РЕШЕНИЕ
№ 777
гр. Пловдив, 23.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Пламен П. Чакалов
Членове:Румяна Ив. Андреева
Бранимир В. Василев
при участието на секретаря Бояна Ал. Дамбулева
като разгледа докладваното от Румяна Ив. Андреева Въззивно гражданско
дело № 20215300502253 по описа за 2021 година
Производството е въззивно и е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивната жалба на „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ С.А. Париж, чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С.А., клон
България, ЕИК ********* против Решение № 261724 от 14.06.2021 г.,
постановено по гр.дело № 8712/2020 г. по описа на Районен съд –Пловдив -
ХVІІІ гр.с-в, което се обжалва в частта му, с която са отхвърлени
предявените от него против Г. М. В. с ЕГН ********** от гр. П., ул. ***
установителни искове по чл.422 ГПК, с искане за установяване в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца главница по
Договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ
потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта № *** г., за
разликата над сумата от 2583,36 лв. до пълния предявен размер от 3100,80
лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението в съда - 25.02.2020 г. до окончателното й погасяване,
както и в частта, с която е отхвърлен предявеният от него иск за установяване
на дължимост на сумата от 1743,48 лв. - възнаградителна лихва за периода
20.06.2017 г. – 20.03.2020 г., както и е отхвърлен предявеният иск за
установяване на дължимост на сумата в размер на 808,57 лв. - мораторна
лихва, за периода 20.07.2017 г. - 11.02.2020 г., за които суми е издадена
Заповед за изпълнение № 2063 от 22.04.2020 г. по ч.гр.д. № 3158 по описа на
1
ПРС за 2020 г. Във въззивната жалба се поддържа оплакването, че в тези
части обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено, като
вместо него се постанови въззивно решение по съществото на спора, с което
предявените искове да се уважат. Претендират се разноски.
Въззиваемият Г. М. В. чрез адв.Т.В. е взел становище за
неоснователност на въззивната жалба. Моли първоинстанционното решение
в обжалваните части като правилно и законосъобразно да бъде потвърдено.
Претендира заплащането на разноски за инстанцията.
Пловдивският Окръжен съд, след преценка на събраните по делото
доказателства и доводите на страните, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК от лице,
имащо право на жалба и е процесуално допустима, а разгледана по същество
е неоснователна по следните съображения:
Според нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.422
ГПК.
Видно от приложеното ч.гр.д. № 3158/2020 г. по описа на ПРС, ХІІІ
гр.с-в, в полза на ищцовото дружество е издадена Заповед № 2063/22.04.2020
г. за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответника Г. М. В. за исковите суми.
Длъжникът е подал възражение срещу заповедта в предвидения от закона
едномесечен срок, а кредиторът е предявил разглежданите тук установителни
искове вземанията си в едномесечния срок от връчване на съобщението за
това. Ето защо съдът приема исковете за процесуално допустими.
С въззивната жалбата са изложени следните оплаквания: Неправилно
РС е приел, че сключеният между страните договор е недействителен на
основание чл.22 от ЗПК, поради противоречие с чл.11, ал.1,т.9 и т.10 от ЗПК,
тъй като още на първа страница в договора за кредит изрично е посочен
лихвеният процент, а в чл.11 от договора е посочено, че лихвения процент на
ден е равен на лихвеният процент, посочен в договора, разделен на 365 дни;
че неправилно съдът е приел, че не са посочени условията /начините/ за
прилагането на ГЛП; по отношение на ГПР – в договора е посочено, че е
44,45 %, както и общата сума, дължима от потребителя; че съгласно
Директива 2008/48/ЕО не са поставени изисквания в съдържанието на
договора да са посочени компонентите на ГПР, както и че те са нормативно
определени в чл.19, ал.1 ЗПК. По отношение на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК се
поддържа, че не е налице нарушение на изискванията в същата относно
минималното съдържание на погасителния план.
