Р Е Ш Е Н И Е
№ 1787
гр. Пловдив, 8 октомври 2021
год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХХІІІ-ти състав, в открито заседание на двадесет и първи
септември, две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НЕДЯЛКО БЕКИРОВ,
ЧЛЕНОВЕ:
ВЛАДИМИР ВЪЛЧЕВ,
НИКОЛАЙ С.,
при
секретаря Диана Караиванова и с участието на прокурора Анелия Трифонова, като
разгледа докладваното от съдия Н. Бекиров касационно административно дело №1918
по описа на съда за 2021г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда
на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с 285,
ал.1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).
Т.Д.Т., ЕГН **********, изтърпяващ
наказание “лишаване от свобода“ в Затвора – Пловдив, представляван от адвокат В.С.-
пълномощник, както и Главна дирекция “Изпълнение на наказанията“ (ГДИН),
представлявана от юрисконсулт Т.Ч.- пълномощник, обжалват Решение №922 от 07.05.2021г.
по административно дело №2918 по описа на Административен съд- Пловдив за
2020г., ХХIХ-ти състав, с което: ГДИН е осъдена да заплати на Т.Д.Т. сумата от
16 000,00 (шестнадесет хиляди) лева, представляваща обезщетение за причинени
неимуществени вреди в рамките на периода от 04.03.2013г.
до 10.11.2020г., в резултат от нарушения по чл.3 от ЗИНЗС, изразили се в
бездействие на затворническата администрация във връзка с липсата на достатъчно
жилищна площ в условията на Затвора - Пловдив за общо 2672 дни в рамките
на посочения период, както и заразяване на помещенията по настаняване на ищеца
с мухъл и допускани нарушения на чл.257, ал.7 от ЗИНЗС от администрацията в
рамките на посочения период, ведно със законната лихва върху сумата на
обезщетението, считано от 10.11.2020г. до окончателното ѝ изплащане;
отхвърлена е исковата претенция за обезщетение на неимуществени вреди,
причинени на ищеца (Т.) при престоя му в Затвора - Пловдив в резултат от
нарушение по чл.3 от ЗИНЗС по отношение на част от исковия период, а именно за
времето от 01.09.2012г. до 04.03.2013г., както и за разликата до пълния
предявен размер на търсеното обезщетение от 100 000,00 (сто хиляди) лева,
а също и за останалите оплаквания за нарушения по чл.3 от ЗИНЗС, като неоснователна
и недоказана; ГДИН е осъдена да заплати на Т.Д.Т. сумата от 10,00 (десет) лева,
съставляваща заплатената от ищеца държавна такса за образуване на делото.
Жалбоподателят
Т. претендира отмяна на оспореното решение в отхвърлителната му част и постановяване
на решение по същество, с което изцяло да бъде уважен предявения иск. На
20.09.2021г. по електронна поща по делото постъпва писмена защита с Вх.№16076
от адвокат С., с която заявява, че изцяло поддържа касационната жалба и оспорва
касационната жалба на ГДИН.
Жалбоподателят
ГДИН претендира отмяна на оспореното решение в осъдителната му част и постановяване
на решение по същество, с което да бъдат отхвърлени претенциите на ищцовата
страна или да бъде отменено оспореното решение в частта, с която ГДИН е осъдена
да плати обезщетение за сумата над 1 000,00 (хиляда) лева до присъдения
размер от 16 000,00 (шестнадесет хиляди) лева. Не изразява становище по
касационната жалба на Т.Т..***, чрез прокурор Анелия Трифонова, изразява
становище за правилност и законосъобразност на оспореното решение, респективно
за неоснователност на касационните жалби.
Касационният съд, като
извърши преглед на обжалваното съдебно решение, във връзка с касационните
основания по чл.209 от АПК, констатира следното:
Касационните жалби са
подадени в предвидения законен срок и от страни по първоинстанционното
производство, за които оспорените части на решението са неблагоприятни, поради
което се явяват допустими.
Разгледани по същество,
жалбите са неоснователни.
Производството по дело
№2918/2020г. е образувано по искова молба на Т. за осъждане на ответника по
делото ГДИН да заплати на ищеца обезщетение за претърпени неимуществени вреди в
размер на 100 000,00 (сто хиляди) лева, за които вреди се твърди да са причинени по време на изтърпяване
на наказание “лишаване от свобода“ в Затвора – Пловдив за периода от
01.09.2012г. до 10.11.2020г. Вредите са резултат от нарушаване на правата на Т.
