РЕШЕНИЕ
№ 1310
гр. Пловдив, 18.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Анна Д. Дъбова
при участието на секретаря Петя Г. Карабиберова
като разгледа докладваното от Анна Д. Дъбова Гражданско дело №
20215330108524 по описа за 2021 година
Производството е образувано по предявени от “Теленор България” ЕАД
против Е. Н. К. кумулативно обективно съединени установителни искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9
ЗЗД и чл. 286, ал. 1 ТЗ, по чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 342, ал. 1 ТЗ и по чл.
422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД за установяване на паричните
притезания, удостоверени в Заповед от 04.11.2020 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 14281/2020 г. по
описа на Районен съд – Пловдив, XII граждански състав, за сумата от общо
369, 90 лв., формирана както следва: сумата от 49, 23 лв., представляваща
стойността на месечни абонаментни такси и използвани услуги, предоставени
за периода от 05.11.2018 г. до 04.01.2019 г. по Допълнително споразумение от
02.03.2018 г. към Договор за мобилни услуги с предпочетен номер +*****,
сумата от 77, 46 лв., представляваща неустойка за предсрочно прекратяване
на договора, сумата от 121, 95 лв., представляваща неустойка, определена
като разликата между цената на устройство Nokia 5 Black без абонамент и
преференциалната обща лизингова цена и сумата от 148, 26 лв.,
1
представляваща стойността на незаплатени лизингови вноски за периода от
05.11.2018 г. до 04.03.2019 г. по Договор за лизинг с предпочетен номер *****
за предоставено мобилно устройство Nokia 5 Black, ведно със законна лихва
върху главницата от датата на депозиране на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение – 28.09.2020 г., до окончателното й заплащане.
Ищецът твърди, че Е. Н. К. и „Теленор България“ ЕАД e сключено
Допълнително споразумение от 02.03.2018 г. към Договор за мобилни услуги
с предпочетен номер +***** с избрана абонаментна програма „Total 30, 99
лв.“ с уговорен срок на действие на договора от 24 месеца. Твърди, че на
същата дата между страните е сключен договор за лизинг, по силата на който
на ответника е предоставено на изплащане мобилно устройство Nokia 5 Black,
цената на което от 243, 57 лв. следвало да бъде заплатена на 23 месечни
вноски в размер на 10, 59 лв. Твърди, че падежът на задължението по
договора за лизинг е настъпил, като към настоящия момент не е върнато
предоставеното лизингово устройство, въпреки липсата на плащане на
задълженията за лизингови вноски. Твърди, че ответникът не изпълнил и
задължението си за заплащане на цената на предоставените мобилни услуги в
размер от 49, 23 лв. За посочените задължения били издадени фактури.
Поддържа, че тъй като ответникът не изпълнил задълженията си е начислена
неустойка, която претендира. По така изложените съображения се моли за
уважаване на предявените искове.
Ответната страна Е. Н. К. е депозирал в законоустановения за това срок
по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор на исковата молба чрез назначения й от съда
особен представител – адв. Е.С., с който оспорва предявените искове по
основание и размер.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Районен съд – Пловдив е сезиран с кумулативно обективно съединени
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79,
ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗЗД и чл. 286, ал. 1 ТЗ, по чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр.
чл. 342, ал. 1 ТЗ и по чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
В приложеното към настоящото дело заповедно производство са
приложени писмени доказателства, които следва да се вземат предвид при
2
разглеждане на предявения иск, тъй като исковото производство, образувано
по реда на чл. 422 ГПК представлява продължение на заповедното
производство.
От Допълнително споразумение от 02.03.2018 г. към Договор за
мобилни услуги с предпочетен номер +*****, сключен между страните в
настоящото производство, се установява, че ищецът е поел задължение да
предоставя на Е.К. за срок от 24 месеца мобилните услуги, посочени в
договора по стандартен месечен абонамент от 30, 99 лв. на месец с
предпочетен номер +*****, срещу насрещната престация – парично
възнаграждение по абонаментна програма “Тотал 30, 99 с допълнителни 8 000
МВ” съгласно подписаното от потребителя Приложение – Ценова листа за
абонаментни планове за частни лица. В договора е предвидено, че при
изтичане на срока на договора, последният се превръща в безсрочен при
стандартните условия на избрания абонаментен план и може да бъде
прекратен по всяко време на действието му.
