Р Е Ш Е Н И Е
№ 212 09.02.2018 г. град
Бургас
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Бургаски районен съд ХХХVІ-ти граждански състав
на единадесети януари
две хиляди и осемнадесета
година
в публично заседание в следния състав:
Районен съдия: Дарина Йорданова
при секретаря Ани Стоянова
като разгледа докладваното от съдия Дарина Йорданова
гражданско дело № 1735 по описа за 2017 година,
за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по исковата молба на Г.Е.М., роден на ***г., гражданин
на Република Полша, със съдебен адрес *** – адвокат Л.Д.К. от БАК, против „С. П.
С.. з.о.о.” – П. - чуждестранно юридическо лице с място на стопанска дейност в
страната, БУЛСТАТ ..........., със седалище и адрес на управление в гр.Б.,
индустриална зона „....... представлявано от Ф. З., К. П. и Д. Б. Б., със
съдебен адрес *** – адвокат И.Л., за осъждане на ответника да заплати на ищеца Г.М.
дължими обезщетения и възнаграждение за положен извънреден труд в периода
09.09.2013г. – 31.10.2014г., а именно : 1. сумата от 19711.80 лв. -
възнаграждение за положен извънреден труд от 470 часа след работно време; 2.
сумата от 24660.72 лв. възнаграждение за положен извънреден труд от 504 часа
през почивни дни; 3. сумата от 2796лв. – възнаграждение за положен извънреден
труд от 50 часа през официални празници; 4. сумата от 11306.26 лв. – обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху сборната главница за периода 31.10.2014г. до подаване на исковата
молба 09.03.2017г.; 5. сумата от общо 8947.20 лв.– обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск за 2013г. и 2014г. от по 4473.60 лв. на година; 6. сумата
от общо 2144.64 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
тази главница от 4473.60 лв. за всяка година, начислено за периода 31.10.2014г.
до подаване на исковата молба – 09.03.2017 г.; ведно със законните лихви върху
главниците от подаването на исковата молба на 10.03.2017г. до окончателното
изплащане на вземанията.
Ищецът твърди, че
по силата на трудов договор от 09.09.2013г. е работил в ответното дружество на
длъжността „Ръководител група в строителството” с договорено основно месечно
възнаграждение от 2287.33 евро, при осемчасов работен ден – от 8 до 17 часа и
един час обедна почивка. Въпреки договореното, работното време е било удължавано
от работодателя – всеки работен ден с 1-2 часа повече, работил е през почивните
дни – събота и неделя между 5 и 10 часа, както и по време на официалните
празници. Преките ръководители, какъвто е бил и той, са изготвяли месечни
писмени доклади за реално отработваните часове, в това число и за извънредния
труд. Договорът е бил прекратен на 31.10.2014г., но въпреки отправените искания
допълнително положеният труд не е бил заплатен. Твърди се също така, че
работникът не е ползвал годишен отпуск, поради което се претендира заплащане на
съответно обезщетение. Ангажирани са писмени доказателства и са направени
доказателствени искания.
В
предоставения срок по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, с
който исковата молба се оспорва като нередовна, а претенциите като
неоснователни. Не се оспорва съществуването на трудово правоотношение с ищеца и
прекратяваното му след изтичането на договорения срок, както и заеманата от
ответника длъжност и трудово възнаграждение. Оспорват се всички твърдения за
положен труд извън установеното работно време. Ответникът счита, че в случая не
е налице извънреден труд по смисъла на чл.143 ал.1 КТ, тъй като работодателят
не е издавал разпореждания за полагането на такъв труд, нито е знаел за полаган
труд извън установеното работно време. Твърди се, че дължимото обезщетение по
чл.224 ал.1 КТ е било изплатено на ищеца в нетен размер, начислен в последния
фиш за месец октомври 2014г. Излагат се доводи, че ищецът е работил на обект на
територията на „.........” АД, за който се прилага стриктен режим за достъп –
чрез преминаване при влизане и излизане през пропускателен пункт, при което се
извършва проверка на преминаващите. Тази дейност в началото и в края на
работния ден, придвижването от пропускателния пункт до съблекалните и обратно,
преобличането на работниците и достигането до конкретното работно място и
обратно са отнемали общо около 2 часа -50 минути сутрин и около 1 час и 15
минути в края на деня. Ответникът твърди, че това време за придвижване и
подготовка за работа не следва да се включва в редовното работно време и за
него не се дължи възнаграждение за извънреден труд. Направено е възражение за
изтекла погасителна давност по отношение на претендираните вземания за месец
септември 2013г. до м. януари 2014 г.– на основание чл.358, ал.1, т.3 вр. ал.2,
т.2 КТ. Сочи, че на основание чл.5.5. от трудовия договор възнагражденията са
дължими до 10.10.2013г., поради което към предявяването на исковата молба на
10.03.2017г. са изтекли повече от 3 години.
