№ 260
гр. София, 17.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Десислава Алексиева
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Десислава Алексиева Въззивно гражданско
дело № 20221100504503 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.
С решение № 20003844 от 14.01.2022 г. по гр.д. № 14545 от 2020 г. по описа на СРС е
признато за незаконно уволнението на А. А. М., ЕГН **********, извършено с предизвестие
№ 29 от 16.01.2020 г. на изпълнителния директор на Многопрофилна болница за активно
лечение „Лозенец“ ЕАД, ЕИК *******, с което е прекратено трудовото правоотношение
между страните на осн. чл. 328, ал. 2 КТ и е отменено; възстановена е А. А. М. на заеманата
преди уволнението длъжност – началник на отдел Правен в Многопрофилна болница за
активно лечение „Лозенец“ ЕАД, ЕИК *******; осъдена е Многопрофилна болница за
активно лечение „Лозенец“ ЕАД, ЕИК ******* да заплати на А. А. М. сумата в размер
9152,08 лева, представляваща обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за оставане без работа за
периода от 17.01.2020 г. до 16.07.2020 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на
исковата молба до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния
претендиран размер от 21 188,40 лева, както и искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за
забава върху главницата по чл. 225, ал. 1 КТ за периода 17.01.2020 г. до 16.03.2020 г. в
размер на 353,14 лева; отхвърлен е предявения от А. А. М. срещу Многопрофилна болница
за активно лечение „Лозенец“ ЕАД иск с правно основание по чл. 128, т. 2 КТ за сумата в
общ размер от 16 000 лева, представляваща незаплатено допълнително възнаграждение по
чл. 24 от Вътрешните правила за работната заплата в болница „Лозенец“, като е отхвърлен и
иска с правно основание по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на мораторна лихва за забава
върху претендираното възнаграждение по чл. 128, т. 2 КТ, като е отхвърлен иска по чл. 86
ЗЗД за заплащане на мораторна лихва върху главницата в размер от 386,94 лева за периода
от 30.08.2019 г. до 16.03.2020 г.
С решението е осъдена Многопрофилна болница за активно лечение „Лозенец“ ЕАД
да заплати на А. А. М. сумата в размер на 1054,02 лева – разноски за адвокатско
възнаграждение. Със същото решение е осъдена МБАЛ Лозенец да заплаити на СРС
държавна такса и депозит за вещи лица в общ размер на 747,31 лева, а А. М. е осъдена да
заплати на МБАЛ Лозенец разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 684,09 лева.
1
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба от А. А. М. срещу
първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 225, ал. 1 КТ за
разликата от 9 152,08 лева до 21 188,40 лева за обезщетение за оставане без работа за
периода 17.01.2020 г. до 16.07.2020 г. , ведно със законната лихва по чл. 86 ЗЗД в размер на
353,14 лева за периода 17.01.2020 г. до 16.07.2020 г., ведно със законната лихва от
завеждането на исковата молба до окончателното изплащане , както и в частта, в която е
отхвърлен искът по чл. 128, т. 2 КТ за възнаграждение по чл. 24 от вътрешните правила за
работната заплата в болница „Лозенец“ за сумата от 16 000 лева и иска с правно основание
чл. 86 ЗЗД върху дължимото възнаграждение по чл. 128, т. 2 КТ за периода от 30.08.2019 г.
до 16.03.2020 г. в размер на 386,94 лева, както и законна лихва от завеждане на исковата
молба до окончателното изплащане.
Въззивникът излага доводи за неправилност и необоснованост на решението в
обжалваните части. Поддържа, че допълнителното възнаграждение по чл. 32, ал. 3 от
Вътрешните правила е постоянен характер и се определя въз основа на критериите по ал. 1
от същите, а именно комбинирана оценка в рамките на годината. Излага доводи, че в
периода от 07.01.2015 г. до 29.01.2019 г. са действали Вътрешни правила за работната
заплата, а считано от 29.01.2019 г. със заповед на изпълнителния директор на болницата са
приети нови Вътрешни правила. Изтъква, че в началото на 2019 г. е изготвена оценка на
жалбоподателя и е получила 40 точки, които според жалбодателя действали за цялата
година, но с новите вътрешни правила е създадена възможност за оценяване в рамките на
текущата година. Поддържа, че е налице нарушение на процедурата по чл. 32, ал. 2 от
правилата. Според жалбоподателя, от представените доказателства се установявало, че
правилната оценка е 40, тъй като разполагала с качества. Изтъква, че формулярът бил
антидатиран, тъй като поставя оценка, считано от 01.07, а не от датата на формуляра.
