№ 148
гр. Харманли, 17.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАРМАНЛИ, ШЕСТНАДЕСЕТИ ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две
хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ГАЛИНА СЛ. ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря ГАЛИНА П. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ГАЛИНА СЛ. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело
№ 20255630100847 по описа за 2025 година
Производството е по чл.422, ал.1 вр. чл.415, ал.1 ГПК чл.22 от ЗПК във вр. с чл.11
ал.1 т.10 чл.10 А, от ЗПК,във вр. с чл.26 ал.1 предл.1 и 2 чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД.
Предявен е иск от Д. Г. Д., с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Х. жк. И. ***
вх. * ет. * ап. *, чрез адв. Д. В. М. от Адвокатска колегия - Пловдив против ПРОФИ КРЕДИТ
България ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на Управление гр. София, кв.
Мотописта, бул. България 49, бл.53Е, вх.В, представлявано винаги от двама управители: Св.
Н. Н., Цв. Г. Ст., Я. К. Ч..
Ищцата твърди, че била страна по Договор за потребителски кредит №
30038208786 от 19.07.2019г. подписан с ответното дружество ПРОФИ КРЕДИТ България
ЕООД. Съгласно раздел VI от договора за потребителски кредит, именуван „Параметри“,
получила сумата от 800 лева, като трябвало да върне сумата по кредита в размер на
1174.71лв при срок на кредита от 24 вноски. Съгласно същия раздел от договора, трябвало
да заплати възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги Фаст в размер на 240
лева и Флекси в размер на 720 лева, разпределени на 24 вноски. Счита договора за
потребителски кредит № 30038208786 от 19.07.2019г. с ПРОФИ КРЕДИТ България ЕООД за
нищожен на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл. 11 и чл. 19 ал.4 от ЗПК.
Сочи,че сключеният с ответника Договор за потребителски кредит за
недействителен на специалните основания по чл.22 от ЗПК. Съгласно чл.22 от ЗПК във
връзка с чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК договор за потребителски кредит е нищожен, ако не са
посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В случая в Договор
за потребителски кредит липсвали каквито и да било условия за прилагането му. Липсвало
изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита, или е
променлив. Нарушението било още по съществено доколкото нито в договора, нито в
погасителния план имало отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на
договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да може да
се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания
от заемодателя. Визираната неяснота съществено ограничавала правата й и била основание
1
за недействителност на Договор за потребителски кредит.
Твърди се, че съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал.1 от ЗПК,
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Липсвало обаче, каквото и да било уточнение, какви точно разходи се
включват в посочения процент.За годишен лихвен процент от 41.00%, не било ясно как
точно се съдържа и как се изчислява по отношение на общия ГПР. Отделно от това било
предвидено и възнаграждение по пакет от допълнителни услуги. По този начин ищцата била
поставена в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания
от нея финансов продукт. За да бъде спазена разпоредбата на чл. 11, ал.1 т.10 от ЗПК,
следвало в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер
на предоставения потребителски договор представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които ищцата ще направи и които са отчетени при
формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение, за да разбере
действителния размер на ГПР, да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява
дали тя създава задължение за допълнителна такса по потребителския договор, невключена
в ГПР противоречало на изискването за яснота, въведено в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Посочва се, че наред с това с предвиждането за заплащане на допълнителни
услуги се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Безсъмнено събирането на такива
разходи било част от дейността по управление на кредита и следвало да са включени в
годишния процент на разходите. Съгласно чл.19, ал. 1 от ЗПК, ГПР по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи / лихви, други преки или
косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Съгласно § 1, точка 1 от ЗПК "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит и по- специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. С
оглед цитираната разпоредба заплащането на допълнителен пакет услуги следвало да бъде
разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то е пряко
свързано с договора за потребителския кредит, известно на кредитора и се заплаща от
потребителя. Освен това дейностите, посочени в допълнителния пакет услуги са пряко
свързани с кредитната дейност на дружеството - приоритетно разглеждане на договора,
възможност за отлагане или намаляване на определен брой погасителни вноски, улеснена
процедура за получаване на допълнителни парични средства. Налице било заобикаляне на
разпоредбата на чл. 19, ал.4 от ЗПК като с уговорките за заплащане на допълнителни
разходи по допълнителните услуги се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута
определена с ПМС№426/2014г. Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез
заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на
основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване се калкулира
допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на
уговорките за заплащане на разходи по допълнителни услуги в размера на ГПР, последният
не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение.
Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията
2
между страните представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1
и ал.2 т.1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-
453/10 е прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в
непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от
елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на
договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора.
Ищцата посочва, че в случая следвало да бъде взета предвид и разпоредбата на
чл.22 ЗПК, която била приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма
изрично посочвала, че когато не са спазени изискваната на конкретни разпоредби от закона,
то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно
изброените са и тези по чл. II, ал.1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР. Въз основа на това
Договор за потребителски кредит № 30038208786 от 19.07.2019г. следвало да се прогласи за
недействителен.
Счита, че клаузата съдържаща се в VI „Параметри“ от Договор за потребителски
кредит която предвижда заплащането на възнаграждение за закупен пакет допълнителни
услуги Фаст и Флекси е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и поради това, че е
сключена при неспазване на нормите на чл.10а, чл.11, чл.19 ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22,
както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП, съображенията й за това са следните:В правната доктрина и
съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на
чл.26, ал.1, предл.3- то, вр. от ЗЗД е налице именно, когато се нарушава правен принцип
било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други
разпоредби. В този смисъл е практика на ВКС /Решение №4/2009г. по т.д.№395/2008г.,
Решение №1270/2009г. по гр.д.№5093/2007г., определение №877 по т.д.№662/2012г. и др/.
Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения,
а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати
несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като става
дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е чл.289 от ТЗ,
но общите правила на ЗЗД също намират приложение - чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според
задължителната практика на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни
правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на
въпроса дали уговореното от страните води до накърняване на добрите нрави по смисъла на
чл.26 ал.1, предл.3 от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла
на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД се достига до значителна нееквивалентност на насрещните
престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на
кредитополучателя с цел извличане на собствена изгода на кредитора.
На следващо място, възможността за събиране от потребителя на такси и
комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, е регламентирана в разпоредбата
на чл.10а, ал.1 ЗПК (нов - ДВ, бл.35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.). Законът не допуска
кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита - чл.10а, ал.2 ЗПК. Допълнителните услуги по процесния
договор за кредит, по своето естество, са част от възнаграждението за предоставения заем,
като същите водят до заобикаляне ограничението на чл. 19, ал.4 от ЗПК, установяващ лимит
на годишния процент на разходите и са в явно противоречие с разпоредбата на чл.10а от
ЗПК. Допълнителните услуги в пакета по Договор за потребителски кредит представляват
по своята същност "такси за усвояване и управление на кредита". Услугите с възможност за
отлагане/намаляване на вноски и за смяна на падежа по своята същност са дейности по
управление на кредита. Улеснената процедура за получаване на допълнителни парични
средства, реално, не е предоставяна допълнителна услуга, тъй като липсва конкретно
задължение за кредитора, а отпускането на нови суми, съответно предоставянето на следващ
3
кредит и условията по него, става по съгласие на страните. Така уговорените клаузи
съдържащи се в VI „Параметри“ от Договор за потребителски кредит, която предвижда
заплащането на възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги е нищожна като
противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.
Предвидената клауза била и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата
била необосновано висока. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора,
преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на
потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл било
и съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. По посочения начин се
заобикалял чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С процесиите клаузи предвиждащи заплащането на пакет от
допълнителни услуги в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително
възнаграждение в размер близък до размера на отпуснатия кредит. По този начин, клаузите
предвиждащи заплащането на допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ са неравноправни по
смисъла на чл.143, т.5 от ЗЗП, тъй като същите са необосновано високи. Основната цел на
така уговорената клаузи е да доведат до неоснователно обогатяване на кредитодателя за
сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително
с още % от предоставената главница. С предвиждането за заплащане на пакет от
допълнителни услуги Фаст и Флекси се заобикаля и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК.
Безсъмнено събирането на такива разходи е част от дейността по управление на кредита и
следва да са включени в годишния процент на разходите. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи / лихви,
други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч, тези
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19,
ал.4 от ЗПК както с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по допълнителните
услуги се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г.
Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на
чл.19, ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ
неоснователно обогатяване се калкулира допълнителна печалба към договорената
възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорките за заплащане на разходи по
допълнителни услуги в размера на ГПР, последният не съответства на действително
прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер
на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал. 1 и ал.2, т.1 от Закона за защита
на потребителите. С преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието, че използването
на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт
на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се
основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143
и сл.ЗЗП.
Въз основа на гореизложеното, ищцата моли съдът да приеме, че Договор за
потребителски кредит № 30038208786 от 19.07.2019г. сключен с ПРОФИ КРЕДИТ България
ЕООД е нищожен на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл. 11 и чл.19 ал.4
от ЗПК, както и да приеме, че клаузите съдържаща се в VI Параметри“ от Договор за
потребителски кредит № 30038208786 от 19.07.2019г. сключен с ПРОФИ КРЕДИТ България
ЕООД която предвижда заплащането на възнаграждение за закупен пакет от допълнителни
услуги Фаст и Флекси е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, от ЗЗД и поради това, че са
сключени при неспазване на нормите на чл.10а, чл.11, чл.19 ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22,
4
както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП и да осъди ответната страна да заплати направените в
настоящото производство разноски.
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил отговор ответника, с който счита Договор за
потребителски кредит № 30038208786 за действителен, поради следните обстоятелства: На
първо място, в процесния договор за потребителски кредит № 30038208786 се съдържали
приложимият лихвен процент по кредита и същият не противоречал на добрите нрави.
Видно от раздел VI „Параметри“ приложимият лихвен процент бил фиксиран, а условията
за прилагането му се съдържат в чл. 4.1, и чл. 4.2 от общите условия, които са подписани от
страните.
Счита, че възнаградителната лихва не противоречала на добрите нрави и
възражението било неоснователно, като посочва, че в българското действащо право, в
отношенията между правните субекти действа принципът на свободното договаряне (чл. 9
от ЗЗД). Съгласно този принцип всеки е свободен да встъпва в правни и договорни връзки,
ако желае, с когото желае и след като сам определя и се съгласява със съдържанието на
създаденото по негова воля правоотношение. Тези три възможности, включени в понятието
свободно договаряне, трябва да бъдат обезпечени от правния ред, тъй като те съставляват
кръга на т. нар. волева автономия, която се предоставя на индивида за свободна инициатива.
С оглед на принципа за свобода на договаряне и по своя свободна воля страните са се
съгласили да сключат договор за кредит с посочения размер на годишен лихвен процент.
Ищецът се съгласил с тази цена на кредита на преддоговорния етап с получаването на
стандартен европейски формуляр за сравняване на различни предложения, така и към
момента на сключването на договора, така и с необективиране на желанието си да се откаже
от сключения договор. Добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се
установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си
убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. След като "добрите нрави" не е изрично
дефинирано понятие, а преценката се прави във всеки конкретен случай.