При
условията на евентуалност ответникът предявява възражения за прихващане със
следните вземания на обща стойност 12278.98 лв., от които разходи за хотелско
настаняване в размер на 6533.98 лв., разходи за храна в размер на 4247.90 лв.,
разходи за пътувания със самолет и автобус на обща стойност от 1497.10 лв.
Ответникът твърди, че разходите са направени в периода 09.092013г. –
31.10.2014г., като тези суми са платени от работодателя за ищеца без основание.
Ангажирани са писмени доказателства и са направени доказателствени искания.
Предявените
обективно кумулативно съединени искове са с правно основание чл.150 вр. чл.262,
ал.1, т.1-3 и чл.264, чл.224 ал.1 КТ и чл.86 ал.1 ЗЗД.
Направеното
възражение за прихващане е с правно основание е чл.103 вр. чл.59 ЗЗД.
С
протоколно определение от 11.01.2018 г. е прието и направеното изменение по размер на претенциите,
както следва: претенцията за положен извънреден труд през работно време се намалява
от 19711.80лв. на 19 371.86лв.; претенцията
за обезщетение за извънреден труд в почивни дни се намалява от 24 660.72лв. на 22 615.55лв.; претенцията за
извънреден труд положен през официални празнични дни се увеличава от 2796лв. на
7674.41лв.; претенцията за мораторна
лихва се увеличава от 11 306.26лв. на 15
866.65лв.; искът за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск се намалява от 8947.20лв. на 4238,34лв.,
като обхваща дължимия отпуск пропорционално за 6 дни за 2013 г. и 17 дни за
2014 г.; искът за заплащане на мораторна лихва върху дължимото обезщетение по
чл. 224 КТ се намалява от 2144.64лв. на 1504.59лв.
Бургаски районен
съд, като взе предвид събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа страна следното:
Безспорно по делото и видно от представения
трудов договор между страните е съществувало трудово
правоотношение в периода 09.09.2013г. – 31.10.2014г., което е прекратено с
изтичане на срока, като заеманата от работника длъжност е била „Ръководител
група в строителството”, при осемчасов работен ден и договореното основно
месечно възнаграждение и допълнително възнаграждение за трудов стаж от общо
2287.33 евро. Страните са уговорили, че работното време на служителя е от 8.00
ч. до 17.00 ч. по осем часа на ден, пет дни в седмицата, с право на 1 час
обедна почивка, като полагането на извънреден труд извън горепосоченото работно
време (включително в почивни и/или празнични дни), се допуска по изключение -
чл. 9 от договора. Съгласно чл. 10 служителят
има право на 20 работни дни платен годишен отпуск за пълна календарна година.
По делото е
представена заповед от 31.10.2014 г. за
прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 КТ –
поради изтичане на уговорения срок на договора, като в заповедта е посочено, че
следва в срока за плащане на трудовото възнаграждение за м. октомври 2014 г. на
работника да бъдат изплатени както дължимото брутно трудово възнаграждение, така
и дължимото обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неизползван платен годишен
отпуск, без да се сочи конкретен размер на сумите.
