Р Е Ш
Е Н И Е
№ 260 072
гр.
Пловдив, 22.03.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ
АПЕЛАТИВЕН СЪД, търговско отделение, трети състав, в открито заседание на осемнадесети
ноември, през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГЕОРГИ ЧАМБОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛ МИТЕВ
ЕМИЛИЯ БРУСЕВА
при участието на съдебния секретар Нели Богданова, изслуша
докладваното от съдия Георги Чамбов в. търг. дело № 569 по описа за 2020 г. и
за да се произнесе, взе предвид следното:
|
|
|
|
|
Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от „А.Т.“ ЕООД против решение № 6 от 07.01.2020 г., постановено по т.д. № 422 по описа за 2017 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която „А.Т.“ ЕООД е осъдено да заплати на О.К. ЕИК ..., сумата 75 000 щатски долара, представляваща обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи от О.К. в размер на неполучено минимално годишно концесионно възнаграждение, с падежи на тримесечните вноски, настъпили в периода от 15.07.2014 год. до 15.04.2017 год., дължимо вследствие развалянето на договор за концесия, сключен на 21.04.2006 год., по вина на концесионера „А.Т.“ ЕООД и продължилото от дружеството след развалянето ползване или допускане да се ползва от свързани с него лица на имот № ... в землището на гр. К. и попадащия в него сондаж № ... и вода – изключителна общинска собственост, ведно със законната лихва считано от 14.07.2017 година до окончателното плащане, както и сумата 5 695,25 лева разноски по делото, пропорционално на уважената част от исковете.
Във въззивната жалба се съдържа оплакване, че в обжалваната му част решението е необосновано и постановено в
противоречие с материалния закон. Искането е да се отмени решението на Пловдивския окръжен
съд в осъдителната му част и вместо това, да се постанови друго, с което да се отхвърли и предявения иск
за обезщетение за пропуснати ползи. Претендира се присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
От „А.Т.“ ЕООД е постъпила и частна жалба против определение № 1173 от 10.06.2020 г. постановено по т.д. № 422 по описа за 2017 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е оставено без уважение искането на същото търговско дружество за изменение на постановеното по делото решение № 6 от 07.01.2020 г., в частта, с която в полза на О.К. са присъдени разноски по делото в размер на 5 695,25 лева, пропорционално на уважената част от исковете. В подкрепа на частната жалба се изразява становище, че първоинстанционният съд неправилно е изчислил разноските в полза на О.К. съразмерно с уважената част от предявените искове, както и тези – в полза на „А.Т.“ ЕООД, съразмерно с отхвърлената част. Искането е да се намали размера на разноските за О.К. от 5695.25 лева на 5294.60 лева, съответно – да се увеличи размера на присъдени в полза на „А.Т.“ ЕООД деловодни разноски от 318.36 лева на 1730.16 лева.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор
от процесуалния представител на въззиваемия О.К. с който се изразява становище за
неоснователност на въззивната жалба. Въззиваемият е изложил съображения в
подкрепа на решението на Пловдивския окръжен
съд в обжалваната му част като правилно и обосновано. Искането е да
се потвърди решението на Пловдивския окръжен
съд, както и да се присъдат направените деловодни разноски за въззивното
производство.
Пловдивският
апелативен съд, след преценка на събраните по делото доказателства, във връзка
с изложените оплаквания и възражения на страните, приема за установено
следното:
Производството пред Пловдивския окръжен съд е образувано по предявени от
О.К. против „А.Т.“ ЕООД обективно кумулативно съединени осъдителни искове за присъждане на следните суми:
- 74 884 лева,
представляваща левовата равностойност на 50 000 щатски долара, представляваща дължимо неизплатено концесионно възнаграждение по чл. 5
и чл. 12.2.1. от договора за концесия, сключен на 21.04.2006 г., дължимо за
периода от месец април 2012 г. до месец април 2014 г.;
- 138 390,95 лева,
представляваща обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи от О.К. в
размер на неполучено минимално годишно концесионно възнаграждение в размер на
81250 щатски
долара, за периода от месец април 2014 г. до месец
април 2017 г., вследствие прекратяването на договора за концесия по вина на „А.т.“
ЕООД и продължилото от дружеството след тази дата ползване или допускане да се
ползва от свързано с него лице, на имот № ... в землището на гр. К., попадащия в него сондаж № ... и вода – изключителна общинска
собственост;
- 1 000 лева като част от вземане в общ размер на 82 669.30 лева, представляваща договорна неутойка, дължима по силата на чл. 15.3., поради неизпълнение на задължението
за извършване на инвестиции.
