоящ адрес в [държава], [семейно положение] е в [държава]. Съпругът й живее в [държава], децата са й тук. Същата притежава две жилища. Едното в [община], другото в [община]. Приложени са множество фактури, доказващи че е правила покупки и е обзавеждала двете си жилища, извършвала е ремонти. Наела е етаж от къща в Д. за складова дейност. Всичките тези факти, които са релевантни недвусмислено показват, че жизнените интереси са в [държава]. Причините й за пребиваването в чужбина са единствено и само финансови, като ясно личи и се вижда, че с изкараните средства Ф. вкарва същите в нашата икономика. Моли да се отмени решението и се задължи Ръководителя на осигуряването за безработица да издаде ново разпореждане за отпускане на обезщетение.

Ответната страна в производството – Директорът на ТП на НОИ – [област], с писмено становище на процесуалния си представител, счита жалбата за неоснователна, а оспореното решение за законосъобразен административен акт. Сочи, че Решение № 2153-20-36 от 02.05.2024 г., от ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [област] е издадено съобразно закона.

В съответствие с цитираните правила и с оглед на събраните доказателства, става ясно, че в периода на последната заетост на жалбоподателката е [държава] и държава по пребиваване, като е живяла във В. за дълъг период от време и за кратък в [държава] и е осъществявала трудова дейност в посочените страни. Фактът, че останалите роднини на жалбоподателя се намират в [държава] не променя извода, че обичайното пребиваване на Ф. до 20.10.2023 г. е в [държава], след която дата е променила своето обичайно пребиваване, като се е завърнала в [държава], като съгласно попълнената декларация, възнамерява да се установи трайно в [държава]. Сочи по този повод, да е представена и декларация във връзка с предходно депозирано заявление за отпускане на ПОБ, в която жалбоподателя е посочил в т. 4, че възнамерява да се установи трайно на територията на [държава]. Очевидно същото не отговаря на обективната действителност, тъй като лицето отново е работило на територията на друга държава (В.). Посоченото опровергава действителното му намерение за установяване в [държава], още повече, че независимо, че С. Ф. на 10.04.2024 г. е декларирала промяна на обстоятелствата, като изрично сочи, че упражнява трудова дейност от 15.04.2024 г., но видно от изпратена справка от ОД на МВР за лицето е налице напускане на територията на [държава] на 11.04.2024 г. Посоченото за пореден път потвърждава, че липса за каквото и намерение за установяване на територията на [държава].

В становището си по дело С - 30/22 Европейската комисия, позовавайки се на правилата, предвидени в Глава IV на Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 г., възприема позицията, че след изтичане на 5 години, през които дадено лице работи/пребивава в държава-членка, за него е възникнало правото на постоянно пребиваване в тази държава и същата се явява държава по пребиваване по време на последната заетост, от която следва да се претендират обезщетенията за безработица.

По настоящият казус [възраст] период обхваща период на осигурена заетост в две държави - В. и [държава]. В определение по дело С - 30/22, съдът на ЕС приема, чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 трябва да се тълкува, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава-членка, в която не е завършило периода на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава - членка, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период.

По аргумент от чл. 61, § 2 от Регламент № 883/2004 и тъй като жалбоподателя е лице, което не е придобило „последно“ осигурителен период според българското законодателство, то право на обезщетение за безработица може да възникне само „ако положението му съответства на визираното в чл. 65 §5, буква „а“ от този регламент във връзка с чл. 65, § 2 от него - дело С-30/22. На следващо място се сочи и Решение от 30.09.2021 г. по дело С- 285/20 на Съда на ЕС, съгласно мотива на посоченото решение „чл.65, §2 и 5 от Регламент № 883/2004, изменен с Регламент № 465/2012 трябва да се тълкува в смисъл, че причините, по специално от семеен характер, поради което едно лице е преместил пребиваването си в държава-членка различна от компетентната държава членка, не следва да се вземат предвид за целите на прилагане на тази разпоредба“. Правото на ЕС следва да се прилага по еднакъв начин на територията на всички държави-членки, т. е, ако съответната норма е била предмет на тълкуване от страна на ЕС, последната трябва да се прилага по един и същ начин във всички държави - в смисъла, който е дал Съда.

Следва изрично да бъде подчертано, че определянето на държавата на пребиваване се извършва за периода на последната трудова дейност на лицето в другата държава. В горепосоченото решение на Съда на ЕС се визира, че по отношение на безработните лица, пребиваващи в държава членка, различна от компетентната държава членка, с оглед на прилагане на относимата правна норма се цели създаване на най- благоприятните условия за търсене на нова работа.

