№ 1268
гр. София, 13.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Нели С. Маринова
Мария Стойкова
при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова
като разгледа докладваното от Нели С. Маринова Въззивно гражданско дело
№ 20221100510665 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20097871/16.04.2021 г., постановено по гр. д. № 60922/18
г. по описа на СРС, 148 състав, „К.И.“ ЕООД е осъден на основание чл. 233,
ал. 1 ЗЗД да освободи търговска площ /терен/ № 22, с площ от 90 кв. м., на
територията на пазар „Красно село“ в гр. София, и да я предаде на „П.Ю.“
ЕАД, която площ е била отдадена по силата на прекратен договор за отдаване
под наем на терен КС – Т № 1698/01.03.2017 г., както и на основание чл. 78
ГПК да заплати на „П.Ю.“ ЕАД сумата от **8 лв., представляваща разноски
пред първата инстанция.
С определение № 20051781/04.08.2022 г., постановено по гр. д. №
60922/18 г. по описа на СРС, 148 състав, е оставена без уважение молбата на
„П.Ю.“ ЕАД за изменение на решение № 20097871/16.04.2021 г. в частта за
разноските.
Подадена е въззивна жалба от „К.И.“ ЕООД срещу решение №
20097871/16.04.2021 г., постановено по гр. д. № 60922/18 г. по описа на СРС,
1
148 състав. Твърди, че обжалваното решение е недопустимо, а при условията
на евентуалност – неправилно. Поддържа, че първоинстанционният съд се е
произнесъл по нередовна искова молба, тъй като ищецът не е заплатил пълния
размер на дължимата държавна такса по делото, респ. недопустимо се явява
постановеното решение по нередовна искова молба. Твърди, че на основание
чл. 69, ал. 1, т. 5 ГПК и разясненията, дадени в т. 20 от Тълкувателно решение
№ 6/12 г. на ОСГТК на ВКС, цената на иска по искове за съществуване или
прекратяване на договор за наем е наемът за една година. Поддържа, че в
случая цената на иска следва да се определи в размер на 23 040 лв. /1920 лв. с
ДДС х 12/, а дължимата държавна такса от 4 % е в размер на 921,60 лв.,
докато по делото е заплатена държавна такса в размер на 768,00 лв. При
условията на евентуалност поддържа, че решаващите изводи на
първоинстанционния съд, че ответникът следва да върне наетата вещ –
търговска площ /терен/ № 22, са неправилни. Твърди, че споразуменията от
07.02.2018 г., 01.11.2018 г., 25.06.2020 г. и 18.12.2020 г., подписани между
страните по делото, включват минимално необходимото съдържание на
договора за наем – страни, обект, срок и месечно плащане, поради което имат
характер на допълнителни споразумения към договора за наем, с които се
удължава срока на ползването на наетия обект – терен № 22, и се променя
размера на дължимото месечно плащане. В тази връзка поддържа, че към
17.09.2018 г. /датата на депозиране на исковата молба в съда/ срокът на
договора за наем не е бил изтекъл, поради което не са налице основания за
връщане на наетата вещ от страна на наемателя. Във връзка с твърдението на
ищеца, че е бил проведен конкурс от ищеца за отдаване под наем на
търговската площ, посочва, че заповедта за утвърждаване на класирането за
отдаване под наем на свободни търговски площи е била обжалвана от трето
лице – участник в конкурсната процедура, като производството по
обжалването й не е приключило към момента на подаване на исковата молба
и на отговора на исковата молба в съда. Поддържа, че споразуменията от
07.02.2018 г., 01.11.2018 г., 25.06.2020 г. и 18.12.2020 г. сочат, че ползването
на имота от страна на ответника – наемател е продължило след изтичането на
срока на договора за наем със знанието и без противопоставянето от страна на
наемодателя – ищец, поради което на основание чл. 236 ЗЗД срокът на
договора за наем следва да се счита за продължен за неопределен срок. По
тази причина поддържа, че срокът на договора за наем не е изтекъл и
2
доколкото действието му не е прекратено по надлежния ред, то не е налице
основание за връщане на наетата вещ от страна на наемателя. Твърди, че
приетите като доказателства по делото писма не съдържат изявление за
прекратяване на процесния договор за наем за бъдещ момент, а е налице
позоваване на прекратяване на договора за наем към минал момент, поради
което не може да се приеме, че те съдържат волеизявление за прекратяване на
договора. Иска се от съда да постанови решение, с което да отмени
обжалваното решение като неправилно, и вместо това да постанови друго
решение, с което да отхвърли иска. Претендира разноски. Прави възражение
по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Въззиваемата страна – „П.Ю.“ ЕАД е подала отговор на въззивната
жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК. Твърди, че доводите на въззивника, че
решението е недопустимо, тъй като не е заплатена изцяло дължимата
държавна такса, са неоснователни. Поддържа, че дължимата държавна такса
върху наемната цена не следва да се изчислява с включен ДДС, тъй като
съгласно чл. 26, ал. 2 ЗДДС данъчната основа се определя на базата на
всичко, което включва възнаграждението, получено от или дължимо на
доставчика във връзка с доставката, от получателя или от друго лице,
определено в левове или стотинки, без данъка по този закон. Твърди, че са
неоснователни и доводите за неправилност на обжалваното решение.
