РЕШЕНИЕ
№ 1392
гр. София, 17.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Здравка И.
Членове:Цветомира П. Кордоловска Дачева
Десислава Ст. Чернева
при участието на секретаря Ели Й. Гигова
като разгледа докладваното от Десислава Ст. Чернева Въззивно гражданско
дело № 20211100509045 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20113714 от 12.05.2021 г., постановено по гр. дело №
50936/2020 г. по описа на СРС, ГО, 157 с-в, ЗД "Б.И. " АД е осъдено да
заплати на М. П. И. по иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ сумата от 5
583. 42 лв., представляваща неизплатено застрахователно обезщетение за
претърпени имуществени вреди по договор за застраховка "Гражданска
отговорност", ведно със законната лихва върху тази суми, считано от датата
на подаване на исковата молба – 15.10.2020 г. до окончателното й изплащане,
както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в
размер на 1253.34 лв.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК въззивна жалба от ответника ЗАД "Б.И. " АД. Жалбоподателят
поддържа, че ищцата е собственик и на двата автомобила, участвали в пътния
инцидент, поради, което не е увредено трето лице по смисъла на чл. 477 от
КЗ. Твърди се, че не е налице покрит от застраховката риск, следователно
1
застрахователят не дължи обезщетение на ищцата. Ето защо, моли
обжалваното решение да бъде отменено, а предявеният иск – отхвърлен.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото и
юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК, въззиваемата страна - М. П. И., чрез
адв. Й. А. депозира писмен отговор, в който взема становище за
неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Изложени са доводи, че в
резултат на съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства
и при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон е обоснован
крайният извод на първоинстанционния съд. Правилно е ангажирана
регресната отговорност на ответника. Моли съда да постанови съдебен акт, с
който да потвърди обжалваното решение, като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на
изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия
срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от
обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение
е валидно, а с оглед обхвата на обжалването – и допустимо в обжалваната
част.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение в обжалваната му част, в
рамките на въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на
събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение
е законосъобразно.
Този състав на въззивния съд счита, че формираната от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в
мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с доказателствения
материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща към нея.
Въззивният състав споделя напълно правните изводи на районния съд,
които са обосновани и намират опора в материалноправните норми,
приложими към настоящия спор. Районният съд е провел надлежно и пълно
събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е
2
формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към
съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до
законосъобразни правни изводи.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск, с правно основание
чл.432, ал.1 от КЗ, предявен срещу застраховател по договор за застраховка
“Гражданска отговорност” за заплащане на обезщетение за причинени
имуществени вреди, вследствие непозволено увреждане – ПТП от
17.06.2020г., причинено от застрахования в размер на 5583,42лв., ведно със
законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба до
окончателното изплащане. Разпоредбата на чл. 432, ал.1 от КЗ регламентира
право на увредения, спрямо който застрахованият е отговорен, да иска пряко
от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ обезщетение за
причинените му вреди. Процесуална предпоставка за надлежното
упражняване правото на иск е увреденият да е сезирал с искане за плащане на
застрахователно обезщетение застрахователя по реда на чл.380 от КЗ. Това е
абсолютна положителна процесуална предпоставка за упражняване на
правото на иск пред съда, предвидена в специален закон и свързана с
изтичането на определен срок - чл. 498, ал. 3 от КЗ. Срокът е
тримесечен, регламентиран в чл. 496, ал. 1 от КЗ и с изтичането му преди или
по време на процеса е обусловена допустимостта на претенцията. Последното
обстоятелство съдът е длъжен да съобрази на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК.
По делото не се спори, а и от доказателствата се установява, че ищецът е
отправил писмена претенция към въззивника. Тримесечният срок е изтекъл
преди процеса и непроизнасянето през него от застрахователя следва да се
приеме за отказ за плащане. С оглед на това следва да се приеме, че
предявеният иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ е допустим.
Застрахователят по задължителната застраховка "Гражданска
отговорност" по смисъла на чл. 429, ал.1 и чл. 477 от КЗ отговаря за чужди
виновни действия и по характер отговорността му е гаранционно –
обезпечителна. Той има задължението да покрие в границите на определената
в застрахователния договор застрахователна сума отговорността на
застрахования за причинените от него вреди на трети лица, които са пряк и
непосредствен резултат от застрахователното събитие. Отговорността на
3
застрахователя по задължителната застраховка “Гражданска отговорност” е
функционално обусловена от деликтната отговорност на застрахования –
пряк причинител на увреждането.
По делото е установено, а и между страните не се спори, че е налице
сключена застраховка “Гражданска отговорност” на лек автомобил марка
“Сеат Ибиза”, с рег. №*******PМ /виновния участник в ПТП на
17.06.2020г./ в ответното дружество ЗД „Б.И.“, АД, валидна към деня на
настъпване на застрахователното събитие.
Тъй като отговорността на застрахователя е функционално обусловена
от деликтната отговорност на застрахования, то следва да се установят
елементите на сложния фактически състав на непозволеното увреждане -
деяние /действие или бездействие/, противоправност на деянието,
вреда, причинна връзка между деянието и причинената вреда и вина.
Пред въззивната инстанция не се спори относно механизма на
настъпване на ПТП. Първоинстанционният съд е направил извод, че водачът
на лекия автомобил с марка ,,Сеат избиза‘‘ е нарушил разпоредбата на чл. 23,
ал. 1 от ЗДвп. и чл. 102 от ППЗДП. Съдът е приел, че са налице всички
предпоставки по чл. 45, ал.1 от ЗЗД.