Сочи, че практиката на Съда на ЕС по тези въпроси намира отражение и в актуалната съдебна практика на българските съдилища, а именно Решение № 339 от 24.01.2024 г. на Административен съд - [област] по адм. дело № 1243/2023 г., Решение № 334 от 21.09.2023 г. на Административен съд - [област] но адм. дело № 460/2023 г., Решение № 119 от 13.09.2023 г. на Административен съд - [област] по адм. дело № 160/2023 г., Решение № 157/31.01.2024 г. на Административен съд - [област] по адм. дело № 336/2023 г., Решение № 627/13.02.2024 г. на Административен съд - [област] по адм. дело № 994/2023 г., Решение № 719/21.02.2024 г. на Административен съд - [област] по адм. дело № 1005/2023 г.у Решение № 395/06.03.2024 г. на Административен съд - [област] по адм. дело № 56/2024 г., Решение № 397/07.03.2024 г. на Административен съд - [област] по адм. дело № 57/2024 г. и др.

Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3. В буква „а“ от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, какъвто е бил настоящия жалбоподател и това правило гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава - членка се прилага законодателството на тази държава членка. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата - членка по последна заетост, като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент(ЕО) № 883/2004.

В конкретния случай това са В. и [държава]. За определяне на държавата по пребиваване е необходимо на първо място да се изясни съдържанието на понятието пребиваване. Определение на това понятие е дадено в чл. 1, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, където се посочва, че „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието „престой“, което регламентът определя като временно пребиваване (чл. 1, б. „к“). От своя страна правилата (елементите) за определяне на пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по прилагането на т.нар. основен регламент - Регламент (ЕО) № 883/2004. Във връзка с посоченото съвсем неприемливо е да се твърди и да се приеме от друга страна, че за период повече от 5 години във В. и [държава] лицето само „временно пребивава“.

Прави възражение за перкомерност на адвоктския хонорар на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК да присъдите по-нисък размер на разноските в тази им част при евентуален отрицателен за ТП на НОИ - сигурност.

Моли за юрисконсултско възнаграждение.

След като съобрази наведените от жалбоподателя основания за оспорване на административния акт, доводите и становището на ответника, събраните по делото доказателства и след служебна проверка за законосъобразност на обжалвания индивидуален административен акт по чл. 168, ал.1 от АПК във вр. с чл. 146 от АПК, съдът приема за установено от фактическа страна следното:

От данните по административната преписка се установява, че със заявление вх. № 202-02-286/23.10.2023 г. подадено в дирекция „Бюро по труда“ - [община], С. Ф. е поискала отпускане на ПОБ. В последствие лицето е подало и две заявления за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава - членка на ЕС със структуриран електронен документ (СЕД) U002 - В. и [държава]. Поискано е удостоверяване на придобит период във В. - от 21.07.2021 г. до 23.09.2023 г. и удостоверяване на придобит период в [държава] - от 26.09.2023 г. до 20.10.2023 г., като това е и последната заетост на лицето.

Тъй като към заявлението лицето е представило документи за осигурителни периоди й доход, придобити по законодателството на [държава] и В., с Разпореждане №202-02-286-1/06.11.2023 г. производството е спряно за събиране на доказателства от компетентната институция (КИ) на В. и КИ на [държава] за осигурителния стаж и осигурителния доход придобити в тези държави.

Чрез „Системата за електронен обмен на социално осигурителна информация“ между [държава] и ЕС (EESSI), на 09.11.2023 г. е изготвено и изпратено искане (U001CB) до КИ на [държава] за издаване на СЕД U017 за периода от 26.09.2023 г. до 20.10.2023 г. вкл., деклариран от лицето. Изготвено и изпратено на 10.11.2023 г. е и искане за информация за заплатата (U003) до институцията на [държава] за издаване на СЕД U004 за периода от 26.09.2023 г. до 20.10.2023г. вкл..

В отговор на 19.02.2024 г. със справка вх. № 202-02-286-7 са приети постъпилите от КИ на [държава] СЕД U017 и СЕД U004. Със СЕД U017 е удостоверен осигурителен период за времето от 26.09.2023 г. до 20.10.2023 г. вкл. и основание за прекратяване на последната заетост - „Изтичане на срока на договора“. Със СЕД U004 е удостоверен период на доход от заетост за времето от 26.09.2023 г. до 20.10.2023 г. вкл. в размер на 12.41 евро на час, 10 часа на ден, 19 дни.