Посочва, че към момента действа само ПМС № 72 от 08.04.1994 година за
определяне на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута. Същото е
издадено на основание чл. 86, ал. 2 от ЗЗД и намира приложение само за определяне на
размера на законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Предвид законовата регламентация, въз
основа на която е издадено, посоченото ПМС ограничава действието си само до
установените от нея рамки и не може да бъде прилагано за други случаи. С оглед на това
цитираното ПМС не може да намери приложение в случаите по чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, които
касаят договорната лихва. Доколкото въз основа на разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД не е
издаван подзаконов нормативен акт трябва да бъде прието, че размерът на договорната
лихва не е ограничен и може да бъде уговарян свободно между страните.
Твърди, че не била налице нищожност на уговорения лихвен процент поради
надвишаване на трикратния размер на законната лихва, тъй като не била налице зависимост
на договорната възнаградителна лихва с размера на законната лихва за неизпълнение на
парично задължение (ЗПК определя зависимост на ГПР от законната лихва, но не и на ГЛП).
Лихвата при договорите за потребителски кредит не била мораторна (закъснителна) лихва. т.
е. тази, която се дължи при забавено изпълнение на парично вземане. По своята правна и
икономическа природа възнаградителната лихва е цена (възнаграждение), което се заплаща
на кредитора за ползването на предоставените парични средства. Това е цената на
стойността на капитала, който се отчуждава за временно ползване. Поради това не е пряк
паричен израз на стойността на предоставените в заем капитали, а израз на част от
потребителската му стойност да носи доход от неговото по-ефективно използване. Поради
това не може да бъде подкрепено и неправилно е разбирането, че възнаградителната лихва
не може да има по-голям размер от законната или от двукратния, или от трикратния размер
на законната лихва, тъй като от една страна,подобно правило не е уредено законодателно, а
5
от друга, двата вида лихва имат различна правна и икономическа същност и не може да има
зависимост между тях. С оглед на горното, уговореното в договора за кредит
възнаграждение за ползването на заемната сума е действително такова.
В този смисъл посочва съдебна практика. Следвало да се има предвид и
обстоятелството, че сключеният договор за потребителски кредит има характеристиките на
търговска сделка за кредитора по него /чл. 286 ТЗ/, което обстоятелство обосновава
приложимостта на разпоредбите за търговските сделки и за другата страна /чл. 287 ТЗ/. В
разпоредбата на чл. 430, ал.2 от ТЗ е посочено, че кредитополучателят плаща лихва по
кредита, уговорена с банката, чийто размер законодателят не е ограничил с добрите нрави,
каквото ограничаване е изрично посочено в други разпоредби на Търговския закон. Поради
това счита, че при този тип сделки следвало да се изследва логиката на отношенията между
страните, действащият пазар на така наречените „бързи кредит" и мотивите за
законодателните изменения в ЗПК, влезли в сила на 23.07.2014г., за да отговори на въпроса
коя е границата на добрите нрави при така оформените обществени условия, който отговор
счита, че нямало да обоснове противоречие на уговорения лихвен процент с добрите нрави.
Освен това задължението за плащане на възнаградителна лихва по отпуснатия кредит
следвало от закона, тъй като договорите за потребителски кредит са по правило възмездни
съгласно чл.9 от ЗПК. Страните по договорите за потребителски кредит могат да уговарят
размера на възнаграждението за ползване на финансовия ресурс в т.ч. възнаградителна
лихва, но не могат да уговорят дали да има такова възнаграждение въобще.
Ответника счита, че при евентуална недействителност на уговорения лихвен
процент съдът следвало да приложи разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, съгласно
разпоредбата на чл. 26 ал. 4 ЗЗД приетата за недействителна клауза за уговорения лихвен
процент следвало да се замести по право от повелителни правила на закона, т.е. да се
приеме, че се дължи законната лихва за забава от датата на сключването на процесния
договор за кредит до окончателното му изплащане /така решение № 906/30.12.2004 год. по
гр.д. № 1106/2003 год., на ВКС, II г.о., решение № 1270/09.01.2009 год. по гр.д. № 5093/2007
год., на ВКС, II г.о. и др./.
На следващо място, тъй като лихвеният процент бил фиксиран и не било
необходимо изготвянето на методика за определянето му. Годишният процент на разходите
бил фиксиран, неизменен. Същото се отнасяло и до ГПР, доколкото е формиран от
фиксирано вземане - възнаградителна лихва, което не се променяло, при никакви условия.
Наред с това в ЗПК не било посочено като изискване в договора да бъдат посочени
компонентите на ГПР, тъй като те са нормативно залегнали, поради което няма нормативно
задължение за разписана и методика за формиране на ГПР. В този изричен смисъл посочва
Решение № 651 от 30.06.2020 г. по в.гр.д. № 611/2020 г. на ПОС. Решение № 580 от
23.11.2021 г. по в.гр.д. № 2427/2021 г. на ПОС. От така изложеното, безспорно се доказвало,
че необходимото съдържание за действителността на процесния ДПК съгласно разпоредбите
на чл.10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1 от ЗПК се съдържат в процесния договор за потребителски
кредит, поради което същият бил действителен.