Поддържа, че за прекратяването на договора са предвидени две алтернативни
условия – провеждане на конкурс или крайна дата на действие на договора,
като в случая и двете условия са настъпили. Твърди, че обстоятелството, че
конкурсът е обжалван, не променя факта на провеждането му, както и
настъпването на второто прекратително условие – датата 31.05.2017 г.
Посочва, че обстоятелството, че имотът се ползва от бившия наемател, е
известно на наемодателя, но ползването му не е без противопоставяне от
наемодателя. Поддържа, че в деня на настъпване на прекратителното условие
– 31.05.2017 г. ответното дружество е било поканено да освободи терена в 7 –
дневен срок, което сочи на ясно и категорично противопоставяне от страна на
наемодателя срещу продължаващото ползване от наемателя. Твърди, че
фактът, че ищецът е приел плащане на обезщетение за ползването, не
означава, че е налице съгласие и приемане на продължаващото ползване на
имота. Посочва, че в подкрепа на горния извод е обстоятелството, че в
процесните споразумения за различни периоди е посочено, че ползването е
3
без основание и че се заплаща обезщетение, а не - наемна цена. Наличието на
противопоставяне от страна на бившия наемодател наемното правоотношение
да продължи се съдържа и в исковата молба, подадена в съда на 14.09.2018 г.,
с която се иска освобождаване и предаване на терена. Претендира разноски.
Подадена е и частна жалба от „П.Ю.“ ЕАД срещу определение №
20051781/04.08.2022 г., постановено по гр. д. № 60922/18 г. по описа на СРС,
148 състав, с което е оставена без уважение молбата му за изменение на
решението в частта за разноските. Твърди, че обжалваното определение е
неправилно. Поддържа, че платеното адвокатско възнаграждение по делото в
размер на 1200 лв. е съобразено, както с фактическата и правна сложност на
делото, така и с материалния интерес по делото, и положените усилия за
адвокатска защита. Посочва, че законът дава възможност на съда да прави
преценка за прекомерност на адвокатското възнаграждение, като част от
разноските по делото, но тази преценка не е произволна, а е в зависимост от
действителната фактическа и правна сложност на делото и усилията на
адвоката при упражняване на процесуалните права, като нормата на чл. 78, ал.
5 ГПК определя и границата на преценката – не по – малко от минимално
определения размер съгласно чл. 36 ЗА. Иска се от съда да отмени
обжалваното определение и вместо него да постанови друго, с което да
измени решението в частта за разноските, като присъди пълния размер на
претендираното адвокатско възнаграждение в първоинстанционното
производство. Претендира разноски.
Ответникът по частната жалба – „К.И.“ ЕООД е подал отговор на
частната жалба в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, в който поддържа становището,
че обжалваното определение е правилно. Твърди, че присъденото адвокатско
възнаграждение в размер на 630 лв. съответства на фактическата и правна
сложност на делото, както и на положените от процесуалния представител на
ищеца усилия. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК по отношение на
претендираното адвокатско възнаграждение за частната жалба.