От представените по делото доказателства се установява, че между
„БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и Г. М. В. е подписан договор за
потребителски паричен кредит от 20.02.2017 г., с който на последния като
заемополучател е предоставена заемна сума в размер на 3000 лв., при
2
уговорена договорна лихва с фиксиран лихвен процент по кредита 34.65 % и
годишен процент на разходите (ГПР) – 44.45%. Заемополучателят се е
задължил да сключи застраховка в размер на застрахователната премия от
604.80 лв. и такса ангажимент 105 лв. Кредитополучателят се е задължил да
върне сумата в срок от 36 месеца, на равни месечни погасителни вноски в
размер на 155.82 лв. всяка. В договора е инкорпориран и погасителен план,
съдържащ падежните дати на месечните погасителни вноски, размер на
вноските и размер на оставащата главница след всяка вноска. Съгласно чл.2
от договора, кредитополучателя заплаща "такса ангажимент ", срещу която
кредиторът фиксира лихвения процент за срока на договора, като таксата се
заплаща от кредитополучателя при усвояване на кредита и кредиторът я
удържа от общия размер на кредита. Общият размер на всички плащания е
5609.52 лв.. На 16.01.2018 г. до длъжника е изпратена покана, в която е
казано, че плащането на вноските е преустановено на 20.06.2017 г. и
вземането е обявено за предсрочно изискуемо, а дължимите се суми за
плащане са: 3100.80 лв. – главница по договора за кредит, договорна лихва в
размер на 1743.48 лв. и 155.66 лв. – обезщетение за забава. Няма данни
поканата да е връчена на длъжника.
Заемодателят по този договор за кредит е небанкова финансова
институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да
отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане
на влогове или други възстановими средства. Длъжникът е физическо лице и
има качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК, а ищецът -
качеството на кредитор по смисъла на чл. 9 ал. 4 ЗПК, който е и приложимият
закон в казуса.
При сключване на договора е спазена изискуемата се от чл. 10, ал. 1
ЗПК писмена форма на хартиен носител. Съдържанието на договора отговаря
на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 1-9 и т. 11 ЗПК - съдържа дата и място на
сключването, вид на предоставения кредит, индивидуализация на страните,
срок на договора, общия размер на кредита и начин на усвояването му, размер
на ГЛП, информация относно размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски. Договорът обаче не отговаря на част от
изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 10а, ал.1 ЗПК, както и на изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
На първо място не е спазено изискването относно минимално
допустимия размер на шрифта при изготвянето на договора, а именно - не по-
малък от 12. В конкретния случай по преценка на съда се приема, че при
съставяне на договора е използван шрифт Garamond с размер 11. Дори обаче
тази преценка да не е точна, то категорично е налице нарушение на
изискването относно размера на шрифта по отношение на приложения към
договора сертификат, неразделна част от него, който е изцяло нечетлив
поради малкия размер на шрифта. Изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК за
сключването на договора по ясен и разбираем начин и с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт се отнася до всички елемента на договора. Доколкото
3
сертификатът е подписан от кредитора и длъжника и в него се съдържат
уговорки относно посочената в договора за кредит и дължима от ответника
застрахователна премия, настоящият съдебен състав намира, че същият
съставлява част от договора и също трябва да отговаря на посочените
законови изисквания.
По отношение на уговорката за заплащане на сума в размер на 105 лв.,
представляваща "такса ангажимент", съдът приема, че същата е
неравноправна клауза, доколкото според чл. 2 от условията по договора тя се
заплаща срещу задължение на кредитора да фиксира лихвения процент за
срока на договора. Съгласно разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗПК
кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита, а по същността
си така уговорената "такса ангажимент" е действие по управлението на
кредита и е недължима.
Клаузата на чл.2 от договора, предвиждаща формирането на главницата
с включване на дължими застрахователни премии е и неравноправна по
смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на потребителя, не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца и потребителя,
предвид и размера на вноската по кредита и тази по застраховката.
Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна.
Определеният в посочения договор ГПР е в размер на 44,45%, но без да
са включени разходите за "такса ангажимент" и сума за застрахователна
премия от 604,80 лв. В договора е уговорено дължимото възнаграждение за
застрахователната премия да се разсрочи и да се изплаща едновременно с
погасителната вноска по заема, като така се заобикаля разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР. Съгласно разпоредбата
на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи - лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони и други, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. От определението е
видно, че годишният процент на разходите включва лихвеният процент по
кредита, както и всички останали разходи, които следва да бъдат заплатени
към момента на сключване на договора или в бъдеще.