На трето място посочва че, въпросът дали възнаграждението за закупените
допълнителни услуги следва да се включи в ГПР или не, е правен въпрос, при преценката на
който ще моли съдът да вземе предвид долу изложеното: В чл. 5 от Общите условия,
представляващи неразделна част от ДПК, подписани от ищеца, ясно и недвусмислено е
посочено как е изчислен ГПР, като изрично е посочено, че при изчисляването му са взети
предвид общите положения по Приложение 1 от ДПК, както и изброените допълнителни
допускания съгласно ЗПК, а именно: ДПК е валиден за срока, за който е сключен и
първоначалното изчисление на ГПР се прави като се приеме, че лихвата и другите разходи са
неизменни спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат до изтичане на срока на
договора. Ето защо считам за напълно неоснователен и необоснован извода в исковата
6
молба, че не е установен механизмът, по-който е изчислен ГПР, какви компоненти са
включени в него, освен размера на договорената възнаградителна лихва. Напротив, от
условията по договора за кредит и ОУ към него, безспорно можело да се изведе извод, че в
размера на ГПР е включен уговореният размер на ГЛП като са взети предвид допусканията,
използвани при изчисляването на ГПР съгласно Приложение 1.
Освен това в Закона за потребителския кредит лимитивно и изчерпателно са
предвидени основанията за недействителност на договора за потребителски кредит и същите
не могат да бъдат заменяни с други и да се тълкуват превратно и разширително, а именно,
че при неправилно посочен ГПР да се счита, че договорът е недействителен като цяло, при
положение, че има изрична разпоредба, която регламентира това, а именно чл.19, ал.4 ЗПК,
която разпоредба не попада сред законовите основания за ПРОФИ КРЕДИТ България ЕООД
недействителност на договора за кредит. В чл. 19, ал. 4 ЗПК е предвиден максимален праг на
размера на ГПР - пет пъти законната лихва. Разпоредбата е приета, за да ограничи
краткосрочните кредити, които за малък период се отпускаха с огромен процент на
разходите на годишна база. Чл. 19, ал. 4 от ЗПК не установяват забрана за постигане на
определен правен резултат, а регламентира задължителните изисквания, на които следва да
отговаря формата и съдържанието на договор. В случая при сключването на процесния
договор тези изисквания са спазени (така Решение № 210 от 29.10.2018 г., постановено по
възз.търг. дело № 243/2018 г. по описа на ОС - Шумен).
Въз основа на горното счита за неоснователни и твърденията на ищеца, че
възнаграждението за предоставени допълнителни услуги следвало да са включени в ГПР,
като по този начин се надхвърлял допустимият размер на разходи по чл.19. ал.4 от ЗПК.
Освен това, с оглед разпоредбата на чл. 19, ал.6 от ЗПК, дори и да се приеме за вярно, че
възнаграждението за допълнителните услуги следва да се включи в ГПР, с което размерът на
същото ще се увеличи над законово- допустимия по чл. 19 ал. 4 от ЗПК праг, то последицата
от това е недължимост на сумите, с които се надвишава размерът, посочен в ал. 4 на същия
член, но не и недействителност на целия договор за кредит.
Счита за неправилно разбирането, че с уговарянето на допълнителните услуги
„Фаст“ и „Флекси“ се цели заобикаляне на разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, тъй като
възнаграждението по същите представлява скрит разход за кредитора. Годишен процент на
разходите (ГПР) означавало общите разходи по кредита за потребителя, изразени като
годишен процент от общия размер на кредита и когато е приложимо, включително
разходите, посочени в член 19, параграф Директива 2008/48 . В практиката има различни
становища кога това изискване е нарушено. За да се отговори на горното, необходимо е да се
извърши преценка доколко услугите следва да бъдат включени в ГПР и дали различния
размер на ГПР, в случай на утвърдителен отговор по първата преценка, води до
недействителност на договора съгласно буквата на закона. Така, на първо място е
необходимо да се изследва въпросът дали закупените допълнителни услуги следва да бъдат
включени в ГПР. Счита, че отговорът на този въпрос е отрицателен.
Сочи, че правилото на §1, т.1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК въвежда
легална дефиниция на понятието за „общ разход по кредита за потребителя“, като
предвижда, че: „Общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони. такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси.“ Предвид посочената легална дефиниция, общият разход по
7
кредита за потребителя е разход, който: i) е пряко свързан с договора за потребителски
кредит; ii) трябва да бъде заплатен от потребителя, т.е. този разход е задължителен; iii)
Включват се и разходи за допълнителни услуги, но само в случаите, когато iv) сключването
на договора за допълнителна услуга е задължително условие за получаване на кредита или в
случаите, когато v) предоставянето на кредита е в резултат от прилагането на търговски
клаузи и условия.Посоченото правило на §1, т.1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК
възпроизвежда в българското законодателство правилото на чл.З, буква „ж“ от Директива
2008/48/ЕО, дефиниращ понятието „общ разход по кредита за потребителя“. Допълнително
разяснение на тази дефиниция дава т. 22 от Преамбюла на същата Директива, съобразно
която „ Държавите-членки следва да останат свободни да запазят или въвеждат национални
разпоредби, които забраняват на кредитора да изисква от потребителя във връзка с договора
за кредит да открие банкова сметка, да сключи договор за друга допълнителна услуга или да
заплати разходите или таксите за такива банкови сметки или други допълнителни услуги. В
държавите-членки, в които са позволени такива комбинирани предложения за сключване на
договор, потребителите следва да бъдат информирани преди сключването на договора за
кредит относно допълнителните услуги, които са задължителни за получаване на кредита
или за получаването му при предлаганите условия. Разходите за тези допълнителни услуги
следва да бъдат включени в общите разходи по кредита или, ако размерът им не може да
бъде определен предварително, потребителите следва да получат адекватна информация
относно наличието на такива разходи на преддоговорния етап. Предполага се, че на
кредитора са известни разходите за допълнителните услуги, които той предлага на
потребителя от свое име или от името на трета страна, освен ако цената не зависи от
конкретните особености или положението на потребителя“. Стойността, платима от
потребителя за допълнителна услуга в процесния случай, не е задължителен разход, а се
заплаща само ако потребителят е поискал да има възможността да се ползва от нея. Таксата
за процесната допълнителна услуга би представлявала условие за кредита, ако кредиторът
изисква от всеки кредитополучател да я заплати, за да му предостави кредит при
определените условия, а това безспорно не е така в случая. Доколкото е сигурно, предвид
националната правна уредба и посочените правила на Директива 2008/48/ЕО, че разходите
за допълнителни услуги, които съставляват условие за предоставяне на кредита, са част от
общия размер на разходите за потребителя, а оттам и следва да са включени в обхвата на
ГПР, то това не е така по отношение на разходите за допълнителни услуги, които не
съставляват такова условие. В допълнение следвало да се посочи също, че предоставените
услуги са услуги, които кредиторът по настоящия кредит е предоставил на ищеца по негово
искане.
