Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 22.04.2021 г.
гр.Търговище
В ИМЕТО НА НАРОДА
ТЪРГОВИЩКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД ІІІ
състав На двадесет и втори март
2021 година
В публичното съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДАСКАЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ИВАНОВА
БИСЕРА МАКСИМОВА
Секретар Анатолия Атанасова
разгледа
докладваното от съдия Иванова
В.гр.д. № 41 по описа на съда за
2021 година
и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на С.В.Р. от гр. Търговище, чрез
пълномощника й адв. Р.Р.-ТАК, СРЕЩУ решение № 260156/10.12.2020 г., постановено
по гр. дело № 557/2020 г. на РС-Търговище, с което са отхвърлени като
неоснователни предявените от Р. срещу З.П. ***
главен иск по чл. 240 ЗЗД за заплащане на сумата от 3100 лв.,
представляваща невъзстановен заем, и евентуален иск по чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 3100 лв., като получена без основание.
С оплаквания, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно,
въззивницата моли за неговата отмяна и постановяване на ново, с което да бъде
уважен предявеният иск по чл. 240 ЗЗД за
присъждане на сумата от 3100 лв., ведно със законната лихва, считано от
10.02.2020 г. до окончателното й изплащане, а при извод, че този иск е
неоснователен - да бъде уважен
евентуалния иск с правно осн.чл. 55 ал.
1 пр.1 от ЗЗД. Претендира разноски.
Изложените в жалбата доводи и съображения се свеждат до следното:
Първоинстанционният съд е извършил неправилна интерпретация и анализ на
събраните по делото доказателства, игнорирал е показанията на двама
незаинтересовани свидетели, не се е съобразил с представените писмени доказателства, и е достигнал до
необосновани, неподкрепени от доказателствата по делото правни изводи за
неоснователност както на главния, така и на евентуалния иск. Излага
съображения, че от събраните по делото доказателства се налага извод за сключен
между страните неформален договор за заем, за предаване на исковите суми на
ответницата (видно от приложените преводи), а от показанията на свидетелите се
установявало, че парите е следвало да
бъдат върнати, без да се уточнява конкретен момент; като недобросъвестно се
оценява поведението на ответницата, предвид твърденията й, че повечето преводи
били направени от нея, макар да е наясно,
че това не е истина, а освен това от ангажираните от нея гласни доказателства
се установявало, че през посочените периоди не е била в страната. По
отхвърления иск по чл. 55 ал. 1 пр. 1 ЗЗД -
оплакванията са, че макар да е установено получаването на процесната
сума (на вноски), съдът е отхвърлил иска, приемайки неправилно, че
ответницата е установила и доказала
наличието на правно основание да получи тези средства.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор от въззиваемата
страна.
В о.с.з. жалбата се поддържа от представителя на въззивника. Въззиваемата
страна, чрез процесуалния си представител, счита жалбата за неоснователна.
Съдът констатира, че въззивната жалба е процесуално допустима, като подадена
в срока по чл. 259 ал. 1 от ГПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на въззивно
обжалване акт.
Решението е валидно и допустимо.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Предявеният иск е обоснован с обстоятелствата, че по силата на сключен между
ищцата и ответницата неформален договор за заем, в периода 2014-2016г., предвид
изпитвани от ответницата финансови затруднения, основно свързани с непредвидени
разходи за дентално лечение на дъщеря й П., ищцата й изпращала различни суми на
обща стойност 3500лв., според нуждите на ответницата и своите възможности, с
уговорката, когато последната си стъпи на крака и има възможност да започне да
й връща сумите, което така и не се случило, дори и след изпратената до
ответницата на 10.02.2020 г. нотариална покана, с която й бил предоставен срок
от една седмица за издължаване на сумата. Тъй като задължението по първата
преведена сума в размер 400 лв. било погасено по давност, предявява иска за
сумата от 3100 лв.- претендираната на
основание неизпълнено задължение по сключения между страните договор за заем,
ведно с с законната лихва, считано от 10.02.2020 г. В условията на евентуалност
– предявява иск с правно осн.чл. 55 ал. 1 предл.1 от ЗЗД – ако съдът приеме, че
не е налице сключен договор за наем, счита, че ответницата е получила сумата
без основание, поради което и следва да й я върне, ведно със законната лихва от
10.02.2020 г.
Ответницата е оспорила иска, с възражения, че между страните не е сключван
договор за заем, нито по телефона, нито по друг начин. Оспорила е представените
по делото вносни бележки за превод, с възражения, че по част от тях за вносител
е посочено нейното име, поради което счита че следва да бъдат изключени от
доказателствения материал и следва да бъде прието, че тези тези вноски не са
правени от ищцата, а от самата ответница. Твърди, че получените средства не са на
ищцата, а на бившия съпруг на ответницата - П.К., и са изпращани от него, чрез
ищцата – работеща като негов счетоводител, за заплащане на провеждащо се в
Италия лечение за корекция на зъбите на дъщеря им – по предварителна уговорка
между нея и К., която договорка сочи като основание за получаване на сумите,
поради което счита и евентуалния иск за
неоснователен.