Видно от представения фиш за работна заплата
за м. октомври 2014 г. /л.52 от делото/ на ищеца е било начислено трудово
възнаграждение, премия, допълнително плащане и обезщетение по чл. 224 КТ за 23
дни, последното в размер на 4709.27 лв. След приспадане на дължимите данъци,
осигуровки и посочения във фиша “служебен аванс” от 4238.34 лв. е останала чиста сума за получаване на
размер на 5459.70 лв., платима по банков път - в евро, която не се спори, че е
получена от работника.
Като доказателство
по делото са представени два календарни листа - за 2013 г. и за 2014 г.- за
положен от ищеца труд, водени от него. С оглед направеното оспорване от
ответника и доколкото тези календарни листи представляват частни документи,
които са съставени от ищцовата страна и удостоверяват изгодни за него факти,
съдът намира, че документите не са годни да установят по безспорен начин полагането
на извънреден труд, а биха могли да бъдат ценени от съда в съвкупност с
останалите доказателства по делото. Ето защо, не следва да бъдат кредитирани
като доказателства за положения извънреден труд.
Ответникът е
представил справка за работното време в „С. П.“ за процесния период, както и
извадка от книга за отчитане на извънредния труд в предприятието, която е
празна и в нея не е отразен положен от работниците труд извън установеното
работно време.
По отношение на
полагаемия и ползван платен годишен отпуск по делото не са ангажирани
доказателства за разрешение от работодателя за ползване на такъв, респ. подадени
молби от работника. От представения фиш за заплата за м. октомври 2014 г. е
видно начисляване на обезщетение за 23 работни дни отпуск, което е извършено от
работодателя и следва да бъде ценено като доказателство за размера на
неползвания платен отпуск. С приетото и неоспорено заключение на вещото лице Б.,
по допуснатата съдебно-икономическа експертиза, се установява, че полагаемият
отпуск съобразно отработеното време от работника е в размер на 23 дни, за които
е правилно начислено обезщетение в размер на 4709.27 лв. Експертът констатира
също така, че в последния фиш за заплата е удържан “служебен аванс” на стойност от 4238.34 лв.,
равняващи се на дължимото обезщетение за неползван платен годишен отпуск с
приспадане на дължимия данък от 10 % върху сумата. В съдебно заседание от
19.09.2017 г. ищецът е посочил, че начисленото обезщетение по чл. 224 КТ е било
удържано от работодателя, а процесуалният представител на ответника заявява, че
дружеството не разполага с оправдателен документ за направеното удържане на
суми под формата на “служебен аванс”.
По делото е прието
и заключение на вещото лице Г. по допусната съдебно-икономическа експертиза, от
което е видно, че работодателят е направил разходи в периода на трудовото
правоотношение, като е заплащал престоя на ищеца в хотел, храна и пътни, на
стойност 6533.98лв. нощувки, 4247.90 лв. за храна и 1497.10 лв. за транспорт.
От проведените по
делегация разпити на свидетели по реда на регламент № 1206/2001 г. на Съвета на
ЕС, са събрани показанията на свидетелите Ж. В.С. и Б. С. П. – полски граждани.
Двамата посочват, че са работили с ищеца на територията на ......... Бургас,
като служители на ответното дружество и свидетелстват за полагания от тях труд
и часовете, в които са работили. Свидетелят С. посочва, че никога не са работили
по осем часа, както и че е работил всяка събота. После уточнява, че не може да
посочи конкретно кои съботи от месец май е работил. Сочи, че не е бил в една
бригада с ищеца, но знае за работното му време, тъй като са пътували с едни и
същ автобус от хотела, в който са настанени до мястото на работа и обратно.
Автобусът тръгвал сутрин в шест без десет и се връщал в пет и петнадесет или
шест и петнадесет, в зависимост от работното време, като работниците са
ползвали един час обедна почивка. По време на трудовото правоотношение са
ползвали неплатен отпуск за пътувания до Полша и обратно, на разноски на
работодателя.
От показанията на
свидетеля Б. П. се установява, че нормата за работа на строежа е била над осем
часа, като най-кратко е било работното време в събота – от около 5-6 часа.