Софийски градски съд, след като взе предвид доводите на страните, и
като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД.
Ищецът „П.Ю.“ ЕАД твърди, че е търговско дружество с 100 %
4
общинска собственост, с предмет на дейност – отдаване под наем на
търговски обекти. Посочва, че 01.03.2017 г. дружеството е сключило с
ответното дружество „К.И.“ ЕООД договор за наем на търговска площ /терен/
№ 22, с площ от 90 кв.м., находяща се на територията на пазар „Красно село“,
гр. София, с месечен наем от 1600 лв. без ДДС, за срок до провеждане на
конкурс, но не по – късно от 31.05.2017 г. Твърди, че при алтернативно
посочените прекратителни условия, срокът на договора е изтекъл на
31.05.2017 г., и съгласно договореното в чл. 24, ал. 1 от договора в 7 – дневен
срок наемателят е следвало да освободи и да върне терена, т. е. до 07.06.2017
г. Посочва, че теренът не е бил освободен, както в договорения срок, така и
към момента на завеждане на исковата молба в съда, въпреки отправените
покани от страна на ищеца. Иска се от съда да постанови решение, с което да
осъди ответника да освободи и върне на ищеца търговска площ /терен/ № 22,
с площ от 90,00 кв. м., находяща се на територията на пазар „Красно село“,
гр. София. Претендира разноски.
Ответникът „К.И.“ ЕООД оспорва иска като неоснователен. Твърди, че
споразуменията от 07.02.2018 г., 01.11.2018 г., 25.06.2020 г. и 18.12.2020 г.,
подписани между страните по делото, включват минимално необходимото
съдържание на договора за наем – страни, обект, срок и месечно плащане,
поради което имат характер на допълнителни споразумения към договора за
наем, с които се удължава срока на ползването на наетия обект – терен № 22,
и се променя размера на дължимото месечно плащане. Поддържа, че към
17.09.2018 г. /датата на депозиране на исковата молба в съда/ срокът на
договора за наем не е бил изтекъл, поради което не са налице основания за
връщане на наетата вещ от страна на наемателя. По повод твърдението на
ищеца, че е бил проведен конкурс от ищеца за отдаване под наем на
търговската площ, посочва, че заповедта за утвърждаване на класирането за
отдаване под наем на свободни търговски площи е била обжалвана от трето
лице – участник в конкурсната процедура, като производството по
обжалването й не е приключило към момента на подаване на исковата молба
и на отговора на исковата молба в съда. Поддържа, че споразуменията от
07.02.2018 г., 01.11.2018 г., 25.06.2020 г. и 18.12.2020 г. сочат, че ползването
на имота от страна на ответника – наемател е продължило след изтичането на
срока на договора за наем със знанието и без противопоставянето от страна на
наемодателя – ищец, поради което на основание чл. 236 ЗЗД срокът на
5
договора за наем следва да се счита за продължен за неопределен срок.
Счита, че срокът на договора за наем не е изтекъл, и тъй като действието на
договора не е прекратено по надлежния ред, то не са налице основания за
връщане на наетата вещ от страна на наемателя. Моли за отхвърляне на
исковете. Претендира разноски. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
На 01.03.2017 г. в „П.Ю.“ ЕАД е постъпило заявление с вх. №
Н0063/01.03.2017 г. от „К.И.“ ЕООД за наемане на терен № Т - 22, находящ
се на пазар „Красно село“, считано от 01.03.2017 г. Върху заявлението е
поставена резолюция от 01.03.2017 г., съгласно която е предложено да бъде
сключен договор за наем на терен № Т - 22, със срок – до провеждане на
конкурс, но не по – късно от 31.05.2017 г., с месечна наемна цена в размер на
1600 лв. без ДДС.
От договор за отдаване под наем КС – Т № 1698/01.03.2017 г. се
установява, че между „П.Ю.“ ЕАД, като наемодател, и „К.И.“ ЕООД, като
наемател, е сключен договор за наем, съгласно който наемодателят отдава, а
наемателят наема терен № 22, с площ от 90,00 кв. м., находящ се на
територията на пазар „Красно село“, гр. София, срещу заплащането на
месечна наемна цена в размер на 1600 лв. без ДДС. Съгласно чл. 2, ал. 1 от
договора наемателят има право да ползва терена за поставяване на
преместваем обект за извършване на търговска дейност – продажба на
хранителни и промишлени стоки.
Съгласно чл. 3 от договора договорът се сключва до провеждане на
конкурс, но не по – късно от 31.05.2017 г., и влиза в сила, считано от датата на
предоставяне на терена с приемо – предавателен протокол, представляващ
неразделна част от договора.
От двустранно подписания приемо – предавателен протокол от
01.03.2017 г. се установява, че на 01.03.2017 г. терен № Т - 22, находящ се на
пазар „Красно село“, е предаден на наемателя „К.И.“ ЕООД. В приемо –
предавателния протокол е посочено е, че върху терена има разположено
съоръжение с обща застроена площ от 90,00 кв. м.
С писмо с изх. № 331/31.05.2017 г. от изпълнителния директор на
„П.Ю.“ ЕАД до „К.И.“ ЕООД, получено на 31.05.2017 г., ответното дружество
е уведомено, че срокът на договора за наем КС – Т № 1698/01.03.2017 г. за
терен № 22, находящ се на пазарна площадка „Красно село“, изтича на
6
31.05.2017 г., и че в 7 – дневен срок от прекратяването му следва да освободи
терена на основание чл. 24 от договора.
На 08.06.2017 г. е съставен констативен протокол с вх. № 331 от
служители на отдел „Управление на пазарните площадки“, в който е
констатирано, че обектът, разположен върху терен № Т – 22 на пазарна
площадка „Красно село“, не е премахнат.
С писмо с изх. № 728/01.12.2017 г. от „П.Ю.“ ЕАД до „К.И.“ ЕООД,
получено на 06.12.2017 г., и с писмо с изх. № 305/12.06.2018 г. от „П.Ю.“ ЕАД
до „К.И.“ ЕООД, получено на 27.06.2018 г., ответното дружество е уведомено,
че въпреки че срокът на договора за наем КС – Т № 1698/01.03.2017 г. на
терен № 22, находящ се на пазар „Красно село“ в гр. София, е изтекъл,
теренът не е освободен и предаден по предвидения в договора ред, а
ползването му продължава без основание, поради което отново е поканен да
освободи имота и да предаде терена.
С писмо с вх. № 305 /1/06.08.2018 г. от „К.И.“ ЕООД до „П.Ю.“ ЕАД
ответното дружество е поискало да му бъде предоставен допълнителен срок
за освобождаване на терена, като е изразена готовност да заплати
обезщетение за ползването на терена за периода след изтичането на срока на
договора за наем, и до окончателното му освобождаване.
От представените като доказателства по делото 4 бр. споразумения от
07.02.2018 г., 01.11.2018 г., 25.06.2020 г. и 18.12.2020 г., сключени между
страните по делото, се установява, че същите са се споразумели ответното
дружество да заплаща на ищцовото дружество обезщетение за неоснователно
ползване на терен № 22 на пазарна площадка „Красно село“, целият с площ от
90,00 кв. м., както следва: за периода от 01.06.2017 г. до 31.01.2018 г. в общ
размер на 18 000 лв., без вкл. ДДС, или по 2 250 лв. месечно без вкл. ДДС; за
периода от 01.02.2018 г. до 31.10.2018 г. в общ размер на 28 800 лв., без вкл.
ДДС, или по 3 200 лв. месечно без вкл. ДДС; за периода от 01.11.2018 г. до
31.05.2020 г. в общ размер на 56 240 лв., без вкл. ДДС, или по 2 960 лв.
месечно без вкл. ДДС;
за периода от 01.06.2020 г. до 30.11.2020 г. в общ размер на 17 760 лв., без
вкл. ДДС, или по 2 960 лв. месечно без вкл. ДДС.
От представените като доказателства по делото конкурсни книжа,
обявление, заповед и жалба се установява, че след изтичането на срока на
7
договора е проведен конкурс за отдаване под наем на процесния терен, който
е обжалван. От решение № 6124/21.10.2019 г., постановено по адм. дело №
5973/18 г. по описа на АССГ, 56 състав, и решение № 6729/04.06.2020 г.,
постановено по адм. дело № 346/20 г. по описа на ВАС, IV oтд., се
установява, че с влязло в сила на 04.06.2020 г. решение е отхвърлена жалбата
на трето лице – участник в конкурсната процедура срещу заповедта на
изпълнителния директор на ищцовото дружество, с която е утвърден
протокола на конкурсната комисия за проведения конкурс за отдаване под
наем на търговски площи, и са обявени класираните на първо място
кандидати.
При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът
приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК
от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на инстанционен
контрол съдебен акт.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в
обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд констатира, че
решението е валидно и допустимо. Неоснователни са доводите на въззивника,
че решението е недопустимо, тъй като е постановено по нередовна искова
молба – не е заплатена изцяло дължимата държавна такса. Съгласно
разясненията, дадени с т. 20 от Тълкувателно решение № 6/12 г. по тълк.
дело № 6/12 г. на ОСГТК на ВКС, размерът на държавната такса при
предявен иск за връщане на вещ, предадена на облигационно основание,
следва да се определи от вида на търсената защита и съответно приложимата
материалноправна норма, която е от значение за цената на иска по чл. 69
ГПК. Разяснено е, че когато ищецът черпи права само от качеството си на
наемодател по прекратено наемно правоотношение, то тогава искът е по чл.
233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД и цената му се определя от наема за една година по
договора, а държавната такса е 4% от така определената цена на иска.
В случая, уговорената наемна цена по договора за наем е в размер на
1600 лв. без вкл. ДДС /чл. 4, ал. 1 от договор за отдаване под наем КС – Т №
8
1698/01.03.2017 г./, поради което дължимата държавна такса за
първоинстанционното произвоство, изчислена на база наемната цена за една
година /1600 лв. х 12 = 19 200 лв./, възлиза на сумата от 768 лв., която е
платена по делото.
Първоинстанционният съд не е допуснал и нарушение на императивни
материалноправни норми.
Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба по отношение на
правилността на решението, въззивният съд намира следното:
За основателността на иска с правно основание чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД
в тежест на ищеца е да докаже, че между страните е било налице валидно
облигационно правоотношение по договор за наем, по силата на което
наемодателят е предоставил на наемателя за ползване определена вещ, както
и че договорът за наем е прекратен.
Във въззивното производство не са спорни следните обстоятелства: че
между страните е бил сключен договор за наем на терен № 22, находящ се на
пазар „Красно село“ в гр. София, по силата на който наемодателят е
предоставил на наемателя за временно и възмездно ползване процесния терен
срещу задължението на наемателя да заплаща уговорената наемна цена; че
ползването на имота е предоставено от наемодателя на наемателя съгласно
уговореното в договора; че на 31.05.2017 г. наемателят е бил уведомен от
наемателя, че срокът на действие на договора изтича на 31.05.2017 г. и че в 7
– дневен срок от прекратяването му следва да освободи терена; че след
изтичането на срока на действие на договора имотът не е освободен и
продължава да се държи от въззивника – ответник в първоинстанционното
производство.
Спорно обстоятелство по делото е дали е налице прекратяване на
процесния договор.
Съгласно уговореното в чл. 3 от договора за наем от 01.03.2017 г.
договорът е сключен за срок до провеждане на конкурс, но не по – късно от
31.05.2017 г.
По делото се установява настъпването и на двете алтернативно
уговорени условия за прекратяването на договора за наем – провеждането на
конкурс и изтичането на срока на договора – 31.05.2017 г. Извънсъдебно
признание, че срокът на договора за наем е изтекъл се съдържа и в писмо с
9
вх. № 305 /1/06.08.2018 г. от „К.И.“ ЕООД. Обстоятелството, че конкурсът е
бил обжалван не води до различен извод, тъй като релевантен е фактът на
провеждането на конкурс, а не - влизането му сила. Независимо от това
следва да се посочи, че от представените по делото решения на АССГ и ВАС
се установява, че процедурата по обжалване на конкурса е приключила с
влязло в сила решение.
Дори и да се приеме, че договорът за наем не е прекратен на посочените
по – горе основания, то подаването на исковата молба с искане за
освобождаване на имота, следва да се цени като предизвестие за прекратяване
на договора, чийто едномесечен срок е изтекъл в хода на
първоинстанционното производство, и следва да се съобрази от съда като
факт, настъпил в хода на делото /по арг. от чл. 235, ал. 3 ГПК/.
Спорни по делото са и въпросите дали е налице продължаващо ползване
на имота „със знанието и без противопоставянето на наемодателя“, което да
води до трансформиране на срочния договор за наем в безсрочен договор,
както и дали споразуменията от 07.02.2018 г., 01.11.2018 г., 25.06.2020 г. и
18.12.2020 г. имат характер на допълнителни споразумения към договора за
наем, с които се удължава срока на ползване на наетия обект, и се променя
размера на дължимото месечно плащане.
Въззивният съд намира, че в случая не е налице хипотезата на чл. 236, ал.
1 ЗЗД, според която „ако след изтичане на наемния срок, използването на
вещта продължи със знанието и без противопоставянето на наемодателя,
договорът се счита продължен за неопределен срок“.
По делото не се оспорва от въззиваемия, че е продължил да ползва
имота след 31.05.2017 г., но от доказателствата по делото се установява, че
това е станало при наличието на противопоставяне от страна на наемодателя.
От писмо с изх. № 331/31.05.2017 г. от ищцовото дружество до ответното
дружество се установява, че на 31.05.2017 г. ответното дружество е
уведомено, че срокът на процесния договор за наем изтича на 31.05.2017 г., и
че в 7 – дневен срок от прекратяването му следва да освободи терена на
основание чл. 24 от договора, т. е. налице е ясно и категорично
противопоставяне от страна на наемодателя срещу това ползването на имота
да продължи.
В подкрепа на горния извод са и представените по делото 4 бр.
10
споразумения от 07.02.2018 г., 01.11.2018 г., 25.06.2020 г. и 18.12.2020 г.,
сключени между страните по делото. В тях е посочено изрично, че ползването
на имота през съответния минал период е без правно основание и че се
заплаща обезщетение за неоснователно ползване, а не - наемна цена.
Процесните споразумения не обективират съгласие по съществените
елементи на договора за наем – задължение за предостаяне на ползването на
имота срещу заплащането на наемна цена и не могат да се ценят като
допълнителни споразумения към договора за наем.
Предвид изложеното по – горе, въззивният съд намира, че процесният
договор за наем е прекратен на 31.05.2017 г. и ответното дружество е
следвало да върне имота на основание чл. 24 от договора в 7 – дневен срок от
прекратяването, което не е сторило.
Ето защо, предявеният иск с правно основание чл. 233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД е
основателен и следва да се уважи.
Поради съвпадение в крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд решение № 20097871/16.04.2021 г., постановено по
гр. д. № 60922/18 г. по описа на СРС, 148 състав, следва да бъде потвърдено
като правилно.
По частната жалба срещу определение № 20051781/04.08.2022 г. по гр.
д. № 60922/18 г. по описа на СРС, 148 състав, постановено по реда на чл. 248
ГПК:
Частната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 248, ал. 3 ГПК от
процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт на
първоинстанционния съд.
Разгледана по същество, частната жалба е основателна.
Възражението за прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждение от ищеца в първоинстанционното производство е
неоснователно. Съображенията за това са следните:
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК ако заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и
фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна
да присъди по – нисък размер на разноските в тази им част, но не по – малко
от минимално определения размер съобразно чл. 36 ЗА.
11
Съгласно разясненията, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 6/12 г.
по тълк. дело № 6/12 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК
се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и
фактическата и правна сложност на делото. Посочено е, че когато съдът е
сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви относно фактическата
и правна сложност на спора, т. е. да съобрази доказателствените факти и
доказателствата, които ги обективират, и дължимото правно разрешение на
повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки
отделен случай, и ако изведе несъответствие между размера на
възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните
права, да намали договорения адвокатски хонорар.
Видно от материалите по делото е предявен иск с правно основание чл.
233, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за освобождаване на недвижим имот и предаването му.
