№ 319
гр. Перник, 15.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:МАРИНЕЛА КР. МАРИНОВА-
СТОЕВА
при участието на секретаря Божура Г. Антонова
като разгледа докладваното от МАРИНЕЛА КР. МАРИНОВА-СТОЕВА
Гражданско дело № 20211720102311 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по искова молба на АС. КР. Р. срещу
„Креди Йес“ ООД, с която се иска да бъде осъдено ответното дружество да й заплати
сумата от 299 лв., представляваща недължимо платена сума по потребителски кредит
от 14.01.2020г., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска до
окончателното й изплащане.
В исковата молба се посочва, че между АС. КР. Р. и „Креди Йес“ ООД е сключен
договор за паричен заем № 938014/14.01.2020 г. Посочва се, че отпуснатият заем бил в
размер на 400 лв., размерът на погасителната вноска 142,31 лв., денят на плащане 13-то
число, вноската била месечна, броят на вноските три, месечният лихвен процент
3,330%, датата на първото плащане 13.02.2020г., размерът на ГПР 48,9922%, а
размерът на общата сума, която следвало да се върне 426,93 лв. Посочва се, че
съгласно чл. 6 от договора страните постигнали съгласие задължението на заемателя да
бъде обезпечено с гарант, отговарящ на условията на чл. 10, ал.2, т.1 от Общите
условия, и още едно обезпечение-ценна книга, издадена в полза на заемодателя. В чл.
8 от договора е предвидено, че ако заемателят не представи уговореното обезпечение в
тридневен срок от сключването му или представи обезпечение, което не е отговаря на
изискванията, дължи неустойка в размер на 272,07 лв., с начин на разсрочено плащане,
посочен в погасителния план към договора. Тъй като ищцата не изпълнила
задължението си да представи в срок обезпечение й е начислена неустойка в посочения
1
размер, като общата сума, която е следвало да заплати била в размер на 699 лв. Твърди
се, че ищцата е погасила тази сума с извършени плащания на 13.02.2020г., на
31.03.2020г. и на 23.04.2020г. Обосновава се нищожност на договора на осн. чл. 22
ЗПК и чл. 26 ЗЗД. Договорът не бил оформен в предвидената от закона форма, не бил
написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи да са с еднакъв вид, форма и
размер, шрифт не по-малък от 12. Не бил включен съществен елемент от изискуемото
съдържание -ГПР-не били описани основните данни за формирането му. На следващо
място грешно бил посочен размерът му, действителният такъв бил в размер на 299 %,
който надвишавал максимално установения праг, предвиден в чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Клаузата за неустойка била нищожна на осн. чл. 26 ЗЗД – като накърняваща добрите
нрави, като заобикаляща забраната на чл. 33, ал.1 ЗПК, същевременно била и
неравноправна на осн. 143, ал.2, т. 5 ЗПК. Разходите за заплащане на неустойка
следвало да се включат в ГПР, но в нарушение на чл. 19, ал.1, вр. с чл. 11, ал.1, т. 10
ЗПК ответникът не ги включил. Ако го сторел то размерът на ГЛП ще е определен в
противоречие с чл. 19, ал.4 ЗПК, което обуславя нищожност на целия договор. Сочи се,
че и размерът на възнаградителната лихва, в който е начислена неустойка е
изключително висок и противоречащ на добрите нрави. Обосновава се и
унищожаемост на договора, като сключен при крайна нужда и явно неизгодни условия.
Тъй като договорът за заем бил нищожен, ищцата дължала връщане само на чистата
стойност на кредита и заплатеното над тази сума в размер на 299 лв. било платено без
основание.
