Р E Ш
Е Н И Е
№ ………., 25.11.2016 година, град С.,
В И М
Е Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, I-20 състав,
в
публично заседание на трети октомври през две хиляди и шестнадесета година, в
състав:
СЪДИЯ : Валентина Ангелова
При
секретаря Е.К.,
след като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 4727 по описа на
съда за 2014 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по общия исков
ред на ГПК.
Образувано е по иск с правно основание чл. 19 ЗЗД, предявен първоначално
пред Софийски районен съд, от А.П.В. и Д.В.Д. срещу Б.П.В. и И.И.В., с който се
моли да бъде обявен за окончателен сключения на 30.10.2013 г. между страните
предварителен договор. Твърди се, че на 06.12.2009 г. между страните бил
сключен договор за заем за сумата от 60 хил. евро, предоставени от ищците на
ответниците. Уговореният срок за връщане бил 4 годишен. След като ответниците
не изпълнили задължението си да върнат цялата сума в договорения срок
постигнали договорка те да продадат на ищцата своя недвижим имот, а именно
апартамент № В30 със застроена площ от 71.89 кв.м., находящ се на 8 етаж, кота
+23.14 метра, находящ се в гр. С., ж.к. **********, състоящ се от коридор,
дневна с кухненски бокс, стая, баня с тоалетна, склад и тераса, при съседи по
архитектурен план: улица, улица, апартамент В29 и апартамент В31 и толкова
идеални части от поземления имот с идентификатор 68134.4089.9, равняващи се на
11.2 кв.м. за сумата от 52 хил. лв., в която била включена и сумата от 42 хил.
лв., представляваща частта от невърнатия заем.
По така предявения иск било образувано гражданско дело № 10238 по описа за
2014 г. на СРС, 50 състав, производството по което било прекратено при
условията на чл. 119 ГПК, с определение от 04.03.2014 г., влязло в сила на
23.03.2014 г., като делото било изпратено по подсъдност на Софийски градски съд,
като било образувано настоящето дело.
С оглед дадените й указания, ищцата А.В. уточнила, че предварителният
договор е без срок за сключване, тъй като със съпруга й имали и понастоящем
обичайно местопребиваване в Република Франция. Уточнила също, че макар
договорът да бил подписан само от нея, парите, дадени в заем били обща
съпружеска собственост между нея и другия ищец, като и имота, предмет на
предварителния договор, също щял стане СИО.
В хода на съдебното дирене, ищцата, чрез процесуалния си представител по
делото, поддържа исковата си претенция и пледира за уважаването й. Претендира
сторените по водене на делото разноски по представен списък по чл. 80 от ГПК.
Окончателното си становище по делото излага в писмена защита, вх. №
124205/04.10.2016 г.
В срока за отговор е постъпил такъв
от ответника Б.В., който чрез пълномощника си по делото, признава иска.
В хода на съдебното дирене, поддържа депозирания отговор и направеното с
него признание на иска.
Отговор от ответницата И.И.В. не постъпил в срока по чл. 131 от ГПК.
В съдебно заседание същата оспорва иска, като релевира, че случайно
разбрала за настоящето дело, не била запозната с него, както и че е оттеглила
пълномощното, с което адв. В. я представлявал. Оспорва твърденията на ищцата,
че не е получавала суми по посочения договор за заем, както и че същият бил
сключен без нейното съгласие, и след принуда, оказана й от другият ответник–неин
съпруг и процесуалния му представител – негов баща. Заявява, че и пълномощното
на адв. В. (вече оттеглено), подписала под принуда. Твърди че съобщенията по
делото са получавани от адв. В., за което тя не е уведомявана, тъй като
отношенията й със съпруга й са се влошили, двамата били във фактически раздяла
и тя не разговаря с тях от година и половина.
Лично и чрез пълномощника си по делото твърдяла неистинност на всички
факти изложени в ИМ. Релевирала доводи, че процесният договор за заем е
симулативен, измислен от адв. В., процесуален представител на другия ответник и
негов баща, във връзка с започнала пълна данъчна проверка на сина му от НАП и
се е ползвал за деклариране на част от приходите на Б.В.. Твърди, че всички
документи били изготвени от адв. В. и тя била принудена да ги подпише. Оспорва договора за заем, както и
предварителния договор като нищожни на осн. чл. 26 във връзка с чл. 38 и чл. 40 ЗЗД. Претендира сторените по делото разноски по представен списък, като оспорва
като прекомерни разноските за адвокатско възнаграждение, сторени от ищцата.