по чл.3 от ЗИНЗС и съответно по чл.3 от Конвенцията за защита правата на човека
и основните свободи (КЗПЧОС, известна също и като Европейска конвенция за
правата на човека (ЕКПЧ)). Неимуществените вреди са определени от ищеца като
такива, съставляващи болки и страдания, обида, огорчение, възмущение, внушаване
на чувство за малоценност. Нарушенията по чл.3 от ЗИНЗС и съответно чл.3 от
КЗПЧОС, в резултат на които се твърди да са настъпили неимуществените вреди са
се изразили в следното: в пренаселеност на помещенията по настаняване на ищеца
в Затвора - Пловдив под 3 кв.м. нетна жилищна площ на човек, без постоянен достъп
до санитарен възел и постоянно топла и студена вода; студ през зимата, топло и
задушно през лятото; наличие на мухъл; лошо осветление; липса на достъп на свеж
въздух; ползване на кофи за ходене по нужда; населеност на килиите с гризачи и
дървеници, от които не може да се спи; нарушено право на ищеца да бъде
отключван от 06:00 до 20:00 часа чрез отключване по-късно и заключване по-рано,
както и заключване за няколко часа през деня; настаняване през 2018г. - 2019г.
в килията заедно с онкологично болен, за когото ищецът е полагал грижи и го е
обслужвал, тъй като нямало кой друг; настаняване за около година през 2013г. в
килия №78, обособена от бивша обща тоалетна, която е била без парно и се
отоплявала с маслен радиатор, като предвид спиране на тока след 22:00 часа
ставало студено. Обезщетението, което се претендира, се иска да бъде присъдено
ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до изплащането
му. Претендира се присъждане на направените разноски за държавна такса.
Въз основа на приетите
по делото доказателства първоинстанционният съд приема за установено от
фактическа страна, че ищецът Т.Т. ***.03.2013г.
за изтърпяване на наказание “лишаване от свобода“ и пребивава там и до момента
на предявяване на исковата молба – 10.11.2020г., без данни за прекъсване в рамките
на този период. Установява се от гласните доказателства, че в периода 2013г. –
2014г. ищецът Т. пребивава в килия №78, която е с площ от около 10 кв.м. и в
която са настанявани между пет и шест човека. В помещението има санитарен възел
с течаща студена вода, като имало и влага и мухъл до ремонта ѝ през
2017г., когато тези неблагоприятни условия са отстранени. През помещението не
преминава радиатор на парното при затвора, поради което и за лишените от
свобода е осигурен отделен радиатор на ток, който могат да включват в часовете,
в които има ток. След 2014г. ищецът е настанен в стая №74 с размери 27,25
кв.м., без площта на санитарния възел, с отделен санитарен възел с течаща
студена вода, два прозореца в спалното помещение и един прозорец в санитарния възел.
В тази стая ищецът пребивава и в следващите години, до 01.11.2019г., като в
периода от 08.11.2017г. до 01.11.2019г. пребивава в това помещение с различен
брой лишени от свобода между пет и девет души. На 01.11.2019г. ищецът Т. е
преместен в стая №80. Последната е с площ от 27,69 кв.м., без площта на санитарния
възел, с отделен такъв с течаща студена вода, един прозорец в спалното помещение
и един прозорец в санитарния възел. Във всяко спално помещение има осигурено отделно
легло за всеки лишен от свобода, както и оборудване с шкафове. Спалните помещения
са добре осветени, а прозорците са отваряеми за осигуряване на естествена
вентилация, предвид липсата на изградена нарочна вентилационна система в
затвора. Топла вода лишените от свобода могат да ползват в банята на затвора,
която е разрешена за ползване, съгласно график по два пъти седмично. Отоплението
се осъществява посредством парно с изключение на посоченото за стая 78.
Престоят на открито на лишените от свобода е осъществяван по изготвен за това
нарочен график в рамките на по един час дневно. В периода на задържането си
ищецът Т. е устроен на работа по негово желание за два месеца през 2014г. като
чистач на каре, както и два месеца като чистач на 5-ти пост, след което е спрян
от работа заради установена употреба на наркотични вещества. До 2020г. ищецът
не подава молба за работа, като на депозирана такава през 2020г. отказва
двукратно да бъде назначен на работа. В част от периода по задържането на ищеца
режимът на заключване на помещенията, установен по ЗИНЗС, не е спазван стриктно
от администрацията, като помещенията се заключват за по няколко часа и през
деня, а не само нощем.