На 09.11.2023 г. чрез EESSI е изготвено и изпратено искане за осигурително досие (U001) до КИ на В. за издаване на СЕД U002 за периода от 21.07.2021 г. до 23.09.2023 г. вкл., деклариран от лицето.

В отговор на 08.01.2024 г. със справка вх. № 202-02-286-5 е приет постъпилия от КИ на В. СЕД U002. Със СЕД U002 е удостоверен осигурителен период за времето от 21.07.2021 г. до 23.09.2023 г. вкл. и основание за прекратяване на последната заетост - „Изтичане на срока на договора“.

Във връзка с произнасяне и изплащане на ПОБ, по подадени от С. Ф. на 19.12.2016 г. и на 28.01.2020 г. заявления за отпускане на ПОБ, са потвърдени от КИ на В. осигурителни периоди както следва: 08.06.2016 г. до 23.11.2016 г. вкл. 10.06.2017 г. до 22.11.2017 г. вкл., 01.06.2018 г. до 18.12.2019 г. вкл., 16.05.2020 г. до 16.12.2020 г. вкл.

На 11.08.2023 г. в ТП на НОИ - [област] е получено указание изх. № 1052-40-84/11.08.2023г. на дирекция „Европейски регламенти и международни договори“ (ЕРМД) към ЦУ на НОИ, относно въвеждане на нов образец на декларация във връзка с прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009 при преценка правото на ПОБ. Съгласно съдържанието на точка 1 от указанието, в случай, че чуждата институция потвърди като осигурителен стаж непрекъснат период от пет и повече години, длъжностното лице постановява отказ, предвид обстоятелството, че [държава] не е държава по пребиваване по време на последната заетост. Посочено е, че следва да се има в предвид, че непрекъснатостта на пребиваването не се влияе от временни отсъствия, ненадвишаващи общо шест месеца на година. В случая с Ф. в периода от 21.10.2018 г. до 20.10.2023 г. вкл. са налице няколко прекъсвания, като в петгодишния период от 21.10.2018 г. до 20.10.2023 г. вкл. е придобила във В. осигурителни периоди както следва:

• От 01.06.2018 г. до 18.12.2019 г. вкл.

• От 16.05.2020 г. до 16.12.2020 г. вкл.

• От 21.07.2021 г. до 23.09.2023 г. вкл.

По законодателството на [държава] е придобит от Ф. осигурителен период: от 26.09.2023 г. до 20.10.2023 г. вкл.

Налице е прекъсване в трудовата дейност във В. и [държава] както следва:

• От 19.12.2019 г. до 15.05.2020 г. вкл. - 4 месеца и 27 дни.

• От 17.12.2020 г. до 20.07.2021 г. вкл. - 7 месеца и 4 дни.

• От 24.09.2023 г. до 25.09.2023 г. вкл. - 2 дни.

С. Ф. получава ПОБ в [държава], през периодите, както следва: от 24.11.2016 г. до 09.06.2017 г. вкл.от 23.11.2017 г. до 05.04.2018 г. вкл. от 19.12.2019 г. до 15.05.2020 г. вкл. от 17.12.2020 г. до 19.07.2021 г. вкл.

На 10.10.2023 г. е изготвено запитване изх. № 1029-20-1929 до дирекция ЕРМД към ЦУ на НОИ, като в запитването са поставени три въпроса.

Част от поставения втори въпрос е по отношение на това, когато в петгодишния период преди прекратяване на осигуряването, лицето е получавало ПОБ в [държава], като това обезщетение е отпуснато само въз основа на придобити осигурителни периоди в другата държава, дали обстоятелството - получаване на ПОБ в [държава], би променило извода, че центърът на жизнените интереси, съответно пребиваването на лицето е в [държава] през периода на последната заетост в другата държава.

На 30.10.2023 г. е получен отговор изх. № 1029-20-1929# 1. В отговора на въпроса дали периода на получаване на обезщетение за безработица по българското законодателство в пет годишния период, следва да се разглежда като период, прекъсващ периода на заетост в другата държава, се посочва, че когато в рамките на пет годишния период, лицето е получавало обезщетение за безработица по българското законодателство, [държава] се явява държава по престой.