Твърди, че в своята практика СЕС извежда разбирането, че информацията преди
сключването на договор за договорните условия и последиците от това сключване е от
съществено значение за потребителя. По-специално въз основа на тази информация
последният решава дали желае да бъде обвързан от условията, предварително изготвени от
търговеца (така: решение от 21 декември 2016 г, Gutierrez Naranjo и други. С - 154/15, С-
307/15 и В-308/15, ЕС: В: 2016: 980, т. 5, така също: решение от 20 септември 2017 г.,
Andriciuc и други, С-186/16, EU: С: 2017: 703, т. 45 и 47). Въз основа на тази информация
длъжникът решава дали желае да бъде обвързан от условията, предварително предоставени
от кредитора.
На второ място, след преценката дали възнаграждението за допълнителните
услуги следва да се включи или не в ГПР, следва да се направи преценка дали неправилното
посочване на годишен лихвен процент на разходите е договор за кредит, сключен между
търговец и потребител кредитополучател, следва да се приеме за липса на посочване на
годишен процент на разходите в договора за кредит и да се приложи последиците,
предвидени за непосочване на годишен процент на разходите в договор за потребителски
кредит.
8
От изложените по-горе аргументи по първия въпрос следва, че възнаграждението
за допълнителните услуги, не е част от годишния процент на разходите в разглеждания спор
и в настоящия договор за кредит няма неточно посочване на годишния процент на
разходите. Съобразно чл. 10, пар. 2, буква „ж“ от Директива 2008/48/ЕО договорът за кредит
посочва по ясен и кратък начин годишния процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит; посочват се всички
допускания, използвани за изчисляването на този процент. Считам, че неправилното
посочване на годишния процент на разходите, дори такова да е налице, не може и не трябва
да се приравни на липса на ГПР, което да доведе до най-тежката последица, а именно
нищожност на целия договор за кредит. Многократно в практиката си Съдът на ЕС е имал
възможност да се произнесе, че предвид целта за защита на потребителите от несправедливи
условия в договори за кредити, за да бъдат потребителите напълно запознати с условията по
бъдещото изпълнение на подписания договор при сключването му, европейското
законодателство изисква кредитополучателят да разполага с всички данни, които могат да
имат отражение върху обхвата на задължението му (така, решение от 9 юли 2015 г., Bucura,
С'348/14, непубликувано, EU:C:2015:447, т 57 и цитираната съдебна практика).Несъмнено
надлежното изброяване и включване в договора за кредит както на годишния процент на
разходите, така и на всички други плащания, каквито са разходите за незадължителни
допълнителни услуги, като сумите на вноските са записани както месечно, така и общо за
целия кредит, не би могло да бъде подвеждащо или неясно за потребителя. Следователно,
целта за информираност на потребителя е спазена. Той е наясно относно задълженията си и
конкретните разходи, които ще възникнат за него по силата на договора за кредит, които
формират общия размер на разходите за потребителя по смисъла на чл.3, буква „ж“ от
Директива 2008/48/ЕО, а оттам формират и годишния процент на разходите. Отделно,
потребителят е наясно и с конкретните разходи, които ще възникнат за него за услугата Фаст
и за услугата Флекси, но е преценил, че иска да получи приоритетно разглеждане, както и да
има възможност да отлага плащането на вноски, да плаща вноски в намален размер и да
може да променя падежната си дата. Щом има яснота за задълженията на потребителя
отделно по кредита и отделно за допълнителните услуги, а също така е посочена и общо
дължимата сума по кредита и по закупените допълнителни услуги, няма как да се приеме, че
липсва яснота за потребителя и оттам, че годишният процент на разходите е неточно
посочен в договора за кредит, а още по-малко, че липсва.
Според практиката на Съда на ЕС непосочването на годишния процент на
разходите в договор за кредит може, но не във всеки случай представлява решаващ фактор в
рамките на анализа на съответната национална юрисдикция за това, дали клаузата от този
договор относно разходите по кредита е изразена на ясен и разбираем език по смисъла на чл.
4 от Директива 93/13/ЕИО. (вж. в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г.,
Pohotovosf, С-76/10, EU:C:2010:685, т. 71 и 72, както и посоченото на българския съд
решение по дело С-448/17 EOS KSI Slovensko s.r.o.). Следва изрично да се посочи също, че
Съдът на ЕС се е произнасял относно неточно посочване на годишния процент на разходите
във връзка с поставяни пред него от националния съд спорове за договори за потребителски
кредит, в които е нямало конкретно посочен лихвен процент или годишния процент на
разходите е бил отразен единствено чрез математическа формула без необходимите за
изчислението данни. Тези фактически констатации са напълно различни от процесния казус,
в който всички данни са изрично записани в договора за кредит на една страница, ясно
обозначени на отделни редове.