Първоинстанционният съд правилно възприема
фактическата обстановка по делото и на тази основа постановява правилно
решение, като частично уважава иска на Т. относно претенцията за присъждане на
обезщетение за причинени му неимуществени вреди, резултат от поставянето му да
изтърпява наказанието “лишаване от свобода“ в условията на пренаселеност и то
само за общо 2672 дни в периода от 04.03.2013г. до 10.11.2020г., доколкото по делото
не е доказано обстоятелството, че Т. *** в посочения в исковата му молба период
от 01.09.2021г. до 03.03.2013г., както и че през отделни периоди от време между
04.03.2013г. и 10.11.2020г. Т. не изтърпява наложеното му наказание в условията
на пренаселеност.
Съгласно чл.43, ал.2 от ЗИНЗС, всяко място за лишаване
от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения
за осъществяване на поправително въздействие, а арестите - за поддържане на
физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на
задържаните лица.
Посочената разпоредба съответства и доразвива
разпоредбата на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС, според която норма, осъдените и задържаните
под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или
унизително отношение.
Тук е мястото, да се
посочи, че съгласно чл.3 от КЗПЧОС, пряко приложима по силата на чл.5, ал.4 от Конституцията на Република българи (КРБ), никой не може да бъде подложен на
изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание.
От своя страна, нормата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС
установява, че за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража,
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление,
осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована
употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност.
На първо място, настоящият състав на съда намира, че правилно
и законосъобразно, въз основа приетите по делото писмени доказателства (Становище
относно указания по административно дело №2918/2020г. на Административен съд-
Пловдив, изготвено от Е. К.- ИСДВР в Затвора – Пловдив), от страна на първоинстанционния
съд е формиран несъмненият извод, че в периода от месец 11.2017г. до
10.11.2020г. или за период от общо 1007 дни Т. изтърпява наказанието си в
Затвора – Пловдив в условията на пренаселеност. Освен това, обясненията на
изслушаните като свидетели по делото Х.М.К., Р.А.В.и М.Г.М., както и липсата на
доказателства от страна на ГДИН за противното, позволяват формирането на извод,
че за период от общо 1665 дни, считано от постъпването му в Затвора – Пловдив, Т.
също изтърпява наказанието си в условията на пренаселеност.
Както правилно посочва първоинстанционният съд, по
тълкуването на разпоредбата на чл.3 от КЗПЧОС е налично разрешение, дадено в
редица решения на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), като например
делото Ананиев срещу България, делото Нешев и др. срещу България и др., че независимо, че желателният стандарт
(нормативно установен в България от чл.43, ал.4 от ЗИНЗС, в сила от 07.02.2017г.)
от 4 кв.м. жилищна площ на човек, но ако задържаните лица имат на разположение
по-малко от 3 кв.м. жилищна площ, то тогава пренаселеността трябва да се счита
за толкова тежка, че да доведе сама по себе си, независимо от други фактори, до
нарушение на чл.3 от КЗПЧОС, а недостигът на пространството може да се утежни и
от липсата на достатъчно отделни места за спане и дори и пренаселеността да не
е толкова сериозна, че да представлява сама по себе си нарушение на чл.3 от КЗПЧОС,
тя все пак може да доведе до нарушение на тази разпоредба, ако се комбинира с
други аспекти на условията на задържане –като например липса на уединение при
използване на тоалетната, лоша вентилация, липса на достъп на естествена
светлина и свеж въздух, липса на подходящо отопление, или липса на основна
хигиена, което води до ниво на страдание, надвишаващо това, присъщо на
задържането (дело Torreggiani and Others). Според ЕСПЧ, от това следва, че при
оценката на това дали е налице нарушение на чл.3 от КЗПЧОС по отношение на
липсата на лично пространство, трябва да се вземат предвид следните фактори:
(а) всяко задържано лице трябва да има индивидуално място за спане; (б) всяко
задържано лице трябва да има най-малко три квадратни метра жилищна площ; и (в)
размера на килията трябва да дава възможност на задържаните лица да се движат
свободно между мебелите, като липсата на някои от тези елементи сама по себе си
поражда сериозно предположение, че условията на задържане са в нарушение на
този член.