Ответната страна е подала отговор на исковата молба, с който оспорва исковете
по подробно изложени съображения. Ответникът твърди, че процесният договор за
кредит е породил валидно облигационно правоотношение между страните, като са
спазени всички изисквания на ЗПК. Неразделна част от така сключения договор са и
приложените Общи условия по договор за заем в сила от 24.07.2018г.. За запознаването
с клаузите на ОУ свидетелства подписът на заемателя, положен на всяка една от
страниците от Общите условия (ОУ), а за изрично изразеното съгласие с тях - чл.12 от
договора за заем. Твърди се, че с ищцата е постигната индивидуалната договорка
скрепена в чл. 8. Във връзка с обещаното обезпечаване на договора заемателят е
следвало в 3 - дневен срок от сключването му да предостави надлежно обезпечение,
което не сторил и към сумата по договора за заем, представляваща главница и лихви е
включена и индивидуално уговорената в чл.8 от договора за заем неустойка. Не се
оспорва, че ищцата е заплатила трите погасителни вноски с включена в тях неустойка
по чл. 8 по погасителния план. Изложени са доводи за валидност на неустоечната
клауза.
Пернишкият районен съд, след като прецени доводите и възраженията на
страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното:
2
По делото е представен договор за паричен заем № 938014/14.01.2020 г.,
сключен между страните. Уговорено било заемодателят да предостави сумата от 400
лв. на ищцата, която тя се задължава за върне при сроковете и условията, посочени в
договора, като относно получаване на сумата изявлението на ищцата за получаването
й, инкорпорирано в договора, има характер на разписка. Уговорено било размерът на
погасителната вноска да е 142,31 лв., денят на плащане 13-то число, вноската била
месечна, броят на вноските три, месечният лихвен процент 3,330%, датата на първото
плащане 13.02.2020г., на последното 13.04.2020г., размерът на ГПР 48,9922%, а
размерът на общата сума, която следвало да се върне 426, 93 лв. Съгласно чл. 6 от
договора страните постигнали съгласие задължението на заемателя да бъде обезпечено
с гарант, отговарящ на условията на чл. 10, ал.2, т.1 от Общите условия, и още едно
обезпечение-ценна книга, издадена в полза на заемодателя. В чл. 8 от договора е
предвидено, че ако заемателят не представи уговореното обезпечение в тридневен срок
от сключването му или представи обезпечение, което не е отговаря на изискванията,
дължи неустойка в размер на 272,07 лв., с начин на разсрочено плащане, посочен в
погасителния план към договора. Приложен е погасителен план, диференциран
съобразно начислението или не на неустойка. Приложен е стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити, връчен на ищцата
на 13.01.2020г. като посочените параметри при същия размер на заем от 400 лв.,
съответстват на уговорените в договора. Приложени са и Общи условия на „Креди
Йес“ ООД, относими към договорите за заем, сключвани от дружеството. Същите са
подписани от ищцата на всяка страница.
Приложени са приходен касов ордер, платежни нареждания за заплатени от
ищцата суми, както и удостоверение от 24.04.2020г., издадено от ответното дружество,
с което същото удостоверява, че сумите по процесния кредит са заплатени. Заявеното в
писмото от „Изипей“ АД, че за посочения период не са открити данни за извършени
плащания от страна на ищцата към ответното дружество не променя извода на съда, че
посочената сума от 699 лв. е постъпила по сметка на дружеството, който извод се
основава от изявлението на дружеството в представеното удостоверение –
представляващо признание на факт, преценено в съвкупност с другите доказателства –
платежни документи, и заключението на СИЕ. Същевременно липсва оспорване на
този факт.
Съгласно заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза,
което съдът намира за обективно и компетентно изготвено, поради което кредитира,
извършените плащания по кредита от ищцата са в размер на 699 лв., като с тях са
погасени главница в размер на 400 лв., договорна лихва в размер на 26,93 лв. и
неуйстока в размер на 272, 07 лв. ГПР при включени само такива за договорна лихва от
26,93 лв. е 48,1535 лв., а при включени и разходи за неустойка в размер на 3278,3951%.
3
От представените три договора за заем с различни лица се установяват известни
раличия в сравнения с процесния договор относно някои клаузи, най-вече при
посочването, че при изчисляване на ГПР не вземат предвид разходите, които
заемателят заплаща при неизпълнение на задължението си, каквато клауза липсва в
процесния, но следва да се държи сметка, че тези договори са сключени в периода 28-
31.08.2021г., а процесният 14.01.2020г. Дали съдържанието на типовите договори,
които е сключвал ответникът към релевантния момент – 14.01.2020г. съответства на
тях и различни клаузи се съдържат само в процесния договор и те са резултат от
индивидуално договаряне, не може да се прецени на база на такава ангажираните
доказателства. Същевременно и в тези договори се съдържа идентична клауза за
нейстойка, което идва да покаже, че същата е типова, предварително изготвена от
търговеца клауза.
