М О Т И В
И:
Подсъдимият
М.В.П., с ЕГН: ********** *** е предаден на съд по реда на чл. 247, ал. 1,т. 2 НПК по обвинение за това, че:
На 26.05.2018 г. към 11:30 часа в
гр. Плевен, ж.к. «***» е причинил на П.И.П., с ЕГН: ********** лека телесна
повреда, изразяваща се в кръвонасядане по горния ляв клепач и кръвонасядане по
лявата скула, причинила болка и страдание без разстройство на здравето - престъпление
по чл.130, ал. 2 от НК.
Ведно с
тъжбата, пострадалият от престъплението П.И.П. предявява и граждански иск
против подсъдимия М.В.П. за заплащане на сумата 1000 лв. обезщетение за
претърпените неимуществени вреди и сумата в размер на 460 лв. обезщетение за
претърпените имуществени вреди от престъплението, ведно със законната лихва от
деня на увреждането 26.05.2018 г. до окончателното изплащане на задължението.
Съдът прие за съвместно разглеждане така предявеният
граждански иск, като конституира тъжителя и като граждански ищец.
В съдебно
заседание чрез процесуалния си представител – адв. С.М. ***, частният тъжител
поддържа обвинението като безспорно доказано, пледира за постановяване на
осъдителна присъда и уважаване в пълен размер на гражданския иск, претендират
се и всички направени по делото разноски.
Подсъдимият М.В.П. се явява в съдебно заседание
лично и с адв. Р.И. ***, не се признава за виновен и моли да бъде оправдан.
Дава
подробни обяснения, в които от една страна отрича да е удрял тъжителя, а от
друга страна заявява, че той е бил нападнат от Л.– жената с която частният
тъжител П. Ц.живее на семейни начала.
Упълномощеният
от него защитник адв. Р.И. *** счита, че обвинението се базира изцяло на
предположения и не е доказано по несъмнен начин, поради което пледира за
оправдателна присъда и отхвърляне на гражданските искове, като неоснователни,
претендират се направените по делото
разноски.
Съдът,
след преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства, преценени
поотделно и в тяхната съвкупност прие за установено следното от фактическа
страна:
В тъжбата
подадена от частния тъжител П.И.П. е изложена следната фактическа обстановка:
„На 26.05.2018г. към 11:30 часа
заедно с жена ми Л.И.М., излизахме от входа, на жилищния блок, в който живея.
На предното остъкление на входа има рекламни брошурки, които бяха оставени и аз
си взех две. През това време от лекия си автомобил излезе М.В.П. и започна да
вика на Л., която вървеше малко преди мен, защо взимам повече от една брошура.
Тогава аз му ги оставих върху задната част на неговата кола и той започна да ме
налага с юмруци в главата. Л.се опита да ми помогне, но беше изблъскана
настрани. М. ми хвана ръцете и продължи да ме удря в главата, като ми счупи и
слуховия апарат в лявото ухо.
В това време съсед от
другия вход П.С.К. ни видя и веднага се притече на помощ, като ме освободи от
ударите на М..
Веднага след това с Л.отидохме
в спешното отделение, където ме прегледаха, изпратиха ме на рентген и ми
предписаха обезболяващи лекарства. После ме изпратиха в очна клиника, където ме
прегледаха, слагаха ми капки и компрес. Имах силно главоболие и световъртеж.
На 28.05.2018г.
отидох в Съдебна медицина, където бях освидетелствуван от съдебен лекар. В
издаденото съдебномедицинско удостоверение № 262/2018г. съдебният лекар е
описал подробно състоянието, в което съм се намирал и причините за това
състояние.
Видно от заключението
на съдебния лекар при прегледа ми са установени повърхностна травма на
окосмената част на главата, кръвопасядане по горния ляв клепач и по лявата
скула, като тези увреждания са резултат на тъпи травми, които са от удари с
юмрук и тези увреждания са ми причинили болка и страдание.“
От
заключението по назначената в хода на съдебното следствие съдебно-медицинска
експертиза, което не се оспорва по същество от страните и е приета като
обосновано и компетентно изготвено от вещото лице, е видно, че:
„На частния тъжител П.И.П. са причинени:
-кръвонасядания по горния ляв клепач;
-кръвонасядане оп лявата скула;
Уврежданията са резултат на тъпа травма, може
да са получени по начин и време, както се съобщава – удар/и с юмрук в лицето
при инцидента на 26.05.2018 г.
Причинените на П. увреждания са водели до болка и
страдание. Не се установяват усложнения на причинените увреждания.“
Твърдяната в обстоятелствената част на тъжбата фактическа обстановка не
се потвърждава от събраните в хода на съдебното следствие доказателства, което се
установява от показанията на свидетелите – П.С.К., Б.Ц. Г.и Г.Ц.Б., Н.Й.Л.и от
части показанията на свидетелката Л.И. М..
Съдът даде вяра на техните показания, тъй като прие,
че са логически издържани, свързани и
непротиворечиви, като изцяло
подкрепят установената в хода на съдебното дирене фактическа обстановка, която чувствително се различава от тази
отразена в частната тъжба !!!