Необосновано първоинстанционният съд приел, че размерът на брутното възнаграждение не
включва допълнителното възнаграждение, което било с постоянен характер. Твърди, че не е
била необходима покана за изплащане на възнаграждението по чл. 228, ал. 3 КТ, поради
което неправилен бил изводът на първа инстанция. Отправя искане за отмяна на
първоинстанционното решение в обжалваната част и уважаване на исковете, както и
присъждане на разноски.
В законоустановения срок не е подаден писмен отговор.
Първоинстанционното решение в частта, с която е признато за незаконно
уволнението на А. А. М., ЕГН **********, извършено с предизвестие № 29 от 16.01.2020 г.
на изпълнителния директор на Многопрофилна болница за активно лечение „Лозенец“ ЕАД,
ЕИК *******, с което е прекратено трудовото правоотношение между страните на осн. чл.
328, ал. 2 КТ и е отменено; възстановена е А. А. М. на заеманата преди уволнението
длъжност – началник на отдел Правен в Многопрофилна болница за активно лечение
„Лозенец“ ЕАД, ЕИК *******; осъдена е Многопрофилна болница за активно лечение
„Лозенец“ ЕАД, ЕИК ******* да заплати на А. А. М. сумата в размер 9 152,08 лева,
представляваща обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за оставане без работа за периода от
17.01.2020 г. до 16.07.2020 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата
молба до окончателното изплащане е влязло в сила, поради необжалването му.
След преценка на доводите в жалбата и доказателствата по делото, въззивният съд
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
В мотивите на СРС е възпроизведена фактическата обстановка. Във връзка с чл. 269
ГПК настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и недопустимост на
съдебното решение, като такива пороци в случая не се констатират. Относно доводите за
неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като
може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1
от 09.12.2013 г по тълк.дело № 1/2013 г на ОСГТК на ВКС.
За да отхвърли частично процесните искове СРС е приел, че допълнителното
възнаграждение, предвидено в чл. 24 от ВПРЗ от 29.01.2019 г. , съответно в чл. 32 от
предходните ВПРЗ има характер на допълнително материално стимулиране по чл. 13, ал. 1,
т. 1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, което няма
постоянен характер по смисъла на чл. 15 от НСОРЗ. Изплащането му и размерът е поставено
в зависимост от извършена оценка, която не може да бъде контролирана от съда Ето защо
2
приема, че искът по чл. 128, т. 2 КТ е неоснователен. Искът по чл. 225, ал. 1 КТ е отхвърлен,
защото приема, че допълнителното възнаграждение за периода от м. август 2019 до м.
януари 2020 г. не се дължи на ищцата за процесния период и не следва да бъдат включени
при определяне на крайния размер на обезщетението, тъй като те не представляват елементи
от брутното трудово възнаграждение, въз основа на което се формират обезщетенията по
Раздел ІІІ от КТ, включително и това по чл. 225, ал. 1 КТ.
Първинстанционното решение в обжалваната част е правилно, като настоящият
състав споделя мотивите на първоинстанционния съд и на осн. чл. 272 ГПК препраща към
тях. В допълнение по възраженията във въззивната жалба, настоящият състав намира
следното:
Оплакванията във въззивната жалба срещу първоинстанционното решение в частта, с
която са отхвърлени исковете по чл. 128, т. 2 КТ са неоснователни. Искът по чл. 128 , т. 2 КТ
е предявен с искова молба с вх. № 18.03.2020 г. за сумата от 5500 лева, представляща
допълнително трудово възнаграждение за периода от м. август 2019 г. до м. 01.2020 г. В
хода на първоинстанционното производство по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК е допуснато
увеличение на размера на исковете по чл. 128, т. 2 КТ до сумата в размер на 16 000 лева.
Безспорно е по делото наличието на трудово правоотношение по силата на сключен трудов
договор от 05.11.2007 г., за периода за който се претендира възнаграждение, както и
полагането на труд от ищцата през същия период. Установява се по делото, че със Заповед
№ 90 от 19.06.2019 г. от директора на МБАЛ Лозенец е наредено изготвяне на нов формуляр
за ищцата във връзка с доклад № 470 от 12.06.2019 г., въз основа на който за служителя А.
М. е изготвен формуляр от 29.07.2019 г. / л. 104/, с поставена оценка „0“ за процесния
период (м. 08.2019 г. – м. 01.2020 г.), като за всеки показател оценката е мотивирана.