Свидетелят не може да даде конкретни дати или дни, в които е работил ищеца,
като посочва, че е работил и в събота. Ищецът М., също като свидетеля, е бил
бригадир и за работното му време П. съди от пътуванията им до и от работното
място. Посочва, че автобусът е тръгвал от хотела около 6.20 часа, а на връщане
около 17.05 часа. Свидетелят си служи с изготвена от него справка и цитира
часовете, в които той е работил в отделните месеци. Отделно от това посочва, че
М. е работил всяка неделя по 10 часа, както и на официалните празници през
месец май и септември. Работното време е било измервано с магнитни карти, които
е следвало да се чекират на входа около 7 ч. и на изхода, в края на работния
ден. Теоретично е било възможно работата да приключи по-рано, но транспортът е
бил организиран по определено време. На пропуските са се създавали опашки и е
било необходимо да се изчакват по 10-15 минути. Свидетелят посочва още, че е
имал заявени имуществени претенции към работодателя за обезщетение за положен
извънреден труд и неползван платен годишен отпуск, приключил със споразумение.
С оглед на събраните по делото доказателства, съдът
намира предявения иск за заплащане на обезщетение за извънреден
труд за неоснователен, по следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл.150 КТ, работодателят е длъжен да заплаща трудово
възнаграждение в увеличен размер за
положения от
работника извънреден труд. Такъв се полага или по разпореждане на работодателя или със
знанието и без противопоставянето му, извън установеното работно време на
работника или служителя. За положения извънреден труд работодателят дължи заплащане на увеличено
трудово възнаграждение независимо дали е водил специална книга за отчитане на
извънредния труд и независимо дали е издал специална заповед, с която да
възложи на работника полагането на извънредния труд. При подневното отчитане на работното време, когато
работник или служител отработи в повече от законоустановеното работно време за
длъжността, то се отчита като извънреден труд във всеки отделен месец. Доказването
на извънредния труд в рамките на съдебното производство се извършва с всички
доказателствени средства, с оглед на което по делото са събрани показанията на свидетелите Ж. В. С. и Б. С.П. Същите обаче
не установяват, че ищецът е полагал извънреден труд през посочените от него
периоди и за уточненото времетраене по месеци. От една страна свидетелите
излагат противоречиви твърдения относно началото и края на работния ден и
посочват конкретно дните, в които самите те са работили, а не ищеца. Дори и да
може да се заключи, че М. е работил в същите смени със свидетелите, за което
няма данни по делото, то отново не се установява в кои дни каква е била
продължителността на работното време. Напротив, двамата свидетели сочат за
начало на работния си ден моментът, в който е следвало да се качат на автобуса
от хотела до предприятието – около 6 – 6.30 часа сутринта според различните
показания. Времето за транспорт очевидно е било различно, след като е следвало
да се чекират на входа около 7 часа според показанията на свид. П. За да сторят
това обаче е следвало да изчакат 10-15 мин на опашка и да се отправят към
съблекалните, от там да получат съответния инструктаж и едва тогава да започнат
работа. В края на работния ден автобусът е очаквал работниците от 17 ч. или по-късно
и ги отвеждал до хотела, поради което посочват, че обикновено са работили по
час и половина повече на ден. От всичко това може да се направи еднозначния
извод, че свидетелите възприемат като извънреден труд и времето си за пътуване.
В настоящия случай обаче, такъв иск не е предявен, като ищецът изрично е
заявил, че не включва това време в претенцията за извънреден труд. Също така
следва да се отбележи, че показанията на свидетелите подлежат на преценка по
реда на чл. 172 ГПК, с оглед всички други данни по делото, като се има предвид
възможността за тяхната заинтересованост, поради факта на воденоти от свидетелите
дела срещу дружеството. Съдът не кредитира показанията на свидетелите, в частта
в която посочват, че ищецът е работил в почивни дни и официални празници,
поради тяхната крайна противоречивост /относно неделните дни/ и поради фактът,
че показанията им са общи, без конкретизация и касаят твърдения за полаган
лично от тях труд.