Доказателствата по делото са писмени.
Съдът, след като разгледа и
прецени всички факти и обстоятелства по делото, намира от фактическа и правна страна следното:
Предмет на настоящето дело е направеното искане да се обяви за окончателен
на предварителен договор от 30.10.2013 г. за покупко-продажба на недвижим имот,
а именно апартамент №В30 със застроена площ от 71.89 кв.м., находящ се на 8
етаж, кота +23.14 метра, находящ се в гр. С., ж.к. **********, състоящ се от
коридор, дневна с кухненски бокс, стая, баня с тоалетна, склад и тераса, при
съседи по архитектурен план: улица, улица, апартамент В29 и апартамент В31
заедно с прилежащите 0.84% идеални части от общите части на сградата и толкова
идеални части от поземления имот с идентификатор 68134.4089.9, равняващи се на
11.2 кв.м. за сумата от 52 хил. лв., между ищцата А.В. - лично и ответниците И.
В. и Б.В., чрез пълномощника си адв. П.В.. В него като престация за ответниците
е включена и сумата от 42 хил. лв., представляваща частта от невърнат заем, по
обуславящ Договор за заем от 06.12.2009г за сумата от 60 хил. евро между ищците
и ответниците, сключен между страните в гр. Париж, Франция.
Съдът отчита мястото на сключване на
Договора за заем – Република Франция, гр. Париж, като обстоятелство
обуславящо сделка с международен елемент, изхождайки и от обичайното
местопребиваване на една от страните. Съпрузите Д.В.Д. и А.П.В. – Д. – страни
по договора за заем и ищци в настоящото производство, видно от техните
твърдения както и от самия предварителен договор, имат обичайно
местопребиваване в Република Франция.
В тази връзка съдът след като съобрази разпоредбите на Регламент (ЕО) 44/2001
ЕО във връзка с компетентността, намира че компетентен е както българският съд,
като по аргумент от чл. 2, може да се обоснове компетентност на френския съд,
по аргумент от чл. 5, ал. 1, т. 1 буква „в“ от Регламент (ЕО) 44/2001 – мястото
на изпълнение на Договора за заем. По
дефиниция, ако не е уговорено друго, заемът е „носимо“, а не „търсимо“
задължение (чл.68 ал.1 буква „а“ и чл. 69 , 70 ЗЗД), тоест изпълнението е
мястото на сключване и местожителството на кредиторите – гр. Париж, Република
Франция. Съдът не намира приложимост на разпоредбите за изключителна
компетентност и пророгация по аргумент от чл. 22 и 23 от Регламент (ЕО) 44/2001.
Относно приложимото право, както следва, съдът съобрази разпоредбите на
Регламент (ЕО) 593/2008 относно приложимото право към договорни задължения. В
тази връзка доколкото приложимо право не е било избрано от страните, следва да
се съобрази разпоредбата на чл. 4, ал. 1, т. 2. Характерната за договора за
заем престация е тази на заемополучателя, т.е следва да приложимо правото на Република
България.
За пълнота следва да се отбележи, че хипотетично е възможна и хипотезата на
чл. 4, ал. 1, т. 3 и т. 4, от Регламент (ЕО) 593/2008, при която приложимо
право би било това на Република Франция. Аналогичните разпоредби за Договора за
заем биха били в чл. 1892 – 1914 и относно новацията в чл. 1271 – 1281 от
Гражданският кодекс на Република Франция, но обстоятелствата по делото, не
сочат, че договорът е най-тясно свързан с тази страна.
Характерът на предварителния договор е непрестационен, а организационен и
при него няма разместване на имущество т.е няма вещно-правно действие и не
поражда траслативен (прехвърлителен) ефект. С него се поема задължение
да се сключи между страните окончателен договор с характерните му престации. Макар и
да е самостоятелен вид договор, а не само подготвително действие,
предварителният договор има основание, което е коренно различно от това на
окончателния договор. Целта на едната и/или на двете страни по предварителния
договор е да се придобие потестативното (преобразуващото) право по чл. 19, ал.
3 ЗЗД, което в един по-късен момент може евентуално да бъде упражнено чрез
конститутивен иск. Именно поради тази причина развалянето му не се извършва по
съдебен ред, дори когато предварителният договор има за предмет недвижим имот.