Въз основа на така установената фактическа обстановка, настоящият
съдебен състав прави следните правни изводи:
Предявен е иск по чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД. Предмет на доказване от ищеца е
получаването на сумата 299 лв. лв. от обогатилото се лице -ответника, която му е
дадена от обеднялото лице, а от ответника основанието за получаване й. Правното
основание, което сочи ответникът е сключеният договор да кредит, чиято
действителност се оспорва от ищеца.
От предмета на процесния договор, страните и съдържанието на правата и
задълженията, съдът прави извода, че е налице договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9 от Закона за потребителския кредит.
Настоящият състав на съда, като съобрази предмета, страните и съдържанието
на правата и задълженията на сключения договор, намира за неоснователни доводите
на ищеца, че процесният договор не отговоря на изискванията на ЗПК за
действителност съобразно чл. 22 ЗПК. Договорът е сключен в писмена форма и в
съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 7, 9, 11 ЗПК. Посочени са индивидуализиращи данни за
страните, размера на получената сума, общия размер, който потребителят следва да
върне, лихвен процент, размерът, броят, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. В процесния договор не са налице форматиране на текста или
разлики в големината на шрифта, на който той е съставен, които да затрудняват
правилното възприемане на информацията или да въвеждат в заблуждение
потребителя. От факта, че потребителят е подписал договора, следва че той е имал
физическата възможност да възприеме съдържанието му /да го прочете/, съответно е
дал информирано съгласие за сключването му. В противен случай е имал
възможността и е следвало да откаже да подпише договора. За да се установи дали
размерът на шрифта на процесния договор е по-малък от изискуемия се по закон е
налице необходимост от констатации в този смисъл от специализирано в тази област
4
лице. Такива констатации не са направени и събрани по надлежния процесуален ред.
Дори и да се приеме за установено, че шрифтът на процесния договор не отговаря на
изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, настоящият състав счита, че това несъответствие
не би следвало да води до недействителност на конкретното облигационно
правоотношение на основание чл. 22 от ЗПК. Безспорно това е предвидената от
законодателя санкция за неспазване на изискването на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, но същата
не съответства на тежестта на нарушението. Изискването за изготвяне на договора за
кредит с конкретен размер на шрифта е въведено с цел охраняване интересите на
икономически по-слабата страна - кредитополучателя, от недобросъвестни практики,
при които сключените договори съдържат твърде малки букви, което затруднява
кредитополучателя да осъзнае съдържанието на отделните клаузи, тоест не е
самоцелно. В конкретния случай правата и интересите на кредитополучателя не са
нарушени, тъй като договора е сключен в писмена форма, по разбираем и ясен начин,
приложените копия са четливи. Изрично в него е посочена сумата за усвояване на
кредита, лихвения процент, броя на вноските и на падежа на всяка една от тях. Всичко
това дава възможност на потребителя да прецени обхвата на своето задължение и след
като вида и размера на шрифта не е пречка за това, не следва само поради формалното
несъответствие, кредитодателят да бъде санкциониран с най-тежката санкция-
загубване на правото на лихви и разноски по кредита.
На следващо място процесният договор е в съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК
- съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски.
Съдът намира, че няма нарушение и на императивната норма на чл. 11, т. 10
ЗПК. На първо място чл. 11, т. 10 ЗПК не изисква да се посочи в договора
математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР. Това е така, защото в рамките
на Европейския съюз, в това число и в България има нормативно предвидени две
математически формули за изчислението на ГПР /т. 1 и т. 2 от Приложение № 1 към
ЗПК/, които единствено може да се прилагат за изчислението на ГПР. Страните нито
могат да прилагат друга математическа формула за изчислението на ГПР, нито са
длъжни да възпроизвеждат в договорите си горните две формули. Нормата на чл. 11, т.
