Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 17.09.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на четиринадесети
юли през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка
Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното
от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №14013
по описа за 2019
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 19.08.2019
год., постановено по гр.дело №45324/2018 год. по описа на СРС, ГО, 169 с-в, е
признато за установено по предявения от Д.В.Д. срещу „С.в.“ АД иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищецът не дължи на ответника сумата от 500
лв., представляваща цена на ВиК услуги, начислена с фактури, издадени през
периода от 14.10.2010 год. до 08.12.2012 год., като ответникът е осъден да
заплати, както следва: на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените
разноски по делото в размер на 52.40 лв. и на адв. Валентин Тодоров сумата от
300 лв., представляваща възнаграждение за безплатна правна помощ по чл. 38, ал.
2 ЗА.
Срещу решението е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника
„С.в.“ АД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил
приел, че по делото не доказано пълно и главно, че ищецът е собственик на
процесния имот или негов вещен ползвател, т.е. има качеството на потребител на
ВиК услуги. По делото била представена електронна справка от публичния имотен
регистър, която не била оспорена от ищеца и от която било видно, че по персоналната
партида на ищеца била вписана ипотека върху процесния имот. А ипотекарен
длъжник на даден имот можело да бъде само неговия собственик. В този смисъл
заверената електронна справка от имотния регистър съставлявала достатъчно
категорично доказателство, че през процесния период ищецът е бил собственик на
имота. Ответникът можел да получи актуална информация за собствеността и/или
другите вещни права върху имота единствено от публичния имотен регистър, който
бил създаден именно за тази цел с оглед сигурността и защитата на гражданския
оборот и на третите лица, които можело да направят необходимата справка именно
в този регистър. Вписването в имотния регистър отразявало реално осъществени
факти, които преди вписването им подлежали на проверка от съответните
длъжностни лица. Освен това по делото било представено и споразумение за
разсрочване на дължимите суми за предоставени ВиК услуги до процесния имот през
периода от 10.06.2008 год. до 10.06.2015 год., сключено между страните.
Процесният период бил част от периода, за който се отнасяло споразумението.
Т.е. ищецът бил признал дължимостта на процесната сума, поради което и на
основание чл. 116, б.“а“ ЗЗД с подписване на споразумението давността била
прекъсната. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а искът –
отхвърлен. Претендира и направените разноски по делото и юрисконсултско
възнаграждение.
Ответникът по
жалбата Д.В.Д. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа,
че вписването по имотната партида имало единствено оповестително-защитно
действие, като законът ясно указвал по какъв начин подлежи на доказване
собствеността или вещното право по отношение на недвижим имот. Ответникът можел
да представи нотариален акт, до който имали свободен достъп всички заинтересовани
лица. Освен това според Общите условия на ответника при откриването на
клиентска партида следвало задължително да бъде представен нотариален акт или
друг акт, обуславящ вещни права върху имота. На следващо място сочи, че
заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза било изготвено
само въз основа на едностранно изготвени от ответника документи, които не били
представени по делото. По делото липсвали доказателства за реалното
осъществяване на твърдяната услуга. ВиК операторът бил длъжен да достави на
потребителите вода с питейни качества съгласно изискванията на действащото
законодателство и/или да отвежда и/или пречиства отпадъчни води, а
потребителите били длъжни да заплащат ползваните ВиК услуги съгласно
предвиденото в Общите условия. Основание за плащане обаче било действително
доставената, отведена и пречистена питейна вода и в тежест на ответника било да
докаже реална доставка, за да възникне правото му да претендира процесната
сума. Правилно СРС бил приел, че ищецът не бил отказал осигуряването на достъп
на длъжностното лице на оператора до
водомера, а и такива твърдения не били наведени от ответника, поради
което и последният нямал основание да получи остойностява количество вода по реда
на чл. 36, ал. 6 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за
условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на
водоснабдителните и канализационните системи.
Липсвали доказателства за наличието на монтирани уреди за търговско измерване и
дали същите са годни и изправни. Не били спазени разпоредбите на чл. 30 и сл. и
чл. 32, ал. 3 от Наредба №4, както и чл. 21, ал. 1 от Общите условия на
ответника. Дори и при наличието на облигационна връзка между страните,
вземането на ответника за процесната сума било погасено по давност.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, намира за установено
следното:
Предявен е за
разглеждане отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
Решението на СРС
е и правилно като краен резултат и следва да бъде потвърдено, но по различни
съображения.
Първият спорен
между страните въпрос по същество във въззивното производство е свързан със
съществуването на облигационно правоотношение по договор за доставка на ВиК
услуги през процесния период.
Въз основа на
съвкупната преценка на писмените доказателства по делото – справка от имотния
регистър и споразумение от 10.06.2015 год., сключено между страните – същото е
подписано от ищеца /като авторството му не е оспорено и надлежно опровергано в
процеса – чл. 180 ГПК/ и обективира признание на неизгодни за него
обстоятелства, което при преценката му по реда на чл. 175 ГПК следва да се
приеме, че отговаря на истината, настоящият съдебен състав счита за установено,
че ищецът има качеството на потребител на ВиК услуги като собственик на процесния недвижим имот, находящ се в
гр.София, ул.“*************, за който е била открита партида с клиентски №**********,
както и че през процесния период от 14.10.2010 год. до
08.12.2012 год. между страните е съществувало
облигационно правоотношение по договор за доставка на ВиК услуги с включените в
него права и задължения на страните, съгласно § 1, т. 2 от ДР на Закона за регулиране на
водоснабдителните и канализационните услуги, водоснабдителните и
канализационните /В и К/ услуги и Наредба № 4 от
14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за
ползване на водоснабдителните и канализационните системи /обн., ДВ, бр. 88 от 08.10.2004 г./, както и Общите условия за предоставяне на ВиК услуги
на потребителите от ВиК оператор „С.в.” АД.
На следващо място
доказано е въз основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, че през исковия период
процесният имот е бил водоснабден и в него е бил монтиран водомер с фабричен
№07384814, чрез който е било измерване количеството изразходвана вода –
отчитането било извършвано ежемесечно, а в случаите, когато не бил осигуряван
достъп – въз основа на средния месечен разход от предходните два отчета, като
при последващ реален отчет било осъществявано изравняване на отчетите. Следователно
въззивният съд приема, че са доказани по несъмнен и категоричен начин по делото
доставените ВиК услуги в имота на топлоенергия в определен обем през исковия
период – въз основа на извършен реален отчет на водомера. В този смисъл
неоснователни са доводите на ищеца за нарушение на чл. 32 от Наредба № 4 и
клаузите на Общите условия /чл. 23/.
Установено е също
така, че стойността на доставените ВиК услуги през процесния период възлизат на
сумата от общо 500 лв. – видно от заключението на вещото лице по допусната и
изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза,
което трябва да бъде кредитирано с оглед останалите данни по делото /чл. 202 ГПК/.
Следващият спорен
между страните въпрос е свързан с това дали процесните вземания са погасени по
давност.
Според
задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 год. на ВКС по
тълк.дело № 3/2011 год., ОСГТК, понятието „периодични плащания” по смисъла на
чл. 111, б. ”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за
предаване на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт,
чието падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е
необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. Следователно и по
аргумент от нормите на горепосочените наредби и Общите условия на ВиК
оператора, настоящият съдебен състав приема, че вземанията на последния
съдържат всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по
смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента на
изискуемостта на вземането, като при срочните задължения /каквито са
процесните/, давността тече от деня на падежа. В частност задълженията на ищеца
за заплащане на стойността на доставените ВиК услуги са възникнали като срочни
– те са били дължими в 30-дневен срок след датата на фактуриране – чл. 31, ал.
2 от Общите условия. За всяка една от дължимите месечни суми, касаещи процесния
период, тригодишният давностен срок тече от момента, в който изтича срокът за
тяхното заплащане. Същевременно установено е по делото, че на 10.06.2015 год.
между страните е било сключено споразумение, по силата на което е било
констатирано, че ищецът дължи на ответника за периода от 10.06.2008 год. до
10.06.2015 год. сумата от 2 588.37 лв., като същият се е задължил да
заплати в деня на сключване на споразумението сумата в размер на 300 лв., а
остатъкът в размер на 2 288.37 лв. – при условията на разсрочено плащане –
23 равни вноски от по 95 лв. и 24 вноска от 103.37 лв.
Настоящият
съдебен състав намира за основателен довода на ответника, че с признанието на
ищеца, заявено с подписването на горепосоченото споразумение на дължимостта на вземанията
за доставените ВиК услуги за периода от 10.06.2008 год. до 10.06.2015 год.,
който несъмнено включва и тези, предмет на настоящото производство, е
прекъсната давността на основание чл. 116, б.“а“ ЗЗД и е започнала да тече нова
давност, но само за тази част от вземанията, по отношение на които давността не
е изтекла към датата на признанието, а именно тези, които се отнасят за периода
от 12.06.2012 год. до 08.12.2012 год. По отношение на вземанията, за които
давността е изтекла към датата на признанието на длъжника, това признание не
поражда правните последици по чл. 116 и 117 ЗЗД, доколкото те настъпват само
при признание, извършено в рамките на неизтекъл давностен срок – виж например Решение № 65 от 3.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 600/2010 г., I т. о., ТК. В разглеждания случай към 10.06.2015 год. тригодишната
давност за вземанията, които се отнасят за част от процесния период, а именно
от 14.10.2010 год. до 09.05.2012 год., е изтекла, поради което и по отношение
на тях не са настъпили правните последици на прекъсването на давността и те се
явяват погасени по давност. За останалата част от оспорените от ищеца вземания,
които се отнасят за останалата част от процесния период /посочен по-горе/, за
които давността не е била изтекла към датата на признанието – 10.06.2015 год.,
са настъпили последиците по чл. 116, б.“а“ и 117, ал. 1 ЗЗД – прекъсване на
давността и начало на нов тригодишен давностен срок, считано от 10.06.2015 год.,
който обаче въззивният съд намира, че е изтекъл още към момента на подаване на
исковата молба на Д.Д., с оглед липсата както на наведени твърдения от
ответното дружество, така и на данни, че давността е била отново прекъсната или
спряна.
В този смисъл
релевираната отрицателна установителна претенция се явява основателна и подлежи
на уважаване, както като краен резултат е приел и първоинстанционният съд.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено.
При този изход на
спора жалбоподателят няма право на разноски.
На основание чл.
280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 19.08.2019 год.,
постановено по гр.дело №45324/2018 год. по описа на СРС, ГО, 169 с-в.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/