Предвид изложеното
и тъй като ищецът не е провел пълно и главно доказване на твърденията си, че е
полагал труд извън установеното работно време по разпореждане или със знанието
и без противопоставянето на работодателя, съдът намира, че всички претенции за заплащане
на възнаграждения за извънреден труд са недоказани и неоснователни и следва да
бъдат отхвърлени. С оглед на това неоснователни се явяват и предявените от
ищеца акцесорни претенции за мораторни лихви върху претендираните
възнаграждения за извънреден труд и същите следва да бъдат отхвърлени.
По иска за
заплащане на обезщетение за неползван платен годишен отпуск съдът намира
следното:
Съгласно чл. 224 КТ
при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има
право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за текущата
календарна година пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж. По
делото е прието за безспорно съществуването на трудово правоотношение считано
от 09.09.2013г. и прекратяването му поради изтичане на уговорения срок –
31.10.2014г., както и размерът на брутното трудово възнаграждение на ищеца. От
представените писмени доказателства се установява, че полагаемите дни отпуск за
отработеното време от ищеца са в размер на 23 дни. Спорен по делото е въпросът
дали дължимото обезщетение е заплатено. В тази връзка, от ангажирания фиш за
работна заплата за м. октомври 2014 г. е установено начисляването на
обезщетение по чл. 224 КТ в размер на 4709.27 лв., както и удръжка с основание
„служебен аванс” на стойност 4238.34 лв. Съдът кредитира изцяло заключението на
вещото лице Б., като пълно и обективно изготвено, посредством което се
установява идентичността на двете суми в зависимост от приспадането на дължимия
данък, респ. пълното съответствие между удържаната сума и обезщетението по чл.
224 КТ след като се извади дължимият данък. Следователно се касае за брутен и
нетен размер на едно и също задължение, макар и посочено от работодателя като “служебен аванс”. Изявление
за извършване на съдебно прихващане на двете суми не е отправено, а се твърди,
че не съществуват в счетоводството на дружеството първични документи, които да
обосновават удръжката на служебен аванс. С разпоредбата на чл. 272, ал. 1 КТ е
въведена забрана работодателят да извършва удръжки от трудовото възнаграждение
на работника без неговото съгласие, като изключение са предвидени удръжки от
получени аванси. Нормата на чл. 272, ал.1, т. 1 КТ обаче касае авансово
получени средства на цялото или на част от дължимото трудово възнаграждение, за
което обстоятелство нито има твърдения, нито са ангажирани доказателства. Ето
защо, работодателят не е имал право да извърши извънсъдебно прихващане на
дължимото обезщетение по чл. 224 КТ, доколкото не е налице съгласие на
работника за това. След като в личното трудово досие на ищеца не се съхраняват
молби за ползване на платен годишен отпуск, нито заповеди на работодателя за
разрешаването му през процесния период, а във фишовете за заплати няма
начисления за ползван платен годишен отпуск, то следва, че е налице задължение
на работодателя да заплати обезщетение. При липсата на доказателства за
изпълнение на това задължение от ответното дружество, чиято е доказателствената
тежест, съдът намира иска за доказан по своето основание. Нетният размер на
претенцията се установява посредством заключението на вещото лице Б. и възлиза
на 4238,34лв., поради което искът следва да бъде уважен изцяло в изменения в
съдебно заседание размер.
С оглед
основателността на претенцията за заплащане на обезщетение следва да бъде
разгледан и акцесорният иск за заплащане на лихва за забава, който съдът счита
за неоснователен, по следните съображения:
Правото на
обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за работника възниква, когато трудовото
правоотношение бъде прекратено. В този момент настъпва изискуемостта на
вземането, но това не води до забава на длъжника. Съгласно чл. 84 ЗЗД, когато
денят за изпълнение на задължението не е определен, както е в настоящия случай,
длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора. Заповедта за
прекратяване на трудовия договор макар и да представлява признание за
задължението не може да бъде ценена като достатъчно основание за изпадане на
работодателя в забава. Това е така, защото липсват доказателства работникът да
е поканил работодателя да му заплати обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ. /В
този смисъл определение № 901 от 10.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 376/2010 г.,
III г. о./. Ето защо, предявеният акцесорен иск за обезщетение за забава се
явява неоснователен.