10 ЗПК не предвижда в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да
бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР, а единствено да се посочат
допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Думата допускания тук се използва
в смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в смисъл на разходи, част от ГПР. Тези
допускания или предвиждания са изчерпателно изброени както в чл. 19 от Директива
2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета относно договорите за потребителски
кредити, така и в издадения в нейно изпълнение ЗПК и по-точно в точка 3 от
приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. Тези допускания се делят на две групи. Първата
група са базови допускания /чл. 19, т. 3 и т. 4 от Директива 2008/48 и т. 3 букви "а" и
5
"б" приложение № 1 към ЗПК и допълнителни допускания /чл. 19, т. 5 от Директива
2008/48 и т. 3 букви - в, г, д, е, ж, з, и, к, л, м към ЗПК/. Първата група допускания биха
имали значение за всеки вид потребителски кредит, докато допълнителните
допускания касаят определени видове кредити, като револвиращ кредит, овърдрафт
или договор за кредит с неопределен срок, чиято легална дефиниця е дадена в буква
"ж" на приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. При посочените в тази разпоредба
кредити, за да може да се изчисли и посочи един точен процент на ГПР при сключване
на договора, се налага да се правят допускания за бъдещето, за да се изчисли ГПР като
една-единствена ставка с точност поне един знак след десетичната запетая /т. 2 б. "г" от
Приложение № 1 към ЗПК/, което е детайлно разяснено в решение на СЕС С-290/19 г.
В настоящия случай е приложимо единствено първото базово допускане по т. 3, буква
"а" на приложение № 1, а именно да се допусне, че договорът ще е валиден за срока, за
който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в
съответствие с условията и сроковете по договора. Второто базово допускане касае
уговорени променливи лихвени проценти, а в процесния договор лихвеният процент е
фиксиран и подобни допускания са неприложими. Допълнителните допускания също
не са приложими, защото касаят хипотези на горепосочените видове потребителски
кредити, какъвто настоящият не е. С оглед гореизложеното, доколкото в случая
приложимо е единствено първото базово допускане по т. 3, буква "а" на приложение №
1 към ЗПК, което е императивно посочено в закона и се прилага за всеки един
договор за потребителски кредит, неговото непосочване само по себе си не е от
естество да обоснове недействителност на клаузата, уреждаща ГПР. Смисълът на
закона е кредитополучателят да се запознае предварително с размера на сумата, която
ще върне на банката под формата на ГПР, което изискване в случая е изпълнено. С
оглед на това съдът намира, че не е налице твърдяната недействителност на договора
на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно заключението на ССЕ ГПР при включени разходи само за договорна
лихва от 26,93 лв. е 48,1535 лв., а при включени и разходи за неустойка в размер на
3278,3951%. Съгласно чл. 3 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. От посочения
размер на ГПР в договора е видно, че не е нарушена предвидената забраната. Няма
нарушение и на чл. 19, ал.4 ЗПК, доколкото размерът не надвишава пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.
С т. 3 на ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСTK е
дадено задължително тълкуване, че условията и предпоставките за нищожност на
клаузата за неустойка произтичат от нейните функции (обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функции), както и от принципа за справедливост в гражданските и
6
търговски правоотношения, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка
съдът следи служебно. Автономията на волята на страните да определят свободно
съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от
разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да
противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави.
В случая неустойката в уговорения размер представляват значителна част
(повече от 1/2) от размера на главницата. Предвид изложеното теза неустойка се явява
несъответна на очакваните от неизпълнение на задължението вреди и противоречи на
обезщетителната й функция. Същата по своя характер е единствено санкционна,
доколкото се дължи при неизпълнение на договорни задължения (непредставяне на
обезпечение), но същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин
не кореспондира с последиците от неизпълнението. Подобна клаузи задължават
потребителя при неизпълнението на договора да заплати необосновано висока
неустойка. В този смисъл клаузата за неустойка противоречи на закона и следователно
е нищожна. Отделно от горното следва да се отбележи, че въведените многобройни
изисквания за обезпечение на потребителски кредит, противоречи на принципа на
добросъвестността и цели да създаде единствено и само предпоставки за начисляване
на неустойка, която да се включи към печалбата на търговеца заемодател, т. е. въвежда
се още един сигурен източник на доход на икономически по - силната страна. В този
смисъл клаузата за неустойка се явява нищожна като противоречаща на добрите нрави
и справедливостта по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. трето ЗЗД. В този смисъл
заплатената от ищцата сума в размер на 272,07 лв., основана на нищожно съглашение
се явява заплатена без правно основание.