В случая е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Съгласно посочената разпоредба, договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Определеният в посочения договор
4
ГПР е в размер на 44,95 %, но без да са включени разходите за "такса
ангажимент" и за застраховка.
Предвид констатациите да не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1
ЗПК , чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, на основание чл.22 от ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато
договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи.
По делото пред РС е прието заключението на вещото лице С. К. по ССЕ,
от което е видно, че отпуснатият размер на кредита е 3000 лв., а усвоеният
размер след удържането на такса ангажимент е 2895 лв., а длъжникът е
платил общо сумата 311,64 лв. Ето защо съдът приема за правилен извода на
районния съд за основателност на иска за установяване съществуването на
вземането на ищеца за сумата от 2 583.36 лв. (2895-311.64) - главница,
представляваща чистата стойност на невърната част от заемната сума. За този
размер на главницата искът е основателен и следва да се уважи, а за разликата
до пълния предявен размер като неоснователен искът следва да се отхвърли.
Относно предсрочната изискуемост:
В исковата молба се съдържат твърдения, че към 20.07.2017 г.
процесният кредит е станал предсрочно изискуем в пълен размер на
основание чл. 5 от договора, поради просрочването на две месечни
погасителни вноски от длъжника.
Макар, че дружеството-жалбоподател не е банка, положение намират
разясненията, дадени в т. 18 от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС- второ предложение. Според същото, вземането
на кредитора става изискуемо, ако е упражнил правото си да обяви
предсрочна изискуемост и е уведомил длъжника за обявяването на
предсрочната изискуемост. В случая се установи, че жалбоподателят-ищец не
е обявил предсрочната изискуемост на ответника преди подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК. Ето защо настоящият съдебен състав приема, че
твърдението в исковата молба да е настъпила предсрочна изискуемост на
кредита не е доказано. Предоставената на ответника като заем сума е следвало
да бъде върната на 36 равни месечни вноски, като към датата на подаване на
заявлението пред съда всички вноски по кредита са станали дължими. Ето
защо следва да се признае задължението за законна лихва от датата на
подаване на заявлението до окончателното изплащане на главницата.
До същият краен извод е достигнал и районния съд, поради което
решението му в обжалваните части е правилно и законосъобразно и следва да
се потвърди.
Предвид неоснователността на въззивната жалба, въззиваемият има
право на разноски. Липсват обаче данни такива да са направени пред
въззивната инстанция, поради което разноски не му се присъждат.
По тези съображения и на основание чл.272 от ГПК, Съдът
5
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 261724 от 14.06.2021 г., постановено по
гр.дело № 8712/2020 г. по описа на Районен съд –Пловдив - ХVІІІ гр.с-в, в
частта му, с която са отхвърлени предявените от „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ С.А. Париж, чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С.А., клон
България, ЕИК ********* против Г. М. В. с ЕГН **********, от гр. П., ул.
***, установителни искове по чл.422 ГПК с искане за установяване в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца главница по
Договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ
потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта № *** г., за
разликата над сумата от 2583,36 лв. до пълния предявен размер от
3100,80 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на заявлението в съда - 25.02.2020 г. до окончателното й
погасяване, както и в частта, с която е отхвърлен предявеният от „БНП
Париба Пърсънъл Файненс“ С.А. Париж, чрез „БНП Париба Пърсънъл
Файненс” С.А., клон България, ЕИК ********* против Г. М. В. с ЕГН
********** иск за установяване на дължимост на сумата от 1743,48 лв. -
възнаградителна лихва, за периода 20.06.2017 г. – 20.03.2020 г., както и в
частта, с която е отхвърлен предявеният иск за установяване на дължимост
на сумата от 808,57 лв. - мораторна лихва, за периода 20.07.2017 г. -
11.02.2020 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение № 2063 от
22.04.2020 г. по ч.гр.д. № 3158 по описа на ПРС за 2020 г.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6