По отношение на датата, мястото, часа на
инкриминираното деяние и отношенията между подсъдимия и тъжителя, показанията
на всички свидетели са еднозначни. Освен това безспорно се доказа и причината,
поради която е възникнал спора между частния тъжител и подсъдимия.
По отношения обясненията на подсъдимия М.В.П. депозирани в хода на съдебното следствие, съдът им
даде вяра като прие, че също допринасят за изясняване на обективната истина и
не могат да бъдат отчитани само като защитна теза, доколкото са и напълно
доказателствено защитими именно чрез всички останали доказателства.
В хода на проведеното съдебно следствие съдът отчете,
че тезата на частния тъжител относно начина на получаване на леката телесна
повреда тъжител остана изолирана и неподкрепена, респ. оборена от
доказателствата по делото !!!
Основният спорен и
противоречив момент в пресъздаваната от свидетелите и подсъдимия фактическа
обстановка е този, свързан с възможността за нанасяне на един удар от
подсъдимия в лявата част на главата на тъжителя, респ. възможността от този
удар да е причинена заявената от тъжителя лека телесна повреда.
Тъжителят базира обвинението си най-вече на
показанията на свидетелката Л.И.М.,
която също е била пред блока.
Този свидетел е
категоричен във възприятията си за това, че „… и когато вече виждам, че той го напада, хваща го за едната ръка и с
другата го удря в лявата област в главата с юмруци. Той му налага юмруци в
главата“.
На зададен въпрос от
страна на съда, колко удара подсъдимият М.П. е нанесъл на тъжителя П.П.,
свидетелката отговаря:
„М. нанесе няколко удара на П..*** входа. Разстоянието от пощите до там
където се случва това нещо е около 3-4 метра. Пред входа има градинка и те пред
входа паркират колите….
Категорично нямаше други лица, като дори аз се озъртах, за да се притече
някой на помощ.
Когато вече аз се опитах по някакъв начин да ги разтърва, като аз се опитах
само. Аз не съм ги разтървала, а П., който ни е съсед. Той идваше от една
уличка, където има заведение и по уличката идваше, но аз понеже се оглеждах за
хора, дали има някой да се притече и в този момент П. идва към нас.“
В показанията си свидетелите
П.С.К., Б.Ц. Г.и Г.Ц.Б., Н.Й.Л.заявят, че не
са видели подсъдимият М.В.П. да нанася удар на тъжителя П.И.П. !!!
Съдът изцяло кредитира
показанията на посочените по-горе свидетели, тъй като същите са
непротиворечиви, взаимно допълващи се и кореспондират изцяло със събраните по
делото писмени доказателства. Свидетелите дават без притеснение и объркване
показания точно за определени факти, които лично са възприели и по никакъв
начин не целят да подпомогнат тезата на която и да е от страните.
Нещо повече, при
конкретно задаваните им въпроси от страните и съда, същите без колебания дават
показания по фактите, които са възприели. Между тези свидетелски показания е
налице единство и последователност, въпреки че част от свидетелите по между си
не се познават.
При така депозираните
свидетелски показания съдът приема за доказано по несъмнен начин единствено
обстоятелството, че на инкриминираната дата, час и място действително е
възникнал спор между тъжителя и подсъдимия, НО НЕ Е ДОКАЗАНО нанасянето на удар в лявата част на главата
на тъжителя, който да е довел до претендираната от него лека телесна повреда.
На следващо място, съдът
намира за недоказан единственият удар от страна на подсъдимия и поради ред
други констатирани обстоятелства, поставящи под съмнение добросъвестността на
тъжителя.
От показанията на
свидетелката Л.И.М. става ясно, че частният тъжител е имал проблеми със слуха
преди датата на инкриминираното деяние, като същият е използвал слухов апарат.
При така анализираната
доказателствена съвкупност, за съда няма съмнение, че на инкриминираната дата и
място, при взаимното дърпане и ръкомахане, на тъжителя са причинени леки
увреждания на телесната неприкосновеност, но категорично не се доказа удар в лявата
част на главата на тъжителя, който да е довел до претендираната лека телесна повреда по чл.130,
ал. 2 НК.
Ето защо и с оглед на
изложеното по-горе, при извършен детайлен анализ на събраните доказателства по
делото, съдът прие че липсват убедителни доказателства за това, че именно
подсъдимия М.В.П. е осъществил от обективна и субективна страна състава на
престъплението субсумиран от правната норма на чл.130, ал. 2 от НК, за
извършването на което е предадени на съд.
В наказателния процес се
търси релативната истина, тази която е
доказана със съответните доказателствени средства !!!
В настоящият казус
показанията на посочените по-горе свидетели бяха обсъдени и анализирани
поотделно и в съвкупност и според съда, могат да бъдат кредитирани единствено в
частта, в която се потвърждават безспорни факти и когато кореспондират с останалите
доказателства по делото в логична последователност
и връзка.