В
настоящия случай, за неизпълненото задължение по един договор за заем е
уговорено сурогатно т.е заместващо изпълнение. Предметът
на изпълнението трябва да бъде идентичен с предмета на задължението, т.е.
длъжникът дължи това, за което се е обвързал с кредитора — нито повече, нито
по-малко. Затова основното принципно положение е, че изпълнението трябва да
бъде идентично с дължимото. Само тогава
се говори за точно изпълнение. Когато се
престира нещо друго, различно от дължимото, кредиторът не е длъжен, но той може
да приеме от длъжника нещо, различно от дължимото и при наличието на такова
съгласие на кредитора, е налице сурогат на изпълнението или даване вместо
изпълнение. Безспорно е, че даването вместо изпълнение обаче, изисква
престация, а непрестационният
характер на предварителния договор го изключва като възможност. Това
иманентно води до извода, че когато се уговаря
изпълнение различно от дължимото с
предварителен договор, какъвто е настоящият случай имаме друг сурогат на
изпълнението – института на новацията предвиден в чл. 107 ЗЗД. Налична е задължителна практика на ВКС,
постановена по реда на чл. 290 ГПК (Р № 400 от 16.06.2010 г. на ВКС по
гр. д. № 4204/2008 г., III г. о., ГК)
Тъй
като първоначалният договор се явява обуславящ, първо следва да се разгледа
неговата действителност. Ако той е недействителен то последващата новация също
би била недействителна поради невъзможен предмет, по аргумент от чл. 26 ал. 2 ЗЗД.
Независимо от
теоритичните спорове относно характера на договора за заем, трайната и
непротиворечива практика на съдилищата в България приема, че същият е реален,
т.е изисква се реално предаване на вещта (парите) от заемателя на заемодателя,
за да е налице договор. Съгласно Решение № 174 от 23.07.2010 г, постановено по
гр.дело№ 5002/2008 г, на 4 то гр.отделение на ГК. На ВКС, договорът за заем
поражда действие, но не от момента на писмения договор или от постигане на
съгласието да се предостави парична сума, а от момента в който „заемодателят
предостави, а заемателят получи заетата сума или друга заместима вещ“. Това, че договорът за заем е реален договор
следва пряко и от легалната дефиниция на договора, съгласно чл. 240, ал. 1 от ЗЗД.
Акцента в посоченото решение на ВКС е поставен другаде, а именно: в
постановката че само по себе си учредяването на договорната ипотека като
обезпечение на едно заемно задължение не доказва предаването на парите в собственост
на заемополучателя, т.е. съществуването на договора за заем.
От
изложеното следва, че без фактическото
предаване на сумата в заем, по същество няма сключен договор за заем на парична
сума. В
тази връзка правно-релевантен е въпроса с действителното предаване на парите.
За установяването на този факт, ищцата се позовава на годишните данъчни декларации
на ответниците, като изтъква че това е извънсъдебно признание за получаването
на парите. Ответницата оспорва същите като симулативни, попълнени от процесуалния
представител на другия ответник и само подписани от нея под принуда.
От приложените по делото годишна данъчна декларация (ГДД) на ответницата за
2009 г. е видно, че същата е декларирала задължение по договор за заем с ищцата
от 58500лв. С оглед развитите от ответницата възражения, истинността
на годишните данъчни декларации и обстоятелствата около тяхното съставяне се
явяват релевантни с договора за заем.
Предвид
константната практика на ВКС, обективирана в Решение № 142 от 27.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5917/2014 г., IV г. о., ГК, и Решение № 119 от 26.05.2014 г. на ВКС по
гр. д. № 7034/2013 г., I г. о., ГК, за да има договор за
заем, освен постигнато съгласие между страните следва да има и реално предаване
на сумата, предмет на договора, като предаването на заетата сума е в
доказателствена тежест на страната, която се позовава на сключения договор за заем и основава
претенциите си на този договор. В настоящият случай, ГДД са признание на
ответницата направено пред държавен орган, за сключен договор за заем.
Признанието представлява обяснение на страна по делото, което представлява
доказателствено средство, когато съдържа неизгодни за нея факти, като може да
се направи пред съда или пред друг орган, пред другата страна или пред трето
лице. Ако същото бъде доказано, то представлява годно доказателствено средство,
което съдът следва да вземе предвид при решаването на спора. Признанието на факт, съдържащо се в изявление пред държавен орган,
е извънсъдебно и има същата доказателствена сила като съдебното признание. Действително такова признание е
налично, доколкото е направено пред органите на НАП в ГДД.