При
това положение, следва да се приеме за установено, че искът на Т. е частично
основателен в разглежданата му част, а именно за претърпени неимуществени вреди
за период от общо 2672 дни, предвид изтърпяване на наказанието в условията на
пренаселеност, и като го уважава в тази му част, първоинстанционният съд
постановява решението си при правилно прилагане на закона.
На
второ място, настоящият състав на съда споделя изводите на първоинстанционния
съд, че претенцията на Т. за неимуществени вреди, претърпени от липсата на
постоянен достъп до санитарен възел и постоянно течаща топла и студена вода, е
неоснователна и недоказана, тъй като доказателствата по делото позволяват
формирането на извод, че в стаите в Затвора – Пловдив, са налични изградени и
функциониращи санитарни възли с осигурена течаща студена вода, като изтърпяващите
наказание “лишаване от свобода“ в Затвора – Пловдив са могли да ползват по
определен график и баня с осигурена топла вода поне два пъти седмично,
съобразно изискванията на чл.20, ал.3 от Правилника за прилагане на Закона за
изпълнение на наказанията и задържането под стража (ППЗИНЗС).
На
трето място, настоящият състав на съда намира за правилни и съответстващи на
доказателствата по делото изводите на първоинстанционния съд за недоказаност на
исковата претенция на Т. относно причинени му вреди поради неосигуряване на
достатъчно светлина и вентилация в помещенията за лишаване от свобода през
процесния период.
Доказателствата
по делото предпоставят извод, че всички помещения, в които е настаняван Т., разполагат
с отваряеми прозорци, поради което е налице обективна възможност, както за
проникване на свеж въздух в помещенията, така и на светлина, с оглед размерите
на прозорците.
Вярно
е, че се констатира несъответствие между размерите на затворническите прозорци
и широко разпространените строителни стандарти в тази насока, но както правилно
посочва първоинстанционният съд, сградата на Затвора – Пловдив не е типична
сграда за обществено ползване, а е сграда, в която трябва да бъдат спазвани и
конкретни стандарти за сигурност.
На
четвърто място, настоящият състав на съда намира за недоказана претенцията на Т.
за претърпени вреди, тъй като не му е осигуряван престой на открито.
Както
правилно приема първоинстанционният съд, по делото е налично заверено копие на
График за разпределение на времето на лишени от свобода от II-ри пост, а обясненията на свидетелите
по делото не предпоставят извод, че графикът е нарушаван.
На
пето място, настоящият състав на съда споделя напълно изводите на първоинстанционния
съд за недоказаност на исковата претенция на Т. за претърпени от него вреди,
резултат на преживени от ищеца неблагоприятни усещания на студ, съответно
горещина.
Доказано
е по делото, че през отоплителния сезон Затвора – Пловдив се отоплява чрез изградено
парно. Доказано е, че в помещение №78, в което няма монтиран радиатор, е
осигуряван електрически радиатор и съответно не е налице бездействие на
затворническата администрация, а е налице активно действие по снабдяване с
отоплителен уред на посоченото помещение. Разбира се, електричеството и парното
отопление в Затвора – Пловдив се пуска и спира по установен график през деня и
през нощта, с оглед осигуряване на нормално осветление и отопление навсякъде, но
не може да се приеме за доказано, че когато Т. е бил в помещение №78 (през
2013г., според исковата молба) се е намирал в по-неблагоприятно положение в сравнение
с останалите лишени от свобода по отношение на осигуреното отопление. Вярно е
също така, че през зимата е предимно студено, а през лятото е предимно горещо, но
тези обстоятелства са породени от смяната на годишните сезони, типични за
географската ширина на България, и не следва да бъдат пряко свързвани с
неизпълнение на задължения на администрацията на Затвора – Пловдив, респективно
да са обстоятелства, пораждащи отговорност за вреди от незаконосъобразно
бездействие.
На
шесто място, настоящият състав на съда намира за частично доказана исковата
претенция на Т. за причинени му вреди от лоша хигиена в Затвора – Пловдив,
израз на която е наличието на гризачи, дървеници, както и мухъл в помещенията
на затвора, както правилно е прието и от страна на първоинстанционния съд.