С Разпореждане № 202-02-286-2/23.02.2024 г. е възобновено производството по заявление за отпускане на ПОБ. С Разпореждане № 202-02-286-3/01.03.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица е отказано отпускане на ПОБ с подробно изложени в него мотиви. Това разпореждане е оспорено и потвърдено с решението предмет на настоящото поризовдство.

На 15.04.2024 г. е прието заявление, подадено от С. Ф. в дирекция „Бюро по труда“ - [община], с което декларира започване на трудова дейност с начална дата -15.04.2024г., но на 11.04.2024 г. С. Ф. напуска територията на [държава] през ГКПП „А. [област]“.

За да откаже отпускането на ПОБ, осигурителния орган е приел, че отпускането и възстановяването на изплащането на вече отпуснатото ПОБ, след прекратена трудова дейност се основава само на осигурителните периоди придобити във В. и [държава], като първият период на прекъсване на трудовата дейност във В. (от 19.12.2019 г. до 15.05.2020 г. вкл.) е под шест месеца, а през вторият период 17.12.2020 г.-20.07.2021г. е над 6 месеца, като през този период Ф. получава ПОБ в [държава] за времето от 17.12.2020 г. до 19.07.2021 г. вкл. Посочено е,че периода на получаване на обезщетение за безработица по българското законодателство не е доход от трудова дейност, т.е. заетост през периода няма и от друга страна е доказателство, че лицето не възнамерява да търси и упражнява дейност по българското законодателство. В случая обаче и след периода на изплащане на обезщетение за безработица, лицето не е започнало да упражнява трудова дейност по българското законодателство, а напротив - отново е заминало в другата държава, където е упражнявало трудова дейност. От тази гледна точка, [държава] се явява държава по престой в периодите между трудовите активности на лицето в другата държава.

Това разпореждане е оспорено пред ръководителя на ТП на НОИ, който го е потвърдил. Цитирал е указание изх. № 1052-40-84/11.08.2023 г. в което е уточнено, че описания ред, следва да се прилага за заявления, постъпили след датата получаване на настоящото указателно писмо, както и по не приключили производства по преценка право на ПОБ, когато производството е спряно поради кореспонденция с чужда компетентна институция.Тъй като от КИ на В. и КИ на [държава] е потвърдено, че през периода от 21.10.2018 г. до 20.10.2023 г. вкл. С. Ф. е осъществявала осигурена трудова дейност по тяхното законодателство, като е придобила няколко осигурителни периода и тази трудова дейност е продължила общо над пет години, може да се направи заключение, че пребиваването на С. Ф. не е на територията на [държава] и НОИ не е компетентна институция по отношение на произнасянето по правото на ПОБ на С. Ф..

Констатирал е, че на 15.04.2024 г. е прието заявление подадено от С. Ф. в дирекция „Бюро по труда“ - [община], с което декларира започване на трудова дейност с начална дата -15.04.2024г., но на 11.04.2024 г. С. Ф. напуска територията на [държава] през ГКПП „А. [област]“. Това обстоятелство потвърждава извода, че Ф. няма трудово-правна връзка с [държава] не само до края на заетостта във В. и [държава], но и за времето след края на заетостта в [държава] (след 20.10.2023 г.). Предвид липсата на трудово-правна връзка на С. Ф. с [държава], се обосновава извод, че центърът на жизнените интереси не е в [държава], съответно пребиваването не е в [държава]. Поради гореизложеното, според ръководителя на НОИ, българската осигурителна институция в лицето на НОИ не е компетентна да предостави ПОБ на С. Ф. и правилно е постановен отказ за отпускане на ПОБ.

При така установеното, съдът направи следните изводи:

Жалбата е подадена в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК, от легитимирано лице по чл. 147, ал. 1 от АПК – адресат на индивидуалния административен акт, с който се засягат негови законни права и интереси и срещу подлежащ на оспорване пред съда административен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Съгласно чл. 168, ал. 1 от АПК, съдът преценява законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК, а именно: дали актът е издаден от компетентен административен орган и в установената форма, спазени ли са административнопроизводствените правила и материалноправните разпоредби във връзка с издаването му, съобразен ли е актът с целта на закона.

Оспореното решение на Директора на ТП на НОИ – [област] и потвърденото с него разпореждане на Ръководител на осигуряването за безработица, са издадени от компетентни по материя и териториален обхват органи, в изискуемата писмена форма, при спазване на административнопроизводствените правила и материалния закон, както и в съответствие с целта на закона. В решението е налице информация за реда, срока и органа, пред който подлежи на обжалване, същото е датирано и подписано, съдържа изложени фактически и правни изводи и кореспондиращ на мотивите диспозитив.

