№ 476
гр. Разград, 09.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РАЗГРАД в публично заседание на седми юли през две
хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ПАВЛИНКА АТ. СТОЯНОВА
при участието на секретаря ГАЛЯ МАВРОДИНОВА
като разгледа докладваното от ПАВЛИНКА АТ. СТОЯНОВА Гражданско
дело № 20253330100806 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба на Й. И. Д. от
*******, обл. Разград, чрез процесуалния му представител адв. Д. П. от АК
Хасково, против „СИТИ КЕШ“ ООД гр. София, с която са предявени
обективно съединени искове за прогласяване нищожността на договор за
паричен заем № 537190 от 17.06.2021 г., сключен между страните, за осъждане
на ответника да заплати на ищеца получената от него без правно основание
сума в размер на 66,93 лв., представляваща недължимо платена договорна
лихва при начална липса на основание и осъждане на ответника да заплати на
ищеца получената от него без правно основание сума в размер на 338,71 лв.,
представляваща недължимо платена неустойка при начална липса на
основание. Претендира разноски.
Ищецът сочи, че е страна по сключен договор за паричен заем № 537190
от 2021 г. с ответното дружество, по силата на който получил 500 лева, която
следвало да върне на шест месечни вноски, при годишен лихвен процент от
40,05 % и ГПР в размер на 48,26 %. Дължимата лихва по т. 3.7 от договора
била в размер на 66,93 лв., а неустойката по т. 6.2 – в размер на 338,71 лева, с
което общото задължение по договора възлизало на 905,64 лева. След като
ищецът подписал процесния договор ведно с прилежащи към него документи,
служителите от офиса на кредитора му казали, че ще му дадат неговия
екземпляр от договора с прилежащите документи към него след като бъде
подписан от упълномощен техен представител, което не се случило, въпреки
отправените многократни искания от страна на ищеца.
Сочи, че ищецът изцяло усвоил кредитния ресурс, но не дължал
изпълнение на вземанията за договорна лихва и неустойка, тъй като същите
намирали своето основание в нищожна кредитна сделка. Счита процесния
договор за нищожен поради изначалната недействителност на съществен
елемент от договорното съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК за договорната
1
лихва, която не породила валидни правни последици, поради противоречие с
добрите нрави и съгласно чл. 21 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК на
основание нейната неравноправност, което довело до значителна
нееквивалентност на насрещните престации и злепоставяне интересите на
потребителя. Нарушени били и изискванията на чл. 11, ал. 2 от ЗПК общите
условия по договора да бъдат подписани от потребителя. Твърди се и
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, тъй като в съдържанието на договора
не бил включен размерът на лихвения процент на ден и не били разписани
правата на потребителя по чл. 29, ал. 4 и ал. 6 от ЗПК.
Сочи се, че договорът е нищожен и поради неспазване изискванията на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 във
вр. с чл. 21 и с чл. 22 от ЗПК, тъй като разписаният ГПР бил неточен и
подвеждащ, поради това, че в него не била включена скритата под формата на
неустойка договорна лихва.
Поради неизпълнение на горните законови изисквания счита, че тази
изначална недействителност води до последиците на чл. 23 от ЗПК и
потребителят дължи връщане само на чистата стойност на паричния заем, но
не и лихва и други разходи по заема.
Сочи се още, че клаузата за възнаградителна лихва била нищожна на три
основания – с договорения ГЛП в размер на 40,05 % се нарушавали добрите
нрави, нарушавали се и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК и се
внасяло неравноправие между правата и задълженията на потребителя и
доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността
и в ущърб на кредитополучателя. С договорения фиксиран годишен лихвен
процент се нарушавали добрите нрави, поради което била налице нищожност
на уговореното възнаграждение, доколкото размерът му надвишавал
трикратния размер на законната лихва. Твърди се още, че ГЛП не отговарял на
действително приложимия, тъй като предвидената в него неустойка
представлявала добавък към договорната лихва, скрита лихва и в нарушение
на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, а кредиторът не е оповестил на потребителя
действителната цена на кредитния ресурс. Вземането по т. 6.2 от
потребителския договор нямало характер на неустойка, тъй като макар и
именувано така, това вземане изначално било уговорено без да притежава
присъщите на неустойката и характеризиращи я като такава, обезщетителна и
обезпечителна функции, а било сигурна икономическа облага за кредитора
под формата на скрита лихва.