Въззивната инстанция споделя мотивите на първоинстанционния съд – относно
установената фактическа обстановка и правните изводи, поради което и на осн.чл.
272 от ГПК препраща към тях.
В допълнение и във връзка с изложените оплаквания във въззивната жалба, при
извършената самостоятелна проверка по чл. 269 от ГПК и обсъждане на събраните
пред първата инстанция писмени и гласни доказателства, съдът съобрази следното:
Съгласно правната теория и съдебната практика елеменитте от фактическия
състав на договора за заем са: 1/ съгласие на страните за предаване
от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума със задължение на
заемателя да я върне; 2/ реално предаване на тази сума от заемодателя на
заемателя. Посочените елементи от фактическия състав на договора за заем, както
и настъпването на падежа за връщане на заема, следва да бъдат установени при
условията на пълно и главно доказване, като доказателствената тежест се носи от
ищеца – заемодател, защото той извлича изгода от сключения договор за заем с
ответника – заемател и търси изпълнение на договорно задължение на заемателя.
Ответникът провежда насрещно доказване на своите правоизключващи или
правопогасяващи възражения, от които цели да извлече благоприятни правни
последици.
Безспорен по делото е фактът, че посочените в исковата молба суми 3 100 лв.
са получени от ответницата, постъпили по
нейна кредитна карта. Спорно е сключен ли е между страните договор за заем и
при какви параметри; съответно ако такъв договор не е сключван- налице ли е правно основание, въз основа на което
ответницата е получила процесните суми.
Представени са писмени и гласни доказателства – от които се установява, че
на посочените дати, касаещи предявената искова претенция, в периода 08.04.2015 г.-
16.03.2015 г. по сметката на ищцата са преведени общо 3100 лв. Като вносител по 4 бр. от вносните
бележки е посочена ищцата – от 08.04.2015 г. (200лв); на 19.10.2015г. (260
лв.), на 11.11.2015г. (460 лв.) и на 16.03.2016 г. (260 лв.). - общо за сумата от 1180 лв., в останалите като
вносител е посочено името на ответницата. Основанието за превода е: “захранване
на сметка“, „захранване на сметка по КК“, „вноска по КК“.
В настоящия случай съдът намира, че от доказателствата по делото не се
доказва наличието на сключен между страните договор за заем.
Нито в платежните документи, нито под друга форма е отразено, че се касае
за заем. В представените към ИМ вносни бележки като основание в нито една от
тях не е посочено „заем“; посочените основания, обобщени като „захранване на
сметка“ не кореспондират с установяването на едно заемно отношение. С оглед
цената, предвид и неформалния характер на договора за заем, няма пречки както
сключването на договора, така и неговото изпълнение да се доказва със
свидетелски показания, каквито пред първата интанция са ангажирани и от двете
страни. При съвкупната преценка на свидетелските показания и съпоставката им с
представените и приети по делото писмени доказателства, според въвзивната инстанция,
се установява, безспорно, че превежданите парични средства са в изпълнение на
постигната между ответницата и св. П.П.
(неин бивш съпруг) договорка последният да заплати част от денталното лечение
на дъщеря им, осъществявано в Италия, където през процесния период са
пребивавали ответницата и дъщерята П..
Безспорни са обстоятелствата, че през процесния период ответницата и дъщеря
й П. са живели в Италия, че за провежданото в Италия дентално лечение, във
връзка с поставени брекети, са били необходими около 3 000 евро, като св. П.П.
е поел ангажимент да заплати част от това лечение; заплащането е ставало на
вноски, съобразно представен по делото и неоспорен от ищцата договор за
финансиране № 257835/26.05.2015 г., с
предвидени помесечни погасителни вноски за периода 15.07.2015 г. – 15.06.2017
г. Ответницата е представила писмени доказателства за заплащане на част от тези
вноски, които времево кореспондират с представените вносни бележки от ищцата,
но и с приложените разпечатки от АБВ поща, от които се установява, че на
ел.поща на св. П. (на негова фирма-
****************@***.** ) ответницата е изпратила на 31.08.2015 г. въпросния договор (л. 37) -
„Договор и вноски за брекетите на П.“, а в прикачен файл e изпращала копия от платежните документи, удостоверяващи
погасяването на съответната вноска – наименовани „Pepi vnoska“, последвано от номер на вноската и дата- пр.: „Pepi
vnoska 9 16-март-2016“.
Установява се от показанията на св. П.П. и на св. П. П. (дъщеря на
ответницата и на св. П.), че свидетелят бил уведомен за необходимостта от
лечение на зъбите на дъщеря си, че лечението щяло да струва около 3000 евро, и
че той обещал да помогне с плащането, както и че когато са се виждали с дъщеря
си й е давал пари – като свидетелите не установиха кога и какви суми дъщерята е
получила, съответно кога и какви суми е предала на ответницата.