Недействителността на клаузатаза неустока, обаче, не обуславя
недействителност на целия договор – чл. 26, ал.4 ЗЗД. Разпоредбата на чл. 22 ЗПК
предвижда недействителност основана на противоречие с изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9. Съдът не възприема
становището на ищцата, че всъщност в ГПР е следвало да се включи и стойността на
уговорената неустойка и по този начин действително ГПР ще надхвърли определения
максимален размер, което ще обуслови нищожност на целия кредит и така дължима ще
остане само чистата му стойност. Това разбиране не съответства на законодателната
идея. В чл. 22 ЗПК са посочение такива съществени пороци при подписване на
договора, при наличието на които действително потребителят – икономически по –
слабата страна, да е в невъзможност да разбере икономическите последици на
договора. Визира се липсата на яснота относно нейното основно задължение –
крайния размер на дължимата сума и срока за връщане. В случая съдържанието на
договора отговаря на изискването за яснота. Недействителността на отделни клаузи,
които не влияят върху основните елементи на договора и без които той може да
породи действие, не следва автоматично да води до недействителност на цялото
7
съглашение.
След като процесният договор за кредит е с характер на потребителски договор,
то и на основание § 13, т. 1 ДР на Закона за защита на потребителите (ЗЗП) следва, че
освен правилата на ЗПК, които важат за всички договори за потребителски кредит и
уреждат императивните правила за определяне на тяхното съдържание и клаузи,
приложими са и правилата на ЗЗП. Нормите, уреждащи неравноправни
клаузи/нищожността на сделките са от императивен характер и за приложението им,
съдът следи и служебно – арг. чл. 7, ал. 3 ГПК.
Съгласно чл. 143, т.9 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя, като налага на потребителя приемането на
клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на
договора. Чл.146, ал.3 ЗЗП предвижда, че обстоятелството, че някои условия са
индивидуално уговорени, не изключва прилагането на този раздел към останалата част
от договора.
Съгласно трайно установената съдебна практика /напр. Решение № 98 от
25.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 535/2016 г., I т. о., ТК/ индивидуално уговорена клауза
по смисъла на чл. 146 ЗЗП е клауза в потребителски договор, която не е била изготвена
предварително от търговеца или доставчика, или дори и да е била изготвена
предварително, потребителят е могъл да изрази становище по нейното съдържание,
доколкото при достатъчно информиран избор, я е приел. Индивидуално уговорена би
могла да е и клауза, която се отнася до определяне на основния предмет на договора,
както и до съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и
стоката или услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга
страна, съгласно чл. 145, ал. 2 ЗЗП. Подписването на договор за банков кредит от
потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в
договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално
уговорени с него.
Съгласно чл. 145, ал.2 ЗЗП преценяването на неравноправната клауза в договора
не включва определянето на основния му предмет, както и съответствието между
цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде
доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на
договора са ясни и разбираеми. В случая се въвежда твърдение за неравноправност на
клауза, касаеща основния предмет на договора, а именно цената, която следва да плати
заемателят срещу предоставените му за ползване пари. Същата е ясно и разбираемо
посочена.
Относно съответствието на размера на възнаградителна лихва с добрите нрави.