Горното е извършено в съответствие с чл. 24, ал. 3 от Вътрешните правила за работна
заплата на болницата, утвърдени със Заповед № 29 от 29.01.2019 г., от който момент същите
са влезли в сила по арг. от §2 от заключителните разпоредби на правилата, с които са
отменени вътрешните правила за работната заплаата, утвърдена със заповед №9 от
07.01.2015г. Ето защо, приложими в процесния период са именно Вътрешните правила за
работна заплата на болницата, утвърдени със Заповед № 29 от 29.01.2019 г. Според ССчЕ,
прието по делото, което настоящият състав кредитира като компетентно и обективно
изготвено, в отговор на поставени задачи дава изчисление за размера на трудовото
възнаграждение за месеците от м.08.2019 г. до м. 01.2020 г. Съгласно формуляр за оценка от
29.07.2019 г. от този момент, извършен на осн. чл. 24 от ВПРЗ 2019 г., оценката на ищцата
от този момент е „0“. Експертизата установява въз основа на данни от ведомостите на
работната заплата индивидуаални фишове, че за периода от м. 08.2019 г. до 12.2019 г. ,
нетното трудово възнаграждение на ищцата е в размер на 1188,33 лв., а за м. януари 2020 г.,
то е в размер на 810,24 лева, а брутното трудово възнаграждение за същите месеци 2019 г. е
в размер на 1531,40 лева, а за м. 01.2020 е в размер на 1044,15 което съответства на
събраните по делото индивидуални фишове, които суми са начислени и изплатени.
Спорен във въззивното производство е въпросът за размера на трудовото
възнаграждение за процесния период. Трудовото възнаграждение е част от съдържанието на
правоотношението по смисъла на чл. 66, ал. 1, т. 7 КТ, като основното и допълнителните
трудови възнаграждения с постоянен характер, както и периодичността на тяхното
изплащане, са реквизит на трудовия договор. Съгласно чл. 128, т. 2 КТ, работодателят е
длъжен в установените срокове да плаща уговореното трудово възнаграждение за
извършената работа. Съгласно чл. 15, ал. 1 от Наредбата за структурата и организацията на
работната заплата с постоянен характер са допълнителните трудови възнаграждения за
образователна и научна степен "доктор" или за научна степен "доктор на науките", както и
за придобит от работника трудов стаж и професионален опит. В допълнение на
разпоредбата на чл. 15, ал. 1 от Наредбата за структурата и организацията на работната
заплата, чл. 15, ал. 2 от нормативният акт предвижда, че допълнителни възнаграждения с
постоянен характер се считат и допълнителните възнаграждения, които се изплащат
постоянно, заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в
зависимост единствено от отработеното време. Основният отличителен белег на
допълнителното възнаграждение с постоянен характер по чл. 15, ал. 2 от Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата е дали е предопределено в зависимост от
отработеното време. Тази преценка не се влияе от това дали този вид допълнително
3
плащане се заплаща всеки месец постоянно.
Настоящият състав споделя разясненията, дадени в Решение № 55 от 12.03.2014 г. на
ВКС по гр. д. № 4256/2013 г. IV ГО, с което е прието, че допълнително възнаграждение,
което не е в зависимост единствено от отработеното време, а се изплаща по преценка на
работодателя според качеството на положения труд не е с постоянен характер по смисъла на
чл. 15, ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. Съдът не
може да признава правото на ДМС, както и да определя размера му, замествайки преценката
на работодателя. То се изплаща по преценка на работодателя и не подлежи на съдебен
контрол. Както е изяснено в решение № 176/10.01.2019 г. по гр. д. № 3658/2017 г. на ВКС,
III г.о. и Решение № 100 от 08.07.2020 г. по гр. д. № 4564/2019 г., г. к., ІV г. о. на ВКС, съдът
няма правомощие да контролира преценката на работодателя да включи или не, евентуално
до какъв размер, определено с вътрешните правила или договори допълнително материално
стимулиране - премиално възнаграждение. /В този смисъл Решение № 762/ 22.11.2010 г. по
гр.д.№ 1412/ 2009 г., IV г.о., Определение 50867 от 25.11.2022 г. по гр.д. №2312/2022 г.,
ВКС/.