Твърди се, че при определянето на ГЛП били заобиколени изискванията
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 33 от ЗПК, като кредиторът поставил
неизпълними условия на потребителя, така че да си осигури заплащане на
неустойка, а именно: поръчителство на едно или две физически лица, които
кумулативно следвало да отговарят на посочени от кредитора условия или
предоставяне на безусловна банкова гаранция. Твърди се неравноправно
уговаряне на размера на възнаградителната лихва, доколкото следвало да
престира и размера на неустойката като скрита лихва.
Твърди се, че действително приложения в кредитното правоотношение
ГПР бил различен от посочения в договора 48,26 %, с което кредиторът
заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща практика водела до
последиците, посочени в 22 от ЗПК – нищожност на договора. При
изчисление, извършено с онлайн калкулатор, действителната стойност на ГПР
2
била 950,5047, включваща и вземането за неустойка по процесния договор.
Сочи се, че чрез занижаване размера а ГПР и лихвения процент, кредиторът
целял заблуда на потребителя, представляващо недобросъвестна търговска
практика. Сочи се още, че липсва ясно разписана методика за формиране на
ГПР, т.е. кои компоненти били включени при определяне на размера му и как
бил формиран посочения в договора ГПР от 48,26 %.
Поради изложеното счита, че на основание чл. 23 от ЗПК потребителят
следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и други
разходи. Твърди се, че ищецът е заплатил по договора за кредит общо 905,64
лева, от които 500 лв. главница, следователно от общо платената сума били
платени при начална липса на основание 405,64 лева (66,93 лв. договорна
лихва и 338,71 лв. неустойка) и като недължими подлежали на връщане на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
В отговора си ответникът „СИТИ КЕШ“ ООД изразява становище за
неоснователност на предявените искове, като моли за тяхното отхвърляне. В
случай на уважаване на исковите претенции, прави искане в полза на ищеца да
не се присъждат разноски за повече от едно производство, предвид
образуваното по-рано дело № 398/2025 г. на РС Разград с идентичен предмет
между същите страни. В тази връзка счита, че е налице злоупотреба от страна
на ищеца с права, който упражнявал правото си на иск, депозирайки пред съда
две напълно идентични искови молби, с което инициирал отделни
производства по различните договори с единствената цел да се генерират
разноски по две отделни производства.
Изразява се становище за неоснователност и недоказаност на исковете.
Оспорва твърдението, че посочения от ищеца договор е със съдържание,
противоречащо на ЗЗД, ЗПК и ЗЗП. Оспорва твърденията за недействителност
на договора и отделните му клаузи. Твърди, че са покрити всички изисквания
на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 от
ЗПК, като договорът бил сключен изцяло по волята на ищеца, който попълнил
искане за това, получил подробна информация за желания от него кредитен
продукт и имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на
договора, вкл. да предложи различни формулировки. Наред с това разполагал
с 14 дни да упражни правото си на отказ.
Оспорва твърденията за нарушаване принципа на добрите нрави, тъй
като изискване за трикратен размер на законната лихва противоречало на
закона. Възнаградителната лихва била част от ГПР, чийто максимален размер
бил установен в закона, следователно максималният възможен размер на
договорната лихва бил нормативно регулиран, макар и опосредено.
Оспорва твърденията и за неравноправност на клаузи от договора.
Твърди, че клаузите отговаряли на изискването за добросъвестност и не
водели до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя, същите били уговорени индивидуално с
потребителя, давали яснота и предвидимост за всички аспекти на
задължението. Изложеното изключвало възможността потребителят да не бил
предварително наясно с икономическите последици от сключвания договор за
кредит, респективно да е налице нарушение на чл. 143 от ЗЗП и чл. 146 от
ЗЗП. Твърди, че процесните клаузи напълно отговаряли на изискванията на
ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските
договори, многобройната и приложима практика на СЕС, както и
3
многобройната такава на националния съд по въпроса кога е налице
действителност на клаузата, уговорена с потребител, а именно: да бъде
индивидуално договорена и съставена по прозрачен начин.