С оглед на горното и конкретно, като се вземе предвид, че дори да има неточно
посочване на годишния процент на разходите, правото на потребителя на информираност по
никакъв начин не е нарушено, счита, че не можело да се приложат последиците, предвидени
за липса на посочване на ГПР.
По изложените аргументи разпоредбата на чл. 10, пар. 2, буква „ж“ от Директива
9
2008/48/ЕО не можела да се тълкува в смисъл, че има неточно посочване на ГПР, в случаите,
в които той е ясно отразен като конкретен процент в договора за потребителски кредит,
записан е и лихвеният процент на ден, конкретизирани са конкретните вноски, а на
следващите редове в договора е посочена ясно и таксата за незадължителната допълнителна
услуга Фаст и тази за Флекси, която не е част от годишния процент на разходите и не е част
от основното съдържание на договора. Такава неточност, дори да би съществувала, не може
да се приеме за липса на годишен процент на разходите, при която съдът да може да
приложи последиците за непосочване на годишния процент на разходите, при положение, че
тази последица е най-тежката гражданскоправна санкция - пълна недействителност на целия
договор за потребителски кредит.
Допълнително, в обхвата на общите разходи по кредита за потребителя, които
следвало да се отчетат при формирането на ГПР, попадали разходи за допълнителни услуги,
но само в случаите, когато сключването на споразумение за такива допълнителни услуги е
задължително условие за получаване на кредита /по аргумент от § 1, т. 1 от Допълнителните
разпоредби на ЗПК, който транспонира в националния закон чл. 3, буква „ж“ от Директива
2008/48/ЕО. Допълнителните услуги по кредита са заявени като възможност, на базата на
която кредитополучателят да се ползва с преференции, но не били задължително условие за
отпускане на потребителския кредит. Тъй като годишният процент на разходите по смисъла
на чл.19, ал.1 от ЗПК се формирал от общите разходи по кредита за потребителя, а в обхвата
на общите разходи по кредита за потребителя не се включвали такива за допълнителни
услуги, ако сключване на споразумение за ползването им не е условие за получаване на
кредита, то дължимото по процесната допълнителна услуга възнаграждение не следвало да
се включва при изчисляването на годишния процент на разходите. По тази причина
нарушение, изразяващо се в неточно посочване на годишния процент на разходите, нямало.
Но дори да се приемело, че има нарушение - неточно посочване на годишния процент на
разходите, то не било толкова съществено, че да доведе до недействителност на целия
договор. Съобразно чл. 23 от Директива 2008/48/ЕО държавите-членки установяват система
от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно настоящата
директива и вземат всички необходими мерки за гарантирано прилагане на тези санкции.
Предвидените санкции следвало да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. Това е
потвърдено в решение от 9 ноември 2016 година, т. 62 по дело С 42/15, цитирано и от
националния съд. В него е прието, че Докато изборът на санкции е по усмотрение на
държавите членки, то предвидените санкции следва да бъдат ефективни, пропорционални и
възпиращи“ {в този смисъл също и решение от 27 март 2014 г., LCL Le Credit Lyonnais, С-
565/12, EU:C:2014:190, т. 43). Изискването на чл. 23 от Директива 2008/48 приетите от
държавите-членки санкции да бъдат пропорционални за съответното нарушение следва да се
тълкува във връзка с чл. 5, пар. 4 от Договора за Европейския съюз, съобразно който
принципът на пропорционалността изисква приетите мерки да не надхвърлят необходимото
за постигане на целите. Те следва да са наложителни с оглед предпазване на обществения
интерес и да няма друга, по-лека мярка, която би могла да постигне сочените цели. В
практиката си СЕС е имал възможност да се произнесе във връзка с възможността за
ангажиране на отговорността на Общността за вреди, че законодателни ограничения на
правото на собственост и на свободно упражняване на икономическа дейност са
непропорционални, когато нанасят нетърпима вреда на самото съдържание на посочените
права (така решение по Съединени дела С-120/06 и С-121/, FIAMM и др., т. 181). Считат, че
същият критерий следва да се приложи и към преценката на приетите от държавите- членки
законодателни актове. Наред с това, употребата на термина „система от санкции” според мен
задължава всеки национален законодател да въведе не една унифицирана санкция, а
прилагане на различни видове степенувани санкции в зависимост от тежестта на
нарушението, при което очевидно непропорционално би било предвиждането на най-
тежката санкция пълна недействителност на договора за кредит, при която потребителят
10
връща само главницата по договора, дори за по-леки нарушения.
В българската нормативна уредба била предвидена възможност в случаите, в
които една клауза в договора е нищожна, независимо от естеството й, да може да бъде
обявена само тя за недействителна, като се запази останалата част от договора, който да е
действителен сам по себе си, без тази клауза - чл. 26, ал. 4 ЗЗД: „Нищожността на отделни
части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни
правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните и части“. Това напълно кореспондира с практиката на Съда - напр. дело В
-126/17, решение С-126/17, пар. 37:„Следва да се припомни, че по отношение на
въздействието на констатацията, че договорните условия са неравноправни по отношение на
валидността на съответния договор, член 6, параграф 1 от Директива 93/13 предвижда, че
посоченият „договор остава обвързващ за страните при същите условия, ако може да оцелее
без несправедливите условия“.