В тази връзка
обаче, следва да се разгледа и новационната сделка – предмет на настоящото
дело.
В
случаите на възмездно придобиване на имущество през време на брака на името на
единия съпруг, другият съпруг придобива право на собственост по силата на
закона на основание установения в чл. 21, ал. 1 СК (респ. чл. 19, ал. 1 СК отменен) режим на съпружеска имуществена общност върху вещи и
права върху вещи, придобити в резултат на съвместен принос, който принос се
предполага до доказване на противното. Това обаче не означава, че по силата на
закона този съпруг става и страна по договора. Затова и евентуален обратен
документ, изхождащ от съпругата - купувач и удостоверяващ действителните
отношения между страните по договора, не обвързва неучастващия съпруг. В този
случай подписаният от единия съпруг документ би
имал значение на писмено доказателство за разкриване на симулацията и по
отношение на неучастващия. Налице е обаче противоречие между твърденията на
другите двама съпрузи – продавачи. Тъй като те имат качеството на необходими
другари, когато единият признава симулативния характер на сделка, а другият го
оспорва, съгласно правилото на чл. 217 ГПК (респ. чл. 173 ГПК - отм.), ако фактическите им твърдения относно общите факти
си противоречат, съдът следва да ги преценява с оглед всички обстоятелства по
делото. Горното е постановено по реда на чл. 290 ГПК в Решение
№ 91 от 13.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 2969/2008 г., IV г. о. В тази връзка,
то е относимо към настоящия спор в две насоки. От една страна, предвид
противоречията на двамата ответници, следва те
да се преценяват с оглед всички обстоятелства по делото. По същественото
обаче е, че неподписалият се на предварителия договор съпруг- ищец, не става
страна по него, нито по евентуален, последващ окончателен, независимо, че би
станал съсобственик на евентуални права. Имайки предвид, че предварителния
договор се явява новационна сделка спрямо обуславящия го договор за заем, става
ясно, че е първият е с незавършен фактически състав – липсва изричното съгласие
на един от кредиторите (съпруга), като договора е подписан само от другия
кредитор.
Последното
не може да бъде възприето като animus novandi, водещо до обективна новация и
погасяване на съществуващо предходно задължение. Задължителните предпоставки за
новиране, включват: 1. Съществуване на валидно възникнало задължение, което се
погасява; 2. Валидно възникване на нов дълг на мястото на стария; 3. Разлика
между погасеното и новосъздаденото задължение, като двете трябва да имат
различен предмет; 4. Намерение за новиране, каквото в процесната хипотеза
липсва; 5. Способност за новиране от страните. Новацията предполага още и нов
елемент в състава на облигационното отношение, като разликата между новото и
старото правоотношение трябва да засяга някои от съществените му елементи,
Новацията може да е субективна (промяна в страните) или обективна (промяна в
предмета или основанието), но тя никога не може да бъде едновременно и субективна
и обективна. Това би било отделен договор, нямащ връзка с предходния. В един
общ случай не би имало проблем, и това би бил договор само между ищцата и
ответниците, но тъй като предхождащия го заемен договор, е описан като част от
предварителния договор (реално това е
основната престация на една от страните), същият се явява обуславящ и
преюдициален за него, а същевременно няма изрично съгласие на единия от
кредиторите по обуславящия го, това води до категоричния извод, че разгледан на
тази плоскост, предварителния договор е с незавършен фактически състав.
Настоящият
състав на СГС, счита че е по-важно да обсъди друг, още по-съществен порок. Това
е така, доколкото съдът
е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във
връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по
искания на страните доказателства във връзка с техните доводи, включително по
косвените. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича
спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален
ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите
си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за
установени, други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от
изискването на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК. Р. № 27 от
2.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4265/2014 г., IV г. о., ГК;
В случая, налице са
както близки родствени връзка между пълномощника и третите лица по договорите
за заем, така и косвени доказателства за знанието за увреждане по новационния,
доколкото по делото се съдържат признания от ответницата относно мотива за
сключването на заемния договор, обуславящ новационния. А именно – осигуряване
на произход на средства във връзка с проверка на НАП на другия ответник. По
делото не са спорни силно влошените отношения
между представляващ и представляван. Този факт, както и обстоятелството, че
другия ответник, както и ищцата са негови низходящи, са достатъчна индиция, за
да се направи извод, че както купувача, така и пълномощникът на ответницата
като продаващ, са имали знание за увреждане по аргумент от разпоредбата на чл.