Поради уважаване на
една от претенциите на ищеца съдът следва да се произнесе и по направеното при
условията на евентуалност възражение за прихващане с платените от работодателя
суми за хотел, храна и транспорт.
По делото не се
спори, че всички работници наети от ответното дружество във връзка с описания в
трудовия договор “проект” са били настанени в хотел, като работодателят е заплатил стойността на
ползваните нощувки и е осигурил храна и транспорт за работниците. Не прави
изключение и ищецът по делото, като от ангажираните писмени доказателства се
установява, че плащането от страна на дружеството е извършвано пакенто /общо/
за всички работници и обхваща целия период на договора. Установен е и размерът
на заплатеното за престоя на ищеца, с оглед приетото и ценено заключение на
вещото лице Г.. Плащането на сумата обаче не може да се приеме като извършено в
полза на работника без основание, респ. не се установява неговото неоснователно
обогатяване за сметка на работодателя. Действително в трудовия договор не се
съдържа задължението на дружеството да заплати съответните разходи по престоя
на работниците – чуждестранни граждани, както и не се установява уговорка между
страните за връщане на такива суми или регулярното им удържане от работодателя.
Съгласно разпоредбата на чл. 294 КТ работодателят може самостоятелно или
съвместно с други органи и организации да осигурява на работниците и
служителите: 1/ организирано хранене съобразно рационалните норми и
специфичните условия на труд; 2/ търговско и битово обслужване ; 3/транспортно
обслужване от местоживеенето до местоработата и обратно и т.н. Това е възможност за работодателя, който осигурява съответните социално-битови
придобивки за своите служители и съгласно чл. 292 КТ може да ги финансира. В
случая е несъмнено, че работодателят е ангажирал хотел за своите работници и
организирал като храненето, така и транспорта им до дома. При тези факти, съдът
приема, че се касае за социални придобивки, предоставени на работника в натура,
които са били достъпни за всички служители и не подлежат на връщане.
Съществуването на такива е уредено и в пар. 1 от ДР на ЗКПО. Още повече, че
плащането на сумите е извършено от работодателя в полза на трети за спора лица.
Независимо от обстоятелството, че се касае за работници – чужди граждани, те
имат право на същите социални предимства, както работниците местни граждани.
Възможността да бъде осигурено такъв вид подпомагане от работодателя е защитимо
и съгласно чл. 2, т. 1 от Директива 2014/54/ЕС на Европейския парламент и на
съвета от 16 април 2014 година, относно мерки за улесняване на упражняването на
правата, предоставени на работниците в контекста на свободното движение на
работници. Ето защо, съдът намира, че осигурените за ищеца от работодателя
храна, транспорт и хотелско настаняване /което обхваща целия период на договора
и всички работници/, не е предоставено без основание и респ. не подлежи на
връщане от работника, поради което възражението се явява неоснователно.
Предвид изхода от производството и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, вр. с чл. 83, ал. 1, т.
1 ГПК и чл. 359 КТ, следва в тежест на ответното дружество да бъде възложено заплащането на държавна такса в размер на 169.53 лв. по уважения иск.
Съгласно
разпоредбата на чл. 78, ал.1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени
направените от него разноски, съобразно уважената част от иска, възлизащи на
73.44 лв. – съразмерно адвокатско възнаграждение.
На основание чл.
78, ал. 3 и ал.4 ГПК ответникът също има право на разноски, съобразно
отхвърлената част от исковете, както и при прекратяване на делото, за
адвокатско възнаграждение, вещи лица и превод. Съдът намира, че следва да се
присъди адвокатско възнаграждение по всеки един от предявените искове, като се
вземе предвид разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от Наредбата за минималните размери
на адвокатските възнаграждения. В случая, по делото са проведени четири съдебни
заседания и са извършени процесуални действия, като делото се отличава със
своята фактическа и правна сложност. Ето защо, възнаграждението следва да се
намали към минималното такова, предвидено в Наредбата, но не и в минималния
установен размер, поради което общият размер на възнаграждението съдът определи
на сумата 4000 лева. Затова, в полза на ответника следва да бъдат присъдени
разноски в размер на общо 4069 лева, съобразно отхвърлената част от исковете.