8
По дефиниция от чл.430, ал.1 вр. ал.2 ТЗ договорът за банков кредит е възмезден
- срещу задължението на банката да отпусне парична сума за определена цел и при
уговорени условия и срок заемополучателят се задължава не само да ползва и да върне
заетата сума съобразно уговореното в договора, но и да заплати уговорената с банката
лихва по кредита. Лихвата (чл.430, ал.2 ТЗ) е своеобразна цена, която
заемополучателят дължи на банката като насрещна престация за ползването на
предоставените от нея парични средства. Предвид правната природа на лихвата по
чл.430, ал.2 ТЗ и нейното предназначение, уговарянето в договора за банков кредит на
лихва в отнапред известен за заемополучателя (кредитополучателя) размер не
нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие
между правата и задълженията на банката и на заемополучателя. Уговорката за лихва е
израз на възмездния характер на договора за банков кредит. Разпоредбата на чл. 10, ал.
1 от ЗЗД предвижда правомощие за Министерския съвет да определя императивна
горна граница на договорната лихва. Такава е била определена с Разпореждане № 1238
на МС от 25 юни 1951 г., съгласно което размерът на договорната лихва е не повече от
5.5%. Впоследствие то е изменено с Постановление № 5 на МС от 18.01.1991 г. за
лихвите по депозитите, влоговете и кредитите на населението и фирмите, което
определя само размера на законната лихва. По-късно Разпореждане № 1238 е отменено
с Постановление № 72 на МС от 1994 г. за определяне на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута.
В областта на договорните отношения царува свободата на договарянето. Тя
обаче не е безгранична. Нейни ограничители се явяват добрите нрави и императивните
правни норми. Добрите нрави са морални норми, които съществуват в съвременното
общество, и на които законът придава правно значение, като последиците от
накърняването им е приравнено на противоречие на договора със закона. Дали има
засягане на добрите нрави следва да бъде преценено конкретно, съобразно
установените по делото юридически факти, обуславящи спорното правоотношение.
Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД е налице,
когато се нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно изрично
формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част
от действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на
добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на
предотвратяването на несправедливото облагодетелстване. Нарушението им, водещо
до явна нееквивалентност на насрещните престации, целящо необосновано високо
обогатяване, поражда нищожност на сделката или конкретната уговорка между
страните. Противоречие с добрите нрави има тогава, когато със сделката се договарят
необосновано високи цени, третират се неравноправно икономически по-слабите
участници в оборота или се използва недостигът на материални средства на един
субект за облагодетелстване (или дори само създаване на такава възможност) на друг.
9
Преценката дали има накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1
от ЗЗД е поставена в зависимост от съотношението между размера на уговорената
възнаградителна лихва и размера на законната лихва за забава, като се отчита и дали
вземанията на кредитора са обезпечени или не. В случая уговореният размер на
възнаградителна лихва за целия период на кредита е под размера на законната лихва
определена е с Постановление № 100 от 29.05.2012 на МС за задължения в левове -
основният лихвен процент на Българската народна банка, в сила от 1 януари, съответно
от 1 юли, на текущата година плюс 10 процента (в сила от 01.07.2012г.)
Към момента нормативно ограничение на договорната възнаградителна лихва
съществува в ЗПК. От 23 юли 2014 г. е в сила и изменение на разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 от Закона за потребителския кредит, което определя петкратния размер на
законната лихва по просрочени задължения като максимална граница, до която може
да се уговаря годишен процент на разходите по договорите за потребителски кредит.
Съществуващият обществен морал преди извършването на посочените законодателни
промени е обосновал предприемането на изменението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което да
ограничи възможността икономически по-силният участник в оборота да налага на по-
слабия условия в договора между тях, при които да реализира необосновано висок
приход, водещ до извод за липса на полагане на грижа на добрия търговец.
Заемодателят следва да преценява платежоспособността на всички свои клиенти и да
не прехвърля риска от неизпълнението на сключваните от него договори на малкото
платежоспособни длъжници, което от своя страна води до значителен приход,
надхвърлящ разходите за дейността му, обичайната печалба, която се полага при
такива случаи, без да предоставя каквато и да е допълнителна престация отвъд заема. В
случая размерът на възнаградителната лихва от 3,330 % на месец или 9,99 % за целия
период и е много под този размер.
Неоснователно е твърдението на ищцата, че в размера на възнаградителната
лихва е включен и размерът на неустойката и затова се явява нищожна. Двете
задължения са посочени и разграничени много ясно в договора.
Съдът не дължи разглеждане на възражението за унищожаемост на договора,
като сключен при крайна нужда и явно неизгодни условия. Съгласно чл. 32 ЗЗД
правото да се иска унищожение се погасява с тригодишна давност. Ответникът по иск
за изпълнение на унищожаем договор може да поиска унищожението чрез възражение
и след като давността е изтекла. Унищожаем е договорът, сключен поради крайна
нужда при явно неизгодни условия. / чл. 33 ЗЗД/. В тази хипотеза искът се предявява в
едногодишен срок. В случая правото да се иска унищожение, чрез предявяване на иск
е погасено поради изтичане на едногодишния срок от сключването на договора. Съдът
е сезиран с възражение, което поначало би било допустимо за разглеждане след
изтичане на давността, ако бъде заявено от ответник по иск за изпълнение на
10
унищожаем договор, какъвто не е настоящият случай, поради което съдът не дължи
произнасяне по него. Този извод не се следва да намери отражение в диспозитива на
съдебния акт, тъй като възражението за унищожаемост не е сред посочените в чл. 298,
ал.4 ГПК.
По изложените по –горе съображения съдът намира, че договорът за заем е
валиден, с изключение на клаузата за неустойка като нищожна поради противоречие с
добрите нрави. Договорът е валидно правно основание за заплащане на сумата от
426,93 лв. – главница и възнаградителна лихва. Заплатената сума от 272,07 лв. за
неустойка се явява платена на нищожно основание, поради което ответникът
неоснователно се е обогатил с получаването й и дължи нейното връщане. Предявеният
иск се явява основателен до този размер, като разликата над тази сума до предявения от
299 лв. следва да се отхвърли като неоснователен.
По разноските:
С оглед изхода на делото и съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът
има право да му се присъдят разноски съразмерно уважената част от иска. Ищецът е
сторил разноски за ДТ в размер на 50 лв. и за депозит за вещо лице в размер на 200 лв.
Следва да му се присъди сумата от общо 227,50 лв. Налице са основанията на чл. 38,
ал.1, т.2 ЗА. В договора за правна защита и съдействие от 07.09.2021г. е уговорено
предоставянето на безплатна правна помощ. Дължимото адвокатско възнаграждение на
адв. Георги Чомпалов, определено съобразно предвидените минимални размери в чл. 7,
ал.1 2, т.1 от Наредбата № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения в съответствие с уважената част на иска е в размер на 273 лв.
На осн. чл. 78, ал.3 ГПК ответникът има право на разноски за адв.
възнагражедние съразмерно с отхвърлената част на иска в размер на 27 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Пернишкият районен съд, Гражданска колегия,
РЕШИ:
ОСЪЖДА на осн. чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД „Креди Йес“ ООД, ЕИК *********
да заплати на АС. КР. Р. , с ЕГН **********, с адрес: гр. Перник, ул. „Луганск“ № 125
сумата от 272,07 лв., представляваща недължимо платена сума по договор за
потребителски кредит от 14.01.2020г., ведно със законната лихва, считано от
предявяване на иска до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата
от 26,93 лв. - разликата над тази сума до предявения размер от 299 лв. като
неосноветелен.
11
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал.1 ЗЗД „Креди Йес“ ООД, ЕИК ********* да
заплати на АС. КР. Р., с ЕГН **********, с адрес: гр. Перник, ул. „Луганск“ № 125
сумата в размер на 227,50 лв.- разноски по делото.
ОСЪЖДА на осн. чл. 38, ал.2 от ЗАдв. „Креди Йес“, ЕИК ********* ООД да
заплати на адв. Георги Георгиев Чомпалов от АК-София сумата от 273 /двеста
седемдесет и три/ лева – адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал.3 ЗЗД АС. КР. Р. , с ЕГН **********, с адрес: гр.
Перник, ул. „Луганск“ № 125 да заплати на „Креди Йес“ ООД ЕИК ********* сумата
в размер на 27 /двадесет и седем/ лв.- разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Пернишки окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Перник: _______________________
12