135 ЗЗД. Те са били наясно с по-ниската продажна цена, като въпреки това са
сключили предварителния договор. Ищецът сам е дал доказателства за това,
прилагайки предварителния договор и анекса към него. Дори данъчна оценка (л.39)
на процесния имот е на стойност 57726.90
лв., а в предварителния договор цената на имота е определена на 52000 лв. Посочената
цена е дори под данъчната оценка, а следва същата да е най-малко равна на тази
по придобивната сделка – 60000 Евро, анексирани до 87777 лева (л.177-л.181).
Съзнателното отношение към факта, че продажната цена е по-ниска от пазарната
такава, води до извод, че представителя и третите лица са знаели за това, че
договарят във вреда на представлявания, доколкото тази вреда за него се
изразява в получаването на престация, много по-ниска от пазарната, без изобщо
да се обсъжда и вероятната симулация по договора за заем. Налице са двата
правопораждащи факта на хипотезата на чл. 40 ЗЗД - договор, сключен във вреда на
представлявания, както и споразумяване между представителя и третото лице във
вреда на представлявания.
По отношение на
несъразмерността на престациите, нарушение на добрите нрави е налице при
нееквивалентност на престации, в който случай сключената сделка е нищожна,
поради нарушаване на основния принцип на отношенията между представител и
представляван, а именно на задължението на представителя да действа в интерес
на представлявания. Неморално е пълномощникът да уговаря по-ниска стойност на
продажната цена на имоти, договаряйки със свои родственици, макар наличието на
пълномощно от собственика на имотите да сключи сделката да е с уговорката „на
цена, каквато намери за добре“. В тази насока, по отношение изобщо на сделки,
сключени от пълномощник /независимо от предмета на сделката - наемен договор,
продажба или др./ е налице трайна и последователна съдебна практика, в т. ч. и
задължителна такава, отразена в решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК – Р. № 1444/4.11.1999 г. на ВКС, по гр.
д. № 753/99 г.,
V г. о.; Р. № 160/14.03.2006 г. на ВКС по гр. д. № 325/2004
г., II г. о.; Р. № 597/28.05.2008 г. на ВКС по гр. д. №
2365/2007 г., I гражданско отделение, решение № 615/15.10.2010 г. по гр. д. № 1208/2009 г. на
III гр. отд.
С оглед изложеното,
налице и още един порок на процесния договор.
При продажба на недвижим имот пълномощното следва да съдържа описание на
съществените признаци на конкретния договор, а това е описание на недвижимия
имот по площ, граници, местонахождение, тъй като това е съществено условие на
този договор - т.е. необходимо е изрично упълномощаване с индивидуализация на
продавания недвижим имот и посочване на цената. Когато договорът за продажба е
сключен чрез пълномощник от името и за сметка на продавача, без в пълномощното
да е индивидуализиран имота и цената, и без да е извършено потвърждаване от
упълномощителя, то договорът е нищожен, поради липса на съгласие. (Р. №
505 от 2.09.2011 г. на ВКС по гр. д. № 741/2010 г., II г. о., ГК). Такава индивидуализация в пълномощното на
подписалият го за продавачите – адв. В. липсва.
Изложеното води до
извода, че предварителния договор не може да бъде обявен за окончателен, а искът
следва да се отхвърли, тъй като договора е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД,
тъй като противоречи на добрите нрави; както и на основание чл. 26, ал.1 във
връзка с чл.40 ЗЗД както и на основание чл. 26, ал. 2 от ЗЗД, поради липса на
съгласие. Отделно от това, този договор е с незавършен фактически състав и
липсата на потвърждение от другия кредитор също води до недействителност.