Всички изложени от ищеца твърдения за нищожност на договора и
отделните му клаузи, на самостоятелно основание се оборвали от факта, че в
периода 2023 г. – 2024 г. същият сключил два договора с ответното дружество,
с което се опровергавали твърденията за липсата на достатъчно информация
относно крайния размер на задължението и за наличие на клаузи,
накърняващи добрите нрави.
Сочи, че доколкото договорът и отделните му клаузи са действителни, в
полза на кредитодателя било налице валидно правно основание да получава и
задържа плащания по договора, с оглед което не оспорва, а признава
получаването на процесните суми.
Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства, приема за
установено следното от фактическа страна:
По делото е представен от страна на ответника Договор за
потребителски кредит № 537190 от 17.06.2021 г., сключен между „Сити кеш“
ООД с ЕИК ********* и Й. И. Д.. На кредитополучателя е отпусната сума от
800 лева при ГЛП 40,05 % и ГПР 49,91 %. Съгласно посоченото в чл. 4, ал. 1 от
договора, същият служи като разписка, удостоверяваща получаването на
заемната сума. Крайния срок на договора е 14.10.2021 г.
В чл. 5 от договора страните се споразумели, че договорът за кредит ще
бъде обезпечен с поне едно от посочените в него обезпечения: 1. безусловна
банкова гаранция или 2. поръчителство на едно или две физически лица, които
кумулативно следвало да отговарят на условията, определени в договора за
минимален осигурителен доход, за което следва да представят служебна
бележка от работодател или друг документ, удостоверяващ дохода, да не са
поръчители или кредитополучатели по договори, сключени с кредитора, по
които е налице неизпълнение, както и изисквания към кредитната история на
поръчителя.
Уговорено е, че при неизпълнение на това задължение в тридневен срок,
съгласно чл. 11 от Договора, кредитополучателят дължи на кредитора
неустойка в размер на 326,74 лв., с начин на разсрочено плащане, подробно
посочен в приложения погасителен план – Приложение № 1 към договора за
кредит, видно от който неустойката е начислена към всички 17 на брой
седмични вноски.
На основание чл. 190 от ГПК съдът е задължил ответника да представи
счетоводна информация за извършените от ищеца плащания – за главница,
договорна лихва, лихва за забава, неустойка и др., ако има такива, като
същият е уведомен за последиците по чл. 161 от ГПК, в случай на
непредставяне на изисканите доказателства. С молба по хода на делото от
03.07.2025 г. ответникът не представя изисканата счетоводна информация, но
изрично заявява, че не оспорва плащането на процесните суми, което е сторил
още с отговора на исковата молба. По този въпрос, спор между страните няма.
Ответната страна изрично признава и обстоятелството, че неустойката
по договора не е и не следва да бъде включвана в размера на ГПР.
Предвид установените с доказателствата факти, съдът намира от правна
страна следното:
4
Предявените в условията на обективно кумулативно съединяване искове
от Й. И. Д. срещу „Сити кеш“ ООД са с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД във вр. с чл. 22 от ЗПК за прогласяване нищожността на процесния
договор за потребителски кредит, поради противоречието му със закона и с
правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да
заплати на ищеца недължимо платените суми по недействителния договор за
договорна лихва и за неустойка.
Няма спор по делото, че между страните е възникнало правоотношение
по повод процесния договор за потребителски кредит, по който ищецът е
усвоил заетата сума.
Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от
ЗКИ, като дружеството има право да отпуска кредити със средства, които не
са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по
смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК.
Сключените договори по своята правна характеристика и съдържание
представляват такива за потребителски кредити, поради което за тяхната
валидност и последици важат изискванията на специалния ЗПК.
По предявените искове в тежест на ищеца е да установи сключването на
договор за кредит със соченото в исковата молба съдържание, включително на
оспорената клауза за заплащане на неустойка, уговорена в полза на ответника,
недействителност на договора, поради противоречие със закона на процесната
договорна клауза и с добрите нрави на посочения в договора лихвен процент,
на сочените основания, извършено плащане на исковата сума в полза на
ответника без основание. В тежест на ответника е да докаже наличие на
основание за получаване на платените от ищеца искови суми, а именно –
валидно обвързващ страните договор, включващ клаузи, предвиждащи
погасяване на отпуснатия заем в размерите на извършеното плащане.
По предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 11, ал.
1, т. 10, вр. чл. 22 от ЗПК:
Доколкото договорът за заем е реален, същият се счита за сключен,
когато въз основа на постигнатото съгласие между страните, едната страна
даде, а другата получи в заем парична сума. За осъществяването на
фактическия състав е необходимо реално предаване на паричната сума. В
процесния договор се съдържа изявление от кредитополучателя, че същият
служи като разписка за получаване на заетата сума, с което се удостоверява
получаването й.
Както беше посочено по-горе, процесният договор попада в обхвата на
регулацията на ЗПК и ЗЗП. Съгласно чл. 22 от ЗПК (в приложимата редакция
към датата на сключване на договора), когато не са спазени изискванията на
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. т. 7 – 9
договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно
от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22
от ЗПК – изначална недействителност на договора за потребителски кредит.
При проверката относно действителността на договора, съдът намира,
че същият формално отговарят от външна страна на установените в
разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК изисквания за писмена форма, на хартиен
носител, като всички елементи на договора са представени с еднакъв по вид,
5
формат и размер на шрифта. В съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 7 от ЗПК в
договора е посочен общият размер на кредита като сбор от стойностите на
предоставената заемна сума и дължимата за периода на договора
възнаградителна лихва. Отделно е посочено и общото задължение по
договора, включващо стойността на уговорената неустойка при непредставяне
на обезпечение.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК договорът за потребителски кредит
следва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му
и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния
лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на
лихвения процент, ако при различни обстоятелства се прилагат различни
лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички лихвени
проценти. За процесния договор лихвеният процент е уговорен като
постоянен, поради което е достатъчно да бъде посочен неговият размер и това
е сторено.
По отношение на годишния процент на разходите (ГПР), същият е
фиксиран като абсолютна процентна стойност в договора. В разпоредбата на
чл. 3, ал. 2 от договора са посочени взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин – ГПР по
кредита се изчислява, като включва единствено договорената възнаградителна
лихва и не може да бъде променян, освен по взаимно писмено съгласие между
страните.
Няма спор по делото, тъй като се признава от ответника, че неустойката
по договора за потребителски кредит, не е включена при изчисляването на
ГПР.
С оглед размера на ГПР и даденото разрешение в решение от 21.03.2024
г. по дело С-714/22 на СЕС, съдът приема, че с включване на неустойка при
непредоставяне на обезпечение в процесния договор, се заобикаля
императивна правна норма, а именно чл. 10а от ЗПК и чл. 19 от ЗПК, което
води до оскъпяване на кредита. Същевременно неустойката по изричното
признание на ответника не е включена в ГПР по договора, но представлява
възнаграждение на кредитора. Всеки разход, който не е включен при
изчисляване на ГПР, но представлява възнаграждение на кредитора, е
нарушение на чл. 10а и чл. 19 от ЗПК, което води до невъзможност
потребителят да разбере как е формиран ГПР, какво се включва в него, което
следва да се приравни на липса на посочен ГПР – нарушение на чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК.
На основание изложеното съдът приема, че представеният от ищеца
договор за потребителски кредит № 737190/17.06.2021 г. е недействителен, а
предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 във вр. с чл. 22 във вр. с
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за прогласяване на неговата нищожност е
основателен, с оглед констатираните противоречия и заобикаляне нормите на
ЗПК, поради което следва да бъде уважен.
По предявените искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД:
С оглед изхода на спора за недействителността на процесния договор за
потребителски кредит и на основание нормата на чл. 23 от ЗПК, съдът приема,
че предявените осъдителни искове за заплащане на сумите: 66,93 лв. платена
договорна лихва и 338,71 лв. платена неустойка по договор за потребителски
кредит № 537190/17.06.2021 г., получени от ответника без основание по
6
недействителен договор, са основателни. Съобразно нормата на чл. 23 от ЗПК,
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или
други разходи по него. Ответникът не оспорва, че е получил плащане по
договора, напротив изрично признава това и въпреки даденото му указание да
представи по делото счетоводни справки относно платените суми и тяхното
разпределение по пера, не е сторил това с мотива, че не оспорва плащането и
претендираните от ищеца суми са заплатени по процесния договор за кредит.