От предявените искове е уважен частично втория, като решението само в тази част е предмет на въззивното производство.
Искът е за присъждане на сумата
от 81250 щатски долара или 138 390.95 лева, представляваща обезщетение за претърпени
от О.К. имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, в
размер на неполучено минимално годишно концесионно възнаграждение, през периода от месец април 2014 г. до месец април 2017 г.,
вследствие от прекратяване на договора за концесия по вина на „А.т.“ ЕООД
и продължилото от дружеството след тази дата ползване или допускане да се
ползва от свързани с него лица – имот № ... в землището на гр. К., без правно
основание. Искът се основава на следните, установени по делото факти:
Безспорно е, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по договор за концесия, сключен на 21.04.2006 г., между О.К. като концедент и „А.т.“ ЕООД като концесионер, с предмет предоставяне на концесия върху минералната вода от находище „К.“, гр. К., разкрита от водовземно съоръжение сондаж № ..., публична общинска собственост, попадащ в имот № ... в гр. К., целият с площ 1,043 дка.
Концесията е предоставена за комплексно ползване от концесионера – за бутилиране на минерална вода и производство на безалкохолни напитки, за балнеоложки, рекреативни, спортно-развлекателни и хигиенни цели, срещу заплащане на концесионно възнаграждение, както следва:
- еднократното концесионно възнаграждение от 2000 лв., платимо в едномесечен срок от сключването на договора;
- годишно възнаграждение за бутилиране на трапезна минерална вода и балнеология, в размер на левовата равностойност на 1,5 ЩД за куб. м., но не по-малко от 25 000 ЩД годишно.
Уговорено е годишното концесионно възнаграждение да се дължи след изтичането на общия шестгодишен срок за изпълнение на инвестиционната програма, на четири равни месечни вноски, всяка от които с падеж 15-то число на първия месец от съответното тримесечие.
Съгласно с постигнатата от страните уговорка
по чл. 14 от
договора, за гарантиране изпълнението на концесионния договор, концесионерът се
е задължил да внесе безусловна неотменя банкова гаранция от българска или
чуждестранна банка, в размер на 10% от общата стойност на договорената
инвестиция, в полза на О.К. в срок от 30 дни от влизане на договора в сила т.е.
от 21.04.2006 г.
Предвид поддържаните от ответното дружество възражения по този иск, спорните въпроси са, дали О.К. е развалила договора на посоченото основание; дали и кога концесионерът е бил уведомен за едностранното разваляне и дали същият дължи поисканото обезщетение на заявеното основание и претендирания размер.
По спорните въпроси Пловдивският окръжен съд е изложил подробни и задълбочени мотиви, които се споделят напълно от настоящата инстанция, като с оглед поддържаните от ответника възражения във въззивната жалба, против този иск, се налагат следните допълнителни съображения:
Неоснователно е преди всичко възражението, че О.К. била неизправна страна, доколкото не била изпълнила концесионното си задължение да представи на концесионера възможност да добива минерална вода с определена характеристика и състав, поради което и не могла едностранно да развали договора.
Според сключения договор, Общината като концедент е поела и изпълнила задължението да предостави на концесионера концесия върху минералната вода, от конкретно описаното находище, за което към датата на сключване на договора, а и след това, са били издадени сертификати, от Министерството на здравеопазването, както следва: сертификат № .../... год., издаден за срок от пет години; като същият е подновен на 30.01.2007 год. за нов петгодишен срок.
Концедентът не е поемал и не би могъл да поеме задължения за осигуряване запазването на постоянен физико-химичен и микробиологичен състав, свойства и дебит на минералната вода. Този извод се потвърждава и от съдържанието на уговорката в чл. 16.3 от Договора, според която, изменението на физико-химичния състав и/или микробиологичните показатели, както и на радиологичните показатели на минералната вода, над допустимите специални норми, определящи тези показатели, съставляват самостоятелно основание за предоговаряне на условията по договора включително и за прекратяването му без вина на страните.
Доколкото страните не спорят, че банкова гаранция, дължима от концесионера съгласно с уговорката чл. 14 от договора, в посочения размер и в уговорения срок, не е била внесена от ответника, О.К. е разполагала с възможността да развали едностранно договора - чл. 16.1, б.г., което и сторила с решение на Общински съвет № ... / ... г.
Неоснователно
е и възражението, че това решение не е било съобщено на концесионера. Уведомяването
на ответника за приетото от Общинския съвет решение за прекратяване на договора
за концесия се установява, както от приложената по делото обратна разписка за
връчване на Уведомлението с изх. № .../... г., /л.29 - л.30/, извършено в съответствие с изисквания на чл. 5 и чл. 11 от Общите правила за условията за доставяне на пощенските пратки и
пощенските колети, /приети с Решение № 581 от 27.05.2010 г. на К. з. р. н. с., обн., ДВ, бр. 45
от 15.06.2010 г., в сила от
15.06.2010 г./, така
и косвено, от писмо изх. № ...-.../.../... от 12.05.2014 г. на КЗК, чрез
описание на съдържанието на подадена от ответното дружество жалба до същата
комисия от 19.12.2013 г. /л.31/. Следователно, към 25.11.2013 г., с изтичане на
посочения в уведомлението срок, договорът за концесия вече е бил прекратен
едностранно от концедента.
Във връзка със заявените в подкрепа на този иск твърдения, са безспорно установени обстоятелствата, че отдадените на концесия обекти са били във фактическа власт на концесионера от сключването на договора до предявяването на исковете, както и че през исковия период, „А.т.“ ЕООД е продължила ползването на имота чрез трето свързано лице, което продължило да бутилира минерална вода от находище К.
Установено е, че след едностранното разваляне на договора, концесионерът не
е предал обекта на концесията, нито по предвидения за това в
действащия към онзи момент Закон
за концесиите от 1995 г. /отм./ ред и в
предвидения срок, нито след изрично отправената му от О.К. покана, от месец април 2014 г.
Предвид конкретно релевираните в подкрепа на втория иск и установени от събраните по делото доказателства факти, Пловдивският окръжен съд правилно е определил основанието на този иск, както и правната му квалификация – чл. 236, ал. 2 ЗЗД.
Аналогията между концесионния договор и договора за наем, извън специфичните за концесията условия, се налага, както от идентичните основните характеристики на двата договора - двустранни, консенсуални, възмездни и комутативни, така и от техния предмет - предоставяне право на временно ползване/експлоатация на вещ/имот, срещу заплащане на определена цена/възнаграждение. В тази връзка следва да се отбележи факта, че самият ответник е експлоатирал процесния обект, по време на действие на договора и след неговото прекратяване, предоставяйки, чрез сключен договор за наем, добива и бутилирането на минерална вода от предоставения му с договора за концесия източник, на трето, свързано с него, лице.
Предвид изложеното, с оглед препращащите норми на чл. 24 от Закон за концесиите от 1995 г. /отм./ и чл. 154 от действащия Закон за концесиите във вр. с чл. 18.3 от договора за концесия между страните, и предвид релевираните в подкрепа на този иск факти, спорното правоотношение по иска за обезщетение за претърпени от О.К. имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, ще следва да се разреши в съответствие с хипотезата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Отнесено към конкретния случай, това означава, че след като ответното дружество е продължило ползването на вещта след прекратяване на договора за концесия, въпреки противопоставянето на концедента, той дължи обезщетение, произтичащи от прекратения концесионен договор.
Правилно е определен размера на дължимото обезщетение през процесния период, като в тази насока Пловдивския окръжен съд се е съобразил с уговореното в договора концесионно възнаграждение като база за определяне на този размер, с уговорения от страните падеж, както и с възражението на ответника за изтекла погасителна давност за част от обезщетението.
Изводът е, че постановеното решение на Пловдивския окръжен съд в обжалваната му част представлява законосъобразен отговор на повдигнатия от страните правен спор, поради което следва да се потвърди.
Неоснователни са и оплакванията на ответника относно присъдените с обжалваните съдебни актове разноски за страните.
Оспорването на размера на присъдените в полза на ищеца разноски, съразмерно с уважената част от предявените искове, се основава на възражението за прекомерност на уговореното и заплатено от О.К. адвокатско възнаграждение от 9000 лева.
Възражението е неоснователно.
Дължимото минимално адвокатско възнаграждение за предявените искове, определено съобразно с разпоредбите на чл. 2, ал. 5, чл. 7, ал. 2, т. 1, т. 4 и т. 5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлиза общо на 7374.34 лева. Като се отчете и дължимото, съгласно с чл. 7, ал. 9 от Наредбата, допълнително адвокатско възнаграждение от по 100 лева за всяко следващо след второто съдебни заседания, които в случая са повече от десет, както и значителната фактическа и правна сложност на делото, може да се изведе, че уговореното и заплатено от О.К. адвокатско възнаграждение за представлявалия я адвокат, е справедливо и съответстващо на положения труд.
Неоснователно е и поддържаното в частната жалба против определение № 1173 от 10.06.2020 г. възражение относно отказът на Пловдивския окръжен съд съд да включи в размера на действително направените от ответното дружество разноски, адвокатско възнаграждение от 3200 лева за първоинстанционното производство. Жалбоподателят не е представил платежен документ, удостоверяващ плащането на разноските, нито до приключване на последното заседание, нито в производството по чл.248 ГПК, въпреки твърдението, че сумата е била заплатена по банков път преди това – на 04.09.2017 г. Възможността да установява извършеното плащане с представянето на платежен документ едва във въззивното производство е преклудирана, поради което обжалваното определение следва да се потвърди.
Не могат да бъдат споделени и съдържащите се в частната въззивна жалба доводи относно твърдените процентни съотношения между уважената и отхвърлената част на предявените искове, съразмерно с които са определяни и дължимите на страните разноски.
Пловдивският апелативен съд преценява, че съотношението следва да се определя на база цена на исковете в български лева, доколкото в същата парична единица и съобразно с тази цена са определяни и сторените от страните разноски. В такъв случай, уважената част от предявения иск на стойност 129 534.95 лева представлява 60.45 % от общата стойност на предявените искове, съответно отхвърлената част от исковете представлява разликата от 39.55 % от общата им стойност в лева.
Присъдените с обжалваните съдебни актове деловодни разноски от 5695 лева плюс 5440.50 лева, изчислени съразмерно с уважената част от исковете в полза на ищеца, съответно 318.30 лева, изчислени съразмерно с отхвърлената част от същите искове в полза на ответника, съответстват напълно на посочените по-горе стойности, поради което решението и постановените определения по реда на чл. 248 ГПК за сторените в първоинстанционното производство разноски, са правилни и следва да се потвърдят.
В полза на ищеца О.К. следва да се присъдят направените във въззивното
производство деловодни разноски, възлизащи на 5400 лева с включен ДДС.
В съответствие с изложеното, Пловдивският апелативен съд
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 6 от 07.01.2020 г., постановено по т.д. № 422 по описа за 2017 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която „А.Т.“ ЕООД е осъдено да заплати на О.К. ЕИК ..., сумата 75 000 щатски долара, представляваща обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи от О.К. в размер на неполучено минимално годишно концесионно възнаграждение, с падежи на тримесечните вноски, настъпили в периода от 15.07.2014 год. до 15.04.2017 год., дължимо вследствие развалянето на договор за концесия, сключен на 21.04.2006 год., по вина на концесионера „А.т.“ ЕООД и продължилото от дружеството след развалянето ползване или допускане да се ползва от свързани с него лица на имот № ... в землището на гр. К. и попадащия в него сондаж № ... и вода – изключителна общинска собственост, ведно със законната лихва считано от 14.07.2017 година до окончателното плащане, както и сумата 5 695.25 лева разноски по делото, пропорционално на уважената част от исковете.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 1173 от 10.06.2020 г. постановено по т.д.
№ 422 по описа за 2017 г. на Пловдивския окръжен съд.
ОСЪЖДА „А.Т.“ ЕООД, ЕИК ..., да заплати на О.К. ЕИК ..., сумата 5 400 лева с включен ДДС - деловодни разноски за производството по в.т.д. № 569 по описа за 2020 г. на Пловдивския апелативен съд.
Решението е неокончателно и може да се обжалва с касационна
жалба пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на
страните при условията на чл. 280 и сл. от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.
|
|
|
|