При преценката за правилно приложение на материалния закон, съдът констатира, че по делото няма спор по фактите, а спорът е правен и се свежда до определяне на това, коя е компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица, след като последната заетост на жалбоподателя е била на територията на [държава], тоест на държава-членка на ЕС, поради което е лице, спрямо което намират приложение европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Това са общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони. Към настоящия момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004.

Регламент (ЕО) № 883/2004 намира приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл. 3, § 1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б. "з"). Персоналният обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл. 2, § 1, която предвижда, че регламентът се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица. Като източник на вторичното право на ЕС, регламентът се прилага пряко, а съдържащите се в регламента правила, като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко приложими във всички държави-членки (чл. 288 от ДФЕС) и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства.

В чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, регламентът определя, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава–членка и това законодателство се определя по реда, уреден в самия регламент. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3.

В буква „а“ от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, според което спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава–членка, се прилага законодателството на тази държава-членка.

Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата–членка по последна заетост, като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Съгласно чл. 65, § 2, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност, като заето или, като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга чл. 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено.Във връзка с приложението на горецитираната норма от съществено значение се явява определянето на две понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване. Относно първото понятие вече се посочи, че това по принцип е държавата, в която лицето осъществява дейност, като наето лице. В конкретния случай и спрямо жалбоподателката това безспорно са В. и [държава]. След като лицето по смисъла на чл.65, § 2, във вр.с чл.64, не се е заврънало трайно в странта по произход, за да бъде на разположение на службите й, при осъществяване на трудова дейност, то и не са налице изключениета на 11, § 3, б.„а“ от Регламент (ЕО) № 987/2009. Мястото на обичайно пребиваване на лицето се определя, съгласно чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 (регламента по прилагането) с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в това число постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и други, примерно изброени в цитираната норма. Съгласно разпоредбата на чл. 11, § 2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето и особено причините за преместването, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства. Съгласно правото на ЕС, може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава-членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социално осигурителните схеми, отпускани по местожителство. В съответствие с цитираните правила и с оглед събраните в хода на делото доказателства, настоящият съд намира, че в случая по отношение на жалбоподателката следва да се приеме, че държавата й по пребиваване не е [държава], както правилно е приел и административният орган. Този извод е обусловен от следните обстоятелства: На първо място, жалбоподателката е живяла в В. за дълъг, непрекъснат период от време, в продължение на пет години – от 2016 до 2023 година, като е осъществявала там и трудова дейност. Тези факти сочат на трайно (обичайно) установяване в тази държава. Действително, всяка година, лицето е променяло в рамките на срок за по опредлен период своето обичайно пребиваване, като се е завръщало в [държава] и декларирало, че ще осъществява трудова дейност на нейна територия, но в крайна сметка след като е изтичал периода на получаване на ПОБ в РБ, се е завръщало във В., като такова намерение е предявено и с последното деклариране, че на 15.04.2024г. ще осъществява трудова дейност в [държава], но на 11.04.2024г е напуснало страната, като няма данни и до настоящия момент Ф. да се е завърнала в РБ и започнала трудова дейност. Именно с тази цел е и попълнената от жалбоподателката декларация пред административния орган, в която същата е посочила, че е трайно установен в [държава] и ще започне работа на 15.04.2024г., но не го е направила. Тоест от 21.07.2021г. до 23.09.2023г., Ф. е била с място на обичайно пребиваване по смисъла на Регламент (ЕО) № 883/2004 във В., а след това от 26.09.2023г до 20.10.2023г., Ф. е била с място на обичайно пребиваване по смисъла на Регламент (ЕО) № 883/2004 в [държава], като в [държава] е била от м.октомври 2023 г. до м. април 2024 г. Следва да бъде посочено, пребиваването се определя въз основа на центъра на интересите на лицето, като се извършва оценка на релевантните факти, между които продължителност и непрекъснатост на пребиваването на територията на съответните държави-членки, естеството на упражняваната дейност и мястото, където обичайно се упражнява, семейното положение на лицето и др.

За да й бъде отпуснато обезщетение за безработица по българското законодателство (т.е. НОИ да е компетентна институция), следва по време на последната си заетост, като заето или самостоятелно заето лице, С. Ф. да е пребивавала на територията на [държава] или след прекратяването да се е завърнала трайно в [държава], което не се доказва от събраните по делото доказателства.