След като договорът е недействителен, то на основание чл. 23 от ЗПК,
ищецът, като потребител и заемополучател, следва да върне само чистата
стойност на отпуснатия кредит. Следователно, заплатените от него суми по
договора в размер на 66,93 лв. договорна лихва и 338,71 лв. неустойка, за
които по делото безспорно се установи, че ищецът е заплатил на ответника, са
платени без основание и съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 23 от
ЗПК следва да бъдат върнати на ищеца от ответника. Предявените искове са
основателни и следва да се уважат в тези размери.
При този изход от спора, на ищеца се дължат разноските за държавна
такса в размер на 150 лв., съгласно приложения списък. Ищецът е направил и
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 780 лв. по трите
съединени иска. Ответникът е направил възражение за прекомерност,
мотивирайки се с извършване на злоупотреба от страна на ищеца, като
завежда повече от едно идентични производства с цел генериране на разноски.
При преценката относно размера на адвокатското възнаграждение съдът взе
предвид изводите в Решение на СЕС по дело С-438/22, като намира, че следва
да откаже приложението на националната правна рамка, определяща размера
на адвокатските възнаграждения (Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
възнаграждения за адвокатска работа) и да редуцира платеното такова,
съобразно липсата на фактическа и правна сложност на делото. В случая се
касае за взаимосвързани правоотношения – прогласяване на договор за
нищожен и връщане на платени по него суми. Съдът отчита обстоятелството,
че делото е приключило в едно съдебно заседание без изслушване на
свидетели и вещи лица, както и че се касае за дело, което не се отличава с
висока степен на сложност, като в проведеното съдебно заседание не са
присъствали страните или техни процесуални представители. В настоящия
случай се касае за предявени 3 обективно кумулативно съединени иска – един
установителен и 2 осъдителни, но те се основават на облигационно
правоотношение, произтичащо от един и същ юридически факт – договор за
кредит. В случаите, когато исковете произтичат от едно и също
правоотношение и престираната по всеки от тях защита е еднаква, какъвто е
настоящия, би се стигнало до неоснователно обогатяване и злоупотреба с
права, ако за всеки иск се определи отделно възнаграждение. В тази насока
следва да се има предвид, че нормата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004
г. за възнаграждения за адвокатска работа постановява, че възнаграждение се
дължи за всеки иск поотделно, но в случая освен, че исковете се основават на
един и същи юридически факт – договор за кредит, еднаква е и
осъществяваната по тях защита, предвид общо въведения и приет от съда
довод за тяхната основателност. Предвид изложените съображения, съдът
намира, че възнаграждение в размер на 400 лева отговаря на фактическата и
правна сложност на делото, както и на извършените от процесуалния
представител правни действия, изразяващи се в подаване на искова молба и
становище по хода на делото.
7
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД във вр. с чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, Договор за
потребителски кредит № 537190/17.06.2021 г., сключен между Й. И. Д. с ЕГН
********** с адрес в *******, **************************** и „СИТИ
КЕШ“ ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.
София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5.
ОСЪЖДА, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 23 от
ЗПК, „СИТИ КЕШ“ ООД с ЕИК ********* да заплати на Й. И. Д. с ЕГН
**********, сумата от 66,93 лв., получена без основание договорна лихва по
Договор за потребителски кредит № 537190/17.06.2021 г.
ОСЪЖДА, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 23 от
ЗПК, „СИТИ КЕШ“ ООД с ЕИК ********* да заплати на Й. И. Д. с ЕГН
**********, сумата от 338,71 лв., получена без основание неустойка по
Договор за потребителски кредит № 537190/17.06.2021 г.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД с ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление в гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5, да заплати
на Й. И. Д. с ЕГН ********** сума в размер на 150 лв. разноски за държавна
такса и 400 адвокатско възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба, пред Окръжен
съд Разград в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Разград: _______________________
8