№ 6544
гр. София, 28.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Йоана М. Генжова
Мария В. А.а
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело
№ 20231100506916 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството по делото е образувано по въззивна жалба, подадена от
ответницата М. Д. Г., чрез адв. В. Р., назначен за особен представител по реда
на чл.47, ал.6 от ГПК, срещу решение №6316/24.04.2023г., постановено по
гр.д. №32423/2022г. по описа на СРС, 157 състав, в частта, с която е признато
за установено по предявените от „Топлофикация София“ ЕАД по реда на
чл.422 от ГПК искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с
чл.149 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, че М. Д. Г. дължи на „Топлофикация София“
ЕАД сумата от 814,85 лева дължима главница за доставена топлинна енергия
за периода от 01.01.2019г. до 30.04.2020г. за имот с адрес гр. София, ж.к. ****,
аб.№173582/**********, ведно със законната лихва от подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение –
18.02.2022г. до окончателното погасяване, 153,21 лева обезщетение за
забава върху дължимата главница за доставена топлинна енергия за периода от
15.09.2020г. до 02.02.2022г., и 27,49 лева неплатена цена за услуга дялово
разпределение за периода от 01.01.2019г. до 30.04.2020г., ведно със законната
лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на
1
парично задължение – 18.02.2022г. до окончателното погасяване, за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от
ГПК от 02.03.2022г. по ч.гр.д. №8537/2022г. по описа на СРС, 157 състав. Във
въззивната жалба се излагат оплаквания, че решението в обжалваната част е
неправилно и постановено в разрез с приетите по делото писмени
доказателства. Ищецът не установил по категоричен начин кой от визираните
в чл.155 от ЗЕ начини за измерване, отчитане и заплащане на топлинна
енергия и топла вода е бил установен в отношенията между страните. Съдът
не следвало да възприема заключението на вещото лице, което се основавало
на данни от счетоводните книги на ищеца, оспорени от ответника. Поддържа,
че клаузите на чл.33, ал.1 и чл.33, ал.2 от ОУ на ищеца са нищожни, тъй като
падежът на задълженията бил обвързан с публикуване на фактурите в
интернет страницата на продавача, което поставяло потребителя в
неравностойно икономическо положение спрямо търговеца, тъй като следвало
да притежава специално техническо средство, което да му дава възможност за
достъп до интернет. Недоказано било по делото ответницата да е собственик
или ползвател на процесния топлоснабден имот, респективно да е потребител
на топлинна енергия за същия. Първоинстанционният съд определил грешна
правна квалификация на иска, тъй като твърденията в исковата молба били
формулирани по начин, който изключвал иск, основан на договорно
основание. Първоинстанционният съд не коментирал и възражението,
направено с отговора на исковата молба относно липсата на сключен договор
между етажната собственост и „Техем сървисис“ ЕООД. Поради изложеното
моли решението да бъде отменено в обжалваната част и да бъде постановено
друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на жалбата от
насрещната страна „Топлофикация София” ЕАД, чрез пълномощника
юрисконсулт И.М., с който се заявява становище за неоснователност на
жалбата и се прави искане за потвърждаване на обжалваното решение.
Третото лице – помагач не е изразило становище по жалбата.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства
и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу
2
подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана
по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС.
Постановеното решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от „Топлофикация
София“ ЕАД срещу М. Д. Г. положителни установителни искове с правно
основание чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД
във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване дължимостта на
вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 от
ГПК по ч.гр.д. №8537/2022г. на СРС, 157 състав. Правната квалификация на
предявения иск е правилно определена от първоинстанционния съд въз основа
на изложените в исковата молба факти, на които ищецът основава
претенцията си, и формулирания петитум, като поддържаното във въззивната
жалба възражение в тази насока е неоснователно.
Установява се от събраните по делото доказателства (договор за
покупко-продажба на жилище, сключен по реда на чл.117 от ЗТСУ, рег. №53,
том IV/1984г. от 29.06.1984г. и данъчна декларация вх.№37916/18.03.1998г. от
М. Д. Г. (Б.), че ответницата е собственик на процесния топлоснабден имот,
поради което съдът приема, че същата е битов клиент за доставка на топлинна
енергия по смисъла на §1, т.2а от ДР на ЗЕ, аб.№173582/**********.