Напротив през периода на последните пет години, т.е. от 21.10.2018 г. до 20.10.2023 г. вкл. и през периода на последната заетост за времето от 26.09.2023 г. до 22.10.2023 г. в [държава], лицето нито е осъществявало дейност при прилагане на българското законодателство, нито е пребивавало на територията на [държава] по смисъла на регламентите в областта на социалната сигурност, независимо от постоянният му и настоящ адрес и семейно положение не се установило трайно в [държава] и не е имало такова намерение след последната си заетост в К. [държава].

Преценката, коя да е държавата по пребиваване по време на последната заетост на лицето по правило се извършва само от институцията, в която е подадено заявлението и от която се иска предоставянето на обезщетение. Безспорно [държава] като държава - членка на ЕС е обвързана от европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Към настоящият момент тези общи правила и принципи, които се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г.са спазени при издаване на оспореното решение. Следва да се има предвид, че регламентите обвързват държавата по пребиваване именно с периода на последната заетост. Българското гражданство, както и наличието на постоянен адрес в [държава], който имат всички български граждани, не оказват влияние и не предопределят Б., като държава по пребиваване. Договорът за функциониране на ЕС, съответно и координационните регламенти не разграничават лицата въз основа на гражданството. В трайната си практика, Съдът на ЕС изрично посочва, че наличието на адресна регистрация в дадена държава само по себе си не определя същата, като държава по пребиваване. От друга страна следва да се има предвид, че значителен брой роднини и социални контакти в държавата по произход ([държава]) е наличен за българските граждани и тогава, когато установяването им в друга държава е с постоянен характер. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3 Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г. буква „а“ от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, какъвто е бил настоящия жалбоподател и това правило гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава - членка се прилага законодателството на тази държава членка. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата - членка по последна заетост, като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004, според които в предвидените изключения лицето следва да се завърне в тази държава, като това заврърщане не следва да е обосновано само с цел подаване на заявление и получавне на ПОБ, а и с установено трайно намерение да се завърне за постоянно пребиваване, което в случая не се доказва. Във връзка с приложението на горецитираната норма от съществено значение се явява определянето на две понятия - компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване. Това е и основният въпрос разгледан в проведеното административно производство. Относно първото понятие се посочи, че това по принцип е държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице. В случая, лицето е упражнявало трудова дейност с прекъсване във В. за времето от 08.06.2016 г. до 23.09.2023 г. вкл. и последна заетост в [държава] от 26.09.2023 г. до 20.10.2023 г. Липсва каквато и да е трудова дейност в [държава], след 11.05.2016 г., като всички тези обстоятелства обосновават наличието на дълготрайна и стабилна трудовоправна връзка извън [държава]. Периодите на заетост на Ф. във В. и последния период в [държава] са във времето от пет години (от 21.10.2018 г. до 20.10.2023 г. вкл.), преди прекратяване на последната заетост, което обосновава наличието на дълготрайна и стабилна трудовоправна връзка с други държави и липсата от 12.05.2016 г. на трудовоправна връзка с [държава].

При това положение [държава] не е компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на право на обезщетение за безработица по българското законодателство, при което правилно е отказано изплащането на ПОБ.

За да достигне до този извод от ръководителя на осигуряването за безработица, а след това и от Ръководителя на НОИ са взети предвид следните обстоятелства: Жалбоподателката е живял във В. за дълъг период от време и за кратко в [държава], като е осъществявана и трудова дейност във В. и [държава], като в [държава] лицето е пребивавало само в периодите когато е получавало ПОБ. Тези факти сочат на трайно (обичайно) установяване извън [държава]. За С. Ф. няма данни да има деца до 18 години. Фактът, че преобладаващата част от роднините се намират в [държава], както и преобладаващата част от социалните контакти са в [държава], не променя извода, че нейното обичайно пребиваване до 20.10.2023 г. не е в [държава]. Действително, след тази дата се е завърнала в [държава], но на 11.04.2024г. отново е напуснала страната, след като декларира започване на трудова дейност на 15.04.2024г. Това сочи факта, че независимо от попълнената от жалбоподателката декларация, няма намерение да се установи за постоянно в държавата по произход. Прилагането на критерия „намерение на лицето“ се обуславя след невъзможност едната институция да определи еднозначно държавата по пребиваване по време на последната заетост и наличието на разногласие в становищата на институциите на двете държави. Регламентите обвързват държавата по пребиваване именно с периода на последната заетост. С оглед съдебната практика на Съда на ЕС, наличието на „стабилна/дългосрочна/“ заетост се явява главният критерий при определяне държавата по пребиваване по време на последната заетост за целите на преценка правото на обезщетение за безработица. Когато работникът има стабилна/дългосрочна работа в държава членка е налице презумция, че той пребивава в тази държава, дори и когато е оставил семейството си в друга държава - членка. В случая е налице „стабилна/дългосрочна“ заетост извън [държава], защото е налице заетост извън територията на [държава] за време надхвърлящо пет години, т.е. от 08.06.2016 г. до 20.10.2023 г. вкл.. Липсва трудовоправна връзка с [държава] след 11.05.2016 г. като лицето е пребивавало в [държава] само в периодите на получаване на паричното обезщетение за безработица, при което може да се обоснове извод, че пребиваването по смисъла на европейските регламенти не е в [държава].

При тези данни не може да се приеме, че жалбоподателя попада в обхвата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, според който отговорността за изплащане на обезщетение за безработица се прехвърля от държавата по заетостта (компетентна по правилата на чл. 11, § 3, б. „а“ от същия регламент) върху държавата по пребиваване. За да е налице такава хипотеза текстът на нормата изисква напълно безработното лице, какъвто безспорно е жалбоподателят, по време на последната си дейност, като заето или като самостоятелно заето лице да е пребивавал в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, като в случая компетентната държава не е [държава]. При това положение, не може да се приеме, че завръщайки се в [държава] жалбоподателя се е завърнал в държавата си по пребиваване, защото след приключване на заетостта, С. Ф. се завръща в държавата си по произход, но не и по пребиваване. С оглед на това обосновано е прието, че в случая приложение намира не разпоредбата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, а нормата на чл. 64 от същия регламент, касаеща безработните лица, които имат право на обезщетение от компетентната държава-членка, като се поставят на разположение на службите по заетостта на тази друга държава-членка. Съдът на ЕС приема, че чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 трябва да се тълкува, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава- членка, в която не е завършило периода на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава - членка, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. По аргумент от чл. 61, § 2 от Регламент № 883/2004 и тъй като жалбоподателя е лице, което не е придобило „последно“ осигурителен период според българското законодателство, то право на обезщетение за безработица може да възникне само „ако положението му съответства на визираното в чл. 65 §5, 6. „а“ от този регламент във връзка с чл. 65, § 2 от него - дело С-30/22. С оглед тълкуването на Съдът на ЕС за приложението на чл. 65, § 2 от регламента, положението на С. Ф. е несъответно, тъй като е налице завръщане в държавата на произход, след прекратяване на трудовата дейност в [държава], където е налице пребиваване, но не е във връзка с определена трудова и осигурителна дейност, като същата за пореден път е напуснала държавата по произход.

В оспорваното разпореждане законосъобразно и правилно, позовавайки се на чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, правилно е прието, че не българската държава е държавата на пребиваване и от там, че българската институция не е компетентна да предостави парично обезщетение за безработица. В настоящия случай, са събрани достатъчно доказателства с които е установено, че [държава] не е компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на право на обезщетение за безработица по българското законодателство.

Съгласно подадените за лицето данни по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО, подавани с декларация образец № 1 е установено, че за С. Ф. за периода от 12.05.2016 г. до момента на издаване на разпореждането липсват подадени данни от осигурители в [държава], т.е. лицето не е извършвало трудова дейност в [държава], за която да е подлежало на задължително осигуряване по чл. 4 и/или чл. 4а от КСО, като по време пребиваването му в РБ е било обусловено с получаването на ПОБ, без да е осъществена каквато и да е връзка с държавата по произход по отношение на трудовата си и осигурителна дейност. Релевантните факти, свързани с държавата на пребиваване, са именно тези относими през периода на последната заетост в [държава].

Всички наведени доводи в жалбата са неоснователни и се опровергават от събраните в хода на административното производство писмени доказателства.

С оглед на приложимите за правилното решаване на казуса правни норми, може да се направи обоснован извод, че Разпореждане № 202-02-286-3/01.03.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – [област], като правилно и законосъобразно постановено следва да бъде оставено в сила, а депозираната жалбата се явява изцяло неоснователна.

Съдът намира, че не е доказано намерението на Ф. да пребивава в РБ, [населено място] и [населено място], съобразно критериите по чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 г., където не се спори, че е нейният постоянен адрес, придобито жилище, но липсва дългосрочна трудова заетост, независимо че семейството й е в РБ, същата на 11.04.2024г., след като е заявила, че започва работа на 15.04.2024г. отново напуска пределите на страната, при което не се налага извода, че мястото на обичайно пребиваване на оспорващата е в [държава], където е и постоянният й адрес, на който живее семейството й и нейните близки. При безспорното наличие на завършен период на заетост с прекратен трудов договор в съответната държава-членка на ЕС, не е налице намерение за пребиваване в [държава], независимо че същата е български гражданин, при което не е изпълнено изискването за подаване на декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламент ЕО № 883/2004 г., като претендираното ПОБ, правилно е отказано по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това. Съдът на ЕС приема, че чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 трябва да се тълкува, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава- членка, в която не е завършило периода на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията, на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава-членка, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. С оглед тълкуването на Съда на ЕС за приложението на чл. 65, § 2 от регламента, положението на жалбоподателя е несъответно, тъй като не е налице трайно завръщане в държавата му на произход след прекратяване на трудовата му дейност в [държава], където е пребивавал във връзка с дейността си. Налице са и съображения на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност в съображение 9 от Решение № U2/12.06.2009 г., според което не би било приемливо, ако поради твърде широко тълкуване на понятието „пребиваване“ се наложи приложното поле на член 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 да бъде разширено до всички лица, които осъществяват определена относително стабилна дейност, като заети или самостоятелно заети лица в определена държава-членка и са оставили семействата си в държавата си на произход. Следователно, в оспорваното решение и в потвърденото с него разпореждане законосъобразно и правилно, позовавайки се на чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, ответникът е приел, че не българската държава е държавата на пребиваване и от там, че българската институция не е компетентна да предостави на жалбоподателя парично обезщетение за безработица. Затова настоящият състав намира, че административните актове, предмет на съдебен контрол, са издадени при наличие на посочените в закона материални предпоставки и съответстват на относимите правни норми. В случая след изтичане на трудовия договор в [държава], лицето отново напуска територията на [държава], при което РБ не е държава по постоянно пребиваване на лицето при съобразяване общите правила и принципи, съдържащи се в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО), както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. разпоредбите му се прилагат към всички законодателства (по см. на чл. 1, § "л") относно посочените клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи) в т.ч. и относно обезщетенията за безработица (чл. 3, § 1, б. "з"). Съгласно легалната дефиниция на понятието "пребиваване", съдържаща се в чл. 1, § 3, б. "й" от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., това е мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя, съгласно чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 (регламента по прилагането), с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т.ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма.

В случая, действително жалбоподателката няколко пъти се връщала на територията на РБ, но това пребиваване не покрива критериите, въз основа на които се обосновава извод за "обичайно пребиваване". С оглед съдебната практика на Съда на ЕС, наличието на „стабилна/дългосрочна/“ заетост се явява главният критерий при определяне държавата по пребиваване по време на последната заетост за целите на преценка правото на обезщетение за безработица. Когато работникът има стабилна/дългосрочна работа в държава членка е налице презумция, че той пребивава в тази държава, дори и когато е оставил семейството си в друга държава - членка. При това положение, не може да се приеме, че завръщайки се в [държава] жалбоподателката се е завърнала в държавата си и е променила пребиваването си след приключване на заетостта, след като отново е напуснала държавата си по произход.

При този изход на спора, на основание чл. 143, ал. 1 от АПК, вр. чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ, жалбоподателят дължи заплащането на ответната страна на сумата от 100 лв., представляващи своевременно заявена претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Воден от горното и на основание чл. 172 от АПК, Административен съд – [област]

 

Р Е Ш И :

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на С. М. Ф. от [населено място] срещу Решение №2153-20-36/02.05.2024 г. на Директора на ТП на НОИ – [област], с което е отхвърлена жалбата й срещу Разпореждане № 202-02-286-3/01.03.2024 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица.

ОСЪЖДА С. М. Ф. от [населено място], да заплати на Териториално поделение на Национален осигурителен институт - [област] сумата от 100 (сто) лева - за юрисконсултско възнаграждение.

РЕШЕНИЕТО на основание чл. 119, във вр. с чл. 117, ал. 1, т. 2, б. "б" от КСО не подлежи на обжалване.