От събраните по делото доказателства се установява по безспорен
начин, че в резултат на деянието, извършено от делинквента – Т. е причинено
пътно-транспортно произшествие на 17.06.2020г., са причинени имуществени
вреди на лек автомобил ,,Ауди А6‘‘, управляван от ищцата. Размерът на
вредите е установен от първоинстанционния съд въз основа на представените
пред него писмени доказателства, като видно от въззивната жалба, този
въпрос не е въведен като предмет на въззивното производство. Въззивна
жалба, по отношение на механизма на ПТП, както и относно установяване на
вредите и размера им не е подадена. Поради това, съдът няма да се спира на
този въпрос, като приема, че размера на причинените на ищеца имуществени
вреди възлиза на сумата от 5 583,42лв.
Правният спор пред въззивната инстанция въведен с въззивната жалба и
по отношение на който следва да се концентрира решаващата дейност на
СГС, се съсредоточава върху въпросът дали в настоящия случай е
приложима разпоредбата на чл. 477, ал.1 и ал. 3 от КЗ, доколкото ищцата М.
И. се явява собственик както на автомобила управляван от виновния водач,
4
така и на увредения такъв.
Съобразно чл. 477, ал. 1 КЗ, обект на застраховане по задължителната
застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите е гражданската
отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинените
от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с
притежаването и/или използването на моторни превозни средства, за които
застрахованите отговарят съгласно българското законодателство или
законодателството на държавата, в която е настъпила вредата. За трети лица
по ал. 1 се смятат всички увредени лица с изключение на лицето, което
отговаря за причинените вреди, както и всички правоимащи лица в резултат
на неговата смърт – чл. 477, ал. 3 от КЗ.
Безспорно е, че към датата на процесния пътен инцидент за лек
автомобил ,,Ауди А6‘‘с рег. № ******* е била сключена задължителна
застраховка "ГО".
Съгласно чл. 477, ал. 1 от КЗ обект на застраховане по задължителната
застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите е гражданската
отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинените
от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с
притежаването и/или използването на моторни превозни средства, за които
застрахованите отговарят съгласно българското законодателство или
законодателството на държавата, в която е настъпила вредата. Съгласно чл.
477, ал. 3 от КЗ ищцата е трето лице, което е легитимирано да предяви пряк
иск за претърпените от ПТП и участвалото в него МПС.
Правоимащите лица имат право на обезщетение за вредите, които
произтичат само от качеството им на пострадали лица. Изключенията от
покритието са изчерпателно изброени в чл. 494 КЗ. В случая не е спорно, че
ищцата е собственик на лек автомобил ,,Сеат Ибиза‘‘, с рег. № *******
управлявано от виновния за произшествието водач, но това обстоятелство не
е предвидено като изключение от застрахователното покритие по
застраховката и на общо основание има качеството на пострадало лице по чл.
478 от КЗ, на което застрахователят дължи обезщетение за причинените
вреди.
Съгласно чл. 257, ал. 1 КЗ (отм.) Обект на застраховане по
задължителната застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите е
5
гражданската отговорност на застрахованите физически и
юридически лица за причинените от тях на трети лица имуществени и
неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на
моторни превозни средства, за които застрахованите отговарят съгласно
българското законодателство или законодателството на държавата, в която е
настъпила вредата. Съгласно, ал. 3 на същата разпоредба, за трети лица се
смятат всички лица, с изключение на лицето, което отговаря за причинените
вреди.
Съгласно т. 8 на Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. по тълк.д. №
1/2014 г. на ВКС, О. "Собственикът на превозно средство, сключил
задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите, е
трето лице по смисъла на чл. 257, ал. 3 от КЗ и е легитимиран да предяви иск
по чл. 226, ал. 1 от КЗ срещу застрахователя по същата застраховка за
причинените му вреди при управление на собственото му моторно- превозно
средство от друго лице". Посоченото тълкувателно решение се отнася за
хипотеза идентична на настоящата, в
която делинквентът и собственикът на увредения автомобил са различни лица.
Независимо, че касае приложението на отменената разпоредбата на чл. 80, ал.
2 ЗЗ (отм.), даденото разрешение важи и при действието на новата разпоредба
на чл. 257 КЗ, доколкото с Кодекса за застраховането /в сила от 1.01.2006 г./
не е внесена промяна в предмета и в предназначението на задължителната
застраховка "Гражданска отговорност".
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на крайните
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд
атакуваното решение, в т. ч. и за разноските като правилно и законосъобразно
следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК.
С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция право на
разноски има въззиваемата страна. Направеното от въззивника, чрез
процесуален представител възражение за прекомерност по реда на чл. 78, ал.
5 от ГПК по отношение размера на претендираното адвокатско
възнаграждение от въззиваемия съдът счита за неоснователно. В случая
претендираното и изплатено от въззиваемия адвокатско възнаграждение в
размер на сумата от 740. 00 лв. с ДДС съответства на нормативно
определените размери, предвидени в Наредба № 1/09.07.2004 г. за
6
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съдът, отчитайки
материалния интерес на предявения иск /5 583.42 лв. / и вида на извършените
процесуални действия от страна на процесуалния представител на
въззиваемия – подаден писмен отговор на въззивната жалба, без процесуално
представителство, намира, че размерът на претендираните разноски от
последния съответства на минималния размер, предвиден в чл. 7, ал. 2, т. 4
Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, която сума следва да му бъде присъдена.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г. О., ІV-Д състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20113714 от 12.05.2021 г., постановено
по гр. дело № 50936/2020 г. по описа на СРС, ГО, 157-ми състав,
ОСЪЖДА ЗД "Б.И." АД, с ЕИК: *******, със седалище и адрес на
управление: гр.София, бул. " ******* "****; да заплати на М. П. И., с ЕГН:
**********, с адрес: гр.София, кв. "*********; на правно основание чл.
81 и чл. 273 във връзка с чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 740. 00 лв.
/седемстотин и четиридесет лева/, направени разноски за платено адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.
3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7