В разглеждания случай в приложимите вътрешни правила за работната заплата,
одобрени със Заповед № 29 от 29.01.2019 г. на директора на болницата са регламентирани в
отделни раздели „Видове допълнителни трудови възнаграждения“ и „Допълнителни
възнаграждения за резултати от труда“. Като допълнителни трудови възнаграждения са
предвидени тези за придобит трудов стаж и опит, нощен, извънреден труд и време на
разположение, за притежаване на научна степен и по-висока професионална квалификация и
други допълнителни възнаграждения за материално отговорно лица. За „Допълнителни
възнаграждения за резултати от труда“ са уредени хипотезите на допълнително материално
стимулиране на базата на оценка на съответния служител по конкретно посочени показатели
/ чл. 24 от ВПРЗ 2019 г./: компетентност: стратегическа, управленска, лидерска, аналитична,
комуникативна, техническа, отговорност, сложност, тежест на труда, параметри на
работната среда, риск, резултатност, принос в рамките на болницата, изпълнение на задачи
от значение за подобряване на усъвършенстване на дейността на болницата,
мултифункционалност, като за всеки показател е предвидена система за точкуване
/определен брой точки от 0 до 10/. С решение на медицинския съвет на болницата се
определя система за точкуване в рамките на всеки показател. Стойността на всеки показател
за оценка се предлага от заместник директорите и се утвърждава от Директора на лечебното
заведение.
При така установената фактическа обстановка, настоящият състав приема, че с чл. 24
от ВПРЗ 2019 г. е предвидено допълнително материално стимулиране с характер на такова
по чл. 13, ал. 1, т. 1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, което
няма постоянен характет - то не се изплаща безусловно на основание положения труд, а при
уговорени условия и ред във вътрешни правила за работната заплата или трудов договор
(арг. чл. 13, ал. 1, т. 1 вр. ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната
заплата). При съобразяване на горепосочената съдебна практика, оценката, поставена от
работаделя не подлежи съдебен контрол. Ето защо с оглед събраните по делото
доказателства, че в процесния период, оценката на ищцата е „0“ / формуляр от 29.01.2019г./,
то неотносими са гласни доказателства относно качеството на изпълнение на работата на
служителя. Налага се извода, че на ищцата не се дължи допълнителното материално
стимулиране, поради което правилно първоинстанционният съд е отхвърлил иска по чл. 128,
т. 2 КТ, и акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Релевираните възражения във въззивната жалба срещу първоинстанционното
решение в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 344, ал. 1, т.3 КТ вр. чл. 225, ал. 1 КТ са
неоснователни.
В брутното трудово възнаграждение като основа за обезщетението по чл. 225, ал. 1
КТ се включват основното трудово възнаграждение и допълнителните трудови
възнаграждения с постоянен характер - предвидими и сигурни, определени в колективен
трудов договор и/или във вътрешните правила за работната заплата в предприятието и в
индивидуалния трудов договор (в този смисъл решение № 166/15.07.2013 г. по гр. д. №
1285/2012 г., III г. о., ГК, ВКС). В случая, претендираните от ищеца допълнителни
възнаграждения нямат такъв характер, поради което не следва да се включват в базата за
4
изчисляване на процесното обезщетението.
Ето защо, при определяне размера на следващото се в полза на ищеца обезщетение
по чл. 225, ал. 1 КТ съдът съобразява и кредитира посочения от експерта по
съдебносчетоводната експертиза размер на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ от 6 месеца за
периода от 17.01.2020 г. до 16.07.2020 г., изчислен, както следва: за периода от 17.01.2020 г.
до 31.01.2020 г. за 10 дни е равно на 696,09 лева; за периода от 01.02.2020 г. до 30.06.2020 за
5 месеца е равно на 7657 лева; за периода от 01.07.2020 г. до 16.07.2020 г. за 12 р. дни е
равно на 798,99 лева. Общият размер на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ общо за 6 месеца
е 9152,08 лева. Законната лихва върху главницата 1531,40 лева – БТВ за един месец,
изчислена по реда на чл. 86, ал. 1 ЗЗД за периода от 16.01.2020 г. до 16.03.2020 г. е в размер
на 25,95 лева, а върху главницата от 9152,08 лева, представляваща обезщетение по чл. 225,
ал. 1 КТе 155,08 лева. Вещото лице е дало алтернативни варианти с включено допълнително
материално стимулиране, в случай че същото е с постоянен характер по ВПРЗ 2015 г. и
ВПРЗ 2019 г., които обаче настоящият състав не кредитира, доколкото приема, че
процесните допълнителни възнаграждения нямат постоянен характер и не следва да се
включват в базата за обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ. При това положение, предявеният
иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр, чл. 225, ал. 1 КТ за заплащане на обезщетение
за оставане без работа за процесния период правилно е отхвърлен за разликата над 9152,08
лв. до пълния предявен размер от 21188,40 лв., а искът за мораторна лихва в процесния
период отхвърлен за разликата над 155,08 лева до пълния претендиран размер. Ето защо
първоинстанционното решение в обжалваните части следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора, право на разноски има въззиваемата страна, която обаче не
претендира такива за въззивна инстанция.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20003844 от 14.01.2022 г. по гр.д. № 14545 от 2020 г.
по описа на СРС в обжалваните части.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му
на страните при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5