Взимайки предвид посочените по-горе правила на Директива 2008/48/EQ и
националното законодателство, както и предвид цитираната практика на Съда считали, че
клаузи от договора за кредит, отнасящи се за допълнителни услуги, чието закупуване не е
условие за предоставяне на кредита, не следвало да могат да засягат действителността на
клаузите на основния договор за кредит. Щом националното законодателство, а и правото на
Съюза, съобразно практиката на Съда на ЕС допуска недействителността да се преценява
отделно спрямо конкретни клаузи от основния предмет на договора, при което действието на
договора се запазва без тези недействителни клаузи, то на по-силно основание това следва
да важи за допълнителни услуги,които не са част от основния предмет на договора. Клаузата
за допълнителна услуга в случая не съставлява част от основния предмет на договора за
кредит. Поради това договорът за кредит може да бъде сключен и да съществува валидно,
независимо от допълнителната услуга приоритетно разглеждане, за отлагане, намаляване и
промяна на датата на плащане на погасителните вноски, дори в случай, че има основание за
недействителност на тази клауза. Моли, в случай че ищецът направи допълнителни
твърдения или представи допълнителни доказателства, да ми бъде дадена възможност да
ангажирам становище и/или да направя доказателствени искания/ представя доказателства
по делото.
С оглед на изложеното, моли съдът да отхвърли предявения иск. С настоящия
отговор и на основание чл. 78, ал. 5 ГПК моли съдът да определи адвокатското
възнаграждение на процесуалния представител на ищеца, съобразявайки възприетото в
Решения на Съда на ЕС (Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С 427/16 и С 428/16,
Решение от 05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04 и С 202/04 на голямата камара на CEO),
които са задължителни и за националните съдилища, с правната и фактическата сложност на
делото. В този смисъл е и практиката, обективирана в: Определение №1371/15.09.2023 г по
ч. гр. д. № 616/2023 г. по описа на ОС Плевен, Определение №1484 от 06.02.2024г по гр. д.
753/2023 на PC Пловдив, Определение №1499 от 06.02.2024г по гр. д, 17925/2022г.на PC
Пловдив, Определение №1479 от 06.02.2024г по гр. д. 6230/2023г. на PC Пловдив/.
Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, приема за установено следното: страните по делото са в облигационни
отношения. Сключили са Договор за потребителски кредит № 30038208786 от 19.07.2019г.
Неразделна част от договора са погасителен план с дата на първо плащане 15.08.2019г. и
дата на последно плащане – 15.07.2021г., 24 вноски, от които 23 по 48.95лв и 24 вноска
148.86лева. В плана е посочен размер на главницата, лихвата, размер на вноска по кредита,
размер на вноска по закупена допълнителна услуга и общ размер на месечната вноска.
При така установената фактическа обстановка, се налагат следните правни
изводи: Безспорно се установява, че между страните е сключен договор, който по своята
правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради
11
което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния
закон ЗПК в релевантната за периода редакция. Приложими са и разпоредбите на 143 – 148
от Закона за защита на потребителите. Категорично е установено предоставянето на сумата
по кредита в размер на 800.00 лева.Основните възражения на ищеца са относно
допълнителните услуги Фаст и Флекси. Възнаграждението в случая за уговорените
допълнителни услуги е за услугата „Фаст“ –240.00 лева и за услугата „Флекси“ 720.00
лева.Дължимата сума по кредита е в размер на 1174.71лв./главница и лихва/като в тази сума
не са включени допълнителните услуги. Съдът счита, че това възнаграждение за
предоставяне на тези допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ следва да бъде включено в
ГПР, тъй като това са възнаграждения по самия договор за кредит – чл.19, ал.1 ЗПК, които са
включени в размера на месечната вноска. В случая е посочен ГПР от 48,85 %, който е под
предвидения в нормата на чл.19, ал.4 ЗПК максимален размер – 50 % - пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на МС на Република България, равняваща се на 10 %, с което обаче
изискването за действителност на договора за потребителски кредит, съгласно чл.19, ал.5
ЗПК, не е изпълнено. Тъй като тези възнаграждения допълнителни услуги „Фаст“ и
„Флекси“ не са включени в ГПР, заобикаляйки закона се постига ГПР, по-голям от
петкратния размер на законната лихва. Налага се извод за това, че при сключване на
договора не се дава възможност на длъжника, да избегне плащането на възнаграждение за
допълнителни услуги, доколкото същите са неразделна част от договора, от погасителния
план и от общите условия на дружеството. След като това е така, във всички случаи
вземането за възнаграждение за допълнителни услуги ще възникне в сферата на кредитора.
Същото е уговорено и като сигурна част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено,
заедно с всяка погасителна вноска. След като това е така, налага се извод, че договорът за
кредит противоречи на част от императивните постановки на ЗПК. Следователно годишния
лихвен процент няма да е 41,00 %, както е записано, а следва да е по-голямо число, ако в
него участва и вземането допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“. Нарушен е чл.11, ал.1, т.9
ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент. Доколкото размера на
вноската по закупените допълнителни услуги са част от общия размер на месечната вноска,
е следвало да се посочи и друг ГПР, различен от този в договора. Това не е сторено, поради
което е нарушен чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. С включването на тези възнаграждения за закупени
услуги, размера на ГПР – посочен като 48,85 %, става многократно по-висок от законовия
максимум по чл.19, ал.4 ЗПК. Поради неспазване на тези изисквания договорът за
потребителски кредит следва да се приеме за недействителен, съгласно чл.22 ЗПК. Съгласно
чл.23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Предвид изложеното предявеният иск следва да се уважи отчасти.