С договора е предвидено, че в случай на неговото прекратяване преди
изтичане на срока по вина и инициатива на потребителя или при нарушение
на задълженията му, потребителят дължи неустойка в размер на всички
стандартни месечни абонаментни такси за периода от прекратяване на
договора – до изтичане на уговорения срок, която не може да надвишава
трикратния размер на стандартния месечен абонамент. В допълнение
потребителят дължи и възстановяване на част от ползваната стойност на
отстъпките от абонаментния план, съответстваща на оставащия срок на
договора, а в случаите, в които е предоставено устройство за ползване на
услуги, потребителят дължи и такава част от разликата между стандартната
цена на устройството – в брой, без абонамент, съгласно ценова листа,
действаща към момента на сключване на договора, и заплатената от него при
предоставянето му лизингова цена по договора за лизинг, каквато съответства
на оставащия срок на договора.
Представен е и препис от Общите условия, които по съгласие на
страните са част от поетите задължения по учреденото договорно
правоотношение.
От Общите условия се установява, че страните са се уговорили
потребителят да заплаща уговореното възнаграждение след предоставяне на
3
уговорените услуги – арг. чл. 23 от Раздел ІV „Цени услугите“.
Представен е договор за лизинг от 02.03.2018 г., по силата на който е
уговорено, че ищецът се задължава да предостави на потребителя мобилно
устройство „Nokia 5 Black” за временно и възмездно ползване срещу
насрещното задължение на лизингополучателя да заплати цената на
устройството от 243, 57 лв. на двадесет и три месечни вноски, всяка в размер
от 10, 59 лв., при внасяне на първоначална лизингова вноска от 15 лв. С
клаузата на чл. 1, ал. 2 от договора е предвидено право на лизингополучателя
да придобие собствеността върху предоставеното за ползване устройство като
подпише договор за изкупуване на устройството десет дни преди изтичане на
срока на договора. Установено е задължение за връщане на устройството в
едномесечен срок след изтичане на срока за договора, ако лизингополучателя
не упражни правото си по чл. 1, ал. 2 от договора, като с разпоредбата на чл.
1, ал. 3 ГПК е предивдено задължение за заплащане на неустойка при
неизпълнение на задължението за връщане на лизинговата вещ в размер на
една вноска от 10, 59 лв. С клаузата на чл. 4 е установено, че с подписване на
договора лизингополучателят декларира и потвърждава, че е получил
устройството, предмет на договора.
В договора за лизинг е обективиран погасителен план с установен
падеж на първата вноска на 02.04.2018 г. и падеж на последната вноска на
02.02.2020 г.
Договорът за лизинг е сключен при отнапред установени от страните
Общи условия, които носят подписа на лизингополучателя, поради което
последните са приети писмено от страна на длъжника. С клаузата на чл. 12,
ал. 2 от ОУ е установено, че месечните вноски стават предсрочно изискуеми
в случай на прекратяване на договора за предоставяне на мобилни или
фиксирани услуги, сключени от лизингополучателя, както и при забава в
заплащанията на задълженията.
В производството по делото не е оспорена формалната доказателствена
сила на представените частни диспозитивни документи от страната, поради
което следва да се приеме, че обективираните в последните изявления
изхождат от страната, сочена като техен автор – арг. чл. 180 ГПК.
Ищецът е представил дубликати данъчни фактури, издадени от него, в
които са обективирани претендираните вземания за проведени разговори и
4
месечни абонаментни такси и лизингови вноски. Тези дубликати на данъчни
фактури съдът приема, че не представляват доказателство за удостоверените в
тях правнорелевантни обстоятелства, тъй като те представляват частни
свидетелстващи документи по смисъла на чл. 179 ГПК, обективиращи
изгодни за техния издател обстоятелства. В този смисъл те притежават само
формална доказателствена сила за обстоятелството, че съдържат
удостоверително изявление, направено от субекта, сочен като техен издател.
Тези частни свидетелстващи документи биха притежавали доказателствена
сила, в случай че бе подписана от двете страни, тъй като те биха
обективирали извънсъдебно признание от страна на потребителя, че е
получил от оператора услугите на стойност, посочени във фактурите.
При така установените правнорелевантни обстоятелства, чрез събраните
в настоящата съдебна инстанция доказателствени средства, съдът приема
следното от правна страна:
Предявен е иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за реално
изпълнение на поетото от ответника задължение да заплати уговореното
възнаграждение за предоставените му услуги чрез включване в
обществената клетъчна далекосъобщителна мрежа, поддържана от ищеца, по
Допълнително споразумение от 02.03.2018 г.
Процесният договор за мобилни услуги, сключен между страните в
настоящото производство, по своята правна природа представлява
ненаименован, консенсуален, двустранен, възмезден и комутативен договор,
по силата на който в момента на сключването му и за двете страни по него са
възникнали субективни права и правни задължения.
Правното действие на сключения ненаименован договор попада под
приложното поле на ТЗ, тъй като учреденото от него договорно
правоотношение е възникнало между лица, едно от които е търговец и е
свързана с упражняването от него занятие – арг. чл. 286, ал. 1 ТЗ. Този
договор е от вида на субективните (относителните) търговски сделки.
Договорът е сключен при предварително установени от ищеца общи
условия (чл. 298, ал. 1 ТЗ), които са задължителни за потребителя, тъй като
писмено ги е приел.
Съгласно принципа на свободното договаряне и автономията на волите,
уредени в разпоредбите на чл. 8 и 9 ЗЗД, между страните е възникнало
5
действително материално договорно правоотношение. Ищецът се е задължил
да предоставя на ответника мобилните услуги, посочени в Раздел ІІ от
Общите условия срещу изпълнение на насрещната престация от страна на
потребителя – заплащане на уговореното възнаграждение за месечни
абонаментни такси и предоставени услуги.
Досежно възникналото между страните правоотношение следва да се
прилагат условията, установени в Допълнителното споразумение, неразделна
част от договора за мобилни услуги, доколкото се претендира цената на
предоставените мобилни услуги, след влизане в сила на условията по
допълнителното споразумение.
Страните са уговорили в чл. 26 от Раздел V “Заплащане на услугите” от
Общите условия, че задължението за плащане на уговореното възнаграждение
възниква след получаване на процесните мобилни услуги от абоната.
Следователно, операторът трябва да престира пръв, като не може да
претендира възнаграждение, преди потребителят да е получил мобилните
услуги.
Обстоятелството, че операторът е изпълнил своите договорни
задължения точно в качествено и времево отношение подлежи на пълно и
главно доказване от ищеца по правилата, предписани в правната норма,
регламентирана в чл. 154, ал. 1 ГПК.
Представените данъчни фактури като частни свидетелстващи
документи, обективиращи изгодни за техния издател обстоятелства, не се
ползват с доказателствена сила и чрез тях не могат да се установят твърдените
от ищеца обстоятелства.
По фактура № **********/05.12.2018 г. е начислено задължение за
месечна абонаментна такса от 23, 75 лв. с ДДС за периода от 05.11.2018 г. до
04.12.2018 г., от което ищецът претендира сумата от 3, 35 лв., поради
извършено частично плащане в размер от 20, 40 лв. от страна на длъжника, в
който смисъл са твърденията на ищеца, посочени в исковата молба. Във
фактура № **********/05.01.2019 г. е обективирано задължение за месечни
абонаментни такси в размер от 31, 88 лв. с ДДС за абонаментна такса и
задължения за разговори, данни, съобщения и други таксувани услуги за
сумата от 13, 99 лв. с ДДС за периода от 05.12.2018 г. до 04.01.2019 г.
6
В случая в производството по делото се претендира стойността на
месечните абонаментни такси за предоставен достъп до мрежата чрез
предоставения на потребителя мобилен номер, които са дължими от
потребителя по силата на сключения договор, изменен с допълнително
споразумение, независимо дали са предоставени и ползвани
далекосъобщителни услуги. Тази цена е дължима и представлява таксата,
заплащана от потребителя за достъп до мрежата, която осигурява възможност
за ползване на услуги. Нещо повече – видно от представените споразумения,
срещу задължението за заплащане на абонаментна такса потребителят
получава преференциална услуга за ползване на интернет и провеждане на
разговори до определен лимит, без допълнително таксуване.
Следователно за ответника потребител е възникнало задължението за
заплащане на стойността на абонаментните такси в размер от 35, 23 лв. с ДДС
за периода от 05.11.2018 г. до 04.01.2019 г., формирана както следва: сумата
от 3, 35 лв. – остатък от задължение по фактура № **********/05.12.2018 г. и
сумата от 31, 88 лв. – задължение по фактура № **********/05.01.2019 г.
Обстоятелството, че възникналото от процесния договор за мобилни
услуги парично задължение е изпълнено, подлежи на пълно и главно
доказване по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК от ответника. Този правен извод
се извежда и от правната норма, регламентирана в чл. 77 ЗЗД, която
предписва, че при изпълнението длъжникът може да поиска от кредитора
разписка, за да се снабди с писмено доказателство, установяващо точното и
добросъвестно изпълнение на своето правно задължение.
В производството по делото остана недоказано обстоятелството, че
ищецът е предоставил на ответника услуги за проведени разговори в размер
на сумата от 13, 99 лв. с ДДС, поради което предявеният иск следва да бъде
уважен за сумата от 35, 23 лв. и отхвърлен за разликата до пълния му
предявен размер от 49, 23 лв.
По предявения иск с правно основание чл. 342 ТЗ, съдът намира
следното:
Договорът за лизинг, какъвто е процесният, представлява консенсуален,
двустранен, възмезден, комутативен и неформален договор, като при
неговото сключване се пораждат правните последици, към които са насочени
насрещните волеизявления на страните. Предаването на вещта, предмет на
7
договора и заплащането на уговореното лизингово възнаграждение не се
включва в неговия фактически състав, а са в изпълнение на породените от
него договорни задължения. За да възникне задължението за заплащане на
уговореното лизингово възнаграждение, лизингодателят следва да предаде на
лизингополучателя вещта, предмет на лизинговия договор.
Основното задължение на лизингодателя е да предаде лизингованата
вещ на лизингополучателя, да му предостави свободното ползване на обекта
на лизинга в рамките на уговорения срок, а за лизингополучателят се
пораждат следните правни задължения: да заплати уговореното лизингово
възнаграждение, да пази вещта, като я използва съгласно обичайното или
уговореното предназначение, да заплаща всички разходи, свързани с
ползването и поддържането на вещта, като и да я върне след изтичане на
уговорения срок на ползване, в случай че не упражни своето право да
придобие правото на собственост върху нея.
От представения по делото договор за лизинг от 02.03.2018 г. се
установява, че в деня на сключването му на лизингополучателя е предадена за
временно и възмездно ползване лизинговата вещ мобилно устройство „Nokia
5 Black“, тъй като в клаузата на чл. 4 от договора се съдържа
удостоверителното изявление на ответника, с което декларира, че е получил
лизинговата вещ. Договорът за лизинг е подписан от ответника, като
авторството на подписите не е оспорено, поради което следва да се приеме, че
този частен диспозитивен документ се ползва с формална доказателствена
сила и установява, че изявлението изхожда от лицето, сочено като негов
автор, в който смисъл и обективираното в клаузата на чл. 4 от Договора
изявление на лизингополучателя представлява извънсъдебно признание на
неизгоден за него факт, което съдът цени.
При изпълнението на насрещната престация за предаване на вещта,
предмет на договора, правното задължение на лизингополучателя за
заплащане на лизинговото възнаграждение е станало изискуемо. Лизинговите
вноски представляват възнаграждение за ползването съгласно нормата на чл.
342, ал. 2 ТЗ.
Страните са разсрочили това задължение на една първоначална вноска,
платима при сключване на договора и 23 лизингови вноски – всяка, от които
става изискуема при настъпване на падежа, съгласно уговореното в договора
8
за лизинг, при фактуриране, съгласно сроковете, условията и начина на
заплащане на задълженията на лизингополучателя в качеството му на абонат
на мобилни услуги съгласно сключения между страните договор за
предоставяне на такива услуги, а именно въз основа на фактура, която се
издава ежемесечно в срока, указан във фактурата, но не по-късно от 18 дни
след датата на издаването й – арг. чл. 26 и чл. 27 от ОУ за взаимоотношенията
с потребителите на мобилни телефонни услуги.
По делото не са представени доказателства, че лизингополучателят е
върнал лизинговата вещ, нито че последният е упражнил правото си на
изкупуване на посочената вещ, което е обусловено от заплащане на цената на
устройството. Във всички случаи, освен при прехвърляне на собствеността,
лизингополучателят дължи връщане на вещта - чл. 1, ал. 3 от Договора, без да
му се възстановяват платените вноски или без да се освобождава от
отговорност за неплатените и изискуеми вноски по договора, представляващи
възнаграждение по договора.
Обстоятелството, че възникналото от процесния договор за лизинг
парично задължение е изпълнено, подлежи на пълно и главно доказване по
правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК от ответника. Този правен извод се извежда и
от правната норма, регламентирана в чл. 77 ЗЗД, която предписва, че при
изпълнението длъжникът може да поиска от кредитора разписка, за да се
снабди с писмено доказателство, установяващо точното и добросъвестно
изпълнение на своето правно задължение.
Съдът намира, че института на предсрочната изискуемост не намира
приложение по отношение на процесния договор за лизинг, в който смисъл е
практиката на Върховния касационен съд, обективирана в Решение №
109/22.07.2014 г. по т.д. № 2496/2013 г., ТК, I т.о. на ВКС. Към датата на
депозиране на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение е настъпил
падежът на последната лизингова вноска, поради което изискуемостта на
задължението е настъпила
По така изложените съображения предявеният иск за заплащане на
задълженията за лизингови вноски следва да бъде уважен в пълния му
предявен размер за сумата от 148, 26 лв., представляваща стойността на
незаплатени лизингови вноски.
По предявените искове с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, съдът
9
намира следното:
С разпоредбите на Допълнителното споразумение от 02.03.2018 г. е
предвидено, че в случай на прекратяване на договора преди изтичане на
срока, по вина или по инициатива на потребителя или при нарушение на
задълженията му по договора или други документи, свързани с него, в това
число и приложимите Общи условия, последният дължи за всяка СИМ карта,
по отношение на която е налице прекратяване, неустойка в размер на всички
стандартни месечни абонаменти за периода от прекратяване до изтичане на
уговорения срок, като максималният размер на неустойката не може да
надвишава трикратния размер на стандартните месечни абонаменти.
Установено е, че в допълнение потребителят дължи и възстановяване на част
от ползваната стойност на отстъпките от абонаментния план, съответстваща
на оставащия срок на договора, а в случаите, в които е предоставено
устройство за ползване на услуги, потребителят дължи и такава част от
разликата между стандартната цена на устройството – в брой, без абонамент,
съгласно ценова листа, действаща към момента на сключване на договора, и
заплатената от него при предоставянето му лизингова цена по договора за
лизинг, каквато съответства на оставащия срок на договора.
От събраните в производството по делото доказателства бе установено,
че ответникът не е изпълнил задълженията си за заплащане на абонаментните
такси за периода от 05.11.2018 г. до 04.01.2019 г., поради което са възникнали
условията, установени в клаузата на чл. 4 от Допълнителното споразумение
към договора за мобилни услуги за начисляване на неустойка в размер на
трикратния размер на стандартните месечни абонаментни такси.
Страните могат отнапред да уговорят размера на обезщетението за
причинени вреди от неизпълнение на договорно задължение, без да е нужно
те да се доказват. Пораждането на това акцесорно, добавъчно, несамостойно
задължение представлява неустойка, която съгласно правилото, уредено в чл.
92, ал. 1 ЗЗД, обезпечава изпълнението на задължението и служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, т. е. освен обезщетителната си
функция, тя представлява и обезпечителен способ за точно и добросъвестно
изпълнение на договорните задължения.
В случая установената между страните неустоечна клауза е
действителна, тъй като размерът на отнапред установеното обезщетение за
10
вредите на кредитора от неизпълнението на задължението на абоната за
заплащане на ползваните мобилни услуги, е установено в съответствие с
типичните обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции на
неустойката.
Съгласно клаузите на договора неустойката се формира от трикратния
размер на месечните абонаментни такси. Съгласно допълнителното
споразумение потребителят е поел задължение за заплащане на месечна
абонаментна такса от 30, 99 лв. на месец с включен ДДС. Следователно
неустойката, определена като стойност равна на трикратния размер на
абонаментната такса без включен ДДС е в размер на сумата от 86, 62 лв. (30,
99 х 3), като с оглед принципа на диспозитивното начало предявеният иск
следва да бъде уважен в пълния му предявен размер от 77, 46 лв.
В случая са настъпили обективните предпоставки за начисляване на
неустойка, равняваща се на разликата между стандартната цена на
устройството – в брой, без абонамент, съгласно ценова листа, действаща към
момента на сключване на договора, и заплатената от него при предоставянето
му лизингова цена по договора за лизинг. С оглед разпределената от съда
доказателствена тежест за установяване стойността на предоставеното
устройство без отстъпка по ценова листа, ищецът не е представил
доказателства, поради което предявеният иск в тази част следва да се
отхвърли като недоказан.
С оглед изхода на правния спор в полза на ищеца и на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК следва да се присъдят, съобразно изхода на правния спор,
сторените от последния разноски в исковото производство, както и в
заповедното по ч. гр. д. № 14281/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив,
XII граждански състав – арг. т. 12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г.
по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в което се приема, че с решението
по установителния иск съдът се произнася по дължимостта на разноските за
заповедното производство – относно размера им, както и разпределя
отговорността за заплащането на тези разноски съобразно с отхвърлената и
уважената част от иска.
В заповедното производство ищецът е сторил разноски в размер от 25
лв. за заплатена държавна такса и 360 лв. с ДДС за заплатено адвокатско
възнаграждение. В преклузивния за това срок - до приключване на
11
производството по делото пред първата инстанция, особеният представител
на ответника е релевирал възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, заплатено в заповедното производство с аргумент, че няма
предвидена законова норма за неговото присъждане и последното следва да е
в размер не по-голям от определеното от съда възнаграждение за особения
представителя.
Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения за защита в
производства за издаване на заповед за изпълнение възнаграждението се
определя по правилата на ал. 2 на базата на половината от стойностите на
претендираните суми. В случая възнаграждението е определено в
минималния размер по чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата, към който текст
препраща изричната разпоредба на чл. 7, ал. 7 от Наредбата, като към
възнаграждението и на основание пар. 2 а от Наредбата е включен данък
добавена стойност.
Съгласно чл. 36, ал. 2 ЗА размерът на възнаграждението трябва да е
справедлив и обоснован, като това изискване се прилага и при определяне на
минималните размери на адвокатските възнаграждения. За да се приеме, че
минималните размери на адвокатските възнаграждения са обосновани и
справедливи, както изисква законовата норма, цената на адвокатския труд
следва да е съобразена с материалния интерес и с фактическата и правна
сложност на делото. Съдът, като съобрази така изложеното и практиката на
Съда на Европейския съюз, обективирана в Решение на Съда на Европейския
съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16, намира, че
следва претендиранато адвокатско възнаграждение да бъде намалено. В този
смисъл е и практиката на Върховния административен съд, постановена с
Решение № 1082 от 27.01.2021 г. по адм. д. № 1192/2020 на Върховния
административен съд и Решение № 755 от 21.01.2021 г. по адм. д. №
2488/2020 на Върховния административен съд. В цитираната съдебна
практика се приема, че съдът може да намали адвокатското възнаграждение и
под минималния размер, установен в Наредба № 1 от 01.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, когато размерът му, с
оглед фактическата и правна сложност на делото, противоречи на
разпоредбата на чл. 36, ал. 2 ЗАдв.
12
Предвид така установеното съдът намира, че претендираното
адвокатско възнаграждение в заповедното производство, което не се
характеризира с правна сложност, следва да бъде намален под минималния
размер, като се определи възнаграждение от 200 лв., към което следва на
основание пар. 2 а от Наредбата да се включи ДДС – или сумата от 240 лв. с
ДДС.
С оглед изхода на правния спор от общо сторените разноски в
заповедното производство от 265 лв., следва да се присъди сумата от 174, 23
лв.
В исковото производство ищецът е доказал разноски в общ размер от
общо 525 лв., от които 25 лв. за заплатена държавна такса, 300 лв. за
заплатено адвокатско възнаграждение и сумата от 200 лв. – депозит за особен
представител. Ответникът е оспорил размера на заплатеното адвокатско
възнаграждение и в исковото производство на основание чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съдът намира, че с оглед осъществените от процесуалния представител на
ищеца процесуални действия в исковото производство, не са налице
основания за определяне на възнаграждението под минималния размер, с
който последното е съобразено. В хода на исковото производство са
депозирани множество молби от страна на ищеца, поради което не следва да
се прилага посочената практика и възнаграждението да бъде определено под
минималния размер, съответстващ на размера на възнаграждението на
особеният представител, който е депозирал единствено отговор на исковата
молба с общо оспорване на предявения иск и се е явил в съдебното заседание,
в което съдът е дал ход на устните състезания. С оглед изхода на правния
спор, съобразно уважения размер на предявените искове, следва да се
присъди сумата от 345, 17 лв.
В полза на ответника се следват разноски по правилото на чл. 78, ал. 3
ГПК, но такива не подлежат на присъждане, доколкото не са сторени.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „Теленор България”
ЕАД (с ново наименование „Йеттел България“ ЕАД), ЕИК *********, със
13
седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост” 4, Бизнес Парк
София, сграда 6, против Е. Н. К., ЕГН **********, с адрес гр. П, ул. "Г. И.**,
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД във
вр. с чл. 9 ЗЗД и чл. 286, ал. 1 ТЗ, по чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 342, ал. 1
ТЗ и по чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД, по отношение на Е. Н.
К., че „Теленор България” ЕАД, е носител на паричните притезания,
удостоверени в Заповед от 04.11.2020 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 14281/2020 г. по описа на
Районен съд – Пловдив, XII граждански състав, за сумата от 35, 23 лв.,
представляваща стойността на месечни абонаментни такси, начислени за
периода от 05.11.2018 г. до 04.01.2019 г. по Допълнително споразумение от
02.03.2018 г. към Договор за мобилни услуги с предпочетен номер +*****,
сумата от 77, 46 лв., представляваща неустойка за предсрочно прекратяване
на договора, и сумата от 148, 26 лв., представляваща стойността на
незаплатени лизингови вноски по Договор за лизинг с предпочетен номер
***** за предоставено мобилно устройство Nokia 5 Black, ведно със законна
лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение – 28.09.2020 г., до окончателното й заплащане, като
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал.
1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗЗД и чл. 286, ал. 1 ТЗ и чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл.
92, ал. 1 ЗЗД за разликата над 35, 23 лв. до пълния му предявен размер от 49,
23 лв. – представляваща стойността на предоставени услуги за периода от
05.11.2018 г. до 04.01.2019 г. по Допълнително споразумение от 02.03.2018 г.
към Договор за мобилни услуги с предпочетен номер +*****, и за сумата от
121, 95 лв., представляваща неустойка, определена като разликата между
цената на устройство Nokia 5 Black без абонамент и преференциалната обща
лизингова цена.
ОСЪЖДА Е. Н. К., ЕГН **********, да заплати на Теленор България”
ЕАД (с ново наименование „Йеттел България“ ЕАД), ЕИК *********, сумата
от 174, 23 лв. – разноски в заповедното производство по ч. гр. д. №
14281/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XII граждански състав, и
сумата от 345, 17 лв. – разноски в исковото производство по гр.д. №
8524/2021 г. на Районен съд - Пловдив, IX граждански състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен
съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
14
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ________/п/_______________
15