Налична е и
практика по въпроса с предполагаемата симулативност на обуславящата сделка т.е
договора за заем. В Решение № 435 от 1.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 370/2012
г., I г. о., ГК, според която, когато една от
страните по двустранен договор твърди,
че същият е нищожен като симулативен, за доказване на това твърдение е
необходимо да представи писмено доказателство - обратен документ, удостоверяващ
действителните отношения между договарящите. Ако не разполага с такъв документ,
страната, домогваща се да докаже симулация, може да представи и случаен
документ, изхождащ от насрещната страна, от съдържанието на който може да се
предположи, че обективираното в
договора съгласие е привидно. При наличието на документ или
изявление на противната страна пред държавен орган, които разколебават
изразената воля и пораждат съмнение за привидния характер на договора, е допустимо пълното съдържание на
отношенията между договарящите и действителната им воля, да бъде разкрита и
чрез други доказателства, включително и гласни. Основанието за допускането на
гласните доказателства във втората хипотеза на чл. 165, ал. 2 от ГПК изявление
пред държавен орган от противната страна, в което не трябва непременно да бъде
направено пълно признание за симулация,
достатъчно е съдържанието му да дава основание да се приеме, че такава е
възможна. (Решение № 435 от 1.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 370/2012 г.,
I г. о., ГК)
Такива
по делото са налични, доколкото в приложената справка от данъчните власти в Република
Франция за данъчната 2009 г. на ищцата(л.237-л.238), е видно че такъв договор
за заем не е отразен, а и липсват приложени справки за следващите години.
Налични са и протоколи от проверката на НАП на другия ответник.(л.91-л.94)
Макар
индициите за симулация на обуславящия договор за заем да са косвени, те не са
достатъчни за прогласяването й от настоящия състав, без събирането на
допълнителни доказателства. Доколкото обаче, става ясно, че новационната
сделка, предмет на настоящия спор -
предварителният договор е нищожен на няколко основания, съобразно
изложеното по-горе, както и при липсата на открито производство по реда на 193
ГПК по отношение на договора за заем, настоящият състав счита, че не е необходимо да се произнася по него, по
смисъла на чл. 194 ал.3 ГПК, нито да спира делото по реда на чл. 229, ал. 1, т.
5 от ГПК с доклад до прокурор. Ако новационната сделка не беше самостоятелно
недействителна, обуславящ изхода на спора би бил договора за заем и тогава
спирането по реда на чл. 229 ал.1 т.5 със сезиране на прокуратурата, би било
задължително. Налична е и съдебна
практика на ВКС по определение № 683 / 19.11.2012г. по ч. т. д. № 692/2012г.
на ВКС, I ТО,
според която престъпно обстоятелство по чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК е това, което се узнава, или за
наличието на което се представят данни в хода на производството по конкретното
дело, установяването на което следва да обуславя изхода на спора, без значение
дали по отношение на престъпното обстоятелство има вече образувано производство
по установяването му, вкл. досъдебно такова.
Това
обаче не е пречка, да бъде сторено факултативно, в по-късен момент и от
въззивният съд, при евентуално последващ инстанционен контрол, имайки предвид
обуславящия характер на договора за заем и обстоятелството, че една
предполагаема симулация с цел избягване на данъчни задължения се явява
съставомерно деяние, по смисъла на чл. 255 НК във връзка с чл. 20 НК.
По разноските:
Претенции
за присъждане на сторените по делото разноски са заявени надлежно както от ищцовата
страна, така и от ответницата И.В., като основателна с оглед изхода на спора се
явява само претенцията на ответницата.
При
този изход на делото, ищците ще следва да заплатят изцяло на ответницата
направените от нея разноски по воденето на делото. Предвид отхвърления иск, на
ответницата страна следва да се присъдят направените съдебни разноски,
съобразно приложен списък по чл. 80 ГПК за адвокатски хонорар, съобразно
отхвърлената част от иска в общ размер
на 200 лева. При този изход на делото направеното от тази страна възражение за
прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение, сторени от ищцовата
страна, не следва да бъдат обсъждани.
Доколкото
по делото липсва списък на разноските на ответника Б.П.В. по чл. 80 от ГПК и
предвид изявлението на процесуалния му представител, че няма претенции за
разноски, такива не следва да му се присъждат.
Така мотивиран съдът :
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 19,
ал. 3 от ЗЗД, предявен от А.П.В., с ЕГН **********, и Д.В.Д., с ЕГН **********,
срещу Б.П.В., с ЕГН **********, и И.И.В., с ЕГН **********, за обявяване на
предварителния договор от 30.10.2013 г. за окончателен, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА ищците А.П.В., с ЕГН **********, и Д.В.Д., с ЕГН **********, да заплатят на И.И.В.,
с ЕГН **********, сумата от 200 лева,
направени по делото разноски, съобразно приложения списък по чл. 80 ГПК.
Незаверени преписи от настоящето решение да се връчат на страните.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва, по реда на чл. 258 ГПК, с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд, в
двуседмичен срок от съобщението до страните, че е изготвено.
СЪДИЯ :