Доказателствата по делото позволяват формирането на извод, че в Затвора – Пловдив са създадени условия за поддържане на елементарна хигиена в стаите, отговорността за поддържането на която хигиена обаче е на самите лишени от свобода, макар предвид старата материална база поддържането на хигиената да се е осъществявало трудно. Доказано е по делото, че в периода от време от 2013г. до 2020г. ежегодно и неколкократно са извършвани дейности по дезинсекция и дератизация на помещенията на Затвора - Пловдив, включително и спалните такива, въз основа на договори с външни изпълнители. Вярно е, че дървениците не са унищожени напълно, въпреки положените в тази насока усилия, но това не е резултат от незаконосъобразно бездействие на администрацията в местата за лишаване от свобода. Съответно, наличието на дървеници в спалните помещения, макар и да причинява твърдените от ищеца неприятни усещания, то същото не е пряка последица от незаконосъобразно поведение на ответната администрация, тъй като същата е положила необходима и дължима грижа за справяне с този конкретен проблем.
Не е доказано по делото наличие на гризачи в спалните помещения на затвора.
В
същото време обаче, по делото е доказано, че в спалните помещения са налични
образувания от мухъл.
На седмо място, настоящият състав на съда споделя изводите на първоинстанционния
съд за доказаност на твърдяното от Т. нарушаване в определени случаи и то само
през 2020г. на правото му да бъде отключван през деня, противно на установеното
от нормата на чл.257, ал.7 от ЗИНЗС, че обвиняемите и подсъдимите могат да се държат в
помещения, които се заключват само през нощта.
На осмо място, настоящият състав на съда приема за недоказано твърдението
на Т. за претърпени от него вреди, резултат от обстоятелството, че е следвало
да полага грижи за друг лишен от свобода с тежко заболяване, с когото е настанен в едно помещение.
Както правилно приема
първоинстанционният съд, по делото е доказано, че Т. е полагал грижи за болен,
лишен от свобода, който обаче не е в помещението по настаняване на Т.. Също
така, Т. не е принуждаван да полага грижи за болния, а е извършвал това по
собствено желание и по собствени подбуди. Не е доказано по делото, че Т. е бил
принуден и от обстоятелства, извън администрацията на затвора, да осъществява
тази дейност, с оглед твърдяната липса на други лица, които да полагат грижи за
болния затворник. Следователно, не може да се приеме за установено, че изпълнението
на посочените доброволно поети задължения от Т. за полагане на грижа спрямо
друг човек води или може да доведе изобщо до твърдените от него обида, възмущение
и внушаване чувство на малоценност.
Предвид
гореизложеното, като уважава частично исковите претенции на Т., доказани
относно пребиваването му за период от общо 2672 дни в Затвора – Пловдив в условията
на пренаселеност, пребиваването му в помещение с мухъл, както и ограничаването
на правото му на свободно движение по коридорите в затвора, поради заключване
на помещенията за по няколко часа през деня, първоинстанционният съд постановява
решението си при правилно прилагане на закона.
Що
се отнася до размера на присъденото обезщетение от 16 000,00 (шестнадесет
хиляди) лева, то настоящият състав на съда намира, че посоченият размер на
обезщетението е справедливо определен, съгласно чл.52 от Закона за задълженията
и договорите (ЗЗД), като са отчетени степента и характера на вредите, както и
продължителността на периода, през който са претърпени.
Също
така, размерът на обезщетението се явява и съобразен с Приложение към решението
на ЕСПЧ по делото Йорданов и Джелебов срещу България, както и с Приложение към
решението на ЕСПЧ по делото Иванов срещу България.
Предвид
гореизложените съображения, настоящият състав на съда намира оспореното по
делото решение за валидно, допустимо и правилно, поради което същото следва да
бъде оставено в сила.
Касационните
жалби са неоснователни и не следва да бъдат уважени.
По
делото не са направени искания за присъждане на разноски, поради което такива
не следва да се присъждат на страните.
Така мотивиран и на основание чл.221, ал.2 от АПК,
съдът
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение
№922 от 07.05.2021г. по административно дело №2918 по описа на Административен
съд- Пловдив за 2020г., ХХIХ-ти състав.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:/П/…………….
ЧЛЕНОВЕ: 1……/П/…………
2…/П/……………