Мотивиран от
горното и на основание чл. 235 ГПК, Бургаски районен съд
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА „С. П. С.. з.о.о.” – П. - чуждестранно юридическо лице с
място на стопанска дейност в страната, БУЛСТАТ ..........., със седалище и
адрес на управление в гр.Б., индустриална зона „....... представлявано от Ф. З.,
К. П. и Д. Б. Б., със съдебен адрес *** – адвокат И.Л., да заплати на Г.Е.М., роден на ***г., гражданин
на Република П., със съдебен адрес *** – адвокат Л.Д.К. от БАК, сумата от 4238,34лв.
/четири хиляди двеста тридесет и осем лева и тридесет и четири стотинки/, представляваща
обезщетение за неползван платен годишен отпуск пропорционално за 6 дни за 2013
г. и 17 дни за 2014 г., съгласно чл. 224 КТ, ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба – 10.03.2017 г., до окончателното изплащане и сумата
от 73.44 лв. – разноски по делото за заплатено адвокатско възнаграждение,
съобразно уважената част от исковете.
ОТХВЪРЛЯ исковете на Г.Е.М., роден на ***г., гражданин на Република П., със съдебен адрес *** – адвокат Л.Д.К. за осъждане на „С. П. С.. з.о.о.”
– П. - чуждестранно юридическо лице с място на стопанска дейност в страната,
БУЛСТАТ ..........., със седалище и адрес на управление в гр.Б., индустриална
зона „....... представлявано от Ф. З., К. П. и Д. Б. Б., със съдебен адрес *** ,
за заплащане на дължими обезщетения и
възнаграждение за положен извънреден труд в периода 09.09.2013г. –
31.10.2014г., а именно : 1. сумата от 19 371.86лв. - възнаграждение за положен
извънреден труд от 470 часа след работно време; 2. сумата от 22 615.55лв.
възнаграждение за положен извънреден труд от 504 часа през почивни дни; 3.
сумата от 7674.41лв – възнаграждение за положен извънреден труд от 50 часа през
официални празници; 4. сумата от 15 866.65лв.
– обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сборната
главница за периода 31.10.2014г. до подаване на исковата молба 09.03.2017г.; 5.
сумата от общо 1504.59лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху главницата от 4238,34лв. представляваща обезщетение за неползван платен
годишен отпуск, начислено за периода 31.10.2014г. до подаване на исковата молба
– 09.03.2017 г., ведно със законните лихви върху главниците от подаването на
исковата молба на 10.03.2017г. до окончателното изплащане на вземанията.
ОСЪЖДА Г.Е.М., роден на ***г., гражданин на
Република П., със съдебен адрес *** – адвокат Л.Д.К. да заплати на „С. П. С.. з.о.о.” – П. - чуждестранно юридическо лице с
място на стопанска дейност в страната, БУЛСТАТ ..........., със седалище и
адрес на управление в гр.Б., индустриална зона „....... представлявано от Ф. З.,
К. П. и Д. Б. Б., със съдебен адрес *** , сумата
от 4069 лева (четири хиляди шестдесет и девет лева) представляващи
направените съдебно-деловодни разноски, съобразно отхвърлената част от исковете.
ОСЪЖДА „С. П. С.. з.о.о.” – П. -
чуждестранно юридическо лице с място на стопанска дейност в страната, БУЛСТАТ ...........,
със седалище и адрес на управление в гр.Б., индустриална зона „.......
представлявано от Ф. З., К. П. и Д. Б. Б., със съдебен адрес *** – адвокат И.Л.,
да заплати в полза на
държавата по сметка на Бургаски районен съд, сумата от 169.53 лв. (сто шестдесет
и девет лева и петдесет и три стотинки), представляваща държавна такса.
Решението подлежи на обжалване
пред Бургаски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Вярно с оригинала: М Е