Сумата по кредита е в размер на 800 лева – главница.
Защитата на потребителя като икономически по-слаб субект е принцип, проведен
в редица правни норми на националното законодателство, както и в специалния ЗЗД. Тъй
като в чл.145 ал.2 от ЗЗП законодателят е възприел разрешението, че съответствието между
цената и предоставената стока или услуга не може да бъде предмет на преценка за
неравноправност, съдът счита, че приложение следва да намерят общите правила,
установени в ЗЗД.
Съгласно постоянната практика на ВКС противоречие с добрите нрави е налице,
когато сделката противоречи на общо установените нравствено - етични правила на морала,
когато се нарушава правен принцип, който макар и да не е изрично формулиран
законодателно, спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от
действащото право. Понятието "добри нрави" предполага известна еквивалентност на
насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение,
водещо до нищожност на сделката. Преценката за нищожност поради накърняване на
12
добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора. Вярно е, че чл.9 от ЗЗД предвижда свобода на договарянето, позволяваща на двете
страни да направят конкретна преценка относно необходимостта от насрещните престации и
тяхната взаимна еквивалентност, но все пак тази свобода се рамкира от приложимите към
правоотношението законови разпоредби и от "добрите нрави". Нарушаването на
императивно поставените корективи води до нищожност на сделката.
В настоящият случай кредитоискателят е икономически по-слабият субект на
правоотношението, за когото практически липсва каквато и да било свобода да договаря
условията, при които кредитора-ответника да му предостави кредит. С оглед изложеното,
съдът приема, че договорът за кредит сключен между страните по делото, е нищожен на две
основания, предвидени в чл.26 ал.2 от ЗЗД – поради заобикаляне на закона и поради
противоречие с добрите нрави.
Предвид това, предявените против "ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Средец,жк Мотописта
бул.България 49 бл.53Е вх. В ет. 7, представлявано от Св. Н. Н.,Я. К. Ч. и Н. М. Л. искове с
правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД за прогласяване на недействителност на Договор за
потребителски кредит № 30038208786 от 19.07.2019г. се явява основателен и доказан.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл.78 ал.1 ГПК разноски се дължат
единствено на ищцовата страна, както за адвокатско възнаграждение, така и за заплатената
държавна такса, които следва да бъдат възложени в тежест на ответното дружество.
В производството по делото ищецът е представляван от пълномощник, който му е
оказал безплатна правна помощ по смисъла на чл.38 ал.1 т.2 ЗАдв., съгласно представения
по делото договор за правна защита и съдействие от 24.07.2025г. Съгласно чл.38 ал.2 ЗАдв.,
ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има
право на адвокатско възнаграждение, като съдът следва да определи възнаграждението в
размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл.36 ал.2 ЗАдв. и да осъди другата
страна да го заплати.
При определяне размера на адвокатското възнаграждение за оказана безплатна
правна помощ, съдът следва да съобрази фактическата и правна сложност по делото, като
вземе предвид предмета на производството и осъществената по него правна защита,
извършените процесуални действия, събраните доказателства, проведените съдебни
заседания, както и полагания от страна на адвоката квалифициран труд. Предвид характера
на производството – предявен иск за обявяване на нищожност на договор за кредит, по
който предмет има богата съдебна практика, проведено е само едно открито съдебно
заседание, на което представителят на ищеца не се е явил, а е депозирал писмено становище,
материалният интерес по делото, който е в размер на 2134.71лева, доказателствен материал,
който е в минимален обем и включва единствено писмени доказателства, както и искова
молба и писмено становище, изготвени от процесуалния представител на ищеца, съдържащи
съдебна практика както на национално ниво, така и на общностно (практика на Съда на ЕС),
съдът определя възнаграждение на адвоката, осъществил безплатна правна помощ, в размер
на 513.47 лева. На основание § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. следва да се присъди с
включен ДДС, тъй като адв. Д.М. от АК – Пловдив е регистриран по ДДС, за което е
представено и надлежно доказателство - удостоверение за регистрация по ДДС.
Предвид изложеното ответната страна следва да бъде осъдена да заплати на
процесуалния представител на ищцата адв. Д.М. от АК – Пловдив, адвокатско
възнаграждение в размер на 616.00лева с вкл. ДДС, във връзка с оказаната безплатна правна
помощ.
Също така, предвид разпоредбата на чл.78 ал.6 от ГПК, ответникът следва да
13
бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 85.40лв., представляваща внесена държавна
такса.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН Договор за потребителски кредит №
30038208786/19.07.2019г., сключен между Д. Г. Д., с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.
Х. жк. И. *** вх. * ет. * ап. * и "ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, р-н Средец,жк Мотописта бул.България 49
бл.53Е вх. В ет. 7, представлявано от Св. Н. Н., Я. К. Ч. и Н. М. Л. на основание чл.26 ал.1
предл.1 от ЗЗД– поради заобикаляне на закона и противоречие с добрите нрави.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на Управление гр. София, кв. Мотописта, бул. България 49, бл.53Е, вх.В, да заплати на
адвокат Д. В. М. от Адвокатска колегия - Пловдив на основание чл.38 ал.1 т.2 ЗА сумата от
616.00 лв. с ДДС за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на Управление гр. София, кв. Мотописта, бул. България 49, бл.53Е, вх.В да заплати на
Д. Г. Д., с ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Х. жк. И. *** вх. * ет. * ап. *, сумата от
85.40лв., представляващи направени по делото разноски за държавна такса.
Решението подлежи на обжалване пред ОС-Хасково в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Харманли: _______________________
14