В показанията си св. П. и св. Й.
сочат, че преди няколко години – в края на 2014, началото на 2015 г. в офиса на св. П., където пиели кафе, дошла
ищцата „шашната“, че ответницата й се обадила да й иска пари назаем, при което
св. П. я предупредил, че ответницата „е завлякла много хора“ (св. Й.). Св. Й.
заявява, че не знае дали пари са давани и за какво. Св. П. предполага, че тези
пари са поискани заради лечението на зъбите на дъщеря им, кога и за какво и на
какъв етап ги е дала ищцата, както и каква сума е дала - не знае, но знае, че е
на части и ги е превеждала по банка.
Посочените показания не съдържат съществени сведения за отношенията между
страните, а и в голямата си част не кореспондират с останалите доказателства по
делото. Показанията на св. П. са и житейски необосновани. От една страна
твърди, че самият той е поел ангажимента да финансира половината разходи за
лечението на дъщеря си и е дал тези средства. Това прави нелогични тази част от
показанията му, в които твърди, че неговата счетоводителка (ищцата) му е
казала, че ще праща пари на съпругата му, според негови предположения - за
същите нужди. Не е логично твърдението му, че само е предупредил
счетоводителката си, че „ще бере ядове с нея, защото взема отвсякъде и не
връща“. Предвид, че работи с ищцата и ако наистина е искал да я предпази, е
логично да й обясни, че вече е финансирал/финансира това лечение. Показанията
му не се потвърждават и от тези на дъщерята на свидетеля и на ответницата. Св. П.
заявява, че е знаела, че баща й е давал средства за нейното лечение, но не може
да потвърди как е станало това. Когато се прибирала в България, баща й винаги й
давал пари на ръка, като не е заявявал, че са точно за лечението й. Крайното й
твърдение е, че не знае точно как е финансирано лечението й, не знае кой е
пращал пари, но е сигурна, че бащата е участвал.
Към гореизложеното следва да се добави и съпоставката на свидетелските
показания с представените писмени доказателства. Както вече бе посочено,
ответницата е изпратила на бащата договора за лечение с посочения в него план
за вноските. Изпращаните средства като периодичност и размер до голяма степен
съвпадат с падежите на вноските по договора. Освен това ответницата, видно от
приложените електронни писма е давала „отчет” на св. П. за получаването на
вноските (и това не е оспорено от ищцата). Ако между ответницата и св. П., като
родители, не са били налице твърдените от ответницата уговорки и преводи, няма
житейска логика тя да му дава посочената информация и то с такава точност и
периодичност. В същото време тезата на ответницата относно наличието на
уговорка за плащания от страна на бившия й съпруг и начина, по който тя ги е
получавала за лечението на дъщеря им се потвърждава от обсъдените писмени
доказателства и разпитаните свидетели, посочени от нея.
За това, че парите са превеждани не от името на ищцата, а от името на
бащата, говори и факта, че ищцата фигурира в много малка част от вносните
бележки. В останалата част като вносител е записано името на ответницата. Съдът
приема, че ответницата не е внасяла тези суми, в които е посочена като
вносител. Но е житейски логично ищцата, ако дава пари в заем и то свои, да
посочва това като основание във вносните бележки или поне винаги да посочва
своите имена като вносител. За този извод не е без значение и фактът, че ищцата
е счетоводител и очевидно има представа и е наясно с документирането на финансови операции. С оглед
на това, съдът приема, че превежданите суми, независимо от това кой е
физическият вносител, са суми от бащата за лечението на дъщерята по уговорката
с ответницата.
При тези фактически констатации се налага правният извод, че между ищцата и
ответницата не са налице договорни отношения. Ищцата е действала като пратеник
на бащата. Искът за връщане на дадена в заем сума не е доказан и като такъв
следва да се отхвърли.
Неоснователен е и предявеният евентуален иск с посочено правно основание
чл. 55, ал 1 от ЗЗД. За да е налице неоснователно обогатяване е необходимо
ищецът да се е обеднил, а ответникът да се е обогатил за негова сметка с
полученото без основание. В случая, не са налице и двете предпоставки.
Съобразно приетото от съда, ищцата не е превеждала свои средства, а такива на
св. П., затова липсва обедняване. От друга страна не е налице и обогатяване,
защото сумите са превеждани с конкретно действително правно основание за
лечението на дъщерята на бившите съпрузи.
Като е достигнал до същите изводи,
първоинстанционният съд е постановил правилно решение, обуславящо потвърждаването
му.
По разноските: С оглед изхода на спора, неоснователно е искането на въззивницата
за присъждане на разноски. Въззиваемата страна не е направила разноски и не
претендира такива.
Водим от горното, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260156/10.12.2020 г.,
постановено по гр. дело № 557/2020 г. на РС-Търговище, като правилно и
законосъобразно.
Решението не подлежи на касационно обжалване – чл. 280 ал. 3, т.1 ГПК.
.
1.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
2.