Номер 117121.10.2020 г.Град Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – ВарнаIV състав
На 23.09.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Жана И. Маркова
Членове:Тони Кръстев
Десислава Г. Жекова
Секретар:Мария Д. Манолова
като разгледа докладваното от Жана И. Маркова Въззивно гражданско дело
№ 20203100501528 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по
въззивна жалба вх. № 25080/21.04.2020 г. на П. Й. Н. , ЕГН **********, с
местожителство *******, срещу Решение № 1373/13.03.2020 г., постановено
по гр. д. № 3862/2019 г., на ВРС, XXXIII с., с което е отхвърлен предявения
иск за осъждане на „А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, ул. „Кукуш“, № 1 да върне сумата 11.89 лв.,
получена без основание и представляваща сума начислена за предоставена
услуга „Домашен интернет“, на осн. чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД.
Въззивникът твърди, че атакуваното решение е неправилно. Твърди, че
услугата „Домашен интернет“ във връзка, с която е начислена и заплатена
сумата не му е предоставяна и договор за подобна услуга между него и
въззиваемото дружество не е сключван. Излага анализ на твърденията на
страните, събраните в хода на първоинстанционното производство
доказателства и изводите направени от първоинстанционния съд в атакувания
съдебен акт. По същество отправя искане за отмяна на постановеното
решение и уважаване на предявения иск. Претендира присъждане на разноски
за две съдебни инстанции. В с.з. не изпраща представител.
1
В срока по чл. 263 ГПК, въззиваемата страна „А1 България“ АД,
депозира писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба. Счита, че
изложените мотиви по съществото на спора от ВРС, напълно съответстват на
установената фактическа обстановка. Излага анализ на релевираните от
въззивника оплаквания. По същество отправят искане за потвърждаване на
атакуваното решение и присъждане на разноски. В с.з., чрез процесуален
представител поддържат изложените в отговора доводи.
Варненски Окръжен Съд по предмета на спора, съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по предявен от П. Й. Н. иск за
осъждането на „А1 България“ ЕАД да върне сумата 11.89 лв., получена от
него без основание.
В исковата молба се твърди, че на 16.04.2014 г. П.Н. е подписал
Приложение № 1 към договор № *********/16.04.2014 г. сключен с
„Мобилтел" ЕАД, чийто правоприемник се явява настоящият ответник, за
ползвания от него телефонен номер *****, с предмет услуги по тарифен план
„Мтел трансфер L", с месечна абонаментна такса в размер на 39.90 лв., с
ДДС, за срок от 24 м. Твърди, че на 02.06.2015 г. ответникът издал на ищеца
фактура на стойност 77.58 лв., с ДДС, от които 54.78 лв., за потребени услуги,
22.34 лв., за изплащане на стока и 0,56 лв., за лихва. Сумата била платена от
ищеца в брой на 29.06.2015 г., за което получил фискален бон. Ищецът сочи,
че след направена справка с извлечението от фактурата установил, че част от
11.89 лв. от общата сума, били начислени за услуга „Домашен интернет“,
каквато не е била ползвана и следователно се явява платена на ответника без
основание.
В границите на срока по чл. 131 ГПК, ответникът депозира отговор,
с който оспорва основателността на иска и обстоятелствата, на които същият
се основава. Излага, че на 18.06.2014 г. ищецът посетил магазин на
„Мобилтел“ ЕАД като се интересувал от възможността да ползва домашен
интернет. Предложена му е оферта и договор, с които същия поискал да се
запознае. На 19.06.2014 г. служител дружеството се свързал с ищеца, за да
бъде уговорена дата за инсталация на услугата, при което станало ясно, че
ищецът не е взел решение за ползване на тази услуга. На 20.06.2014 г., след
нов разговор, ищецът отказал инсталацията и услугата. Тъй като в системата
2
на ответника договорът вече бил генериран, от м. октомври 2014 г.
започнало начисляване на месечна такса за домашен интернет в размер на
11.90 лв., с ДДС. Излага, че грешката била установена през 2016 г., когато
ищецът образувал множество дела пред ВРС, във връзка с месечните такси
начислени за посочената услуга. След извършена проверка се установило, че
за периода м. октомври 2014 г. – м. април 2016 г., ищецът бил заплащал
ежемесечно по 11.90 лв., с ДДС, такса за услуга, която не му е била
предоставена и не е била ползвана от него. По тази причина на 24.01.2017 г.,
била извършена корекция и били издадени 18 бр. кредитни известия, всяко
на стойност по 11.90 лв., с ДДС, с основание „месечна такса" към фактури:
№ **********/01.11.2014 г.; № **********/01.12.2014 г.; №
**********/02.01.2015 г.; № *********/01.02.2015 г.; №
**********/04.03.2015 г.; № **********/01.04.2015 г.; №
**********/05.05.2015 г.; № **********/02.06.2015 г.; №
**********/02.07.2015 г.; № **********/01.08.2015 г.; №
**********/02.09.2015 г.; № **********/02.10.2015 г.; №
**********/02.11.2015 г.; № **********/02.12.2015 г.; №
**********/05.01.2016 г.; № **********/02.02.2016 г.; №
**********/04.03.2016 г. и фактура № **********/01.04.2016 г., сред които
и процесната № **********/02.06.2015 г. Общата сума за връщане по
кредитните известия възлизала на 214.20 лв., с ДДС. Сочи, че тя била
отчетена като депозит по индивидуалната партида на ищеца и на основание
чл. 103, ал. 1 ЗЗД ответникът прихванал вземанията си към ищеца начислени
по силата на сключения договор № *********, по следните фактури: №
*********/06.03.2017 г. – цялостно плащане в размер на 95.60 лв., с ДДС, на
15.03.2017 г.; № *********/06.03.2017 г. - цялостно плащане в размер на 1.00
лв., с ДДС, на 15.03.2017 г.; № **********/02.05.2017 г. - цялостно плащане
в размер на 88.85 лв., с ДДС, на 05.05.2017 г. и № **********/01.06.2017 г. -
частично плащане в размер на 28.75 лв., с ДДС, на 06.06.2017 г. Излага още,
че за направеното прихващане ищецът бил уведомен с отговора на исковата
молба по гр.д. 7839/2017 г., на ВРС, XVI с. и с отговора на исковата молба по
гр.д. № 2013/2018 г., на ВРС, XLIX с.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и
3
отговора, приема за установено от фактическа и правна страна, следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в
срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от
обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК - въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част. В обхвата на така посочените предели на въззивна проверка, съставът
на ВОС, намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Съобразно
обстоятелствата, посочени в исковата молба и отправеното до съда искане,
спорът е правилно квалифициран като такъв с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. първо ЗЗД, а произнасянето на ПРС съответства на заявената за
разглеждане осъдителна претенция.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
По оплакванията на въззивникът, съставът на ВОС, намира
следното:
Целта на правната уредба на неоснователното обогатяване е да бъде
отстранено едно фактическо съществуващо, но според представите на
правния ред, необосновано и затова несправедливо разместване на
имуществени блага, довело до обогатяване на едно лице и обедняване на
друго. Престационната кондикция, е фактически състав, който се състои от
следните елементи: едно лице е престирало и с това е станало по–бедно,
докато лицето на което е престирало е станало по–богато; престирането
трябва да е станало за сметка на престиращия и да е довело до получаване на
имуществена придобивка на обогатилия се, обогатилият се да е получил нещо
чрез престирането; престирането да няма правно основание и на последно
място - престиращият не трябва да знае, че няма задължения. В гражданският
процес обогатилият се трябва да докаже наличието на правно основание да
задържи сумата, докато другите предпоставки трябва да се докажат от
престиралия. От посочения фактически състав възниква ex lege правото на
4
престиралия, който има качеството кредитор по това законово
правоотношение да иска от обогатилото се лице, което има правното
положение на длъжник, да върне даденото от него. Престационната
кондикция се проявява в три подвида, изчерпателно изброени в чл. 55 , ал. 1
ЗЗД.
В конкретния случай, предявения иск черпи правното си основание от
първата хипотеза на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, а именно: даване при начална липса на
основание за това. Разпределението на доказателствената тежест при такъв
иск се определя от въведените в процеса твърдения на страните, които са
обуславящи за съществуването или за отричането на претендираните права на
страните. Ищецът следва да въведе като твърдение и докаже факта на
плащането на паричната сума, а ответникът следва да докаже основанието за
получаването на сумата или за задържане на полученото (така Р №
189/04.02.2014 г., постановено по т.д. № 141/2012 г., I ТО, ТК).
Пред първата инстанция между страните не е бил налице спор по
фактите по делото досежно наличието на облигационно правоотношение
между страните по делото по силата на Договор № *********, по тарифен
план „Мтел Трансфер L“, по който ищецът не е използвал услугата домашен
интернет. Не е било предмет на спор и обстоятелството, че поради допусната
грешка при въззиваемия последната услуга е послужила като основание за
начисляване на месечна такса в размер на 11.90 лв., с ДДС, за периода м.
октомври 2014 г. – м. април 2016 г. или общо в размер на 214.20 лв., с ДДС,
която е била заплатена от ищеца. Не се спори между страните и, че предмет
на предявения иск е сумата, включена от ответника в една от издадените
фактури - № **********/02.06.2015 г.
При тези безспорни между страните факти, съдът намира, че ищецът
успешно е доказал, че сумата 11.90 лв., по процесната фактура е била
получена от ответника при начална липса на основание за това.
От страна на въззиваемото дружество като основание за задържане на
сумата е въведено възражението, че същата, представляваща част от общия
размер на платените без основание суми – 214.20 лв., с ДДС е била
прихваната срещу последващите задължения на ищеца по същия договор.
5
Въззивния съд намира, че такова извънсъдебно прихващане
действително е било извършено от ответника и се установява от събраните в
хода на производството доказателства и специални знания.
От заключението на ССЕ се установява, че представените по делото
кредитни известия – 18 бр. от 24.01.2017 г., за възстановяване на ищеца на
сумата 214.20 лв., са издадени по Договор № *********/16.04.2014 г.,
сключен между страните по делото и касаят издадени фактури по договора за
периода 01.11.2014 г. – 01.04.2016 г. Установява се и, че със сумата са
погасени последващи задължения на ищеца по договора в същия размер. В
с.з. вещото лице пояснява, че кредитните известия са отразени в дневника за
продажбите и справка-декларация по ЗДДС при ответника и са внесени в
НАП по надлежния ред. Пояснява и, че сумата е била отразена като
надвнесена по партидата на ищеца, с което е извършено възстановяването й.
Следва да бъде посочено, че евентуалните нарушения на ЗДДС
касателно процедурата по издаване на кредитните известия, е ирелевантна за
материалноправното прихващане извършено от ответника. На въззивния съд
са известни посочените от въззивника Решения на ВАС по приложението на
ЗДДС, но същите са постановени при друга фактическа установеност.
Въведените в този смисъл възражения във въззивната жалба се преценяват
като неоснователни.
От събраните в хода на производството доказателства се установява
още и, че кредитните известия са представени с отговори по предходни
спорове водени между същите страни, където извършеното от ответника
извънсъдебно прихващане на общия размер на платената без основание сума,
в т.ч. и по процесната фактура е било въведено като твърдение с отговора на
исковата молба, т.напр. гр.д. № 7839/2017 г., ВРС, XVI с. и гр. д. 2013/2018 г.,
на ВРС, XLIX с. и са достигнали до ищеца, съответно на 11.10.2017 г. и
26.04.2018 г. При това положение се налага извода, че извършеното от
ответника извънсъдебно прихващане е надлежно достигнало до ищеца в
момент предхождащ образуването на производството по настоящото дело –
11.03.2019 г., с което фактическия му състав е довършен.
По изложените съображения, въззивният съд достига до идентични на
първата инстанция изводи, поради което постановеното решението, с което
6
предявения иск е отхвърлен ще следва да бъде потвърдено.
Съобразно този изход от спора, на въззиваемата страна се следват
разноски съобразно направеното искане и списък по чл.80 ГПК, на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК. Доколкото ответната страна е представлявана от
юрисконсулт, то следва да бъде определено служебно от съда
юрисконсултско възнаграждение в размер на 150.00 лв, на осн. чл. 25 НЗПП.
Мотивиран от изложеното, съставът на ВОС
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1373/13.03.2020 г., постановено по гр. д.
№ 3862/2019 г., на ВРС, XXXIII с.
ОСЪЖДА П. Й. Н. , ЕГН **********, с местожителство ******* да
заплати на „А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Кукуш“, № 1, сумата 150.00 лв. (сто и петдесет
лева), представляваща разноски за въззивна инстанция, на основание чл. 78,
ал. 3 и ал. 8 ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване, по аргумент от чл.
280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7