За доказане на основателността на иска с исковата молба са ангажирани
писмени доказателства, а на 22.01.2021 г. процесуалният представител на
ищеца е депозирал становище по делото, с което е представил допълнителни
писмени доказателства. Установява се, че делото е приключило пред
първоинстанционния съд в едно открито съдебно заседание, след което на
19.03.2021 г. процесуалният представител на ищеца е депозирал писмени
бележки по делото.
Съвкупната преценка на посочените по – горе обстоятелства води до
извода, че делото се характеризира с обичайната за този вид граждански дела
/“Бързо производство“ по реда на гл. 25 ГПК/ фактическа и правна сложност,
като положените усилия от защитата на ищеца при упражняване на
процесуалните права по делото съответстват на уговореното адвокатско
възнаграждение, което е близко до минималния размер на адвокатското
възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в
редакцията към 29.08.2018 г. – датата на сключване на договора за правна
защита и съдействие/.
Ето защо, въззивният съд счита, че не са налице основания за
намаляване на уговореното адвокатско възнаграждение до размера на сумата
от 630 лв., както е приел първоинстанционния съд, и че същото отговаря на
легитимните цели, които се преследват с посочената национална правна
12
уредба.
Предвид изложеното по – горе, определение № 20051781/04.08.2022 г.
по гр. д. № 60922/18 г. по описа на СРС, 148 състав, с което е оставена без
уважение молбата на „П.Ю.“ ЕАД за изменение на решението в частта за
разноските, следва да се отмени като неправилно, и вместо него следва да се
постанови друго, с което „К.И.“ ЕООД да бъде осъден да заплати на „П.Ю.“
ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и сумата от 570 лв., представляваща
разноски за адвокатско възнаграждение в първоинстанционното
производство.
По разноските във въззивното производство:
Всяка от страните претендира разноски. Въззивникът прави възражение
за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение във
въззивното производство.
Възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно. Както беше посочено
по – горе, делото се характеризира с обичайната за този вид граждански дела
/“Бързо производство“ по реда на гл. 25 ГПК/ фактическа и правна сложност,
като положените усилия от защитата на въззиваемия при упражняване на
процесуалните права по делото /изготвяне на отговор на въззивната жалба и
осъществяване на процесуално представителство пред въззивната инстанция/
съответстват на уговореното адвокатско възнаграждение за въззивното
производство – 1200 лв. без ДДС, което е близко до минималния размер на
адвокатското възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 4 от
Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения /в редакцията към 29.08.2022 г. – датата на сключване на
договора за правна защита и съдействие/. Към посочената сума следва да се
начисли и ДДС в размер на 240 лв. на основание § 2а от ДР на Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззивникът
следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия сумата от 1440 лв. с ДДС,
представляваща адвокатско възнаграждение за въззивното производство,
както и сумата от 15,00 лв., представляваща разноски за държавна такса за
частната жалба. В полза на частния жалбоподател не следва да се присъждат
претендираните разноски за адвокатско възнаграждение за частната жалба,
тъй като трайната практика на ВКС приема, че в производството по
13
обжалване на определения, касаещи разноски по делото, е недопустимо да се
кумулират допълнителни разноски за адвокатско възнаграждение.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20097871/16.04.2021 г., постановено по
гр. д. № 60922/18 г. по описа на СРС, 148 състав.
ОТМЕНЯ определение № 20051781/04.08.2022 г., постановено по гр. д.
№ 60922/18 г. по описа на СРС, 148 състав, с което е оставена без уважение
молбата на „П.Ю.“ ЕАД, ЕИК: ****, за изменение на решение №
20097871/16.04.2021 г. по гр. д. № 60922/18 г. по описа на СРС, 148 състав, в
частта за разноските, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „К.И.“ ЕООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „**** III” № **, ****, да заплати на „П.Ю.“ ЕАД,
ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „**** III” №
****, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и сумата от 570 лв., представляваща
разноски за адвокатско възнаграждение в първоинстанционното
производство.
ОСЪЖДА „К.И.“ ЕООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „**** III” № **, ****, да заплати на „П.Ю.“ ЕАД,
ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „**** III” №
****, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1445 лв., представляваща
разноски във въззивното производство.
Решението може да се обжалва пред ВКС в 1 – месечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14