Ответницата М. Д. Г. е подала заявление – декларация до ищцовото дружество
на 04.01.1999г. да бъде открита партида за доставка на топлинна енергия на
горепосочения адрес, като е посочила, че домакинството й се състои от двама
членове.
Съгласно разпоредбата на чл.150, ал.1 от ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна
енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР
3
/писмена форма на договора не е предвидена/. Съответно според нормата на
чл.150, ал.3 от ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в сила на общите условия
потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното
топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия. По делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че
ответницата е упражнила правото си на възражение срещу Общите условия.
Поради изложеното и с оглед елемента на административно регулиране
в чл.150 от закона, съдът приема, че между страните по делото са налице
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с
включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите
условия. Дори и да се прекрати топлоподаването към индивидуалните
отоплителни тела в жилището, съгласно изричната норма на чл. 153, ал. 6 от
ЗЕ ответникът остава потребител на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната собственост.
Съобразно становището, възприето в мотивите на ТР №2/2016г. на ОСГК на
ВКС поради естеството на етажната собственост отказът от топлоснабдяване
на цялата сграда не може да бъде направен от отделния титуляр на права
върху обекти в сградата, нито пък той може сам да реши да се ползва ли
сградната инсталация за доставка на топлинна енергия. Решението за това се
взема от квалифицирано мнозинство от всички етажни собственици или
титуляри на вещно право на строеж и то обвързва всеки отделен етажен
собственик, независимо дали е съгласен с него.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на
топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в ЗЕ /чл.139 – чл.148/ и в Наредба № 16-334 от 06.04.2007г.
Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се
разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна
енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на
имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145, ал.1 от закона топлинната
енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане
на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз
основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
В случая индивидуално измерване на потреблението на топлинна
4
енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода е
възложено на третото лице – помагач „Техем сървисис“ ЕООД.
С оглед на така действащата нормативна уредба следва да се приеме за
установено, че за ответницата е възникнало задължение по силата на закона и
договор при общи условия да заплаща на ищцовото дружество количеството
подадена топлинна енергия за процесния топлоснабден имот.
За установяване доставката на топлинна енергия в обема, съответстващ
на претендираната от ищеца цена, са представени по делото писмени
доказателства и е изслушано и прието в първоинстанционното производство
заключение на съдебно-счетоводна експертиза, от които се установява
стойността на доставената топлинна енергия през исковия период, която
възлиза общо на 1375,42 лева. Първоинстанционният съд е разгледал
направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност, като
правилно е определил непогасените по давност вземания по период и размер.
Поради изложеното, решението на първоинстанционния съд в частта, с която
е уважен предявеният иск за стойността на доставената топлинна енергия, е
правилно и следва да бъде потвърдено.
По отношение на признатото за дължимо от първоинстанционния съд
вземане за мораторна лихва, изложените от въззивника доводи за нищожност
на разпоредбите на чл.33, ал.1 и ал.2 от Общите условия на ищеца от 2014г.
поради противоречие с чл.143, ал.1 от ЗЗП се явяват неотносими към
предмета на настоящия спор и не следва да бъдат обсъждани, тъй като към
процесния период, за който е начислена лихвата – 15.09.2020г. до 02.02.2022г.,
приложими са Общите условия на ищеца, в сила от 13.08.2016г. Във
въззивната жалба не са изложени други доводи за неправилно приложение на
материалния закон от СРС при присъждане на сумата за мораторна лихва
върху главницата за топлинна енергия, поради което и на основание чл. 269
ГПК този въпрос стои извън пределите на въззивния контрол и не следва да се
обсъжда.
Поради съвпадане на крайния извод на двете съдебни инстанции
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на основание
чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273
5
ГПК, разноски се дължат на въззиваемата страна, която обаче е подала
единствено бланкетен отговор на въззивната жалба и не е била
представлявана от процесуален представител в проведеното открито съдебно
заседание пред въззивния съд, поради което съдът намира, че разноски за
юрисконсултско възнаграждение не следва да й се присъждат.
По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV-А въззивен
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №6316/24.04.2023г., постановено по гр.д.
№32423/2022г. по описа на СРС, 157 състав, в обжалваната част.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице – помагач „Техем сървисис“ ЕООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6