Заключението на вещото
лице по съдебно-медицинската експертиза е обосновано и безпристрастно, поради
което съдът го кредитира
Посредством разпоредбата
на чл.102 от НПК, законодателят е очертал кръга от факти и обстоятелства, които
следва да бъдат доказани в процеса, като на първо място е поставено „доказване на извършеното престъпление и
участието на подсъдимия в него”, като това доказване следва да бъде
извършено по правилата и способите предвидени в НПК и изведените въз основа на
него правни изводи бъдат единствено възможни и да не почиват на предположения.
По силата на чл. 103,
ал.1, пр.2-ро от НПК, тежестта да се докаже обвинението по дела от частен
характер лежи върху тъжителя.
Анализът на
доказателствена съвкупност напълно разколебава обвинението срещу подсъдимия,
защото води до изводи, на които не може да почива една осъдителна присъда. Тя
трябва да се основава на вътрешното убеждение на съда, почиващо на факти, които
по категоричен начин изясняват авторството и механизма на извършване на
деянието по начин, изискуем от мл. 303, ал. 2 от НПК.
За да бъде осъществен
престъпния състав на чл. 130, ал. 2 от НК е необходимо от обективна страна
деецът да причини другиму лека телесна повреда без разстройство на здравето,
изразяваща се в болки и страдания.
От субективна страна
престъплението по чл.130 от НК изисква да е налице форма на вина – пряк умисъл
по смисъла на чл. 11 ал. 2 от НК. Подсъдимият да е съзнавал обществено опасния
характер на деянието, да е предвиждал неговите обществено опасни последици и да
е допускал тяхното настъпване.
От установената по–горе фактическа обстановка
изградена въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства не
се установява подсъдимият да е извършил деянието, което да бъде възведено при
форма на вина пряк умисъл.
Обект на престъплението
са обществени отношения, свързани с телесната неприкосновеност на гражданите.
От събраните по делото
доказателства не се установи, че подсъдимият е осъществил
изпълнителното деяние на престъплението.
Действително, на 26.05.2018 г. тъжителят е
имал наранявания, които са посочени в тъжбата - обстоятелство, безспорно
установено от съдебномедицинското удостоверение и съдебно-медицинската
експертиза, но не се събраха доказателства, че същите са причинени от подсъдимия.
На първо място, травмата
на тъжителя е установена два дни след посочената в тъжбата дата, което създава
индиция, че е възможно същите да са получени по друго време, в резултат на друг
инцидент.
Буди съмнения фактът, че
същият не е бил прегледана още същия ден. Единственият очевидец, който твърди
че е видял подсъдимият М.П. да нанася удар на тъжителя П.П. е свидетелката Л.И.М.,
която живее от 15 години на семейни начала с тъжителя П.П..
У свидетелката Л.И. е налице интерес да защитава тъжителя
П., като единствено тя сочи да е видял описаното в тъжбата поведение на
подсъдимия.
По отношение на
свидетелските показания на свидетелката Л.И. съдът констатира явното й желание
да подпомогне защитната теза на тъжителя.
Съдът намира за
необходимо да посочи, че за да бъде постановена осъдителна присъда е необходимо
всички факти, касаещи обективните и субективните признаци на престъплението да
бъдат установени по несъмнен начин, каквото е изискването на императивната
норма на чл. 303 от НПК, което е гаранция за реализиране правата на подсъдимия
в наказателното производство, произтичащи от презумпцията за невиновност,
установена в чл. 31, ал. 3 от КРБ и чл. 16 от НПК.
Недопустимо е присъдата
да почива на предположения, още по-малко аргументи за авторството на деянието
да се извеждат от неустановени по категоричен начин факти или подлежащи на
различно интерпретиране такива.
Доколкото в конкретния
случай по делото не се установи подсъдимият М.В.П. да е нанесъл лека телесна
повреда на частния тъжител П.И.П., което е главния факт на доказване по делото.
Ето защо, при тези доказателствени източници и в
изпълнение на процесуалното си задължение по чл. 304 от НПК, първостепенният
съд прие, че единственият законосъобразен изход е оправдаването на подсъдимия М.В.П..
Съдът намери, че всички
процесуални средства за доказване на частното обвинение са изчерпани, в т.ч. са положени максимални процесуални
усилия за установяване и издирване на всички възможни свидетели на
инцидента, но въпреки това, не се
установи по необходимия безспорен начин, че именно на 26.05.2018 г. подсъдимият
М.В.П. е осъществил престъплението по чл. 130, ал. 2 от НК, поради което и в
съответствие с разпоредбата на чл. 304 от НПК го призна за невинен и го оправда
изцяло по поддържаното от частния тъжител обвинение.
Съдът в съответствие със
задължението си по чл.307 от НПК се произнесе по предявеният от тъжителя
гражданските искове за заплащане на обезщетение за претърпените от
престъплението вреди, като ги отхвърли изцяло като неоснователни и недоказани,
поради признаването на подсъдимия за невинен и установената липса на
съпричастност към извършеното престъпление.
Предвид постановената
оправдателна присъда, направените от подсъдимия разноски в наказателното
производство бяха възложени в тежест на тъжителя П.И.П., който на осн.чл.190, ал.
1 НПК бе осъден да заплати на подсъдимия сумата 300 лв. /триста лева/ за
заплатено от него адвокатско възнаграждение.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: