О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
Номер 3378 Година 24.09.2019 Град Стара Загора
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН
СЪД XII
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На двадесет и четвърти
септември Година 2019
в закрито съдебно
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар:
Прокурор:
като разгледа докладваното
от съдията Р. гражданско дело номер 884 по описа за 2019 година и за да се
произнесе взе предвид следното:
След
изтичане на срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, в който пълномощникът на ответника е
подал писмен отговор, чиято нередовност е отстранил в дадения му срок с молбата
си от 26.08.2019 г., съгласно нормата на чл. 140, ал. 1 ГПК, съдът намери, че
исковата молба е редовна, а предявените с нея искове по чл. 422, ал. 1 ГПК
допустими, а възраженията и доводите за противното на пълномощника на ответника
в отговора са неоснователни доколкото няма разминаване между основанието и
съдържанието на процесните вземания в заявлението за издаване на заповедта за
изпълнение по чл. 410 ГПК и исковата молба, а разминаването в номера на
посочената в отговора фактура, не променя този извод, защото последната не е в
случая основанието за възникване на процесните вземания.
За
изясняване на делото от фактическа страна следва да се приемат като относими,
допустими и необходими писмени доказателства, представените от страните писмени
документи, както и да се изиска и приложи заповедното ч.гр.д. № 3539/2018 г. на
Старозагорския районен съд.
Доколкото
страните нямат искания за събиране на други доказателства делото, следва да се
внесе и насрочи в открито съдебно заседание, за което да се призоват същите с
препис от настоящото определение, с което да им се съобщи и проекта на съда за
доклад на делото, като на ищеца се изпрати и препис от отговора на ответника.
Страните следва да се приканят към постигане на спогодба по делото, като им се
разяснят преимуществата й.
Воден
от горните мотиви и на основание чл. 140 ГПК, съдът
О П
Р Е Д
Е Л И:
ПРИКАНВА
страните към постигане на спогодба по делото, като им разяснява, че всяко
доброволно разрешаване на спора би било по-благоприятно за тях, тъй като чрез
взаимни отстъпки биха могли да постигнат взаимно удовлетворяване на претенциите
си по собствена воля, като освен това при спогодба се дължи и половината от
дължимата се за производството държавна такса.
РАЗЯСНЯВА
на страните възможността да разрешат спора си чрез медиация (доброволна и
поверителна процедура за извънсъдебно решаване на спорове), като се обърнат към
съответен медиатор вписан в единния публичен регистър на медиаторите към
министъра на правосъдието.
СЪОБЩАВА
на страните следния проект за доклад на делото: обстоятелствата, от които
произтича съществуването на претендираните от ищеца вземания, са посочени в
исковата му молба и изразяват по същество в това, че на 12.05.2013 г. между страните
бил сключен договор за мобилни услуги с предпочетен номер +-, за срок от 24
месеца. На 29.07.2015 г. между страните, по повод същия договор, било сключено допълнително
споразумение за срок от 24 месеца, с абонаментен план „Нонстоп 29,99", със
стандартен месечен абонамент от 29.99 лева на месец. Ответникът не изпълнил
задълженията си по споразумението, вследствие на което на 15.05.2016 г.
мобилният оператор отправил писмена покана за доброволно плащане до него, с
която го уведомявал за общата стойност на задълженията му, както и че при неплащане
в посочения 10-дневен срок щели да настъпят следните последствия: допълнителното
споразумение към договора за мобилни услуги с предпочетен номер +- щяло да бъде
прекратено, след което използването на съответния мобилен/фиксиран номер нямало
да бъде възможно; към общия размер на дълга щяла да бъде добавена неустойка за
номер +-; в случай че било закупено устройство на лизинг, всички оставащи
лизингови вноски щели да станат предсрочно изискуеми, съгласно условията на
договора за лизинг. След поканата и в посочения 10-дневен срок неизпълнението
по посоченото допълнително споразумение към договора за мобилни услуги с
предпочетен номер +- продължило, поради което мобилният оператор го прекратил и
начислил предвидената в IV, чл. 4, от споразумението неустойка в общ размер на
374.82 лева, която била формирана от стандартните месечни абонаменти до
изтичане на срока на договора и начислена във фактура № **********/15.06.2016 г.
На 29.07.2016 г. и по повод посоченото споразумение, мобилният оператор, като
лизингодател, сключил с ответника - лизингополучател, договор за лизинг, с
който лизингодателят предоставил за временно и възмездно ползване устройство
марка -, с обща лизингова цена в размер на 1163.57 лева, която била платима от
лизингополучателя чрез заплащане на 23 месечни лизингови вноски, всяка по 50.59
лева. По договора за лизинг ответникът дължал заплащане на сума в общ размер на
733.83 лева, която била формирана от лизинговите вноски за отчетен период
15.04.2016 г. - 14.06.2016 г., както следвало: 25.57 лева - остатък от
лизингова вноска след извършено плащане за отчетен период 15.04.2016 г. -
14.05.2016 г., която била начислена във фактура № **********/15.05.2016 г.; 708.26
лева - сбор от 14 лизингови вноски, които били начислени накуп, поради
неплащане на предходните такива, съгласно чл. 12 от Общите условия към договора
за лизинг, за отчетен период 15.05.2016 г. - 14.06.2016 г, които били начислени
във фактура № **********/15.06.2016 г. Тези задължения за предпочетен номер +-
били индивидуализирани в следните фактури: фактура № **********/15.05.2016 г.,
за отчетен период 15.04.2016 г. - 14.05.2016 г., срок за плащане - 30.05.2016 г.,
която била издадена за 40.59 лева, които представлявали остатък от лизингова
вноска след извършено плащане, която фактура претендирал в размер на 25.57 лева
след извършено частично плащане на 15.02 лева, което частично погасявало
задължението за лизингова вноска за предпочетен номер +-; Фактура № **********/15.06.2016
г., за отчетен период 15.05.2016 г. - 14.06.2016 г., срок за плащане -
30.06.2016 г., която била издадена за 1083.08 лева, които били лизингови вноски
и договорна неустойка. Така дължимите суми били както следвало: 374.82 лева
неустойка за предпочетен номер +-; 708.26 лева сбор от 14 лизингови вноски, които
били начислени накуп за предпочетен номер +-. На 11.07.2018 г. ищецът подал заявление
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до Районен съд Стара Загора
срещу ответника, в което претендирал главница в размер 1108.65 лева и законна
лихва от подаване на заявлението до изплащане на вземането. Образувано било
ч.гр.д. № 3539/2018 г. по описа на Районен съд Стара Загора. Издадена била заповед
за изпълнение, срещу която длъжникът подал възражение в установения от закона
срок. Поради това за ищецът възникнал правен интерес от предявените искове.
Искането
е да се признае за установено по отношение на ответника съществуването на
вземането на ищеца за горепосочените суми в общ размер от 1108.65 лева за
неплатени неустойки по допълнително споразумение към договора за мобилни услуги
с предпочетен номер +-, както и неплатени лизингови вноски по договора за
лизинг към него, и законна лихва върху тази сума от подаване на заявлението по
чл. 410 ГПК до изплащането й, за които парични задължения е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д № 3539 по описа за
Правната
квалификация на предявените искове за съществуване на процесните вземания е
нормата на чл. 422, ал. 1 ГПК.
С
подадения в срок отговор ответникът заема чрез пълномощника си становище, че исковата
молба била недопустима. Искът бил предявен на основание чл. 422 ГПК, във вр.
чл. 415 ГПК и следвало да съответства изцяло по размер и основание на
предявеното заявление за изпълнение на парично задължение и издадената въз
основа на него заповед за изпълнение, което в случая не било налице. Очевидно било
същественото разминаване в основанието, на което се претендирал искът, което
водело до неговата недопустимост. В заявлението за издаване заповедта било
претендирано издаване на заповед за изпълнение по отношение на задължение на ответника
към ищеца в размер на 1083.08 лева по фактура № **********/15.06.2016 г. В исковата
молба по делото било посочено, че се претендирало изплащане на задължение от
1083.08 лева по фактура № **********/15.06.2016 г. Очевидно се касаело за две
различни фактури – тази, на която ищецът основавал исковата претенция била
различна от тази, на която бил основал заявлението си за издаване на заповед за
изпълнение. Съгласно разпоредбата на чл. 422 ГПК, искът, предявен по този ред,
бил за установяване съществуването на вземането, претендирано по чл. 410 ГПК.
От изложеното следвало, че не можело да има разминаване нито в размера, нито в
основанието на претенцията, тъй като следвало да била налице пълна идентичност.
На следващо място разминаване между заявеното със заявлението по чл. 410 ГПК и
иска по чл. 422 ГПК било налице и по отношение на описаната фактическа
обстановка, която довела до претендираното задължение. В заявлението по чл. 410 ГПК се твърдяло, че между страните по иска било сключено допълнително
споразумение към договор за ползване на мобилни услуги, по който ответникът не
изпълнявал задълженията си, вследствие на което съгласно раздел IV, чл. 4 била
начислена неустойка в размер на 374.82 лева във фактура № **********/15.06.2016
г. От посоченото било видно, че стойността на фактурата, която се претендирала
за плащане с настоящия иск, възлизала на 374.82 лева и представлявала
задължение за плащане на неустойка по договор. В предявената искова молба по
чл. 422 ГПК обаче, за фактура № **********/15.06.2016 г. се претендирала сума в
размер на 1083.08 лева, която представлявала задължение по лизингови вноски и
неустойка. Налице било различие в изложените обстоятелства досежно задължение и
съдържание на фактурата, която го отразявало. От изложеното следвало, че било
налице още едно съществено разминаване между заявеното в заявление по чл. 410 ГПК и обстоятелствата, посочени в обстоятелствената част и петитума на иска по
чл. 422 ГПК. Липсата на пълна идентичност била основание за недопустимост на
предявения иск. Исковите претенции били и изцяло неоснователни. Не оспорвал, че
страните били сключили допълнително споразумение към договор за
мобилни/фиксирани услуги с мобилен номер -, съгласно който на ответника бил
предоставен за ползване тарифен план „Нон стоп 29.99". В исковата молба
обаче се твърдяло, че за неизпълнено задължение за заплащане на лизингова
вноска за отчетен период 15.04.2016 г. - 14.05.2016 г. била издадена фактура №
**********/15.05.2016 г. за 40.59 лева, от която претендирал за плащане само
25.57 лева, поради извършено частично плащане. Било видно от приложеното като
доказателство по делото копие на фактура № **********/15.05.2016 г., че същата била
на стойност 225.57 лева, от които задължението за вноска лизинг било 50.59 лева
и задължения за предходен период 184.98 лева, което не съответствало на
заявеното в обстоятелствената част на исковата молба. Не ставало ясно дали в
исковата молба се говорело за същата /приложената фактура/ или за друга. В
исковата молба се твърдяло, че се претендирало плащане по фактура №
**********/15.06.2016 г. за отчетен период 15.05.2016 г. - 14.06.2016 г., която
била издадена за 1083.08 лева, включвала лизингови вноски и договорна
неустойка. Било видно от приложената като доказателство към исковата молба
фактура № **********/15.06.2016 г. за отчетен период 15.05.2016 г. - 14.06.2016
г., че била на стойност 1308.65 лева, от които 374.82 лева били неустойки за
предсрочно прекратяване на договор за услуги, 708.26 лева вноска лизинг и
225.57 лева задължение от предходен период. Видно било, че изложеното в
исковата молба не отговаряло на доказателствата, приложени по делото, което
представлявало липса на яснота относно отправените от ищеца претенции към
ответника. Ако задължението за предходен период било изплатено, то налице ли
било валидно основание за начисляване на неустойки по договора? Това били
съществени обстоятелства от значение за установяване основателността на
исковите претенции, които обаче не били изяснени в исковата молба. Ответникът не
бил наясно какво било основанието, на което се претендирало наличие на
неизплатени от негова страна задължения, как била формирана исковата претенция.
Никъде в исковата молба не се сочело от кога се считало, че ответникът бил
преустановил изпълнение на задълженията си за заплащане на предоставените от
ищеца услуги, което препятствало възможността да се установяла реалността и
основателността на претендиралия размер на начислена неустойка. Съгласно пар.
IV, т. 4 от допълнителното споразумение, в случай на прекратяване на договора
по вина или инициатива на потребителя, същият дължал неустойка в размер на
стандартните за съответния абонаментен план месечни абонаменти. В подадената
пред съда искова молба не се сочело от кой момент се считало, че действието на
договора било прекратено, нито как бил определен размерът на дължимата
неустойка - какъв бил месечният размер на стандартния абонаментен план и за
какъв период бил определен. Оспорвал твърдението, че ищецът бил отправил
писмена покана за доброволно плащане с посочване на последствията от липсата на
плащане. Такава покана за плащане не била получавана от ответника. Не бил
получавал и съобщение, че действието на допълнителното споразумение към договора
за предоставяне на мобилни услуги щяло да бъде прекратено и от коя дата щяло да
бъде сторено това. Всъщност ищецът също не твърдял в исковата молба, че
ответникът бил получил покана за плащане. Не посочвал кога и по какъв начин
била връчена такава на ответника и това било така, защото покана никога не му
била връчвана. Това, че такава изобщо не била изпращана на ответника, се
доказвало от самата представена като доказателство по делото „последна покана
за доброволно плащане". От съдържанието й се виждало, че се приканвал
получателят й да заплати дължимите суми по неизплатени задължения в размер на
225.57 лева „в срок до 10 дни от датата на това писмо". Същевременно от
съдържанието било видно, че при неплащане в този 10-дневен срок щял да бъде
прекратен договора за предоставяне на мобилни услуги, щяла да бъде добавена
неустойка и всички оставащи лизингови вноски. Датата на писмото била 15.05.2016
г. Фактурата, в която се твърдяло, че била начислена неустойка и оставащи
лизингови вноски, била с дата 15.06.2016 г. и касаела отчетен период 15.05.2016
г. - 14.06.2016 г., т.е. началната дата съвпадала с изходящата дата на писмото.
Следователно, неустойка и предсрочна изискуемост на лизинговите вноски били
начислени едновременно със съставянето на писмото - покана. От изложеното било
видно, че такава покана не била изпращана и не била получавана от ответника,
като това обстоятелство било известно на ищеца, тъй като той и не твърдял тези
факти, макар да се позовавал на нея. От друга страна, именно съвпадането на
началната дата на периода, посочен като отчетен за фактурата, издадена на 15.06.2016
г., с датата на създаване на покана за плащане отново показвало липса на яснота
кой бил началният момент, от който се изчислявал размера на претендираната
неустойка и кой бил крайният такъв. Отново възниквал въпроса дали своевременно
не било изплатено задължението за предходен период, след като същото не
фигурирало в последващата фактура от 15.06.2016 г. Твърдението, че част от
посочената сума касаела неустойка за предсрочно прекратяване на договора, не било
конкретно обосновано, не било скрепено с доказателства, поради което било
неоснователно. Липсвали доказателства, че ответникът имал вина за прекратяване
действието на договора. Липсвали доказателства и че действието на договора
изобщо било прекратено. На следващо място, разпоредбата на пар. IV, т. 4 от допълнителното
споразумение била нищожна, поради противоречие с чл. 228, ал. 2, вр. чл. 228,
ал. 1, б. „в" ЗЕС, тъй като определеното задължение за заплащане на
неустойка не било определено ясно, изчерпателно и разбираемо за потребителя.
Така формулирани правилата за начисляване на неустойка не предоставяли
възможност на потребителя предварително да бъде наясно какъв бил размерът на
същата, която можело да меу бъде начислена при прекратяване действието на
договора по негова вина. Отделно ответникът бил изплатил претендираните
задължения, като отделно от тях извършвал и допълнителни плащания, последното
от които на 04.02.2019 г., което било видно от приложената към настоящия
отговор на искова молба разписка № 02000853854921 за преводно нареждане. С
оглед изложеното, исковите претенции били напълно неоснователни и недоказани,
поради което моли съда да ги отхвърли и му присъди направените в настоящото
производство разноски.
Тежестта
за доказване на твърдените от страните горепосочени обстоятелства, се
разпределя между тях по делото, както следва: ищецът носи тежестта да докаже
всички обстоятелства, твърдени в искова му молба, тъй като на тях е основал
предявените искове за съществуване на процесните вземания, а ответникът носи
тежестта да докаже всички обстоятелства, твърдени в отговора на пълномощника му,
тъй като пък на тях той е основал възраженията си за неоснователност на тези
искове.
ПРИЕМА
като писмени доказателства по делото следните заверени преписи от: договор за
мобилни услуги от 12.05.2013 г.; допълнително споразумение към договор за
мобилни/фиксирани услуги от 29.07.2015 г.; договор за лизинг от 29.07.2015 г.;
запис на заповед от 29.07.2015 г.; общи условия; декларация-съгласие от
29.07.2015 г.; приложение – ценова листа за абонаментни планове за частни лица
от 29.07.2015 г.; общи условия; кредитно известие № **********/15.05.2016 г.;
фактура № **********/15.06.2016 г.; последна покана за доброволно плащане от
15.05.2016 г. и справка от ТР; и разписка № 02000853854921/04.02.2019 г.
ДА СЕ ИЗИСКА и ПРИЛОЖИ ч.гр.д. № 3539
по описа за
ВНАСЯ
делото в открито съдебно заседание и го НАСРОЧВА за 30.10.2019 г. от 14.00
часа, за която дата и час да се призоват страните с препис от настоящото
определение, а на ищеца да се изпрати и препис от отговора на пълномощника на ответника
с приложението към него.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: